Жозе Родригеш душ Сантуш
Ключът на Соломон (68)

LXVI

Десния прав удар попадна върху скулата на Мария Флор в момента, в който влезе в черния шевролет, паркиран на рампата до входа на терминала. Тя изпадна в несвяст и майор Фуентес, без да губи време, я настани на мястото до шофьора. Заключи вратите, запали двигателя и потегли по магистралата към Вашингтон, оставяйки летище „Дълес“ зад гърба си.

На първия изход обаче слезе от магистралата, продължи по второстепенен път, след което пое по шосе, което пресичаше гора от американски борове. На един тесен завой майорът сви по невзрачен черен път; познаваше добре този маршрут, който го изведе до изолирано открито пространство. Паркира до един храст и се зае с тялото на все още замаяната заложница — заключи китките й за закопчалката на предпазния колан и окова краката й. Когато приключи, огледа работата си.

Условията не можеха да се сметнат за идеални, леглото винаги бе за предпочитане, но предвид обстоятелствата и така ставаше. Спомни си, че веднъж бе разпитвал талибан в кола и въпреки че условията не бяха перфектни, всичко бе минало добре.

Отвори вратичката на бара в колата и извади бутилка газирана минерална вода. Отвори я и лисна студената течност върху лицето на жената.

— Какво… къде съм? — попита тя на португалски. Идваше постепенно на себе си, но все още заваляше думите като пияна. — Какво става?

— Сеньорита Секейра — повика я агентът от ЦРУ. — Сеньорита Секейра, чувате ли ме?

Все още мътният поглед на португалката се фокусира върху мъжа, който й говореше.

— Какво се е случило? — Опита да се раздвижи и разбра, че ръцете и краката й бяха оковани. — Какво е това? Защо сте ме вързали така? Пуснете ме!

Очевидно бързо идваше на себе си и вече бе почти в пълно съзнание.

— Сеньорита Секейра, трябва да ви задам няколко въпроса — каза майор Фуентес, като пренебрегна молбите на пленницата си и продължи по определената за този тип разпити процедура. — Можем да го направим по два начина — с добро или с лошо. Кой от двата предпочитате?

Мария Флор силно разтърси ръцете и краката си в опити да се освободи от веригите, но не успя.

— Махнете тези неща! — извика тя. — Не може да се държите така с мен! Имам права!

Мъжът от ЦРУ завъртя очи; винаги когато разпитваше американец или европеец, не пропускаха приказките за правата. Защо схващаха толкова бавно?

— Разбрахте ли какво ви казах? — попита той, за да се увери, че разсъждава трезво. — Съгласна ли сте да отговаряте на въпросите ми с добро, или предпочитате да говорите едва след като преминете през нещо, което, гарантирам ви, въобще няма да ви хареса. Вие решавате.

— Пуснете ме!

Разговорът приключи още преди да е започнал, каза си майор Фуентес, за когото всичко това следваше добре познат модел. В повечето случаи заложниците не реагираха според очакванията или мълчаха, без да сътрудничат особено, и чак след като преминеха през доста болезнен разпит, ставаха словоохотливи.

Погрижил се бе за необходимите материали, докато тя беше в безсъзнание, и бе подредил кърпа, скоч и клещи на таблото на колата. Така че само трябваше да вземе нещата и да следва обичайния ред. Първо напъха кърпата в устата на заложницата и залепи лента скоч върху устните й, за да й попречи да изплюе парцала.

— Ммм! Ммм!

Приглушените стонове на жертвите неизменно съпътстваха разпита, затова той не им обърна внимание; Мария Флор не бе първата, която участваше в подобен експеримент, със сигурност нямаше да бъде и последната.

Взе клещите, които бе оставил върху таблото, и й ги показа.

— Виждате ли това? Тирбушонът, който вади думите от най-упоритите гърла. Искате ли да видите как работи?

Майор Фуентес се раздвижи и се настани на задната седалка, за да достигне по-лесно дясната й ръка. Хвана я здраво и пъхна кутрето й между острите зъбци на клещите. Това не бе лесна задача, предвид положението на заложницата върху седалката, но пък нямаше да му попречи да извърши най-важната стъпка в разпита; всъщност само един ампутиран пръст бе достатъчен, за да накара и най-инатливите да предадат собствените си родители. Само в редки случаи, обикновено с фанатици като талибаните, се налагаше отстраняването на няколко пръста или дори на китката.

Телефонен звън прекъсна работата му точно в момента, когато щеше да стисне клещите и да откъсне пръста. Изруга, ядосан, че някой му звъни точно в този миг, и бръкна в джоба си за телефона. Малкият дисплей не показваше кой го търси.

— Кой е?

— Копелето е в Агенцията!

Обаждаше се Хари Фъч.

— Моля?

— Слушай, какво правиш?

Майор Фуентес погледна Мария Флор. Шефът му със сигурност ползваше сигурна телефонна линия, но все пак трябваше да внимава какво говори.

— Добре… събирам информация за местонахождението на нашия заподозрян. Залових мацката му и сега е с мен за сеанс на… всъщност просто разговаряме. Убеден съм, че само след няколко минути приятелката ни ще си изпее всичко и…

— Кучият син е в Агенцията! — прекъсна го шефът на Националната служба за тайни операции. — Току-що ми се обадиха от Лангли. Преди двадесет минути системата, която следи информационния трафик, е засякла португалец на име Томас Нороня да влиза в комплекса.

Майор Фуентес разшири очи невярващо.

— Какво?

— Онзи негодник, синът на стареца, го е вкарал там.

— Но… но това е чудесно!

— Не, катастрофално е.

— Как така? Заподозреният е в Лангли! Не е нужно да го гоним, той сам е дошъл при нас! Какво друго бихме могли да искаме? Нороня да ни дойде на крака?

— Не е толкова просто — сряза го Фъч. — Щом е влязъл в Агенцията с помощта на сина на Белами, значи, двамата играят в комбина. Това е пречка за нас, тъй като сега португалецът има съюзник в Лангли. Залавянето му при тези обстоятелства става много рисковано. Белами младши може да ни навлече проблеми, а той не е човек, който ще се даде лесно…

— Не разбирам. Синът на Белами си сътрудничи с мъжа, убил баща му? В това няма логика…

— Както ти казах, не е толкова просто. Този Нороня е хитър мошеник и по някакъв начин е успял да привлече сина на стареца на своя страна. Няма значение как го е направил. Важното е да действаме бързо, но не с толкова крайни мерки. Обичайните ни методи на работа в тази ситуация са неприложими.

— Имате ли нещо предвид?

Шефът на Националната служба за тайни операции замълча, сякаш обмисляше проблема.

— Слушай, правилно ли чух, че мацката на Нороня е при теб?

— Да. Залових я и сега е с мен. Тъкмо започвах разпита, за да разбера къде е онзи тип, но очевидно това вече не е необходимо. Какво да правя с нея? Да я убия ли?

— В никакъв случай. Това момиче е истински трофей и ние трябва да го използваме в наша полза.

— Как? Дали знае нещо, което да ни е от полза?

— Тя няма да ни послужи като източник на информация, а като стръв, разбираш ли? Сега тръгвам от къщи, за да пресрещна Нороня в Лангли. За да успеем, е жизненоважно да разкараме копелето от Агенцията, без никой да разбере какво правим. Той трябва сам да излезе оттам, разбираш ли?

Но това означава, че трябва да го убедим да излезе. Как ще го направим?

— Виж, през следващите няколко часа искам да не си агент на ЦРУ и да се превърнеш в престъпник, който е отвлякъл мацката. Завели я някъде и заплаши, че ще я убиеш в относително кратък срок. От онова, което прочетох за Нороня, знам, че когато разбере, ще хукне да я спасява. Ето така ще го накараме доброволно да напусне Лангли.

— И после? Какво да правя, когато се появи?

— След като онзи тип е извън Агенцията, ще имаме свободата да действаме както си знаем. Хващаш го и му провеждаш сериозен разпит за местонахождението на „Квантово око“. Даваш ми сведенията и аз ги проверявам. Ако намерим проекта, изтриваш копелето от лицето на земята и изчезваш. Полицията няма да разбере какво е станало и ще реши, че е обикновено престъпление. Колкото до нас, освен че ще се докопаме до „Квантово око“, ще сме отмъстили за Белами и ще предадем информацията по установените канали на всички световни разузнавателни агенции, за да заявим категорично, че убийството на наш човек не е останало безнаказано. И приключваме случая.

— Какво да правя с мацката, когато заловя Нороня?

В момента, в който зададе въпроса, майор Фуентес погледна към Мария Флор, която все още седеше със запушена уста и оковани ръце и крака.

Отговорът бе бърз и категоричен, изключващ всякакво съмнение.

— Ще я убиеш, разбира се.