Цилия Лачева
Интервю (5)

V

Дамяна се облече пред голямото огледало и в същото това огледало улови сина си от глава до пети — в черен костюм, лачени обувки и херувимска коса, паднала на раменете. Тя се вторачи в лицето му:

— Бледен си. — И усети в гласа си недоволство.

— Знаеш, че не мога да се подстрижа — отвърна той търпеливо, но натъртено.

— Разбира се, че зная — отстъпчиво каза тя, а й стана неприятно. „И мислите ми чете, магарето… Аз наистина се притеснявам, издаваме наредби — без коси, без бради — а собственият син…“

Пътуваха мълчаливо — тя на кормилото, той до нея, върху покрива трополеше дъжд и се стичаше на дълги бразди по стъклото. Насрещните коли хвърляха своите размазани светлини и при един завой тя видя човек, който се олюляваше и ръкомахаше, видимо повече пиян, отколкото подхождаше в такава дъждовна и противна вечер. Дамяна зави покрай него, спря колата и смъкна стъклото.

— Чалма — каза тя вразумяващо, — върви си вкъщи!

Онзи се опули срещу нея и измуча пресипнало.

— Не те ли е срам, Чалма — каза тя искрено огорчена, — мой човек си, пък пиеш пред очите на всички…

— Няма! — извика Чалмата с внезапно укрепнал глас. — Ще пия тайно. Обещавам! Дай ръка, героиньо! — И мушна мръсната си ръка в отвореното прозорче.

Дамяна не знаеше какво да прави с тази ръка и бавно потегли. Онзи си дръпна ръката, остана сам в дъжда, а Перун се извръщаше, докато завоят го грабна с черното си крило.

— Мои хора — възмущаваше се Дамяна, — а се напиват като свини… Какво искат?

— Да не ги наричаш „мои хора“ — каза синът й. — Всъщност трябва да се радваш…

Дамяна остро включи на трета скорост и след малко запита:

— Кой е поводът за голямата ми радост?

— Поводът е, че твоят Чалма пие домашно вино, не се опива от хероин, да кажем, или други подобни… Виждал съм и тези работи. Радвай се, че костите му са здрави — пред мене начупиха краката на двама — прас, като макарони. Беше в Палермо преди година. Радвай се, че не стачкуват като онези там със счупените крака…

— Да стачкува? — ужаси се Дамяна. — Та тоя Чалма има по-голяма къща от моята, развъжда зайци и малини… Заплатата му е само за пиене…

— Ето ти повод за радост, само че вие тука рядко се радвате. Кой знае? Може би парите не са извор на радост…

Дамяна си помисли: „Кога всъщност истински съм се смяла, кога се зарадвах… ама истински… дявол знае кога…“.

Тя паркира зад операта. Уличката беше стара, с крив калдъръм и с дюкянчета за лепене на гума и черни очила. На последната витрина бяха наредени тебеширенобели бюстове със зловещи, черни очила.

Перун пак се обади:

— Сградата е нова, за жалост. Прилича ми на млечен бар.

Излизаше според сина й, че трябва да се радва на пияния Чалма, а да тъгува, че операта е ново здание.

— Дип си е хубава — каза тя, като се любуваше на лакираните в розово врати, на позлатените крилати лъвове и голи стрелци.

Удари вторият звънец. Те седнаха в средата на третия ред и премаляла, Дамяна забеляза, че директорът върви право към нея, а след секунда, вдигайки наново хората, се вмъкна и неговата слаба дълга жена в стария си черен костюм, но с нова, червена роза, прихваната на левия ревер. Директорът се извини и седна до Дамяна.

Още в първата картина мъжът й се появи, със запретнати крачоли и вила на рамо. Много спокойно прекоси сцената, застана до една дебела хубавица, пребрадена с червен шал, и свойски я прегърна.

Синът й се наведе към нея:

— Сменил е сандалите си… левия — на десния крак и обратно.

Пошепна го, но имаше ясен млад глас и пред тях някакви непознати граждани се изкикотиха. После мъжът й се пръждоса със своите обути наопаки сандали и тя си отдъхна. Видя го към края на втора картина, беше седнал в ложата редом с артисти от драмсъстава и им махна със самочувствие. Перун също махна добродушно и търпеливо.

Чак по-късно Дамяна отвори широко ушите си и сърцето си за музиката. Татяна се надигна от широкото легло, взе паче перо и започна да пише прочутото писмо. Изпяваше всяка дума с такава искрена и нежна скръб, че Дамяна напълно потъна в горестната мечта да бъде съпруга на любим човек и да го последва в пълния с пясък и пеперуди двор на незабравимия санаториум. Слушаше с полуотворена уста, гълташе чуждата мъка заедно със сълзата, която дразнеше лявото й око, но внезапно електричеството угасна (правеше такива номера напоследък), стана съвсем тихо, сякаш цялата зала заедно със сцената потънаха под земята, и думите на писмото, разбира се, секнаха. Чуха се гласове, плахи и негодуващи, но тъмнината си остана непрогледна, а от сцената вееше хлад като от дупка. И Дамяна усети допира на невидимо рамо до своето, после ръката, топла и потна, която обхвана нейната, и слабо, но изразително притискане на дланта, отдаде се цялата на немия, горещ език на мъжката длан, но безсилна да предаде свой сигнал, вървейки доверчиво през тъмнината към още по-непрогледна и безнадеждна тъмнина. Светнаха клечки кибрит, някъде заигра ореолът на фенерче. Той се отдръпна, ръката й остана сама, бледа и гола като на русалка.

Сцената лумна под изгряващо слънце (всичко бе траяло само минута), Татяна продължи да пише с паче перо, накрай забрави да пише, но Дамяна не я слушаше.

— Не е чисто, не е чисто — наведе се синът й и тя уплашено трепна.

— Кое не е чисто?

— Горното „ла“… За втори път.

В антракта излязоха дружно, като след събрание, но тя все държеше главата си встрани и благодареше, че половин фабрика се беше сипнала и трябваше да поздравява този или онзи. Жената на директора говореше с Перун — Дамяна долови имена на композитори — Скарлати, Бузони, Респиги, всичките сякаш бяха морски животни, чиито черупки се отварят с нож. Най-после си даде кураж и го погледна — беше с обикновено, делнично лице, усмихваше се разсеяно на разговора и кимваше тук и там.

След представлението изтичаха през дъжда в отсрещния ресторант — съвсем нов, облепен отвътре с червено кадифе като албум за спомени. Заеха отделни маси (беше претъпкано с млади хора) и Дамяна улавяше само гърба и тила на директора, но затова пък наблюдаваше жена му и червената й роза, крещяща за младост и любов.

— Потанцувай де — подкани бащата своя син. — Отпреде седи едно моме… Гледа те вече час…

Перун погледна момичето и се засмя със занесената си високомерна усмивка — без да отговори, наля на себе си и на майка си лимонада.

— Чакай, какво се разпореждаш с чужди гърла?… Тя ще пие вино, червено вино… Я каква е прежълтяла. Нали ще пиеш?

Дамяна отмести очи от директорската жена и каза:

— Защо да не пия! Не съм толкоз утрепана…

Едва пое чашата, толкоз беше утрепана.

Мина цветарка с цяло богатство от цъфнали рози върху таблата. Навеждаше се над масите, показваше мръсния си комбинезон и Дамяна крадешком наблюдаваше пътя й към директорската маса. Дали ще купи на жена си рози? И как ще й ги поднесе, ако рече да купи? Той купи две рози, жена му ги натопи в дългата чаша за бира и веднага заговори съседката си, а той — мъжа до него, непознат човек с мършаво лице и виснали мустаци.

Дамяна се засмя в себе си — бяха толкова мили един на друг, колкото можеше и да се чака след двайсет години брачен живот. Изпи чашата, веднага я наля догоре. Синът й я погледна строго, без учудване, сякаш очакваше от нея нови глупости.

— Хайде, не се престаравай! — каза той. — Утре с тебе имаме трудов ден.

— Моят да не е нещо празен ден — намеси се бащата, — нека си пийне, аджамийката, така по-лесно ще ме разбере… Аз ще ви закарам с колата.

И тя пийна от специалното вино, което сервираха на познавача съпруг.

В ресторанта влязоха група жени, крепейки подръка крехката фигура на госта диригент, и в едната Дамяна позна доскорошната Татяна, вече облечена в панталон и пуловер. Седнаха на двойна маса, украсена с румънско знаменце, и Татяна почти веднага се залови с пържолата, забравяйки доскорошните терзания. След половин час Дамяна забеляза, че всички гледат към голямата маса, а мъжът й дава знаци с очи да се обърне към масата. Гостът диригент държеше чаша с вино и елегантно, с уважение се кланяше само на нея, изговаряйки нещо на румънски. Тутакси го преведоха:

— За здравето на героинята!

Тя изпи наведнъж чашата, след това всички пиха за госта диригент. Самочувствието й се покачи, вече не погледна към директорската маса.