Цилия Лачева
Интервю (7)

VII

Търговските представители разлистваха албума с мострите и през многодиоптровите очила на хора, които надмогват милиони години пълна безпросветност, разменяха компетентни мнения на английски и френски. Взаимното опипване и сдържаните пожелания клоняха към своя завършек. Цеховият отговорник наля чашите с ликьор от роза, с умиление ги поднесе на гостите — тези експлоатирани хорица. Гледаше черните им, излъскани сякаш с четка лица и чуваше крясък на папагали сред загадъчното шумолене на джунглата.

По-старият, чипонос мъж с бели влакна в гъстите като кече къдрици, направи лек поклон, сякаш просеше извинение, изказа благодарност за гостоприемството, после вдигна предупредително пръст… Оказа се, че същите тези експлоатирани търговци бяха сключили изгодни сделки с Париж и Лондон и наскоро получили стоката, безупречна наистина. Възрастният намекна нещо за българските бои, разшири познанията си, като втрещи цеховия отговорник с голямата си осведоменост за някои сделки, които тяхната фабрика беше изпълнила към други страни. Добре изпипано, каза търговецът, тъй като имал случая да разгледа стоката, но… И той разтвори многозначително пръсти. Изброи пак тези пусти бои, мачкаемост, по-голяма от допустимата, те ще искат чиста коприна, без примеси.

Цеховият отговорник подозрително наблюдаваше подплатените сякаш с атлаз длани, погледна Дамяна, после директора, искаше с очи да изрази недоволството си, но онези двамата вече се чукаха, а директорът на английски обясняваше нещо, което за цеховия отговорник си остана в тайна. Търговците се засмяха, а по-младият негър, красив, с малка изящна главица, вдигна чаша и произнесе кратка реч. Цеховият отговорник отново се възгордя — аха, ще признаете, че марката на фабриката означава световно равнище… Ще ви изпраскаме едни платове…

Тъкмо тогава в стаята влезе, като стъпваше на пръсти, човек от администрацията, извини се със светски поклон и с каменно изражение на лицето, пошушна няколко думи на ухото на директора. Лицето на директора също се вкамени и побеля толкова видимо, че отговорникът се надигна от стола и заднешком, като бутна с крак вратата, се изниза от стаята. Директорът също се извини, само за две минути, каза той.

Дамяна остана сама с търговците и се улови с отчаянието на удавница за няколко руски изречения, които върнаха разговора в неговото начало: харесва ли им страната и кои градове са посетили. Гостите любезно кимаха: о-о-о… у-у-у, файн, файн. Тя пак наля ликьор от роза и стискайки конвулсивно шишето в ръка, усети миризма на дим със сложен оттенък — такъв изпускаха синтетичните материали, когато горяха бързо и трескаво като барут. Широките ноздри на търговците мръднаха многозначително, но те си оставаха благоприлични, дори не се спогледаха. Със своята африканска чувствителност уловиха опасността, която витаеше във въздуха, и обърнаха към Дамяна ослепителните си, вежливи усмивки. Тя се насили да играе ролята на домакиня, чийто дом гори, но тя и сред пепелта няма да измени на гостоприемството. А то, че гореше нещо — гореше. Още локум? Крива усмивка дръпна страдалчески устните й, просто чувстваше, че се озъбва на клиентите. Тишината протракваше с прешлените си, влачейки се през стаята.

И тъкмо беше готова да зареже клиентите и да изчезне без дума, вратата се отвори и директорът влезе с устремна делова походка на човек, който от едно приятно задължение върви към още по-приятно. Усмихваше се с безгрижно лице и каза, че една малка авария е запушена, и, не може без малко дим, важното е номерът да бъде прекъснат навреме. Търговците отговориха, че дори и колибата не струва нищо без дим, камо ли такава голяма фабрика. Колкото до номера, тяхното правителство изкарва номерата си докрай — уви, без да ги прекъсне навреме.

Директорът отпуши за изпроводяк бутилка българско шампанско и се разделиха, дълго друсайки ръцете си, като пътници, измъкнали се благополучно от обща катастрофа. Веднага след това директорът се смъкна заедно с Дамяна в склада, чийто отворен прозорец беше под прозореца на приемната. Произшествието беше причинено от първобитна вещ — котлонче с открит реотан, очернено и покрито с мазни петна, които напомняха кръв. Бяха пламнали два топа плат, първо единият и почти веднага и другият, с буен, разноцветен пламък и сега лежаха на пода пред очите на всички — две шепи прах. Бяха се върнали към химическото си начало. Зловонието се разнасяше из въздуха, вентилаторът обръщаше пластовете дим и докато стояха над шепите прах, складът се изпълни със свежия шум на дъжда и придошла вода.

— Ще го уволним — каза директорът. — Който и да е. А всъщност кой е?

Той се обръщаше към Дамяна, но тя вдигна рамене. В склада рядко слизаше, а и хората често се сменяваха. Дойде цеховият отговорник, вдигна канчето от лавицата, и то очукано, с лилави петна, и го помириса.

— Зная кой е — каза той и сякаш душеше стъпките на подпалвача. — Не е мъж, а жена — Лефтера, от предишната синя бригада. Такава, с нишани по лицето, пък косата си връзва отзад.

Дамяна се вцепени от най-неприятни предчувствия и примигна срещу директора.

— Аз я научих да тъче — каза тя, — беше много кадърна преди… — запъна се, — преди две години.

Директорът също помириса изгорялото канче, вдигна вежди озадачено. Насили се да си спомни тая кадърна Лефтера… Нишани по лицето, коса отзад. Наскоро работниците закръглиха бройката на хиляда и двеста.

— Защо й е тази смрад? — запита той отговорника.

— Пие заради нишаните.

— Нищо, ще я уволним.

— То туй най-лесно — смело каза цеховият. Имаше милозливо сърце, от гърба разгадаваше коя работничка какво настроение носи през този ден.

Директорът остави канчето.

— И по-лесни работи стават — каза той, — да пламне цялата фабрика например.

Той се обърна към Дамяна, кимна й — елате!

Влязла в неговия кабинет, с картата, набодена със знаменца — придвижваше се голямата битка за пазари, последното знаме се развяваше в центъра на Дакар — той седна и делово й показа стола насреща.

— Ти не изпускаш ученичките си, особено добрите… — Измърмори, както й се стори, укорно: — Добрите за нас са валута… златно покритие.

Дамяна се насили да си спомни всичко около предишната Лефтера — за сегашната не знаеше нищо. Жената тогава работеше с мерак, оставаше да разгадава законите на движението, скрито под яките черупки на тъкачния стан. Вече твърдо се очертаваха бъдещите й успехи, ненадейно Лефтера се разболя, нещо свързано с нервите. Дамяна я посети веднъж-дваж, после замина за Австрия… не, за Чехословакия. Когато се върна, завари две нови ученички, личният й план беше изостанал. Тогава започна да работи на четиридесет стана… ако си спомня…

Директорът кимна, загледан през прозореца.

— Да, но не си спомням тази Лефтера.

Не беше длъжен да помни Лефтера, при все че имаше отлична памет за имена, дати и особено за обещания. Едно от обещанията на героинята Дамяна Спасова беше да довежда всяка своя ученичка до вратите на голямото тъкаческо умение. Нататък зависеше от ученичката — ще отвори ли вратата, или ще виси пред заключени порти през целия си живот. Тя беше довела Лефтера до вратите, онази ги беше открехнала, какво повече, болестите често затриват и най-човешки обещания.

— Мислиш ли? — каза той, кой знае защо с изненада в гласа. — Все пак ще я уволним тази твоя Лефтера. Нищо друго не ни остава, и свръхчовешките усилия понякога са напразни.

Намекът на директора беше обиден — твоята Лефтера, свръхчовешки… Та тя не беше показала и обикновено любопитство към бившата си ученичка.

Стана и официално каза:

— Моля ви, позабавете решението с четири дни… Трябва да поговоря…

— Говори — каза директорът, — но тя ще получи това, което заслужава. Непременно ще го получи.

Дамяна мълчаливо кимна, сподавяше желанието си да намекне, че става дума за нейна ученичка, и учтиво затвори вратата.