Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране и допълнителна корекция
Еми(2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
rumen1(2021)

Издание:

Автор: Цилия Лачева

Заглавие: Интервю

Издание: първо (не е указано)

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: роман

Националност: българска (не е указано)

Печатница: ДП „Тодор Димитров“ — София

Излязла от печат: 25.VIII.1976 г.

Редактор: Християна Василева

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Любомир Янев

Коректор: Елена Баланска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15181


I

Зад реката работеше тъкачна фабрика — сравнена с къщите, изглеждаше почти огромна. Когато Дамяна започна да тъче шаяка, къщите пазеха стария си образ, с дълбоко мазе и самотен прозорец към улицата, в който привечер залязваше начупено от решетките слънце. Малко по-късно изкопаха до старата фабрика нови основи и голям четириъгълник разтвори коравата кафеникава земя. Децата се въртяха край изкопа, ловяха червеи или трупаха на купчина изровените богатства — кости от добитък и гнили дървета. През деня останките лежаха мъртви, покрити с мъх и глина, но по късна доба изпущаха слаба синкава светлина, сякаш все още се таеше в тях жива сила и викаше за живот.

Фабриката построиха бързо, обзаведоха я с машини, немска марка, и колкото цеховете растяха, толкова улицата се изпразваше и смаляваше, сякаш между двете имаше зависимост като при скачените съдове. Направиха снимка на новата фабрика, увеличена в рамка, тя се набиваше в очите на хората, а улицата се топеше и наяве, и в паметта човешка. Така си и замина, почти безшумно. Замениха я с нова, права като шосе, което извеждаше на реката, оттам до фабриката.

Малко по-късно — Дамяна вече тъчеше спорните, бодливи шаяци — с нея се случи онова, което още веднъж доказа, че злото е по-жилаво, отколкото предполагаше новият профсъюзен комитет, състоящ се от трезви мъже, надарени с почти конска упоритост и работоспособност.

Будилникът я вдигна и тази нощ, тя напипа дрехите си, обличаше все едни и същи, и се стегна със затворени очи. Пола, фланела, вълнени чорапи… На улицата видя приятелката си, беше с чадър под мишница, и сянката на чадъра стърчеше като кавалерийска сабя. Не си казаха дума и се плъзнаха някак особено по тъмната улица, прекалено бързо и леко пресякоха градината. После сянката на приятелката спря, наведе се да оправи ластика на чорапа си и я догони чак на полето, където земята беше устойчива и покрита със строителен материал. Пак в мълчание минаха купища старо желязо, но фабриката беше угасила всички светлини, глуха и стръмна като скала. Вратата беше заключена, ледената дръжка я прониза по-лошо от избухнал пламък. Дамяна се огледа с невярващи очи. Сянката на приятелката й се беше разнесла заедно с чадъра-сабя. Дамяна стоеше сама сред полето пред занемялата, сякаш непозната фабрика и бавно си пробиваше път назад, паметта й плетеше бримка подир бримка, за да стигне страшната, но проста истина, че утре е неделя. Никаква смяна нямаше да отвори вратата на фабриката.

Върна се съвсем стресната от непознатото същество вътре в нея, което я беше вдигнало и довело с такава летяща недействителна стъпка през града, та право пред заключената врата. Измина обратно полето, а в градината спря, за да пие вода. Ужасът й се беше сгъстил в горчива лепкава плюнка. Коритото, денем празно, сега беше пълно догоре, във водата се оглеждаше луната и в нейния разчупен кръг плуваше черна патица, безшумно, по патешки. Като се наведе, Дамяна видя ципите между краката й, розови и прозрачни в лунната вода. Нямаше, слава богу, нищо необичайно, и птиците си имаха свои странности, както и хората. Черната патица изви глава, погледна я със светещо око и без усилие се промуши през отвора на коритото, по-малък от яйце.

Дамяна я прегледаха в болницата като спешен случай и спешно вписаха в болничния й лист преумора, анемия и бременност. Лекуваха я месец и нещо, после я изпратиха в санаториум за общо укрепване край морето.

* * *

В стаите на санаториума съхнеше бельо от бархет и вълнени чорапи. Миришеше на сухоежбина. Духаше вятър и пълнеше неспокойната влажна градина с пясък и пеперуди.

Дамяна се настани в стая номер пет, с изглед към градината. Беше дошла трета — и последна — падна й се неудобно легло, зад вратата. И другите две жени бяха работнички. След няколко дни тя им разказа за срещата си с черната патица, спомена, потръпвайки, най-страшното — малката дупка, през която тя като змия се беше и измъкнала. По-старата каза, че болестите могат да се предрешават, както си пожелаят — нейната избрала да й се покаже като черна патица, а това, че се е измъкнала, било на добре. Младата дъвчеше ластар от дива лоза, плюеше, жълтеникавите й очи играеха разсеяно по градината.

— Има такива щури птици, делят се от ятото. И твоята е била от тоя сорт, дето летят нощем по месечина.

Тази жена имаше дарбата да омагьосва всяка вещ с настойчивото си твърдение, че най-сетне в комунизма всичко, при добро желание, може да се използва като общо — и хора, и предмети. Така тя до грабливост се втренчи във вехтата пола на Дамяна, в сапуна й, докато изчезнаха от стаята и Дамяна престана да ги търси. След няколко дни жената сама й ги донесе, обидено ги хвърли на кревата и каза, че някои все още милеят за частната собственост, изразена дори в такива боклучиви вещи, каквито са нейните.

Старата, обратно на младата си другарка, пръскаше каквото й хрумне, без да й го искат. Тя по призвание си беше хранителка и ятачка. Полицията беше изтръгнала със зверски удар дясната й ръка, обучавайки я на пестеливост и уважение към собствените вещи. Не я отучиха от опасния занаят. Почти през ден раздаваше скромното си имущество, на по-лакомите — ошава, поднасян неизменно за десерт, а на една жена, по-здрава от нея, подари кривия си бастун.

След седмица една пелерина, черно лъскава, изпълни антрето с миризма на мокър зифт. Дамяна видя и собственика на пелерината — беше облечен в лилав пуловер с висока яка, хранеше се мълчаливо, с нож и вилица. Тя го разглеждаше — направи й впечатление колко внимателно се взира в морето или онова, което кипеше под подвижното валмо на невидимия дъжд. Вадеше цигара от джоба си и я разполовяваше. Ръката му беше едра, много бяла, като на човек, който не е хващал лопата или рало. Мъжът не я забеляза, а и тя не очакваше внимание.

Привечер изкъртиха летви и дъски от съседните запустели вили и накладоха огън в камината. Заредиха се вечери — някои играеха шах, други четяха вестници, жените плетяха. Шареното общество, обединено от любов към живота, се напрягаше да надмогне болест, страдание и копнеж по дома, към всекидневния и сладък тормоз на здравите хора. Корабокрушенци бяха те, стъпили вече на земя, и след първите залисии започнаха да се взират един в друг, да се откриват и преценяват, да проявяват взаимни симпатии или скрита неприязън. Мъжът с лилавия пуловер седеше до огъня, протегнал нозе, обути също в лилави чорапи, и четеше подвързана книга, много малка, която вадеше от джоба си.

Дамяна вече знаеше, че четецът работи в окръжен град и е на отговорна длъжност, отскоро е женен и се е сражавал в Испания почти като невръстен юноша. Говореше за Испания весело и увлекателно, главно за природата и топлото море, сякаш там го бяха пратили да летува, а не с оръжие в ръка. Дамяна привикна да сяда срещу него, близо до камината — нащрек, с внимание, което прикриваше с усърдието си към огъня. Слагаше дърва или ровеше с ръжена дълбоката синкава жар. В някои вечери, когато вятърът свиреше и бучеше, а морето кипеше от сблъсъка на студени и топли течения, човекът с пуловера отваряше книгата и превеждаше от испански на разбираем български език невероятните думи за любов и вино, гъсто като кръвта по дланите на убиец, за шпаги, които отскачат от твърдата плът на коралите.

Саев бързо превеждаше, наблягаше на някои думи, които особено му харесваха, и Дамяна се усъмни, че той лично познава поетесата и любовните думи го вълнуват, защото са писани само за него.

* * *

Тя не обикна морето. Боеше се от безбрежната мръсна пяна, която пролетното оживление изтласкваше на брега и гонеше със скокове опърпания народ, олекнал и омършавял от глада на следвоенните години. Дамяна се мотаеше край скалите, които се ронеха и от дупките им пълзяха морски паяци, съвсем прозрачни след гладната зима. Веднъж при нея дойде същият този Саев, наметнат с коравата си пелерина, по която морските капки отразяваха светлината на залеза. Голям облак от кипяща пяна поглъщаше слънцето и светлината, неестествено розова, сякаш приближаваше и уголемяваше всеки предмет. Дамяна различи бодовете на лилавия пуловер, от който се възхищаваше, и забеляза, че преждата е била боядисвана и пресуквана. Саев не беше се бръснал — видя като през увеличително стъкло черните косъмчета по брадата му и зъбите му с цвят на опушено, правилно и гъсто наредени.

— Две весели новини — каза той. — Първата — повишени са надниците на тъкачките. И втората — днес ще обядваме печен кефал. На бас се ловя, че не си яла печен кефал. А?

Струваше й се, че всяка скала бълва срещу й безкръвни паяци, а морето — мъртви медузи, чиято лепкава слуз й причиняваше непоносимо гадене. Тя се извърна, приведе се и смутено започна да трие ръката си в сухия розмарин.

Саев я побутна, подавайки й носна кърпа.

— Чиста е… Трябва да се пазиш, особено сега.

Тя посрамено взе кърпата и видя как нейните другарки по стая едва измъкват краката си от мокрия пясък, прочете по израза на лицата им, че негодуват срещу вятъра, пясъка и тези крещящи, неприветни птици — чайките. Старата изглеждаше чиста и скопосна в черните си дрехи. Младата се навеждаше, вземаше по нещо от пясъка, вглеждаше се в дланта си и го захвърляше. Дойде при скалата и под проникващата светлина лицето й показа плитката си оран и двата бели конски косъма над лявото ухо. Дамяна се притесни от погледа на Саев, който сякаш я разучаваше под същата жестока светлина, и си тръгна с разперени ръце, като че слизаше от стълба без перила.

Тя пишеше писма на мъжа си, но не спомена за човека, когото познаваше отскоро. Подминаваше името му с постоянство, убедена, че случайната й среща с такъв буден и необикновен човек не се е състояла. Той беше толкова непостижим, близо до нея, колкото безпогрешно усещаше отдалечения на стотици километри съпруг. Почти с неприязън следеше безсмисленото му шляене по негови си работи, които донасяха вкъщи някой лев, чифт ботуши, позеленели от плесен, или дрехи в жълто и червено, ушити от памучен плат. Той работеше в местното читалище като дърводелец, куриер, а напоследък и фризьор. Писмата си тя пълнеше със съвети и нравоучения. Пишеше за себе си онова, което всички виждаха с просто око — с какво се хранят, колко жени са в стаята, а и за времето — дали духа, или вали дъжд. Той подминаваше нравоученията и съветите й, убеден, че те са полезни само за човек, който си почива и няма какво да прави. А той купуваше някои неща за вкъщи (премълчаваше какво е продал), съобщаваше й колко се храни (но не и колко пие). Веднъж й писа, че в читалището са се хванали с нова пиеса и купили килограм женски коси, които той ще навие на букли. Тя прецени последната му работа като пълен провал. Искрено вярваше, че нищо добро не чака мързеливия й и разпилян мъж, попаднал сред толкова жени — все едно че беше назначен да ги опипва голи под закрилата на директора и неговия заместник.

След десетина дни Саев напусна санаториума, с пелерината, метната през рамо, и с ръчна чанта, издута от скромни мъжки принадлежности. Изпратиха го до вратата. Дамяна чакаше дали ще се ръкува — ръкуването беше рядък жест на внимание за жена като нея, не помнеше дали някога се е здрависвала и със своя мъж. Саев дойде при нея, протегна ръката си и тя почувства гореща, широка и мека длан, която силно притисна нейната. В очите му, шарени на яркото слънце, се появи усмивка и за кратък миг — после тя все не успяваше да улови за себе си този миг — светна топлина и таен знак, че му е мила, ще я запомни, ще й отреди място в дългата поредица от хора, минали през живота му. Махна за сбогом на всички и тръгна пешком, като люлееше чантата си.

Тя се върна в градината, седна на влажната пейка, стана й студено и си рече — откъде се пръкна тази самота, хладна като сянка в първия жарък пролетен ден? Пак усети ръкостискането, погледна дланта си, сякаш там беше отпечатан таен знак, и поклати учудено глава, за първи път немият език на ръцете проговаряше в нея.

… Откъде можеше да знае, че след близо четвърт век ще стиснат крепко ръката й двама министър-председатели, трима министри ще окачат лично на гърдите й високи отличия, ще обядва с кмета на Лондон и през стъклата на верандата ще брои от притеснение корабите по Темза.

* * *

И така тя седеше до кмета на Лондон, масите бяха подредени там, където залата образува нещо като еркер и напомня предницата на английски кораб. Дъските бяха голи, с цвят на черници, а вратите украсени с месингови фигури. Всичко наоколо говореше за честита и трайна старост, оцеляла през столетия и готова да трае още столетия. През дебелите стъкла изгаряше жълтото небе, корабите цепеха зелено-кафява петролена вода. Дамяна се потеше в своето вълнено трико — вместо мъглив и влажен град тя вече цяла седмица се изтезаваше в дебели дрехи под ярко, почти южно слънце. Дамяна седеше до лейди Елет, облечена мисионерски, в сива рокля и бяла яка. Попита чрез преводача колко деца има лейди Елет, тя отвърна — четири. Ако даде бог, ще се съберат всички на коледната елха… Не попита дали Дамяна има деца и се залови с граховата супа. Дамяна преброи приборите от двете страни на чинията си — бяха общо дванадесет. Особено я уплаши ножът, третият поред, който напомняше бургия. Срещна очите на своя директор и за миг задържа своя поглед в неговия. Не му беше до нея. Говореше английски. Пак погледна реката, една шапка плуваше, побутвана от течението, като пусто гнездо, което търси клони. После доплува някакъв предмет, влачеше ситен талаш. Като се вгледа, Дамяна различи и други вехтории по гъстата петролена вода. Стачката на лондонските боклукчии и метачи разширяваше своята територия и върху река Темза.

Говореха за приятни неща — за сладоледа и за кучето на лорда, за някаква театрална постановка, която осмивала партията на консерваторите. Когато се сбогуваха, лейди Елет сложи ръка на рамото на Дамяна с изпробвания мисионерски жест, повтори го и с другите две жени от парламентарната група. Пожелаха си приятна среща в София. Такситата с погнуса пазеха да не докоснат купищата смет, струпана по тротоарите. Но стачката си беше факт, хиляди хартийки се въртяха, грабнати от горещия вятър, и бездомно се лутаха сред минувачите. По едно време Дамяна видя ято гарвани, които с окървавени клюнове настървено кълвяха някаква мърша.

Едно такси заведе Дамяна и нейния директор на изток, където откриха тихо кътче край Темза. Тревата беше свежа, водата — бистра. Двамата седнаха на тревата, достатъчно близо, за да чуват приказката си, но не и прекалено близо. Не ги познаваха, но навикът дори и тука си оставаше навик.

— Когато съм край вода — каза тя, — винаги си спомням за твоите южни морета…

Той отмина южните морета и спомена за отровените води долу пред краката им и Дамяна извърна глава, самотна край южното море, което той изоставяше, а тя не умееше да задържи за себе си.

— Спечелихме и тази битка — каза директорът. — Но с боите, ох, с боите…

С подобни разговори вървяха вече десет години. Познаваха изтънко всички успехи, лутания и капризи на своята фабрика.

— Ще смогнем, то се знае — каза директорът и слепешком напипа един камък.

Английска фирма, взискателна и много компетентна, беше сключила договор за хиляди метри плат, отлично качество.

— Ще успеем — каза той и хвърли камъка във водата.

— Ще успеем — повтори тя и го попита дали ще успеят да купят подаръци за вкъщи.

— Но аз вече купих — възкликна той с радост в гласа — на жена ми… Рокля в розово.

Розовото най-малко и отиваше — беше с мъжка фигура, почти винаги в панталон. Гърбом — млада, но в лицето — по-стара от мъжа си. Мненията за жена му в града бяха противоречиви: едни гадаеха, че е с лютив нрав, други — че е кротка, а трети — направо луда. Беше лекар невролог и непросветените свързваха професията й с нейните нерви. За Дамяна неговата жена беше загадка, но някои видими подробности й даваха надежда, че не са в ред съпружеските им отношения. Не се търсеха по телефона. Хранеха се в ресторант, често в различни часове. Дъщеря им, студентка в София, се връщаше от дъжд на вятър. Що за семейство? Навярно розовият подарък беше обикновено прикритие на мъжката гордост.

— Каква рокля? — запита тя, обърна се и потърси в него самотника мъж.

— Лятна. Сега си мисля, че подхожда за дъщеря ми. А за моята жена…

Спря озадачено, набръчка челото си, вероятно претегляше вкусовете й, и Дамяна преглътна от чувство за несправедливост към самата нея, от подлото му отлъчване, за да избере подарък на жена си. И седнала на чуждата земя, пред нищо неговорещата река, опръскана от едно рунтаво куче, което се дръгнеше до нея, тя изговори нелепите думи:

— Какво пък… Купувай й…

— Моля? — Гласът му прозвуча изненадано, уплашено и отбранително. Все едно че беше чул глупаво и нахално обяснение в любов. Той напипа някаква суха вейка, натроши я и я хвърли през рамо. Мълчанието превали непоносимо острия връх и тя първа заговори:

— Исках да кажа, че утре аз ще отида на пазар.

— Мога да те придружа…

— Преводачката ще ме придружи — смутено каза Дамяна и стана от тревата с лекота на жена, свикнала да не стои на едно място.

Върнаха се с корабче, което подскачаше по вълните и приличаше на кабриолет с много седалки. Наближиха центъра на Лондон, вятърът донесе вонята на стачката, която отмерваше времето с нови купища боклук, вече имащи свои сенки, дълги, дрипави.