Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Еми (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
rumen1 (2021)

Издание:

Автор: Цилия Лачева

Заглавие: Интервю

Издание: първо (не е указано)

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: роман

Националност: българска (не е указано)

Печатница: ДП „Тодор Димитров“ — София

Излязла от печат: 25.VIII.1976 г.

Редактор: Християна Василева

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Любомир Янев

Коректор: Елена Баланска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15181

История

  1. — Добавяне

VI

Пълно щастие няма, казваше тяхната учителка по математика, и с препатилия си вид и с левия си крак, малко по-къс от десния, сякаш потвърждаваше, че старите и сакати хора не могат да сънуват за щастие, та дори и за късче щастие. Но Кима беше млада, хубава, с пъргави стройни нозе, тя догони пълното душевно блаженство и му се отдаваше с помътнели очи, с всеотдайност и безхитростна готовност за жертви, колчем той й заповядваше. Ако й нареждаше да дойде към девет вечерта, Кима го чакаше от осем и половина в здрачната стая, легнала върху дивана. Ако по прищявка я искаше на разсъмване, тя не спеше, дебнейки мътната септемврийска зора, която първо измъкваше от мрака закачалката срещу леглото й. Веднъж вися до единадесет вечерта, треперейки от ранния студ пред входната врата, кой знае защо, заключена. Той дойде, трогна се от премръзналото момиче, нарече я Пенелопа (което й напомни нещо познато, свързано с училище) и веднага запари чай с лимон. Беше вълшебна вечер, печката се тресеше и бълваше огън, той свиреше някаква песен в „до диез“ (последна композиция), а Кима седеше на дивана и пиеше чай с мармалад, тъй като нейният любим бе забравил да купи захар. Тези композиции бяха част от него, дори най-добрата, както той твърдеше, и Кима вече ги обичаше, без да си блъска слуха да ги приема критично и докрай. Бяха негови, това й стигаше. Отдаваха се на любов където им падне из стаята, веднъж се сгромолясаха върху пианото и клавишите живо откликнаха на тяхната мълчалива прегръдка. Кима се носеше олекнала, замаяна и лишена от любопитство към света, освободена от всички връзки, свързана в този дълъг изнемогващ миг само с Люли.

Веднъж я заведе да вечерят в една хижа над града. Качиха се с автобуса, върнаха се пак с автобус, прегърнати пред очите на пътниците, повечето млади двойки. Всички пътуваха като тях или се държаха за ръце. Машината правеше завои, слизаше в непрогледна тъмнина и Кима се притискаше към слабото жилаво бедро на кавалера си, под бузата си усещаше агнешката яка, която също миришеше на мляко и плесен, и в замаяната й глава се появи тяхната селска изба. Усети същия мирис на плесен и на мляко, което прецеждаше през цедката, и силна ръка през кръста, толкова неочаквана, че тя плисна млякото. И докато извика или се възмути, съседът им, момче войник, вече впиваше устни в нейните и думите й се давеха, виковете й излизаха диви и пелтечещи като на човек с вързани уста. Беше четиринадесетгодишна, силна, с бързи реакции. Изпъди нахалника, като го удряше с цедката по главата, а той приклякаше много смешно. Дори тази натрапена целувка в селското далечно минало й причини страдание, тя потърси ръката на своя любим и разчувствано я стисна.

Скоро той се разпореждаше със свободното й време както му хрумне, нагаждайки го според своето желание или настроение. Понякога срещата им траеше цяла нощ, друг път — броени минути, като трохи, хвърлени на птица. Той беше много зает и все по-зает. Преподаваше в музикалната школа, дирижираше хора в читалището, а имаше си планове, които плашеха и обезсърчаваха Кима, щом ги изреждаше — още едно трио, кантата за хор, опера в три действия и пролог. Тя се виждаше уязвима и невинна срещу тежките и непоносими валяци на неговите задължения и амбиции. Тогава с детски жест доближаваше очите си до неговите, отблизо те напомняха очи на котка — сини, с черни зеници, които растяха в полуздрача на стаята. Питаше го — винаги ще ме обичаш, нали? Той отговаряше: „Разбира се“ — винаги някак много бързо, без да се замисля. Така вървяха работите до пролетта, когато Кима разбра, че го обича повече, отколкото по-малко, и повярва, че никой до този ден — петък например — и до часа седем без десет например никой в целия град, а и в цялата страна не е обичал толкова силно и всеобхватно и следователно всички освен нея, неизпитали такава любов, бяха достойни за съжаление.

Но тъкачките (става дума за младите) и не подозираха, че са обект за съжаление. Обратно, те хукнаха да се задомяват, разговорите в стола и в общежитието бяха сватбени и до крайна степен практични. Обмисляха квартирните затруднения, купуваха двойни легла, трикрили гардероби. Показваха снимките на своите избраници, наричаха ги с малки имена, заканваха се, че ще избият от главите им разни дребни мераци и по-едри навици, като склонността към ракия или нескрита мъка по ергенския живот. Те показваха на Кима с жест на превъзходство снимките на същите тези избраници — момчета с романтични бакенбарди и с къдрави вакли коси. Кима познаваше повечето от тях — бяха шофьори, майстори на цехове, шлосери от други предприятия, готвачи в почивни станции.

Една тъкачка хвръкна над всички с две глави — омъжи се за спортист, местна звезда по вдигане на тежести и според прогнозите, с голямо бъдеще. Но това дребно изключение само потвърждаваше правилото, че момичетата намират своите ешове без главоболие, без страдания и възвишена любов, движейки се в утъпкания кръг на своята естествена среда.

Партийната секретарка Маргарита Симова тичаше сред тази сватбена бъркотия, скъсваше се да хлопа по разни врати, кумуваше и викаше най-силно „горчиво“, като потъркваше с разтреперана ръка челото си, в което завинаги се беше запечатала картината на сиромашката й сватба с жениха до нея, облечен в риза от зелено хасе.

Кима веднъж свенливо настоя пред своя любим композитор да я придружи на едно сватбарско веселие, но той така се облещи насреща й, толкова го зачуди поканата й, че Кима на свой ред го загледа разстроена и объркана.

— Толкова ли си против женитбата? — запита тя без намек или задни мисли.

Той се засмя с грозния си потискащ смях:

— Еснафски напъни да се натрапиш в хорските очи. Против съм, разбира се! Не трябва да се посяга на човешката индивидуалност! И то с тъпани и зурли, пред тълпа, гладна за зрелище.

— Че женитбата на нищо не посяга! — засегна се тя.

— Мислиш ли? — запита той, завъртя се на столчето, без да чака отговор, и започна да свири с една ръка. С другата пишеше върху нотния лист, изправен пред него.

Кима се уплаши, че го е засегнала или, не дай боже, той ще помисли, че му се натрапва. Прегърна го през врата, допря устата си в тила му и намери ямичката, обрасла с пух.

Той поседя неподвижно, после нервно се размърда:

— Работя, мила моя, виждаш…

Кима се дръпна, сякаш я беше шибнал с длан през устата, погледна часовника си и промърмори със стиснато гърло, че е време да си отива, защото смяната й скоро ще започне, а героинята е много взискателна. Не позволява закъснения.

Той кимаше мълчаливо с глава, одобряваше строгостта на героинята, при все че никога не беше я попитал за навиците на тази видна жена, въобще не си хабеше думите за нещо вън от неговата работа. Стана да я изпрати, но погледът му беше все в оставения нотен лист, с гримаса изразяваше досада и загриженост.

Кима избърза сама надолу по голите стълби, но на улицата не се стърпя, погледна към заветния прозорец — пердето си остана мъртво, без движение или признак, че зад него тъгуват по Кима. Кафяво перде, нима има по-отчайващ цвят от кафявия?

Кима прекара два дни и две нощи между надеждата и отчаянието, удивена, че отчаянието изригва непрекъснато огън и подлъгва надеждата й да се вижда обичана и желана в собствените си очи. Тя съпостави срещите им преди година и сегашните разкъсани свиждания — не можеше да се самоизлъгва, при все че се постара да не оскърби достойнството си, боейки се от самота и пълно безнадеждие. И подреди в ума си зловещите и тягостни факти, които я плашеха: той все по-спокойно я очакваше, често не я очакваше и бързо като по задължение вършеше онова, което преди беше разточителство и щастливо покритие на думи и дела. С ченгели измъкваше от устата му кратки, разсеяни признания, в добри минути милваше косите й, казваше й, че жали по онази моминска, девствена плитка.

Така, плетейки своите догадки една до друга, тя се улови в коварната примка на собственото си заключение: беше довела работата дотам, че само тя командваше техните срещи, а той не мръдваше да я подсети за ново свиждане, не се тревожеше къде е била, ако случайно важно събрание я отклонеше от неотклонната й посока към него. Купуваше със свои пари закуска или вечеря, подари му шалче и плат за риза. Насреща получи онази прочута песен за два гласа, с която той я постави на пиедестал и падна в краката й като пред богиня в завинаги отлетялото време. Тази песен, изписана с дребни ноти, тя пазеше в куфара си, неразчетено, загадъчно писмо. Що за човек беше този мъж, кои бяха истинските му мисли, обичаше ли я, или въобще не умееше да обича извън своите песни и недовършени кантати и опери? Тя беше обикновена тъкачка, колкото и да се мъчеше да се покаже необикновена със своите четиридесет стана. Веднъж му повери словоохотливо колко е трудно да се оправя с машините, дори му демонстрира, доколкото мебелите позволяваха, как лети между четири стени, а той я гледаше, чоплеше грозде от чинията и никакво чувство не се мярна в очите му — нито възхищение, нито съжаление. „Вземи си от гроздето“ — каза й той. Кима си спомни, че той беше купил това грозде и си го изяде по свой маниер — мързеливо, без да забелязва какво яде.

Напоследък той и нея напипваше като в тъмна стая, и веднага сядаше пред пианото, качваше се и слизаше по издълбаните стъпала, без да обели зъб за нова среща. И Кима, обидена и изтерзана, се закани в себе си, че няма да отиде цели десет дена… Не, осем… Е, нека бъдат седем — цяла седмица ще си върши свои работи, без да се обади дори по телефона.

Седмицата се проточи дълга, почти година. Отиде да навиди родителите си, изслуша вайканията им, че градът се е проточил като змия и вече нямат сили да мият и стържат студената и мокра кожа на тази змия. Минават на дневен труд. Бяха се примирили, че единственото им чедо е вън от тяхното наблюдение, но съвети не скъпяха и Кима си отиде отегчена и оклюмана.

Пред общежитието тя видя непознат, но сякаш много познат мъж, който се луташе с хартийка в ръка и като я видя, тръгна към нея светнал, с усмивка на стеснение и някакво разкаяние. Беше съседът им, същият войник от село, който я беше целунал в избата и заслужено изяде боя с цедилката. Хубавият широкоплещест мъж, облечен в светъл костюм и с широко отворена бяла яка на ризата, я поздрави с грапава десница, каза, че нея търси, много поздрави от село! Кани я на вечеря по комшийски, да си поприказват, вече не са деца я! Намекваше й деликатно, че целувката в селската изба си е било детинска шега.

Кима с внезапно облекчение прие поканата, двамата седяха в най-хубавия ресторант, по-далеко от музиката, за да си чуят думата и възпоминанията. Разговорът тръгна леко и приятелски, някогашното голобрадо войниче се беше превърнало в млад мъж с грапава кожа на лицето, с черни блестящи очи и тънки мустачки под месестия нос. Той кавалерстваше искрено, но грубоватичко, а приказките му не спираха, въртяха се все вързани за месечните сметки. Разправи, че си е построил къща на село, работи в града, заварчик е. Отскача с мотоциклета до село, имал и кош, кой знае защо, с гордост допълни той. Та да се върнем към сметките, вдигна пръста си предупредително, грабнат от стихията на най-неотложното и най-разбираемото — видимата страна на делника. Задраска по цигарена кутия колко му струвала къщата, колко печели, какви пари ще вземе от телето и трите прасета, които старите угояват за месокомбината. Бъдещето му беше изчислено почти до пукнатия грош… Кой беше казал — давам два гроша за твоите мисли? Този отсреща не говореше за мисли и други недоходни неща, той познаваше цената на своя труд и разчиташе на справедлива и висока цена. Попита я колко печели, свирна през зъби изненадано. Поръча вино и пак така непринудено, уж на шега, пък сериозно, изтърси, че си няма булка и ненапразно се върти вече втори ден с хартийка в ръка, защото все се обърква из пустите пови квартали… Пиел умерено, купил си трикрилен гардероб и спалня, ама е много самотен в това пусто двойно легло.

Кима отвори уста, като сама не знаеше какво ще каже, но той я превари, похлупи с дланта си нашарена от труда ръката й и каза, че такива тънки и важни неща много пъти се мерят, а веднъж се кроят. Не иска думата й веднага и не на такова място. Да си помисли и претегли всички изгоди…

Кима позволи на своя изпращач да я целуне, с жадни ноздри пое миризмата на сухите му, пясъчни мустачки, подуши разгърдената му риза — миришеше на вино, цигари и пот. Той се отдръпна и потърси ефекта — не криеше обещанието си за здрава, мъжка любов.

Отпърво плахо и постепенно, все по-сигурно той я поведе към своята квартира и Кима, полъгана от надежда, тласкана от черно съмнение, се качи в една стая, тъмна като пещера, в която са се скрили овце, подгонени от дъжда. Миришеше на кожуси. На загасена лампа тя изпита неговата любов, без песен и без тайнствени съмнения. Той я изпрати почти веднага до общежитието, а по пътя мълчаха.

Същата нощ Кима написа писмо до Лю. Направо заявяваше, че не може да живее без него, че пустиня безбрежна е бъдещето и по-добре хич да го няма, ако той не е с нея или поне близо до нея. Преписа няколко изречения от един роман, които беше подчертала с молив, и в писмото ги вмъкна като свои размишления. От тях се разбираше, че тя е готова да тръгне и срещу смъртта, защото не сънят, а любовта е сестра на смъртта, и прочее. Пусна писмото рано сутринта и зачака.

Отговорът дойде на петия ден от нейното заточение, изписан с капризни букви, и я слиса и покруси до отчаяние. Люли се учудваше, че тя е съгласна с неговата любов, такава половинчата, а и самият той се учудва защо е протегнал ръка да я вземе, знаейки, че ще му даде колкото всяка друга жена.

Писмото завършваше: „Съгласен съм да ти давам любов, когато имаш нужда, и ако това ти стига, идвай! Работя сериозно, нямам свободно време, а силите ми са необходими за моята музика“. Подписал се беше само с „Л“.

Кима написа ново писмо, в което изля отчаянието си, без да се прикрива, а неговият отговор преливаше от неприкрито раздразнение и поласкано честолюбие: „Защо ме обичаш? Аз не умея да давам пълно щастие, защото не вярвам в такова щастие. Но, повтарям, ще се срещаме, когато се нуждая от тебе, без да държа сметка колко ще бъде и докога. Нищо не сме си обещавали и навярно ще се разминем като кораби в тъмно море“.

Второто писмо удари женската гордост на Кима по най-неочакван начин, обърна я надолу с главата, наистина като пробит кораб в бурно море. „Добре — каза си тя, — щом като любовта е за моя сметка, нека наистина аз си гледам сметката…“

Тя започна да го дебне в притихналия двор сред пролетната омая на цъфнали череши и сухи салкъми, между чиито клони се плъзгаше луната. Дворът беше усамотен, къщата — обитавана от стари и болни хора, заети само със себе си. Дочакваше го, прегръщаше го с отчаяна прегръдка, той се оставяше да го обичат и да го водят нагоре по стълбите, но извръщаше глава и устните й попадаха на хлътналата му, още по-гъсто обраснала буза. Веднъж го причака пред музикалната школа. Той излезе, съпроводен от няколко момченца, видя я и очите му изненадано и гневно блеснаха. Отпрати децата и забърза към нея, дребен и пъргав, както на нея й се стори, малко кривокрак. Дойде и пошепна, поглеждайки плахо двама минувачи:

— Защо ме чакаш? Аз имам заседание. Зает съм… — И като поздрави минувачите, додаде: — Тези работят в съвета… Недей идва повече, чу ли?

От устата му изскочиха плюнки, озърташе се с уморено, загрижено лице.

— А в квартирата? — безпомощно проломоти тя, а кръвта се оттегляше от лицето й, смъкваше се надолу и земята я попиваше, безмълвна и безразлична.

Той вдигна рамене, после ги свали със своя притеснен жест, сякаш отхвърляше товар, който му е досаждал. Вероятно нещо страшно прочете в лицето й, обезпокоително за самия него, защото каза примирително:

— Както искаш… Не ти се бъркам…

Тръгна си без дума, лека и обезкървена, без да мърда главата си, без да вижда хора или витрини, за общежитието.

Кима квартируваше в стая с две легла. Другото легло бе заето от тъкачка с три години по-възрастна, късоврата и късокрака девойка, с лице, украсено с две бистри съобразителни и умни очи. Тя като по-старша се грижеше стаята да бъде подредена, а през свободното време бродираше възглавници и покривки, украсяваше ги с цветя или паунови пера. Печелеше добре и с годеника си, войник на границата, разменяше дълги, отегчителни писма, осведомяваше го за здравето на цялата си многобройна фамилия.

Същата тази колежка отдавна беше забелязала, че Кима пише писма, после чете писма и улавяше по скърцането на пружината, че Кима не спи. На няколко пъти в нощната тишина засече отчаяния й плач, заглушаван във възглавницата и затова по-сърцераздирателен и злокобен. Разбира се, подпитваше я, добрата девойка искаше да й помогне — самата тя не търпеше тайни, простият и скромен живот вървеше пред очите на цялата фабрика, закичен с бродирано цвете или пауново перо, в целомъдрено очакване на годеника. Кима не отговаряше, загледана пред себе си — нямаше думи за нейната любов, за отчаяните прегръдки, които я вдигаха на шеметна височина, така че въздух не й стигаше в знойните долини, където се озоваваше паднала по гръб, а над нея се надвесваше като плод неговата глава и тя пиеше от нея мирис на мляко и топла влага, до пълно изтощение. Но през този нещастен ден (когато й хрумна да го чака пред школата) тя се върна ни жива, ни пък съвсем мъртва в стаята, прежълтяла, с безсмислен поглед седна на леглото, отчаяно удари с юмрук по възглавницата, извика, че не струва вече пукнат грош животът й, и се захлупи със страшен, раздиращ гърлото плач върху същата възглавница.

Съседката се изплаши, захвърли пауновите сънища и с разтреперана ръка донесе чаша вода. Кима не глътна дори капка и с движение, прилично на спазма, бутна чашата върху излъскания от съседката паркет. Девойката изтри паркета, каза, че ей сега ще изтича, и наистина запъхтяна се върна заедно с учителката на Кима, прочутата героиня тъкачка Дамяна Спасова.