Кен Фолет
Прагът на вечността (64)

63.

Те бяха странна семейна група, размишляваше Мария и оглеждаше всекидневната в дома на Джаки Джейкс няколко секунди преди полунощ.

Тук беше самата Джаки, свекървата на Мария, осемдесет и девет годишна, по-жизнена от всякога.

И Джордж, съпругът на Мария за последните дванадесет години, сега белокос и седемдесет и две годишен. Мария се ожени за пръв път на шестдесет, което би я накарало да се чувства неловко, ако не беше тъй щастлива.

И бившата съпруга на Джордж, Верина, несъмнено най-красивата шестдесет и девет годишна жена в Америка. Гостуваше с втория си съпруг Лий Монтгомъри.

И синът на Джордж и Верина — Джак, адвокат, двадесет и седем годишен, със съпругата си и с хубавата им петгодишна дъщеричка Марга.

Гледаха телевизия. Предаването се излъчваше от чикагски парк, където се бяха събрали 240 000 души, изпаднали в екстаз от щастие.

На сцената се намираше семейство — представителен баща, красива майка и две сладки момичета. Беше изборната нощ и Барак Обама беше спечелил.

Мишел Обама и момичетата напуснаха сцената, новоизбраният президент отиде до микрофона и произнесе:

— Здравей, Чикаго.

Джаки, матриарх на семейство Джейкс, нареди:

— Всички пазете тишина. Слушайте.

И увеличи звука.

Обама носеше тъмносив костюм и вратовръзка в цвят бордо. Зад него на лекия ветрец се вееха повече американски знамена, отколкото Мария можеше да преброи.

Обама заговори бавно, с паузи между всяка фраза:

— Ако изобщо има някой, който да се съмнява, че Америка е място, където всичко е възможно, който все още се пита дали мечтата на нашите основатели е жива в наше време, който все още поставя под въпрос силата на нашата демокрация — тази вечер им дава отговор.

Малката Марга приближи седналата на канапето Мария.

— Бабо Мария — започна тя.

Мария вдигна детето в скута си и му каза:

— Тихо, миличка, всички искат да слушат новия президент.

Обама продължи:

— Това е отговорът, даден от млади и стари, богати и бедни, демократи и републиканци, черни, бели, испаноговорящи, азиатци, коренни американци, хомосексуални, хетеросексуални, инвалиди и неинвалиди; американци, които изпращат на света посланието, че ние никога не сме били просто сбор от индивиди или сбирка от червени и сини щати — ние сме и винаги ще бъдем Съединените американски щати.

— Бабо Мария — отново прошепна момиченцето. — Виж дядо.

Мария погледна съпруга си Джордж. Той гледаше телевизора, но по набръчканото му кафяво лице се стичаха сълзи. Бършеше ги с голяма бяла кърпа, но колчем подсушеше очите си, сълзите напираха отново.

— Защо дядо плаче? — попита Марга.

Мария знаеше защо. Той плачеше за Боби, за Мартин и Джак. За четири момичета от неделното училище. За Медгар Ивърс. За всички борци за свобода, мъртви и живи.

— Защо? — отново попита детето.

— Миличка — отвърна й Мария. — Това е дълга история.

О, Времето, то царя с цар сдобрява,

лъжите скрити сочи на света

и старите неща с печат скрепява.

То буди утрото, държи нощта

без сън, да се покае подлостта,

руши с минути крепостни стени

и позлатени кули с прах петни.

Шекспир

из „Похищението на Лукреция“^[1]