Кен Фолет
Прагът на вечността (53)

52.

Джордж Джейкс беше облечен в нов смокинг. Рече си, че изглежда доста добре в него. На четиридесет и две вече нямаше физиката на борец, с която така се гордееше на младини, но още беше стегнат и изправен и черно-бялото облекло го подчертаваше.

Беше в евангелистката църква Ветил, където майка му се черкуваше от десетилетия, във вашингтонското предградие, което сега той представляваше като конгресмен. Църквата беше ниска тухлена постройка, малка и проста, и обикновено я красяха само няколко рамкирани библейски цитати: „Господ е моят пастир“ и „В началото бе Словото“. Ала днес църквата бе празнично пременена с гирлянди, панделки и купища бели цветя. Хорът пееше „Иде скоро“, докато Джордж чакаше невестата си.

На предния ред беше майка му, облечена в нов тъмносин костюм и с подходяща шапчица с воалетка.

— Е, радвам се — каза Джаки, когато Джордж й съобщи, че ще се жени. — Вече съм на петдесет и осем и съжалявам, че чака толкова адски дълго, но съм щастлива, че най-сетне стигна дотук.

Езикът й открай време беше остър, но днес тя не можеше да скрие гордата си усмивка. Нейният син се женеше в нейната църква пред всичките й приятели и съседи, а на това отгоре беше и конгресмен.

До нея седеше бащата на Джордж, сенаторът Грег Пешков. Някак успяваше да накара дори смокингът да изглежда като смачкана пижама. Беше забравил да сложи копчета на ръкавелите на ризата, а папийонката му приличаше на умрял молец. Никой нямаше нищо против.

На същия ред бяха и руските баба и дядо на Джордж, Лев и Марга, вече над осемдесетгодишни. И двамата изглеждаха крехки, но бяха долетели от Бъфало за сватбата на внука си.

С идването си на сватбата и настаняването на предния ред, белите баща, баба и дядо на Джордж признаваха истината пред света, но никой не го беше грижа. Годината беше 1978 и онова, което навремето беше таен срам, вече нямаше значение.

Хорът запя „Толкова си красива“ и всички се обърнаха и погледнаха към входа.

Верина влезе, под ръка с баща си, Пърси Марканд. Джордж зяпна при вида й, както постъпиха и още неколцина от присъстващите. Верина носеше дръзка бяла рокля с голи рамене. До средата на бедрото роклята беше тясна, а надолу минаваше в шлейф. Карамелената кожа на голите й рамене беше нежна и гладка като сатена на роклята. Изглеждаше толкова прекрасна, че направо болеше. Джордж усети, че се просълзява.

Службата мина като в мъгла. Джордж успя да даде правилните отговори, но можеше да мисли единствено, че сега Верина е негова завинаги.

Церемонията беше проста, но в угощението, което после даде бащата на булката, нямаше нищо скромно. Пърси нае Рибите, джорджтаунски нощен клуб с шестметров водопад на входа. Водопадът се изливаше в огромно езеро със златни рибки, а в средата на дансинга имаше аквариум.

Първият танц на Джордж и Верина беше на песента на Би Джийс „Остани жив“. Джордж не беше голям танцьор, но това нямаше значение — всички гледаха Верина, която държеше шлейфа с една ръка и танцуваше в ритъма на диското. Джордж беше толкова щастлив, че му се искаше да прегърне всички.

Вторият партньор на Верина в танците беше Тед Кенеди, който дойде на сватбата без съпругата си Джоун — вървеше мълва, че са се разделили. Джаки прегърна хубавеца Пърси Марканд. Майката на Верина, Бейб Лий, танцува с Джордж.

Братовчедът на Джордж, Дейв Уилямс, беше тук със сексапилната си съпруга Бийп и с петгодишния им син Джон Лий, кръстен на блус-певеца Джон Лий Хукър. Малчуганът танцуваше с майка си и пристъпваше с такава вещина, че разсмя всички — явно беше гледал Треска в събота вечер.

Елизабет Тейлър танцуваше с най-новия си съпруг, милионер и бъдещ сенатор Джон Уорнър. Лиз носеше прочутия тридесет и три каратов диамант „Круп“ на безименния пръст на дясната си ръка. Докато наблюдаваше всичко това през мъглата на еуфорията, Джордж замаяно осъзна, че неговата сватба се е превърнала в едно от най-големите светски събития на годината.

Поканил беше и Мария Самърс, но тя отказа. След като краткият им роман завърши с караница не си говориха в продължение на една година. Джордж беше наранен и учуден. Не знаеше как се очаква да изживее живота си — правилата се бяха променили. Чувстваше се и оскърбен. Жените искаха нови отношения и очакваха той да знае — без да му се казва — какви са тези отношения и да ги приеме без уговорки.

И тогава Верина се появи, след като се бе крила в продължение на седем години. Беше създала своя лобистка фирма във Вашингтон, която специализираше в гражданските права и други въпроси на равенството. Първите й клиенти бяха малки групи за натиск, които не можеха да си позволят свой собствен лобист. Слухът, че Верина е членувала в Черните пантери, само повишаваше доверието към нея. Не мина много и двамата с Джордж отново бяха двойка.

Верина явно се беше променила. Една вечер тя каза:

— Драматичните жестове имат своето място в политиката, но в крайна сметка напред се върви чрез търпелива работа с много обикаляне: изработване на законодателство, разговори с медиите, печелене на гласове.

„Пораснала си“, рече си Джордж и едва се удържа да не го каже на глас.

Новата Верина искаше брак и деца и беше сигурна, че може и да ги има, и да прави кариера. Джордж веднъж се беше опарил и не искаше пак да бърка в огъня — щом тя мислеше така, кой беше той, че да спори.

Написа тактично писмо до Мария, което започваше с думите: „Не искам да го чуеш от някой друг“. Каза й, че двамата с Верина отново са заедно и говорят за брак. Мария отговори с топъл приятелски тон и връзката им се върна към това, което беше преди оставката на Никсън. Но Мария си остана сама и не дойде на сватбата.

Джордж седна с баща си и дядо си, за да почине от танците. Лев с удоволствие пиеше шампанско и разказваше вицове. Един полски кардинал бе избран за папа и по този случай Лев разполагаше със запас от безвкусни шеги за полския папа.

— Той направил чудо — накарал един слепец да оглушее!

— Мисля, че това е много агресивен политически ход от страна на Ватикана — каза Грег.

Джордж се изненада, обаче Грег обикновено имаше основание за думите си.

— Как така? — попита Джордж.

— Католицизмът е по-популярен в Полша, отколкото другаде в Източна Европа, и там комунистите нямат силата да потиснат религията като във всички други страни. Има полски религиозен печат, католически университет и различни благотворителни организации, на които им се разминава, че подслоняват дисиденти и отбелязват нарушенията на човешките права.

— С какво се е захванал Ватиканът тогава? — попита Джордж.

— Ще прави бели. Вярвам, че разглеждат Полша като слабото място на Съветския съюз. Този полски папа ще прави повече от това да маха на туристите от балкона. Стой и гледай.

Джордж се канеше да попита какво ще прави папата, когато салонът притихна и той видя, че президентът Картър е дошъл.

Всички аплодираха, дори републиканците. Президентът целуна булката, стисна ръката на младоженеца и прие чаша розово шампанско, макар че отпи само глътка.

Докато Картър говореше с Пърси и Бейб, които отдавна набираха средства за демократите, един от сътрудниците му заговори Джордж. След кратка размяна на няколко любезни думи, мъжът попита:

— Бихте ли обмислили да работите в избраната постоянна комисия по разузнаването в Камарата на представителите?

Джордж бе поласкан. Конгресните комисии бяха важни. Мястото в една от тях беше източник на власт.

— В Конгреса съм само от две години — отговори той.

Сътрудникът кимна.

— Президентът държи на издигането на чернокожи конгресмени, а Тип О’Нийл е съгласен. — Тип О’Нийл беше водач на мнозинството в камарата и имаше правото да дава места в комисиите.

— С радост ще служа на президента с каквото мога, но разузнаване?

ЦРУ и останалите разузнавателни агенции докладваха на президента и на Пентагона, но биваха оторизирани, финансирани и на теория контролирани от Конгреса. За по-голяма сигурност, контролът беше делегиран на две комисии, една на Камарата на представителите и една на Сената.

— Знам какво мислите — продължи сътрудникът. — Разузнавателните комисии обикновено са пълни с консервативни приятели на военните. Вие сте либерал и сте критикували Пентагона за Виетнам и ЦРУ — за „Уотъргейт“. Но тъкмо заради това искаме Вас. В момента тези комисии не контролират, те само ръкопляскат. А разузнавателни агенции, които мислят, че ще им се размине, ако извършат убийство, ще извършат убийство. Затова ни трябва някой, който да задава трудни въпроси.

— Разузнавателната общност ще се ужаси.

— Много хубаво — отвърна сътрудникът на президента. — След държанието им в ерата на Никсън имат нужда от малко разтърсване. — Той погледна към дансинга. Джордж проследи погледа му и видя, че президентът Картър си тръгва. — Трябва да вървя. Искате ли време да помислите?

— Не, по дяволите — каза Джордж. — Ще го направя.

* * *

— Кръстница? Аз? — възкликна Мария Самърс. — Сериозно ли говориш?

Джордж Джейкс се усмихна.

— Знам, че не си много религиозна. Всъщност и ние не сме. Ходя на църква, за да угодя на майка ми. Верина е била веднъж за последните десет години, и то на сватбата ни. Но идеята за кръстниците ни харесва.

Двамата обядваха в столовата за членовете на Камарата на представителите на приземния етаж на сградата на Капитолия. Седяха срещу прочутия стенопис Корнуолис преговаря за прекратяване на военните действия. Мария ядеше кюфте, а Джордж — салата.

— Кога очаквате бебето?

— След около месец — в началото на април.

— Как се чувства Верина?

— Ужасно. Летаргична и нетърпелива едновременно. И уморена, все е уморена.

— Скоро ще се свърши с това.

— Ще станеш ли кръстница? — върна се Джордж на въпроса.

Мария пак избегна отговора.

— Защо питаш мен?

Джордж помисли малко.

— Предполагам, че е защото ти вярвам. Може би ти вярвам повече, отколкото на всеки друг извън семейството ми. Ако двамата с Верина загинем в самолетна катастрофа, а родителите ни са твърде стари или са починали, вярвам, че ти някак ще се погрижиш за отглеждането на моите деца.

Мария явно се развълнува.

— Прекрасно е човек да чуе такова нещо.

Без да го казва, Джордж мислеше, че вече не е вероятно Мария да има свои деца — по негови сметки тази година щеше да навърши четиридесет и четири — а това значеше, че има доста майчинска привързаност, която да посвети на децата на приятелите си.

Мария вече беше като член на семейството. Приятелството й с Джордж беше от близо двадесет години. Тя все още гостуваше на Джаки по няколко пъти годишно. Грег харесваше Мария, харесваха я и Лев и Марга. Трудно беше да не я харесва човек.

Джордж не изрази нито един от тези доводи, а каза:

— Ако приемеш, това ще означава много за Верина и за мен.

— Наистина ли Верина го иска?

Джордж се усмихна.

— Да. Тя знае, че сме имали връзка, но не е от ревнивите. Всъщност, тя се възхищава на това, което ти постигна в кариерата си.

Мария погледна стенописа с мъжете с куртки и ботуши от осемнадесети век и отговори:

— Добре, май ще постъпя като генерал Корнуолис и ще се предам.

— Благодаря ти! Много се радвам. Бих поръчал шампанско, но знам, че няма да пиеш в средата на работния ден.

— Може би, когато бебето се роди.

Сервитьорката вдигна чиниите и двамата поръчаха кафе.

— Как е в Държавния департамент? — попита Джордж. Мария сега беше голяма работа там. Титлата й беше заместник помощник-секретар и постът беше по-влиятелен, отколкото звучеше.

— Мъчим се да разберем какво става в Полша. Не е лесно. Мислим, че има много критики към правителството вътре в самата Обединена работническа партия, тоест — в Комунистическата партия. Работниците са бедни, елитът е твърде привилегирован, а „Пропаганда на успеха“ само привлича вниманието към провала. В действителност през изминалата година националният доход е спаднал.

— Знаеш, че съм в комисията по разузнаването в Камарата.

— Разбира се.

— Получавате ли добра информация от агенциите?

— Доколкото знаем, добра е, но не е достатъчна.

— Искаш ли да попитам за това в Комисията?

— Да, ако обичаш.

Може да се окаже, че ни трябват повече разузнавачи във Варшава.

— Струва ми се, че е така. Полша може да се окаже важна.

Джордж кимна.

— Така каза и Грег, когато Ватиканът избра папа поляк. А Грег обикновено е прав.

* * *

На четиридесет години Таня беше недоволна от живота си.

Питаше се какво иска да прави със следващите си четиридесет години и установяваше, че не иска да ги прекара като сподвижница на Василий Енков. Беше изложила на опасност свободата си, за да сподели неговия гений със света, но това не й даде нищо. Реши, че е време да се съсредоточи върху собствените си потребности. Не знаеше какво означава това.

Недоволството й стигна връхната си точка на едно празненство за присъждането на Ленинската литературна награда за мемоарите на Брежнев. Наградата беше смехотворна: трите тома на автобиографията на съветския вожд бяха зле написани, неверни, при това не бяха дело на самия Брежнев, а на други хора. Но писателският профсъюз прецени, че наградата е добър повод за веселба.

В подготовка за празненството Таня вдигна косите си в конска опашка като Оливия Нютън-Джон във филма Брилянтин, който беше гледала на пиратска видеокасета. Новата прическа не я ободри толкова, колкото се беше надявала.

На излизане от сградата Таня се натъкна на брат си във фоайето и му каза къде отива.

— Видях, че твоето протеже Горбачов държа ласкателна реч за литературния гений на другаря Брежнев — каза тя.

— Михаил знае кога да целува нечий задник — отвърна Димка.

— Добра работа свърши като го взе в Централния комитет.

— Той вече имаше подкрепата на Андропов, който го харесва — обясни Димка. — Трябваше само да убедя Косигин, че Горбачов е истински реформатор. — Андропов, председателят на КГБ, все повече се открояваше като водач на консерваторите в Кремъл, а Косигин представляваше реформаторите.

— Не е обичайно да спечели подкрепата и на двете страни — каза Таня.

— Горбачов не е обичаен човек. Приятно прекарване.

Празненството беше в казионните помещения на писателския профсъюз, но бяха успели да се сдобият с няколко каси Багратион, грузинско шампанско. Под неговото влияние Таня влезе в спор с Пьотр Опоткин. Никой не харесваше Опоткин, който не беше журналист, а политически отговорник, но трябваше да го канят по светските сбирки, понеже беше влиятелен и не биваше да го обиждат. Той приклещи Таня и обвинително рече:

— Посещението на папата във Варшава е катастрофа!

Опоткин имаше право. Никой не си бе представял какво ще стане. Папа Йоан Павел II се оказа талантлив пропагандатор. Когато слезе от самолета на военното летище Окенче той падна на колене и целуна полската земя. На другата сутрин снимката беше по първите страници на западните вестници и Таня знаеше — както знаеше и самият папа — че изображението ще се върне в Полша по нелегалните канали. Тя тайно ликуваше.

Даниил, нейният началник, който слушаше разговора, се намеси:

— Докато пътувал за Варшава в открит автомобил, папата бил приветстван от два милиона души.

— Два милиона? — възкликна Таня. Не беше виждала тази статистика.

— Възможно ли е? Та това трябва да е около пет процента от цялото население, един на всеки двадесет поляци!

— Какъв е смисълът партията да контролира отразяването на посещението по телевизията, след като хората и сами могат да видят папата? — ядоса се Опоткин.

За такива като него контролът беше всичко.

Опоткин още не беше свършил.

— Отслужил меса на Площада на победата в присъствието на двеста и петдесет хиляди души!

Това вече беше известно на Таня. Числото беше потресаващо дори за нея, понеже ярко показваше доколко комунизмът не е успял да спечели сърцата на поляците. Тридесет и пет години живот в съветската система не бяха променили никого, освен привилегирования елит. Таня отвърна с подходящите изрази от комунистическия жаргон:

— При първа възможност полската работническа класа утвърди реакционната си принадлежност.

Опоткин обвинително я побутна с показалец по рамото.

— Тъкмо реформистите като теб настояваха папата да бъде допуснат там.

— Глупости — презрително отвърна Таня. Кремълските либерали като Димка бяха настоявали за това, но загубиха спора и Москва беше наредила на Варшава да забрани идването на папата. Ала полските комунисти не се подчиниха на заповедта. Полският държавен глава Едвард Герек отказа на Брежнев в проява на необикновена за комунистически сателит независимост. — Полските водачи взеха това решение. Опасяваха се, че ще има бунт, ако забранят посещението на папата.

— Ние знаем как да се оправяме с бунтовете — рече Опоткин.

Таня знаеше, че само застрашава кариерата си като спори с него, но вече беше на четиридесет години и й беше дошло до гуша да угодничи на идиоти.

— Финансовият натиск направи полското решение неизбежно — каза тя. — Полша получава огромни субсидии от нас, но освен тях й трябват и заеми от Запада. При посещението си във Варшава Картър беше много твърд. Ясно показа, че финансовата помощ е обвързана с онова, което те наричат човешки права. Ако искаш да виниш някого за триумфа на папата, това е Джими Картър.

Опоткин трябва да бе наясно, че това е истина, но нямаше да го признае.

— Винаги съм казвал, че е грешка да се позволява на комунистическите страни да вземат заеми от западни банки.

Таня знаеше, че трябва да спре дотук и да позволи на Опоткин да излезе с достойнство от спора, но не можа да се въздържи.

— Значи си изправен пред дилема, нали? Или финансиране от Запада, или либерализиране на полското селско стопанство, за да могат поляците да произвеждат достатъчно собствени храни.

— Още реформи! — разгневи се Опоткин. — Твоето решение винаги е такова!

— Полският народ винаги е разполагал с евтина храна. Затова си мълчаха. А когато правителството повишава цените, те се бунтуват.

— Ние знаем как да се оправяме с бунтовете — повтори Опоткин и се махна.

Даниил беше потънал в мисли.

— Добре се справи — каза той на Таня. — Той обаче може да те накара да си платиш за това.

— Искам още малко шампанско — каза Таня.

На бара се натъкна на Василий. Той беше сам. Таня си даде сметка, че напоследък се появява на подобни сбирки без някоя дамичка под ръка и се запита защо. Но тази вечер се беше съсредоточила върху себе си.

— Не мога още дълго да правя това — каза тя.

— Кое? — попита Василий.

— Знаеш.

— Май мога да се досетя.

— Вече съм на четиридесет години. Трябва да живея собствения си живот.

— А какво искаш да правиш?

— Там е бедата, че не знам.

— Аз съм на четиридесет и осем. И изпитвам нещо подобно.

— Какво?

— Вече не гоня момичетата. Или жените.

Таня беше настроена цинично.

— Не ги гониш или просто не ги настигаш?

— Усещам скептична нотка.

— Колко си схватлив.

— Слушай — поде Василий. — Много мислих. Не съм сигурен, че е нужно вече да поддържаме заблудата, че едва се познаваме.

— Какво те кара да кажеш това?

Василий се приведе към нея и сниши глас. Таня трябваше да се напрегне, за да го чуе над шума от веселбата.

— Всеки знае, че Ана Мъри е издателката на Иван Кузнецов, но никой никога не я е свързвал с теб.

— Понеже сме свръхвнимателни. Никога не допускаме да ни видят заедно.

— Щом е така, няма опасност хората да знаят, че двамата с теб сме приятели.

Таня не беше убедена.

— Може би. И какво от това?

Василий опита да се усмихне пакостливо.

— Някога ми каза, че ще спиш с мен, ако се откажа от харема си.

— Не вярвам, че някога съм казала такова нещо.

— Или поне го загатна.

— Както и да е, трябва да е било преди осемнадесет години.

— Прекалено късно ли е вече да приема предложението?

Таня го зяпна и не можа да продума.

Василий запълни мълчанието.

— Ти си единствената жена, която някога е била истински важна за мен. Всяка друга беше просто завоевание. Някои дори не харесвах. Достатъчна причина да съблазня някоя жена беше, че още не съм преспал с нея.

— Предполага ли се, че това те прави по-привлекателен за мен?

— Когато се измъкнах от Сибир, опитах да възобновя този начин на живот. Отне ми много време, обаче накрая разбрах истината — това не ме прави щастлив.

— Така ли? — Таня се ядосваше все повече.

Василий не забеляза.

— Приятели сме от много време. Ние сме сродни души. Родени сме един за друг. Съвсем естествено ще е да спим заедно.

— О, разбирам.

Василий беше глух за нейния сарказъм.

— Ти си сама и аз съм сам. Защо е така? Ние трябва да сме заедно. Трябва да се оженим.

— Да обобщим тогава — отвърна Таня. — Цял живот си прекарал в прелъстяването на жени, които не са били от значение за теб. Сега гониш петдесетте и жените всъщност вече не те привличат толкова — или може би ти вече не ги привличаш — и в този момент благоволяваш да ми предложиш брак.

— Може да не съм се изразил много добре. Повече ме бива в писането.

— Бъди сигурен, че не си се изразил добре. Аз съм последният пристан на залязващия Казанова!

— Ох, по дяволите, сърдиш ми се, нали?

— Меко казано.

— Намеренията ми бяха тъкмо обратните.

Над рамото на Василий Таня срещна погледа на Даниил. Импулсивно остави Василий и отиде при него.

— Даниил, искам пак да замина в чужбина. Има ли някаква възможност да получа командировка зад граница?

— Разбира се — отговори той. — Ти си моят най-добър автор. Ще направя каквото мога, в рамките на разумното, за да си доволна.

— Благодаря ти.

— И по едно съвпадение си мислех, че трябва да подсилим бюрото ни в определена страна.

— Коя?

— Полша.

— Би ме пратил във Варшава?

— Тъкмо там се случва всичко.

— Добре. Полша ще е.

* * *

На Кам Дюър му втръсна от Джими Картър. Смяташе, че администрацията на Картър се държи страхливо, особено в отношенията със СССР. Кам работеше в Московския отдел в главната квартира на ЦРУ в Лангли, на петнадесетина километра от Белия дом. Съветникът по националната сигурност Збигнев Бжежински беше твърд антикомунист, обаче Картър бе предпазлив.

Ала сега беше година на избори и Кам се надяваше на победа на Роналд Рейгън. Рейгън беше агресивен по въпросите на външната политика и обещаваше да освободи разузнавателните агенции от блудкавите етични задръжки на Картър. Кам се надяваше Рейгън да прилича повече на Никсън.

В началото на 1980 година Кам остана изненадан, когато го привикаха при заместник-началничката на отдела за Съветския блок, Флорънс Гиъри. Гиъри беше привлекателна жена, няколко години по-възрастна от Кам: той беше на тридесет и три, а тя навярно на тридесет и осем. Знаеше историята й. Била взета за обучение, използвали я като секретарка в продължение на години и я обучили едва когато тя вдигнала голям шум. Сега беше изключително компетентен разузнавач, но доста от мъжете продължаваха да не я харесват заради неприятностите, които беше създала.

Днес беше облечена в плисирана пола и зелен пуловер. „Прилича на учителка“, помисли Кам, „на секси учителка с хубави гърди“.

— Седнете — каза Гиъри. — Комисията по разузнаването в Камарата смята, че информацията ни за Полша не е добра.

Камерън седна. Загледа се през прозореца, за да не я зяпа в гърдите.

— Следователно те знаят кой е виновен за това — рече той.

— Кой?

— Директорът на ЦРУ, адмирал Търнър, и онзи, който го назначи — президентът Картър.

— И защо по-точно?

— Защото Търнър не вярва в Хуминт — Хуминт, сиреч разузнаването от хора, представляваше получената от шпиони информация. Търнър предпочиташе Сигинт, информацията от наблюдаване на комуникациите.

— А Вие вярвате ли в Хуминт?

„Хубава уста има“, забеляза Кам, „розови устни и равни зъби“. С усилие се съсредоточи да отговори.

— Естествено, не може да се разчита изцяло на него, понеже по подразбиране всички предатели са лъжци. Ако казват истината на нас, значи лъжат своята страна. Но това не означава, че Хуминт няма стойност, особено ако се оценява заедно с данните от други източници.

— Радвам се, че мислите така. Трябва да позасилим нашето Хуминт. Какво е отношението Ви към работата зад граница?

Камерън се обнадежди.

— Искам назначение в чужбина още откак постъпих в Управлението преди шест години.

— Добре.

— Руският ми е много добър. С радост бих заминал за Москва.

— Е, животът е забавно нещо. Заминавате за Варшава.

— Не се шегувате.

— Никога не се шегувам.

— Не говоря полски.

— Ще установите, че руският е полезен. От тридесет и пет години полските ученици учат руски. Но трябва да понаучите и полски.

— Добре.

— Това е всичко.

Камерън се изправи.

— Благодаря — рече той и тръгна към вратата. — Флорънс, можем ли да обсъдим това малко по-подробно? Може би на вечеря?

— Не — твърдо отговори тя. После, просто за да се увери, че той е схванал посланието, додаде — Определено не.

Кам излезе и затвори вратата. Варшава! Общо взето, беше доволен. Това беше командироване в чужбина. Усещаше се оптимистично настроен. Разочарова се, когато тя отхвърли поканата му за вечеря, но той знаеше какво да направи по въпроса.

Взе си дрехата и се качи в колата си, сребрист Мъркюри Капри. Отиде във Вашингтон и закриволичи сред трафика към квартала „Адамс Морган“. Там паркира на една пряка от салон за масажи на име Копринени ръце.

Жената на рецепцията го поздрави.

— Здрасти, Кристофър, как си днес?

— Добре, благодаря. Сузи свободна ли е?

— Имаш късмет. Трета стая.

— Прекрасно — Кам й подаде една банкнота и влезе по-навътре.

Отметна завесата и влезе в стаичка с тясно легло. На пластмасов стол до леглото седеше пълна двадесетинагодишна жена, която четеше списание. Беше по бикини.

— Здрасти, Крис — каза тя, остави списанието и се надигна. — Както обикновено, с ръка?

Кам никога не правеше секс с проститутки.

— Да, Сузи, ако обичаш.

Подаде й парите и започна да се съблича.

— За мен ще бъде удоволствие — отговори тя и спастри банкнотата. Помогна му да се съблече и каза: — Просто легни и се отпусни, скъпи.

Кам легна и затвори очи, а Сузи се залови за работа. Той си представи Флорънс Гиъри в кабинета. Във въображението му тя съблече зеления пуловер и разкопча плисираната пола. „О, Кам, направо не мога да ти устоя“, продума тя във фантазиите му. Само по бельо, тя заобиколи бюрото и го прегърна. „Прави с мен каквото искаш, но го прави силно“.

В стаичката на масажния салон Кам произнесе на глас:

— Да, скъпа.

* * *

Таня погледна в огледалото. Държеше кутийка сини сенки за очи и четчица. Във Варшава грим се намираше по-лесно, отколкото в Москва. Таня нямаше голям опит със сенките за очи и беше забелязала, че някои жени се гримират зле. На тоалетната масичка лежеше списание, отворено на снимка на Бианка Джагър. Като поглеждаше честичко към фотографията, Таня започна да се гримира.

Ефектът е доста добър, каза си тя.

Станислав Павлак седеше на леглото, облечен в униформа. Под обувките му беше постлан вестник, та да не цапа кувертюрата. Пушеше и я гледаше. Беше висок, хубав и интелигентен, а Таня беше луда по него.

Запозна се с него скоро след пристигането в Полша, на една обиколка на главната квартира на армията. Станислав беше част от групата, наречена Златния фонд — способни офицери, подбрани от министъра на отбраната генерал Ярузелски за бързо издигане. Често сменяха местоназначенията им, за да им дадат достатъчно широк опит за висшите командни постове, които им бяха гарантирани.

Забеляза Стас, както го наричаха, отчасти, защото беше толкова хубав, и отчасти, защото беше видимо запленен от нея. Стас говореше руски добре. Разказа й за своето поделение, което поддържаше връзката с Червената армия, а после я придружи до края на обиколката, която иначе беше скучна.

На другия ден се появи на прага й в шест вечерта. Взел беше адреса от тайните служби, СБ. Заведе я на вечеря в нашумелия модерен ресторант Патицата. Таня бързо разбра, че Стас е толкова скептично настроен към комунизма, колкото е и тя самата. Седмица по-късно преспа с него.

Все още мислеше за Василий, питаше се как върви писането му и дали му липсват ежемесечните им срещи. Все още дълбоко в себе си му се сърдеше, макар да не знаеше защо. Държал се беше тъпо, но мъжете си бяха тъпи, особено по-хубавите. Онова, заради което всъщност кипеше от гняв, бяха годините, изминали преди предложението му. Някак имаше чувството, че нещата, които е направила за него в продължение на толкова много време, са омаловажени. Нима той наистина вярваше, че тя го е чакала година след година да стане готов за неин съпруг? Тази мисъл още я гневеше.

Сега Стас прекарваше две или три нощи седмично в апартамента й. Никога не ходеха в неговото жилище — казваше, че е просто казарма. Но си прекарваха чудесно. А през цялото време някъде дълбоко в мислите си Таня се питаше дали неговият антикомунизъм може един ден да доведе до действие.

Тя се обърна с лице към него.

— Харесваш ли очите ми?

— Обожавам ги. Те ме заплениха. Твоите очи са като…

— За грима те питам, глупчо.

— Че ти гримирана ли си?

— Мъжете са слепи. А как ще браниш страната си с такова слабо зрение?

Стас отново помръкна.

— Ние не се готвим да защитаваме собствената си страна. Полската армия е напълно подчинена на СССР. Цялото ни планиране се отнася до поддръжка на Червената армия при инвазията й в Западна Европа.

Стас често говореше така — оплакваше се от съветското господство над полските военни. Това беше знак колко й вярва. Освен това, Таня беше установила, че поляците говорят дръзко за недъзите на комунистическото правителство. Те чувстваха, че имат правото да се оплакват, за разлика от останалите съветски поданици. Повечето хора в съветския блок приемаха комунизма като религия и оспорването му — като грях. Поляците търпяха комунизма дотолкова, доколкото имаха полза от него, и когато комунизмът не оправдаваше очакванията им, те протестираха.

Въпреки това Таня включи радиото на нощната масичка. Не смяташе, че апартаментът й се подслушва — СБ беше достатъчно заета да шпионира западните журналисти и навярно беше оставила съветските им колеги на спокойствие, но предпазливостта й беше станала дълбоко вкоренен навик.

— Ние всички сме предатели — заключи Стас.

Таня се свъси. Той никога досега не се бе определял като предател. Това беше нещо сериозно.

— Какво искаш да кажеш, за Бога? — попита тя.

— Съветският съюз има резервен план за нахлуване в Западна Европа с армиите от така наречения Втори стратегически ешелон. Повечето червеноармейски танкове и бронирани машини ще минат през Полша на път за Западна Германия, Франция, Холандия и Белгия. Съединените щати ще използват атомни бомби в опит да унищожат тези войски преди те да са стигнали Западна Европа — тоест, докато все още минават през Полша. По наша преценка в страната ни ще се взривят между четиристотин и шестстотин ядрени оръжия. Ще остане само една ядрена пустиня. Полша ще изчезне. Щом съдействаме за планирането на това събитие, как можем да не сме предатели?

Таня потрепери. Това беше кошмарен сценарий — но ужасяващо логичен.

— Не Америка е врагът на полския народ — продължи Стас. — Ако СССР и САЩ воюват в Европа, ние ще застанем на страната на американците и ще се освободим от тиранията на Москва.

Просто изпускаше пара или имаше и нещо повече? Таня предпазливо попита:

— Само ти ли си на това мнение, Стас?

— Определено не. Повечето офицери на моя възраст изпитват същото. Привидно служат на комунизма, но ако поговориш с тях, когато са пияни, ще чуеш съвсем друга история.

— В такъв случай имате проблем. Когато войната започне, вече ще е твърде късно да спечелите доверието на Америка.

— Тъкмо това е нашата дилема.

— Решението е очевидно. Трябва да отворите канал за комуникация още сега.

Стас я изгледа хладно. Хрумна й, че може да е агент-провокатор, който да я подстори да каже нещо подривно, за да могат да я арестуват. Но пък не можеше да си представи един лъжец да е толкова добър любовник.

— Сега само си бъбрим или говорим сериозно? — попита Стас.

Таня пое дълбоко дъх.

— Сериозна съм. На живот и смърт.

— Наистина ли мислиш, че може да се направи?

— Знам го — убедено отвърна тя. От две десетилетия се занимаваше с нелегална работа. — Това е най-лесното нещо на света. Да го запазиш в тайна и да ти се размине — ето кое е трудното. Трябва да проявяваш крайна предпазливост.

— Мислиш, че трябва да го направя?

— Да! — със страст каза Таня. — Не искам още едно поколение съветски или полски деца да расте под властта на тази задушаваща тирания.

Стас кимна.

— Виждам, че наистина го мислиш.

— Да.

— Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се.

* * *

Камерън Дюър не беше сигурен, че от него ще излезе добър шпионин. Нелегалната работа, която беше вършил за президента Никсън, беше аматьорска и той извади късмет, че не се озова в затвора заедно с началника си Джон Ерлихман. Когато постъпи в ЦРУ, получи обучение за пощенските кутии и тайното предаване на съобщения, но никога не беше го правил наистина. След шест години в главната квартира на ЦРУ в Лангли, най-сетне бе командирован в чужда столица, но още не беше извършил нищо тайно.

Американското посолство във Варшава беше внушителна сграда от бял мрамор на „Алейе Уяздовские“. ЦРУ се помещаваше в един кабинет близо до помещенията за самия посланик. До кабинета имаше стая без прозорци, която се ползваше за проявяване на филми. Персоналът се състоеше от четирима шпиони и една секретарка. Малко бяха, защото и информаторите им бяха малко.

Кам нямаше много работа. Четеше варшавските вестници с помощта на речник. Съобщаваше за графитите по стените: „Да живее папата“ и „Искаме Бог“. Разговаряше с хора като него самия, които работеха в разузнавателните служби на други страни от НАТО, особено на Западна Германия, Франция и Великобритания. Караше използван светлозелен Полски Фиат с толкова слаб акумулатор, че трябваше да го зарежда всяка нощ, за да може да подкара на сутринта. Опита да си намери приятелка измежду секретарките в посолството и не успя.

Чувстваше се губещ. Някога животът му изглеждаше изпълнен с обещания. В училище и в университета беше блестящ, а първата му работа беше в Белия дом. После всичко тръгна надолу. Кам беше решен да не допусне животът му да бъде опетнен от Никсън. Но му трябваше успех. Искаше отново да е първенецът на класа.

Вместо това ходеше по приеми.

Служителите в посолството, които имаха жени и деца, с радост се прибираха вечер у дома и гледаха американски филми на видео, затова неженените трябваше да ходят по всички маловажни приеми. Тази вечер Кам се отправи към египетското посолство на празненство в чест на техния нов заместник на посланика.

Като запали Фиата, радиото се включи. Държеше го на честотата на СБ. Често радиото не хващаше добре, но от време на време Кам можеше да чуе разговорите на тайните полицаи, докато следяха хора из града.

Понякога следяха и него. Колите се сменяха, но хората обикновено бяха една и съща двойка — единият беше смугъл и Кам го наричаше Марио, а другият беше дебел и той мислеше за него като за Оли. Не личеше да има някаква повторяемост в наблюдението и той заключи, че го следят повече или по-малко през цялото време. Може би те тъкмо това искаха. Може би нарочно следенето беше безредно — тъкмо с цел той все да е нащрек.

Но и Кам беше обучен. Знаеше, че никога не бива да се отървава от опашката по очевиден начин, понеже това беше сигнал за другата страна, че е наумил нещо. Казаха му да си създаде редовни навици — да ходи в ресторант А всеки понеделник и в бар Б всеки вторник. Да ги унесе в лъжливо усещане за сигурност. Но да следи за пролуки в тяхната бдителност, за моменти, когато вниманието им отслабва. Тогава може да направи нещо незабелязано.

Докато се отдалечаваше от американското посолство, видя как на две коли зад него в потока се вмъква синя Шкода 105.

Шкодата го следваше из града. Видя Марио зад волана и Оли до него.

Кам паркира на улица „Алзацка“ и видя синята Шкода да спира на стотина метра по-нататък.

Понякога се изкушаваше да говори с Марио и Оли, понеже бяха част от живота му, но го бяха предупредили никога да не прави това, понеже тогава СБ ще смени персонала и ще му отнеме време да разпознае новите хора.

Влезе в египетското посолство и си взе коктейл от един поднос. Толкова беше разреден, че джинът не се усещаше. Поговори с един австрийски дипломат за това колко е трудно да се купи удобно мъжко бельо във Варшава. Когато австриецът се понесе по-нататък, Кам се огледа и забеляза една блондинка на двадесет и няколко години, която стоеше сама.

Тя улови погледа му и се усмихна, затова Кам отиде да поговори с нея.

Бързо узна, че е полякиня, казва се Лидка и работи като секретарка в канадското посолство. Носеше тясна розова блуза и къса черна пола, която показваше дългите й крака. Говореше добър английски и слушаше Кам сериозно и съсредоточено, което го поласка.

После някакъв мъж с костюм на тънко райе я повика властно. Кам реши, че това е шефът й, така че разговорът им прекъсна. Почти веднага към Кам приближи друга привлекателна жена и той започна да си мисли, че днес е щастливият му ден. Тази беше по-възрастна, на около четиридесет, но по-хубава, с къси светлоруси коси и наситено сини очи, подчертани от син грим. Тя го заговори на руски:

— Срещала съм Ви и преди. Името Ви е Камерън Дюър. Аз съм Таня Дворкина.

— Помня — отговори той, доволен от възможността да се похвали с руския си. — Вие сте репортер на ТАСС.

— А Вие сте агент на ЦРУ.

Кам определено не й беше казал това, значи трябва да се беше досетила. Нехайно отрече.

— Нищо толкова славно. Аз съм един скромен културен аташе.

— Културен аташе? Значи можете да ми помогнете. Що за художник е Ян Матейко?

— Не съм сигурен. Импресионист, струва ми се. Защо?

— Живописта всъщност не е Вашата стихия, нали?

— По-скоро музиката — отвърна Кам и се почувства притиснат в ъгъла.

— Навярно обичате Шпилман, полския цигулар.

— Абсолютно. Каква техника с лъка!

— А какво мислите за поезията на Вислава Шимборска?

— Не съм чел много от произведенията му, за жалост. Това изпит ли е?

— Да. И се провалихте. Шимборска е жена. Шпилман е пианист, а не цигулар. Матейко е реалист, рисувал е придворни и батални сцени. Не е импресионист. И Вие не сте културен аташе.

Кам се ужаси, че са го разкрили толкова лесно. Ама че безпомощен таен агент беше! Опита да се измъкне със закачка.

— Може просто да съм много лош културен аташе.

Жената сниши глас.

— Ако офицер от полската армия пожелае да разговаря с представител на САЩ, предполагам Вие можете да го уредите.

Внезапно разговорът доби сериозна насоченост. Кам се притесни. Това можеше да е някакъв капан.

А можеше и да е истинско запитване. В този случай щеше да представлява прекрасна възможност за него.

Той отговори предпазливо.

— Естествено, мога да уредя когото и да е да разговаря с американското правителство.

— Тайно?

Какво, по дяволите, беше това?

— Да.

— Добре — каза жената и се отдалечи.

Кам взе ново питие. За какво беше това? Истина ли беше или тя просто се подиграваше с него?

Увеселението вървеше към края си. Кам се питаше какво да прави в остатъка от вечерта. Помисли да мине през бара на австралийското посолство, където понякога играеше дартс с дружелюбните шпиони от Оз. После видя, че Лидка пак е сама. Наистина беше много секси.

— Имаш ли планове за вечеря?

Тя се озадачи.

— Искаш да кажеш рецепти?

Той се усмихна. Явно Лидка не беше се натъквала на израза „планове за вечеря“.

— Исках да кажа, би ли желала да вечеряш с мен?

— О, да — незабавно се съгласи тя. — Може ли да идем в Патицата?

— Разбира се — това беше скъп ресторант, но не много, ако се плаща с американски долари. Кам си погледна часовника. — Да си тръгнем ли сега?

Лидка огледа салона. Нямаше следа от мъжа с раирания костюм.

— Свободна съм — каза тя.

Отправиха се към изхода. Като минаваха през вратата, съветската журналистка, Таня, се появи пак и заговори Лидка на полски:

— Изпуснахте това — каза тя и й подаде един червен шал.

— Не е мой — отвърна Лидка.

— Видях го да пада от Вашата ръка.

Някой докосна лакътя на Кам. Той извърна глава от объркания разговор на жените и видя висок представителен мъж на четиридесетина години в униформата на полковник от Полската народна армия.

— Искам да разговарям с Вас — каза полковникът на отличен руски.

— Добре — каза Кам също на руски.

— Ще намеря безопасно място.

— Добре — Кам не можеше да направи друго.

— Таня ще Ви каже къде и кога.

— Отлично.

Мъжът се обърна.

Камерън отново насочи вниманието си към Лидка.

— Моя грешка. Колко глупаво — казваше Таня. Тя бързо се отдалечи. Явно целта й беше да разсее Лидка за времето, през което военният говори с Кам.

Лидка беше учудена.

— Малко странно беше — каза тя, когато излязоха от сградата.

Кам беше развълнуван, но се престори на не по-малко озадачен от нея.

— Чудно — рече той.

— А кой беше онзи полски офицер, който говореше с теб? — настоя Лидка.

— Нямам представа. Колата ми е нататък.

— О! — възкликна Лидка. — Имаш кола?

— Да.

— Хубаво — доволно рече Лидка.

* * *

Седмица по-късно Кам се събуди в леглото на Лидка в нейния апартамент.

По-скоро беше студио — стая с легло, телевизор и мивка. Лидка ползваше банята и тоалетната по-нататък в коридора с още трима души.

За Кам тук беше рай.

Той седна в леглото. Лидка стоеше до кухненския плот и вареше кафе — донесено от него: тя самата не можеше да си позволи истинско кафе. Беше гола. Обърна се и тръгна към леглото с чаша в ръце. Имаше остри кестеняви косми на пубиса и малки вирнати гърди с тъмни като черници зърна.

В началото Кам се смущаваше от навика й да се разхожда гола, понеже това го караше да я зяпа, което беше невъзпитано. Когато си призна, тя му каза: „Гледай колкото искаш, харесва ми“. Кам още се срамуваше, но не колкото преди.

Виждаше се с Лидка от седмица, всяка вечер.

Прави секс с нея седем пъти, което беше повече отколкото в целия му живот досега, ако не се брои обслужването с ръка в масажните салони.

Един ден тя го попита иска ли да го направят и на сутринта.

— Ти какво? Сексуална маниачка ли си?

Лидка се обиди, но се сдобриха.

Докато тя си решеше косите, Кам сърбаше кафе и обмисляше деня си по-нататък. Още нямаше вест от Таня Дворкина. Беше докладвал за разговора в египетското посолство на шефа си, Кийт Дорсет, и двамата се съгласиха, че могат само да чакат.

Но Кам имаше и по-голям проблем за обмисляне. Знаеше израза „меден капан“. Само глупак не би се запитал дали Лидка няма и заден мотив да спи с него. Трябваше да обмисли вероятността тя да работи по заповед на СБ. Въздъхна и й рече:

— Трябва да съобщя за теб на моя началник.

— Така ли? — Тя не изглеждаше разтревожена. — Защо?

— От американските дипломати се очаква да излизат само с лица от страните членки на НАТО. Наричаме това правило „чукай НАТО“. Не искат да се влюбваме в комунисти.

Не й беше казвал, че е шпионин, а не дипломат.

Лидка седна на леглото до него с печално изражение.

— Късаш ли с мен?

— Не, не! — от самата мисъл почти изпадна в паника. — Но трябва да им кажа и те ще те проверят.

Лидка вече се разтревожи.

— Какво означава това?

— Ще разследват възможно ли е да си агент на полските тайни служби и тем подобни.

Лидка сви рамене.

— А, добре, всичко е наред. Скоро ще разберат, че въобще не съм такава.

Изглеждаше спокойна за проверката.

— Съжалявам, но това трябва да се направи — каза Кам. — Закачки за по една нощ не са важни, но сме длъжни да докладваме, ако е нещо повече от това. Нали разбираш, ако имаме истинска любовна връзка.

— Добре.

— Имаме, нали? — попита Кам нервно. — Истинска любовна връзка?

Лидка се усмихна.

— О, да. Имаме.