Кен Фолет
Прагът на вечността (55)

54.

Шефът на Кам Дюър, Кийт Дорсет, беше шишкав човек с пясъчноруса коса. Като мнозина в ЦРУ и той се обличаше зле. Днес носеше кафяво сако от туид, сиви фланелени панталони, бяла риза на широко кафяво райе и убитозелена вратовръзка. Ако човек го срещнеше на улицата, погледът му щеше да се плъзне край него, а умът щеше да го отпише като незначителна персона. Може би тъкмо такъв ефект търси, рече си Кам.

Или просто има лош вкус.

— За приятелката ти, Лидка — подхвана Кийт и седна зад голямото си бюро в американското посолство.

Кам беше съвсем сигурен, че Лидка няма зловредни връзки, но нямаше търпение да чуе потвърждението.

— Молбата ти се отхвърля — каза Кийт.

Кам се сащиса.

— За какво говориш?

— Молбата ти се отхвърля. Коя от тези четири думи ти е трудно да разбереш?

Хората в ЦРУ понякога се държаха, все едно са във войската и могат да лаят заповеди на всеки с по-нисък чин. Но Кам не се плашеше толкова лесно. Работил беше в Белия дом.

— По каква причина? — попита той.

— Не трябва да ти посочвам причини.

На тридесет и четири години Кам за пръв път имаше истинска приятелка. След като двадесет години все го бяха отхвърляли, той спеше с жена, която явно искаше единствено да го направи щастлив. Паниката от вероятността да я загуби го одързости.

— Също така не трябва и да се държиш като задник — тросна се той.

— Не смей да ми говориш така. Още едно остроумие и се качваш на следващия самолет за дома.

Кам не искаше да го пращат у дома. Той отстъпи.

— Извинявам се. Но все още бих искал да знам причините за отказа, ако може.

— Имаш онова, което наричаме „близък и продължителен контакт с нея“, нали?

— Разбира се. Сам ти го казах. Защо това е проблем?

— Статистика. Повечето предатели, които залавяме в шпионаж срещу Съединените щати, имат роднини или близки приятели чужденци.

Кам подозираше нещо подобно.

— Не желая да се отказвам от нея по статистически причини. Имате ли нещо определено срещу нея?

— Какво те кара да мислиш, че имаш правото да ми провеждаш кръстосан разпит?

— Ще го приема като „не“.

— Предупредих те за остроумията.

Прекъсна ги друг агент, Тони Савино, който приближи с лист хартия в ръка.

— Тъкмо преглеждам списъка с допуснатите на тазсутрешната пресконференция — каза той. — Таня Дворкина ще представлява ТАСС. — Той погледна Кам. — Тя е жената, която те заговори в египетското посолство, нали?

— Определено е тя.

— Каква е темата на пресконференцията? — попита Кийт.

— Влизането в сила на нов и добре организиран протокол, по който полските и американските музеи могат да заемат произведения на изкуството, пише тук — той вдигна очи от листа. — Не е нещо, което да привлече звездата на ТАСС, нали?

— Сигурно идва да се срещне с мен — каза Кам.

* * *

Таня съгледа Кам Дюър още щом влезе в залата за брифинги на американското посолство. Висок и слаб, той стоеше в дъното като улична лампа. Ако не беше тук, тя щеше да го издири след пресконференцията, но така беше по-добре, по-незабележимо.

Не искаше обаче да изглежда твърде преднамерено и реши първо да изслуша представянето. Седна до една полска журналистка, която харесваше — Данута Горска, борбена брюнетка с голяма усмивка. Данута членуваше в полулегалното движение Комитет Отбрана, което издаваше памфлети за проблемите на работниците и за нарушаването на човешките права. Тези нелегални издания се наричаха бибула. Данута живееше в същата сграда, където беше отседнала Таня.

Докато американският пресслужител четеше представянето, което вече им беше раздал на хартия, Данута прошепна на Таня:

— Може би ще искаш да заминеш за Гданск.

— Защо?

— В корабостроителницата „Ленин“ ще има стачка.

— Стачки има навсякъде — работниците искаха увеличение на заплатите, което да компенсира голямото повишение на цените, наложено от правителството. Таня съобщаваше за тях като за „спирания на работа“, понеже стачки се случваха само в капиталистическите страни.

— Повярвай ми — каза Данута, — тази ще е различна.

Полското правителство се разправяше с всяка стачка бързо, повишаваше заплатите и правеше други отстъпки на местно ниво. Стремеше се да прекрати протестите, преди да са се разпространили като лекета върху плат. Кошмарът на управляващия елит — и мечтата на дисидентите — беше петната да се сливат, докато платът добие съвършено нов цвят.

— С какво е различна?

— Уволнили са една кранистка, която членува в нашия комитет. Но са подбрали неподходящия човек за политическо уволнение. Ана Валентинович е жена, вдовица, на петдесет и една години.

— И така привлича много симпатии от полските кавалери.

— При това е популярна. Наричат я пани Аня.

— Може да погледна — Димка искаше да научава за всеки протест, който обещаваше да стане сериозен, в случай че се наложи да обезкуражава Кремъл да го смаже.

Докато пресконференцията приключваше, Таня мина край Кам Дюър и тихо му каза на руски:

— В петък в два идете в катедралата „Свети Йоан“ и разгледайте Барицковското разпятие.

— Мястото не е подходящо — прошепна младият мъж.

— Или — или.

— Трябва да ми кажете за какво се отнася — твърдо рече Кам.

Таня осъзна, че трябва да поеме риска да поговори с него още минута.

— Комуникационна линия, ако Съветският съюз нахлуе в Западна Европа — каза тя. — Вероятност да се формира група от полски офицери, които да минат на другата страна.

Американецът зина.

— О… О… — заекна той. — Точно така. Да.

— Доволен ли сте? — попита Таня с усмивка.

— Как се казва той?

Таня се поколеба.

— Той знае как се казвам аз — настоя Кам.

Таня реши, че трябва да се довери на този човек. Вече беше поставила своя живот в ръцете му.

— Станислав Павлак. Наричат го Стас.

— Предайте на Стас, че от съображения за сигурност той не бива да разговаря с никого от посолството, освен с мен.

— Добре — каза Таня и бързо излезе от посолството.

Същата вечер предаде съобщението на Стас. На другата сутрин го целуна за довиждане и се отправи на север, към Балтийско море. Имаше стар, но сигурен Мерцедес Бенц 280С с двойни фарове. В късния следобед се настани в хотел в старата част на Гданск. Срещу него, оттатък реката, бяха кейовете и сухите докове на корабостроителницата, разположена на остров Остров.

На другия ден изтичаше точно една седмица от уволнението на Ана Валентинович.

Таня стана рано, облече груб гащеризон, прекоси моста до острова, стигна портала на корабостроителницата преди изгрев и влезе вътре заедно с група млади работници.

В този ден имаше късмет.

Корабостроителницата беше покрита с новозалепени плакати с призиви да се върне работата на пани Аня. Около плакатите се събираха малки групички. Няколко души раздаваха листовки. Таня взе една и се залови да чете на полски.

Ана Валентинович се превърна в пречка, защото нейният пример мотивира останалите. Превърна се в пречка, защото защитаваше другите и умееше да организира колегите си работници. Властите винаги се стараят да изолират онези, които имат качества на водачи. Ако не се борим против това, няма да има кой да ни защитава, когато ни повишават нормативите, когато са застрашени здравето и безопасността или когато сме принудени да работим извънредно.

Таня беше поразена. Не ставаше въпрос за по-висока заплата или по-кратко работно време, а за правото на полските работници да се самоорганизират, независимо от комунистическата йерархия. Усещаше, че това е важно. Събитието запали вътре в нея пламъчето на надеждата.

Ставаше по-светло и Таня тръгна да обикаля корабостроителницата. Самите мащаби на предприятието бяха удивителни: хилядите работници, килотоните стомана, милионите нитове. Високите страни на полузавършените кораби се издигаха далеч над главата й и чудовищното им тегло се балансираше застрашително, обхванато от скелета като паяжина. Грамадни кранове свеждаха глави над всеки кораб като персийски маги около триножник със свещен огън.

Където и да минеше, работниците оставяха инструментите, за да четат листовката и да обсъждат случая.

Няколко души тръгнаха в шествие и Таня ги последва. Минаха из двора с импровизирани плакати, раздаваха листовки и призоваваха останалите да се присъединят към тях. Ставаха все повече и повече. Най-сетне стигнаха до главния портал, където съобщаваха на новодошлите работници, че са в стачка.

Затвориха портала, пуснаха сирената и развяха полското знаме от най-близката сграда.

После избраха стачен комитет.

По това време ги прекъснаха. Мъж в костюм се качи на един екскаватор и започна да вика на множеството. Таня не можа да разбере всичко, но явно той говореше против формирането на стачен комитет, а работниците го слушаха. Таня попита човека до себе си кой е това.

— Клеменс Гних, директорът на корабостроителницата. Не е лош.

Таня беше поразена. Колко слаби са хората!

Гних предлагаше преговори, ако преди това стачниците се върнат на работа. Според Таня това беше прозрачен номер. Много хора дюдюкаха и подиграваха Гних, ала други кимаха в знак на съгласие. Няколко души се отделиха от множеството и явно се отправиха към работните си места. Нима всичко щеше да свърши толкова бързо?

Тогава някой скочи на екскаватора и потупа директора по рамото. Беше нисък широкоплещест човек с големи мустаци. Таня не беше впечатлена от него, но хората го зачитаха и го аплодираха. Явно знаеха кой е.

— Помните ли ме? — викна той на директора достатъчно силно, та всички да го чуят. — Аз работих тук десет години, после ме уволнихте!

— Кой е това? — попита Таня съседа си.

— Лех Валенса. Той е само електротехник, но всички го знаят.

Директорът опита да спори с Валенса пред останалите, но дребният мъж с големите мустаци не му даде възможност.

— Обявявам окупационна стачка! — изрева той и тълпата извика в съгласие.

Директорът и Валенса слязоха от екскаватора. Валенса пое командването и явно всички приеха това, без да спорят. Когато нареди на шофьора на директора да иде с лимузината и да доведе Ана Валентинович, човекът го послуша, а още по-удивително беше, че директорът не възрази.

Валенса организира избора на стачен комитет. Лимузината се върна с Ана, която беше посрещната с бурни аплодисменти. Беше дребна жена с къса мъжка прическа. Имаше кръгли очила и носеше блуза с широки хоризонтални ивици.

Стачният комитет и директорът отидоха в центъра по здраве и безопасност, за да преговарят. Таня беше изкушена да опита да се вмъкне с тях, но реши да не насилва късмета си. Достатъчно беше, че мина през портала. Работниците посрещаха добре западните медии, но прескартата на Таня показваше, че е съветски репортер от ТАСС. А ако работниците узнаеха това, щяха да я изхвърлят.

Но явно преговарящите имаха микрофони на масата, понеже цялата дискусия се предаваше по високоговорители за множеството навън. Това се видя на Таня във висша степен демократично. Стачниците можеха веднага да изразят отношението си към казаното с дюдюкания или аплодисменти.

Разбра, че стачниците вече са добавили няколко искания към това за връщането на Ана, включително гаранция срещу ответни мерки. Изненадващо, искането, което директорът не можа да приеме, беше пред портала на фабриката да се издигне паметник на убитите от полицията работници по време на протестите срещу поскъпването на храните през 1970.

Таня се питаше дали и тази стачка няма да завърши с убийства. Станеше ли това, тя щеше да се озове на огневата линия. Таня го осъзна и изстина.

Гних обясни, че парцелът пред портала е предназначен за болница.

Стачниците отговориха, че предпочитат паметник.

Директорът предложи паметна плоча някъде другаде в корабостроителницата.

Стачниците отказаха.

Един работник с отвращение каза в микрофона:

— Пазарим се за загиналите герои като просяци под уличен фенер.

Хората отвън аплодираха.

Друг от преговарящите се обърна направо към множеството: „Искат ли те паметник?“

Хората изреваха в отговор.

Директорът се оттегли, за да се съветва с висшестоящите.

Пред портала вече имаше хиляди поддръжници. Хората събираха храна за стачниците. Малко полски семейства можеха да си позволят да отделят храна, но сега през портала се предаваха десетки чували за мъжете и жените вътре. Стачниците получиха обяд.

Следобед директорът се върна и обяви, че най-висшите власти са одобрили паметника по принцип.

Валенса обяви, че стачката ще продължи до приемането на всички искания.

И тогава, почти все едно му е хрумнало току-що, той добави, че стачниците искат да се обсъди създаването на свободни и независими профсъюзи.

Сега вече, каза си Таня, нещата стават наистина интересни.

* * *

В петък следобед Кам Дюър се отправи към стария град във Варшава.

Марио и Оли го последваха.

По време на войната по-голямата част от Варшава беше изравнена със земята. Градът беше построен наново с прави улици и тротоари и с модерни здания. Такава среда не беше подходяща за тайни срещи и секретно предаване на информация. Но проектантите се бяха преборили да възстановят стария град в първоначалния му вид — павираните улици тесните алеи и разнообразните къщи. Бяха се попрестарали — правите ъгли, повторенията и свежите бои изглеждаха малко прекалено нови като филмов декор. Въпреки това стара Варшава даваше на тайните агенти по-благоприятна среда, отколкото останалите части на града.

Кам паркира и се отправи към една висока къща. На първия етаж се помещаваше варшавският еквивалент на Копринените ръце. Кам беше редовен клиент докато не срещна Лидка.

В най-голямата стая в апартамента момичетата седяха по бельо, гледаха телевизия и пушеха. Една пищна блондинка веднага се изправи и остави халата й да се отвори за миг, та да може гостът да зърне пищните й бедра и дантеленото бельо.

— Здрасти, Кристек, не сме те виждали от няколко седмици.

— Здрасти, Пела — Кам отиде до прозореца и погледна навън. Както обикновено, Марио и Оли седяха пред отсрещната кръчма, пиеха бира и зяпаха момичетата в летни рокли наоколо. Щяха да го почакат да постои вътре поне половин час, а може би цял.

Дотук добре.

— Какво става, жена ти ли те следи?

Момичетата се разсмяха.

Кам извади пари и плати на Пела за обичайната работа.

— Днес имам нужда от услуга — обясни той. — Ако не възразяваш, ще се измъкна отзад.

— Жена ти ще дойде ли тук да вдига скандали?

— Не е жена ми. Мъжът на приятелката ми. Ако създава проблеми, предложи му безплатно една свирка. Парите са от мен.

Пела сви рамене.

Кам слезе по задните стълби и мина през двора. Чувстваше се добре. Отървал се беше от преследвачите, а те не забелязаха. Щеше да се върне след по-малко от час и да излезе през предната врата. Нямаше и да разберат, че не е бил в апартамента.

Изтича през „Старе место“ и по улица „Свентоянска“ към катедралата „Свети Йоан“. Църквата беше разрушена през войната и реставрирана. СБ вече не го следяха. Но може би следяха Станислав Павлак.

Резидентурата на ЦРУ във Варшава проведе дълъг разговор, за да прецени как да осъществи този контакт. Всяка стъпка беше планирана.

Пред катедралата Кам видя шефа си, Кийт Дорсет. Днес Кийт носеше прост сив костюм, полска конфекция, който обличаше само за проследявания. В джоба на сакото му беше натъпкано кепе. Това беше знак, че е чисто. Ако кепето беше на главата му, значи в църквата имаше хора на СБ и срещата трябваше да се отмени.

Кам влезе през готическия вход на западната фасада. Прекрасната архитектура и атмосферата на святост усилваха усещането за предзнаменование. Предстоеше му да се срещне с противников информатор. Моментът беше съдбоносен.

Минеше ли всичко както трябва, Кам щеше да се утвърди като агент на ЦРУ. Ако ли не, без време щяха да го върнат зад бюрото в Лангли.

Всъщност Кам лъжеше, че Стас няма да се вижда с друг, освен с него. Целта на лъжата беше да попречи на Кийт да го прати у дома. Кийт създаваше проблеми за Лидка, макар разследването да показа, че тя няма връзка със СБ и даже не членува в Комунистическата партия. Но ако Кам успееше да вербува полковник от полската армия за шпионин, подобен триумф щеше да го постави в силна позиция да спори с Кийт.

Огледа се за агенти на тайната полиция, но видя само туристи, богомолци и свещеници.

Тръгна по северната пътека между редовете и стигна до параклиса, където се намираше прочутото разпятие от шестнадесети век. Хубавият полски офицер стоеше пред него и разглеждаше лицето на Христос. Кам застана редом. Бяха сами.

— Това е последният път, когато разговаряме — каза Кам на руски.

— Защо? — попита Станислав на същия език.

— Твърде опасно е.

— За вас?

— Не, за Вас.

— Как ще се свързваме? Чрез Таня ли?

— Не. Всъщност, моля Ви оттук нататък да не й казвате нищо за връзката си с мен. Извадете я от играта. Можете да продължавате да спите с нея, ако това правите.

— Благодаря — иронично отвърна Станислав.

Кам не обърна внимание.

— Каква кола карате?

— Зелен Сааб 99 от 1975 година — каза офицерът и изрецитира номера на колата.

Камерън го запомни.

— И къде държите колата нощем?

— На улица „Ян Олбрахт“ близо до блока, където живея.

— Когато паркирате, оставете прозореца отворен един пръст. Ще мушнем вътре плик.

— Опасно. Ако някой друг прочете бележката?

— Не се тревожете. Ще съдържа печатна реклама за евтино измиване на колата. Но като изгладите листа с топла ютия, ще се появи съобщението кога и къде да се срещнете с нас. Ако по някаква причина не можете да се явите на срещата, няма значение — ще Ви пуснем друг плик.

— Какво ще стане на тези срещи?

— Ще стигна и до това — Кам имаше списък с неща, които да му каже съгласуван с колегите на срещата за планиране. — За Вашите приятели.

— Да?

— Не създавайте конспирация.

— Защо не?

— Ще ви разкрият. Конспираторите винаги ги хващат. Трябва да чакате до последната минута.

— Какво можем да правим тогава?

— Две неща. Първо, гответе се. Съставете в ума си списък на хората, на които вярвате. Решете точно как всеки един ще се обърне срещу Съветите, ако избухне война. Гледайте дисидентските лидери като Лех Валенса да знаят за вас, но не намеквайте с какво сте се захванали. Разузнайте сградата на телевизията и планирайте как да я превземете. Но дръжте всичко това в главата си.

— А второто?

— Дайте ни информация — Кам се стараеше да не показва колко е напрегнат. Това беше голямото искане, искането, което Станислав можеше да отхвърли. — Диспозицията на армиите на Съветския съюз и другите страни от Варшавския договор: численост, брой на танковете, на самолетите…

— Знам какво е диспозиция.

— И оперативните им планове в случай на криза.

Последва продължително мълчание.

— Мога да ги взема — каза Станислав най-сетне.

— Ще Ви дам телефонен номер и кодова дума. Трябва да ги използвате единствено в случайна съветска инвазия в Западна Европа. Когато изберете номера, ще Ви отговори високопоставен офицер в Пентагона, който говори полски. Той ще се отнесе към Вас като към представител на полската съпротива срещу съветската инвазия. На практика Вие ще бъдете водачът на свободна Полша.

Станислав кимна умислено, но Кам можеше да види, че предложението го привлича. След малко офицерът каза:

— Ако се съглася, значи поставям живата си във вашите ръце.

— Вие вече сте го направили.

* * *

Стачниците в корабостроителницата в Гданск имаха грижата да държат международните медии в течение на своите действия. Ироничното беше, че това бе най-добрият начин за комуникация с полския народ. Полските медии бяха цензурирани, но репортажите в западния печат се предаваха в Полша по радио Свободна Европа, финансирано от Америка. Това беше основният начин поляците да научават какво става в собствената им страна.

Лили Франк следеше полските събития по западногерманската телевизия, която всеки берлинчанин можеше да гледа, ако нагласи антената си под правилния ъгъл.

За удоволствие на Лили стачката се разрастваше въпреки всички усилия на правителството. Корабостроителницата в Гдиня също спря работа, а работниците в обществения транспорт стачкуваха в подкрепа. Създаден беше Междузаводски стачен комитет, МКС, с главна квартира в корабостроителницата „Ленин“. Искането номер едно беше за правото на свободни профсъюзи.

Подобно на мнозина други в Източна Германия, семейство Франк обсъждаше оживено всичко това. Седяха в салона на горния етаж на къщата в „Берлин-Митте“ пред телевизора марка Франк. В Желязната завеса се отваряше пролука и те оживено обсъждаха до какво може да доведе това. Щом поляците можеха да въстанат, навярно и германците можеха.

Полското правителство опита да преговаря с фабриките една по една, като предлагаше щедри увеличения на заплатите на онези стачници, които се отделят от МКС и се примирят. Тактиката пропадна.

В рамките на една седмица в МКС влязоха триста стачкуващи предприятия.

Нестабилната полска икономика не можеше да понесе това за дълго. Правителството най-сетне прие реалността. Вицепремиерът беше изпратен в Гданск.

Седмица по-късно беше постигнато споразумение. Стачниците получиха правото да създадат свободни профсъюзи. Тази победа удиви света.

Ако поляците можаха да спечелят свобода, щяха ли и германците да ги последват?

* * *

— Продължаваш да се виждаш с полякинчето — каза Кийт на Кам.

Кам не отговори. Много ясно, че продължаваше да се вижда с нея.

Беше щастлив като дете в сладкарница. Лидка беше готова да прави секс с него, когато той поискаше. Досега твърде малко момичета бяха искали въобще да правят секс с него.

— Това харесва ли ти? — питаше тя, докато го галеше, а когато той признаеше, че му харесва, тя продължаваше: — Но ти харесва малко, много или толкова много, че ти се ще да умреш?

— Казах ти, че искането ти се отхвърля — настоя Кийт.

— Но не каза защо.

— Взел съм решение — ядоса се Кийт.

— А правилно ли е решението?

— Съмняваш се в моя авторитет?

— Не, ти се съмняваш в моята приятелка.

Кийт се ядоса още повече.

— Мислиш, че си ме хванал натясно, понеже Станислав няма да говори с друг.

Кам мислеше точно това, но отрече.

— Няма нищо общо със Стас. Не съм готов да се откажа от нея по никаква причина.

— Може да ми се наложи да те уволня.

— Пак няма да се откажа. Всъщност… — Кам замълча. Всъщност, думите, които му дойдоха на ума, не бяха онези, които планира. Но въпреки всичко ги изрече: — Всъщност, аз се надявам да се оженя за нея.

Кийт смени тона.

— Кам, тя може и да не е агент на СБ и пак да има скрити причини да спи с теб.

Кам настръхна.

— Ако това няма нищо общо с разузнаването, значи няма нищо общо и с теб.

Кийт не се отказваше, говореше меко, като че се стараеше да не наранява чувствата на Кам.

— Много полски момичета биха искали да идат в Америка, знаеш това. Кам знаеше. Тази мисъл го беше споходила отдавна. Чувстваше се засрамен и унизен, че Кийт трябва да го каже.

— Знам — каза той с безизразно лице.

— Прощавай, че го казвам, но тя може да те мами по тази причина. Обмислял ли си такава вероятност?

— Да, обмислял съм я. И не ме е грижа.

* * *

В Москва големият въпрос беше дали да влязат в Полша.

В деня преди обсъждането в Политбюро Димка и Наталия се сблъскаха с Евгений Филипов на предварителната среща в залата „Нина Онилова“.

— Нашите полски другари спешно искат военна подкрепа, за да устоят на атаките на предателите, които служат на капиталистическо-империалистическите сили — каза Филипов.

— Искате инвазия — отвърна Наталия. — Като в Чехословакия през шестдесет и осма и в Унгария през петдесет и шеста.

Филипов не отрече.

— Съветският съюз има правото да нахлуе във всяка страна, когато интересите на социализма са заплашени. Това е Доктрината Брежнев.

— Аз съм против военни действия — каза Димка.

— Каква изненада — саркастично отвърна Филипов.

Димка не му обърна внимание.

— И в Унгария, и в Чехословакия контрареволюцията се ръководеше от ревизионистки елементи сред ръководния кадър на Комунистическата партия. Затова беше възможно да ги отстраним, все едно колим пиле. Те имаха слаба подкрепа.

— И защо днешната криза е различна?

— Защото в Полша контрареволюционерите са водачи на работническата класа и имат нейната подкрепа. Лех Валенса е електротехник. Ана Валентинович е кранистка. Стотици заводи стачкуват. Имаме си работа с масово движение.

— Все пак трябва да го смажем. Сериозно ли предлагате да изоставим полските другари?

— Има и друг проблем — намеси се Наталия. — Пари. През 1968 Съветският блок нямаше външен дълг за милиарди долари. Днес ние сме напълно зависими от заемите от Запада. Чухте какво каза Картър във Варшава. Кредитите от Запада са обвързани с човешките права.

— И?

— Ако вкараме танковете в Полша, ще прекъснат кредитната ни линия. И така, другарю Филипов, Вашата инвазия ще съсипе икономиката на целия съветски блок.

В Залата настана тишина.

— Някой да има други предложения? — попита Димка.

* * *

За Кам това, че един полски офицер се обръщаше срещу Червената армия в същия момент, когато полските работници отхвърляха комунистическата тирания, беше поличба. И двете събития бяха признак за една и съща промяна. Докато отиваше на среща със Станислав, Кам имаше чувството, че може би е част от един исторически земетръс.

Излезе от посолството и се качи в колата. Както се надяваше, Марио и Оли го последваха. Важно беше да го държат под наблюдение, докато се среща със Станислав. Ако контактът минеше по план, Марио и Оли щяха чинно да докладват, че не е станало нищо подозрително.

Кам се надяваше Станислав да е получил и разбрал инструкциите.

Той паркира на „Старе Место“. С днешния брой на Трибуна люду, правителствения официоз, той тръгна през площада. Марио излезе от колата и тръгна след него. Половин минута по-късно и Оли тръгна на разстояние.

Кам тръгна по една странична уличка, следван от двамата тайни полицаи.

Влезе в един бар, седна до прозореца и поръча бира. Виждаше как преследвачите му се мотаят недалеч. Плати веднага, за да може да си тръгне бързо.

Докато пиеше бирата, час по час си гледаше часовника.

В три без една минута излезе.

Беше упражнявал това действие отново и отново в Камп Лиъри, тренировъчния център на ЦРУ близо до Уилямсбърг, Вирджиния. Там се справяше отлично. Но днес за пръв път щеше да го направи наистина.

Леко ускори крачка към края на пряката. Докато свиваше зад ъгъла хвърли поглед назад и установи, че Марио е на тридесетина метра от него.

Веднага зад ъгъла имаше магазинче за алкохол и цигари. Станислав беше тъкмо където Кам очакваше — стоеше пред магазинчето и гледаше витрината. Кам имаше приблизително половин минута, преди Марио да се появи иззад ъгъла — предостатъчно време за проста размяна.

Трябваше само да смени своя вестник с вестника в ръката на Станислав. Той беше същия, с малката разлика, че — ако всичко беше по план — съдържаше фотокопията, които той беше направил на документите в сейфа си в щаба на армията.

Имаше само един проблем.

Станислав не носеше вестник.

Държеше голям бежов плик.

Не беше изпълнил инструкциите до последната буква. Или не ги беше разбрал, или си беше въобразил, че точните подробности не са важни.

Каквато и да беше причината, нещата се бяха объркали.

Умът на Кам се смрази от паника. Препъна се. Не знаеше какво да прави. Идеше му да наругае Стас.

После се овладя. Насили се да остане спокоен. Взе мигновено решение. Нямаше да откаже размяната. Щеше да я доведе до край.

Тръгна право към Станислав.

Когато се разминаха, размениха вестника и плика.

Станислав тутакси влезе в магазинчето с вестник в ръка и изчезна от поглед.

На следващия ъгъл пак се озърна и видя Марио. Полицаят беше на двадесетина метра от него, спокоен и уверен. Не подозираше какво е станало току-що. Дори не беше видял Станислав.

Щеше ли да забележи, че Кам вече не носи вестник, а плик? Видеше ли това, можеше да арестува Кам и да конфискува плика. Това щеше да е краят на триумфа на Кам. И на живота на Станислав.

Беше лято. Кам не носеше връхна дреха, под която да скрие плика. Пък и така щеше да е по-зле — по-вероятно беше Марио да забележи, че Кам изведнъж е останал с празни ръце.

Мина край една будка за вестници, но се досети, че няма как да спре и да си купи вестник пред очите на Марио и така да привлече вниманието му към това, че вече не носи вестника, с който беше тръгнал.

Разбра, че е допуснал глупава грешка. Беше толкова хипнотизиран от рутинната размяна, че не се досети за най-простото решение. Можеше да вземе плика и да си задържи вестника.

Вече беше късно.

Чувстваше се като в капан. Толкова беше влудяващо, че му идеше да вика. Всичко беше отлично, с изключение на една дребна подробност!

Можеше да влезе някъде и да си купи нов вестник. Потърси наоколо. Но това беше Полша, а не Америка, и нямаше магазини на всеки ъгъл.

Свърна още веднъж и видя кошче за боклук. Алилуя! Ускори крачка и надзърна вътре. Нямаше късмет — нямаше изхвърлени вестници. Съгледа някакво списание с шарена корица. Грабна го и продължи нататък. Крадешком отгърна списанието, за да се виждат черно-белите страници. Сбърчи нос — в боклука беше хвърлено нещо гнусно и списанието вонеше. Опита да не вдишва дълбоко и плъзна плика вътре.

Почувства се по-добре. Изглеждаше почти като преди.

Върна се при колата и извади ключовете. Може би сега беше моментът, когато щяха да го спрат. Представи си как Марио казва: „Един момент, нека видя плика, който се мъчите да скриете“. С най-голяма бързина отключи колата.

Видя Марио на няколко крачки.

Влезе в колата и остави списанието на пода пред мястото на пътника.

Вдигна поглед и видя Марио и Оли да влизат в тяхната кола.

Май му се размина.

За миг се почувства толкова слаб, че не можа да помръдне.

После подкара и се прибра в посолството.

* * *

Кам Дюър седеше в миниатюрното жилище на Лидка и я чакаше да се прибере.

На тоалетката й имаше негова снимка. Беше му толкова приятно, че направо му се плачеше. Нито едно момиче никога не му беше искало снимка, какво остава да я тури в рамка и да я държи до огледалото.

Стаята разкриваше нейната личност. Любимият й цвят беше ярко розовото и в този оттенък бяха кувертюрата на леглото, покривката на масата и възглавничките. Дрехите в гардероба бяха малко, но все подчертаваха фигурата й: къси поли, рокли с остро деколте, прилични дрънкулки, басми, щамповани на цветчета, джуфки и пеперудки. На етажерката имаше всички романи на Джейн Остин на английски и толстоевата Анна Каренина на полски. В кутия под леглото, като някаква тайна порнографска сбирка, бяха прибрани американски списания за обзавеждане, пълни със снимки на огрени от слънцето кухни, боядисани в ярки цветове.

Днес Лидка беше започнала досадната процедура по разследването като потенциална съпруга. Тя беше много по-подробна от проучването на една обикновена приятелка. Трябваше да разкаже живота си, да изтърпи целодневни разпити и разширена проверка с детектора на лъжата. Всичко това се вършеше някъде из сградата на посолството, докато Кам вършеше обичайната си работа. Не му беше позволено да я види, докато тя не се върне вкъщи.

На Кийт Дорсет вече щеше да му е доста трудно да го уволни. Информацията от Стас беше чисто злато.

Кам му беше дал 35-милиметров апарат Зорки, съветска реплика на Лайка, за да може да снима документите в кабинета си, вместо да ги пуска на копирната машина в яхъра на секретарките. Така можеше да предава на Кам стотици страници върху няколко филмчета.

Последният въпрос, който варшавската резидентура на ЦРУ зададе на Стас, беше: „Какво би предизвикало атака в западна посока на Втория стратегически ешелон на Червената армия?“ Документите, които той предостави в отговор, бяха толкова цялостни, че Кийт Дорсет получи писмена похвала от Лангли, което беше голяма рядкост.

А Марио и Оли никога не бяха виждали Стас.

Затова Кам беше уверен, че няма да го уволнят и няма да му забранят да се ожени, освен ако не се окажеше, че Лидка е истински агент на КГБ.

Междувременно Полша клонеше към свобода. Десет милиона души се бяха влели в първия свободен профсъюз Солидарност. Това правеше един на всеки трима полски работници. Най-големият проблем на Полша вече не беше Съветският съюз, а парите. Стачките и последвалата парализа на водачите на комунистическата партия бяха осакатили и без това отслабената икономика. Резултатът беше дефицит на всичко. Работниците, чиито заплати бяха щедро повишени, нямаше какво да купят с парите си. Цената на долара на черно се увеличи повече от два пъти, от сто и двадесет на двеста и петдесет злоти. Генералният секретар Герек беше наследен от Каня, когото замени генерал Ярузелски, но нямаше никаква разлика.

Лех Валенса и Солидарност се колебаеха на ръба на отхвърлянето на комунизма. Подготви се обща стачка, която беше отменена в последната минута по съвета на папата и на новия американски президент, Роналд Рейгън, които се опасяваха от кръвопролития. Кам беше разочарован от боязливостта на Рейгън.

Стана от леглото и сервира масата. Донесъл беше две пържоли. Естествено, дипломатите не страдаха от дефицита, който засягаше поляците. Плащаха в отчаяно желаните долари и можеха да купуват каквото искат. Лидка навярно се хранеше по-добре дори от елита на Комунистическата партия.

Кам се чудеше дали да се любят преди или след вечерята. Понякога беше твърде приятно да се наслаждава на очакването. Друг път бързаше много. Лидка не възразяваше нито на едното, нито на другото.

Най-сетне тя се прибра. Целуна го по бузата, остави чантата си, съблече си горната дреха и отиде в банята по-нататък в коридора.

Когато се върна, Кам й показа пържолите.

— Много хубаво — рече тя. Още не го беше погледнала.

— Нещо не е както трябва, нали? — попита той. Никога не я беше виждал в лошо настроение. Случваше се за пръв път.

— Не мисля, че мога да съм съпруга на агент от ЦРУ.

Кам сподави паниката си.

— Кажи ми какво стана.

— Утре няма да се връщам там. Няма да го понеса.

— Какъв е проблемът?

— Чувствам се като престъпница.

— Защо? Какво са направили?

Тя най-сетне го погледна.

— Ти вярваш ли, че само те използвам, за да ида в Америка?

— Не!

— Защо тогава ме питат това?

— Не знам.

— Въпросът има ли нещо общо с националната сигурност?

— Съвсем не.

— Обвиниха ме, че лъжа.

— А ти излъга ли?

Тя сви рамене.

— Не им казах всичко. Не съм монахиня. Имала съм любовници. Не споменах един-двама от тях, обаче твоето ужасно ЦРУ знаеше! Трябва да са ходили в старото ми училище!

— Знам, че си имала любовници. Аз също. — „Не много“, помисли Кам, но не го каза на глас. — Нямам нищо против.

— Накараха ме да се чувствам като проститутка.

— Съжалявам. Но наистина не е важно какво мислят за нас, стига да дадат уверение, че не си заплаха за сигурността.

— Ще ти разкажат много гадни неща за мен. Неща, които са им наприказвали хора, които ме мразят — ревниви момичета или момчета, на които съм отказала.

— Няма да им вярвам.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Тя седна в скута му.

— Съжалявам, че бях кисела.

— Прощавам ти.

— Обичам те, Кам.

— И аз те обичам.

— Вече се чувствам по-добре.

— Хубаво.

— Искаш ли да те накарам да се чувстваш по-добре?

От такива приказки устата на Кам пресъхна.

— Да, моля те.

— Добре — тя стана. — Просто легни и се отпусни, скъпи.

* * *

Дейв Уилямс отлетя за Варшава със съпругата си Бийп и сина си Джон Лий за сватбата на шурея си, Кам Дюър.

Джон Лий не можеше да чете, макар че беше умно осемгодишно момченце и ходеше в хубаво училище. Дейв и Бийп го бяха завели при специалист и узнаха, че синът им страда от едно доста разпространено състояние, наречено дислексия. Джон Лий щеше да се научи да чете, но щеше да му трябва специална помощ и много упорита работа. Дислексията се предаваше по наследство и засягаше повече момчетата, отколкото момичетата.

Тъкмо тогава Дейв разбра какъв е неговият проблем.

— В училище през цялото време вярвах, че съм тъп — обясни той на Бийп. Двамата бяха в чамовата кухня на Дейзи Фарм и току-що бяха сложили Джон Лий да спи. — Учителите така казваха. Родителите ми знаеха, че не съм тъп, затова прецениха, че съм мързелив.

— Ти не си мързелив — отвърна Бийп. — Ти си най-работливият човек, когото познавам.

— Нещо не ми беше наред, но не знаехме какво. Вече знаем.

— И ще можем да се погрижим Джон Лий да не страда като теб.

Отколешната борба на Дейв с писането и четенето намери обяснение.

Това не му тежеше от години, откак стана автор на песни, на които припяваха милиони. Въпреки това изпита огромно облекчение. Една загадка се разкри и се намери обяснение на един тежък недъг. И най-важното беше, че той знаеше какво да направи, та да не бъде засегнато следващото поколение.

— Знаеш ли какво друго има? — попита Бийп и наля чаша каберне совиньон от Дейзи Фарм.

— Аха — рече Дейв. — Най-вероятно е мой.

Бийп не беше сигурна дали баща на Джон Лий е Дейв или Вали. Докато момченцето растеше, променяше се и заприличваше все повече на Дейв, те не знаеха дали приликата е наследствена или придобита: жестове на ръцете, начин на изразяване, увлечения — всичко, което можеше да се научи от момче, обожаващо татко си.

— Не е окончателно — каза Бийп. — Но е силно доказателство.

— И без това не ни пука.

Те обаче се бяха зарекли да не споделят това съмнение с никого, включително със самия Джон Лий.

Сватбата на Кам се състоя в новопостроена католическа църква в градеца Отвоцк, близо до Варшава. Кам беше приел католицизма. Дейв не се съмняваше, че го е направил по напълно цинични съображения.

Булката беше в бялата рокля, с която се беше омъжила майка й. На поляците се налагаше да си доносват дрехите.

„Лидка е стройна и привлекателна“, рече си Дейв, „с дълги крака и хубав бюст, но нещо в устата й подсказва неумолимост“. Навярно я съдеше строго — вече петнадесет години беше рок звезда и гледаше цинично на момичетата. Неговият опит показваше, че са готови да преспят с даден мъж, за да спечелят нещо, по-често, отколкото повечето хора допускат.

Трите шаферки си бяха ушили къси летни рокли от яркорозов памучен плат.

Приемът беше в американското посолство. Уди Дюър плати, а посолството успя да осигури изобилна храна и напитки, различни от водка.

Бащата на Лидка разказа виц наполовина на полски, наполовина на английски. Един човек влязъл в държавна касапница и поискал кило говеждо.

— Нйема.

— Тогава свинско.

— Нйема.

— Телешко?

— Нйема.

— Пилешко.

— Нйема.

Клиентът си излязъл. Жената на касапина казала:

— Този човек е луд.

А касапинът отговорил:

— Луд, ама как помни!

Американците се попритесниха, обаче поляците се смяха от сърце.

Дейв беше помолил Кам да не казва, че зет му е от Плъм Нели, но новината плъзна, както обикновено, и приятелките на Лидка го обсадиха. Шаферките вдигнаха голям шум и стана ясно, че той може да отведе в леглото си която пожелае, а едната дори намекна, че ако му се прииска, може да вземе и трите.

— Трябва да се запознаете с моя басист — отговори Дейв.

Докато Кам и Лидка изпълняваха първия танц, Бийп тихо каза на Дейв:

— Знам, че е плазмодий, обаче ми е брат и не може да не ми стане приятно, че най-сетне е намерил момиче.

— Сигурна ли си, че Лидка не е проста златотърсачка, която иска американски паспорт?

— Родителите ми се опасяват от това. Но Кам е на тридесет и четири и е ерген.

— Май си права — съгласи се Дейв. — Какво има да губи?

* * *

Когато присъства на първото национално събрание на Солидарност през септември 1981 Таня Дворкина беше изпълнена със страх.

Събранието започна работа в катедралата в „Олива“, северно предградие на Гданск. Две остри като ками кули застрашително фланкираха ниския бароков портал, през който влязоха делегатите. Таня седна до Данута Горска, нейната съседка във Варшава. Данута беше журналистка и организаторка в Солидарност. Също като Таня, Данута пишеше блудкави репортажи според партийната линия в официалния печат, а през останалото време преследваше своите си цели.

Архиепископът прочете умиротворителна проповед за мира и любовта към отечеството. Макар папата да беше твърд, полското духовенство не беше единно в отношението си към Солидарност. Духовниците ненавиждаха комунизма, но авторитаризмът им беше вътрешно присъщ и бяха враждебно настроени към демокрацията. Някои духовници показваха геройска храброст срещу режима, но църковната йерархия искаше да замени една безбожна тирания с християнска тирания.

Не църквата обаче притесняваше Таня, нито пък другите сили, които се мъчеха да разединят движението. Много по-страшни бяха заплашителните маневри на съветския военноморски флот в Гданския залив и „сухопътните учения“ на сто хиляди червеноармейци на полската източна граница. Според статията на Данута в днешния брой на Трибуна люду, тази демонстрация на мускули беше в отговор на нарасналата американска агресия. Никой не се лъжеше. Съветският съюз искаше да покаже на всички, че е в положение да нахлуе, ако Солидарност се държи неправилно.

След службата деветстотинте делегати бяха отведени с автобуси в Гданския университет. Събранието щеше да се проведе в огромната спортна зала Оливия.

Всичко това беше особено провокативно. Кремъл мразеше Солидарност. Повече от десетилетие в съветския блок не се беше случвало нищо толкова опасно. Демократично избрани представители от цяла Полша се събираха, за да обсъждат и да вземат решения чрез гласуване, а Комунистическата партия нямаше никакъв контрол. Това беше Парламент във всяко едно отношение, освен по име. Можеше да се нарече революционен, ако самата дума не беше омърсена от болшевиките. Не беше чудно, че Съветският съюз е в треска.

В спортната зала имаше електронно табло за резултати. Когато Лех Валенса стана да говори, таблото светна с кръст и латинския девиз Polonia semper fidelis, „Полша винаги вярна“.

Таня излезе, отиде до колата си и включи радиото. Всички програми предаваха нормално. Съветският съюз още не беше нахлул.

Остатъкът от неделния ден мина без значителни драми. Чак във вторник Таня отново започна да се страхува.

Правителството беше публикувало законопроект за Работническото самоуправление, който даваше на работниците правото на глас при назначаването на управителните тела. Таня горчиво размишляваше как президентът Рейгън и за минута не би обмислил дали да даде такива права на американците. Дори и така законопроектът не беше достатъчно радикален за Солидарност, понеже не даваше на работниците правото да наемат и да уволняват. Затова от профсъюза предложиха национален референдум по въпроса.

Ленин сигурно се въртеше в мавзолея.

А по-лошото беше, че от Солидарност добавиха клауза, че ако правителството откаже референдум, профсъюзът ще го организира сам.

Таня отново усещаше пробождането на страха. Профсъюзът започваше да действа като водач — роля, запазена по правило за Комунистическата партия. Атеистите превземаха църквата. Съветският съюз никога нямаше да приеме това.

Резолюцията беше приета само с един глас против и делегатите станаха на крака и сами се аплодираха.

Но това не беше всичко.

Някой предложи да се прати послание до работниците в Чехословакия, Унгария, Източна Германия и „всички народи в Съветския съюз“. Освен другото, там се казваше: „Ние подкрепяме онези сред вас, които са се решили да тръгнат по трудния път на борбата за свободни профсъюзи“. Посланието се прие с вдигане на ръка.

Таня беше сигурна, че са отишли твърде далеч.

Най-големият страх на Съветския съюз беше, че полският кръстоносен поход за свобода ще се разпространи и в други страни отсам Желязната завеса — а делегатите необмислено насърчаваха тъкмо това! Сега инвазията изглеждаше неизбежна.

На другия ден печатът беше пълен с негодуванието на Съветския съюз. „Солидарност се меси във вътрешните работи на суверенни държави“, пищеше Москва.

Но не нахлуваше.

* * *

Съветският вожд Леонид Брежнев не искаше да нахлува в Полша. Не можеше да си позволи да загуби доверието на западните банки. Планът му беше друг. Кам Дюър узна от Стас какъв е този план.

За обработката на суровия материал от Стас винаги отиваха няколко дни. Вземането на фотолентите при опасна тайна размяна беше само началото. Лентата трябваше да се прояви в тъмната стаичка на американското посолство, а документите — да се отпечатат и копират. После преводач с високо ниво на допуск до секретни документи сядаше и превеждаше материала от полски и руски на английски. Ако имаше по сто и повече страници — както се случваше често — това отнемаше дни. Резултатът трябваше да се напечата и копира отново. И чак тогава Кам можеше да види що за риба се е хванала в мрежата му.

С настъпването на мразовитата варшавска зима Кам поглъщаше новата купчина документи, когато откри подробно разработен план за налагане на строг контрол, изработен от полското правителство. Властите щяха да обявят военно положение, да суспендират всички права и да отменят всички споразумения със Солидарност.

Планът беше резервен. Но Кам с изумление узна, че Ярузелски е провел учение една седмица след встъпването си в длъжност. Явно го беше обмислял от самото начало.

А Брежнев неотклонно го притискаше да продължава.

По-рано през годината Ярузелски беше устоял на натиска. Тогава Солидарност беше в положение да отговори на удара — работниците бяха окупирали фабрики из цялата страна, а подготовката за обща стачка беше доста напреднала.

Тогава Солидарност надделя и комунистите привидно отстъпиха. Но сега работниците не бяха толкова бдителни.

Освен това бяха гладни, уморени и премръзнали. Всичко беше дефицитно, инфлацията растеше лавинообразно, а разпределението на храните се саботираше от комунистическите бюрократи, които искаха всичко да се върне постарому. Ярузелски прецени, че хората могат да понесат точно толкова трудности, преди у тях да възникне усещането, че завръщането на авторитарното правителство ще е благословия.

Ярузелски искаше съветска инвазия. Беше пратил до Кремъл послание, в което направо питаше: „Можем ли да разчитаме на военна помощ от Москва?“

Отговорът, който бе получил, беше също толкова прям: „Няма да бъдат изпратени войски“.

„Добри новини за Полша“, разсъди Кам. Съветският съюз може и да беше груб насилник, но не беше готов на крайната стъпка. Каквото и да станеше, щеше да е дело на поляците.

Ярузелски обаче можеше да смаже опозицията и без подкрепата на съветските танкове. Неговият план беше тук, върху фотолентата на Стас. Самият Стас явно се боеше от провеждането на плана, понеже беше добавил и ръкописна бележка. Това беше достатъчно необичайно, та Кам да обърне сериозно внимание. Стас пишеше: „Рейгън може да предотврати това, като заплаши, че ще отреже финансовата помощ“.

Кам реши, че това е проницателно. Заемите от западните правителства и банки държаха Полша над водата. Единственото по-лошо от демокрацията беше банкрутът.

Кам беше гласувал за Рейгън, понеже той обеща да е по-агресивен във външната политика. Сега беше неговият шанс. Ако действаше бързо, Рейгън можеше да попречи на Полша да направи огромна крачка назад.

* * *

Джордж и Верина имаха приятна къща в предградието „Принц Джордж Каунти“, Мериленд, току до столицата, в района, който Джордж представляваше като конгресмен. Джордж вече трябваше да ходи на църква всяка седмица, всяка неделя в различна деноминация, за да присъства на службите заедно с гласоподавателите си. Работата му включваше няколко такива тегоби, но през повечето време беше искрено ангажиран. Джими Картър падна и сега в Белия дом беше Рейгън, а Джордж можеше да се бори за най-бедните американци, повечето от които бяха черни.

На всеки месец или два Мария Самърс идваше да види кръщелника си, който беше на осемнадесет месеца и проявяваше твърдостта на баба си Джаки. Мария обикновено му носеше книжка. След като хапнеха, Джордж миеше чиниите, Мария ги бършеше и двамата говореха за разузнаване и външна политика.

Мария продължаваше да работи в Държавния департамент. Сега началник й беше държавният секретар Александър Хейг. Джордж попита дали там получават по-добра информация за Полша.

— Много по-добра — отговори Мария. — Не знам какво си направил, но ЦРУ наистина се пооживи.

Джордж й даде да избърше някаква купа.

— И какво става във Варшава?

— Съветите няма да нападнат. Това го знаем. Полските комунисти са ги помолили, но те направо са отказали. Брежнев обаче притиска Ярузелски да обяви военно положение и да премахне Солидарност.

— Това ще е позорно.

— Така смята и Държавният департамент.

Джордж се поколеба.

— Усещам, че има едно „но“…

— Прекалено добре ме познаваш — отговори Мария с усмивка. — Имаме силата да смажем плана за въвеждане на военно положение. Трябва само президентът Рейгън да каже, че бъдещата икономическа помощ зависи от човешките права.

— И защо не го прави?

— Двамата с Ал Хейг не вярват, че поляците наистина ще наложат сами военно положение.

— Кой знае? Може да е разумно предупреждението да се отправи.

— И аз така мисля.

— И защо не го правят?

— Не искат другата страна да разбере колко добро е нашето разузнаване.

— Няма смисъл да разполагаш с разузнавателни данни, ако не ги ползваш.

— Може и да го направят — отговори Мария. — Но точно сега се двоумят.

* * *

Две седмици преди Коледа във Варшава валеше сняг. Таня прекара съботната вечер сама. Стас никога не обясняваше защо може или не може да остане в нейното жилище. Тя никога не беше ходила в неговото, макар да знаеше къде живее. Откак го запозна с Кам Дюър, Стас мълчеше по всички въпроси, свързани с армията. Таня заключи, че той се държи така, понеже предава тайни на американците. Стас беше като затворник, който се държеше прилично денем, докато нощем копаеше тунел за бягство.

Но Таня вече прекарваше втора събота без него. Не беше сигурна защо. Дали му беше омръзнала? Мъжете често се отегчаваха. Единственият мъж, който си оставаше трайно в живота й, беше Василий, а тя никога не беше спала с него.

Установи, че той й липсва. Така и не си позволи да се влюби, понеже беше женкар, но се чувстваше привлечена от него. Започваше да осъзнава, че в мъжете харесва храбростта. Тримата най-важни мъже в живота й бяха Пас Олива, Стас Павлак и Василий. По една случайност и тримата бяха страшно хубави. Но бяха и смели. Пас се беше изправил срещу могъщите Съединени щати, Стас предаваше тайните на Червената армия, а Василий се противопоставяше на властта на Кремъл. От тримата той най-много вълнуваше ума й, понеже беше написал смазващи истории за Съветския съюз, докато гладуваше и мръзнеше в Сибир. Таня се питаше как ли е и искаше да знае какво пише сега. Чудеше се дали се е върнал към привичките си на Казанова, или наистина се е укротил.

Легна си и чете Доктор Живаго на немски — още не беше издаден на руски — докато й се доспа и изгаси лампата.

Събуди се от думкане. Седна в леглото и запали лампата. Беше два и половина сутринта. Някой блъскаше по врата, но не по нейната.

Стана и погледна през прозореца. Колите, паркирани от двете страни на улицата, бяха покрити с нов слой сняг. В средата на платното имаше две полицейски коли и един БТР-60, небрежно спрени как да е от ченгетата, които знаеха, че могат да правят каквото си искат.

Шумът до жилището й мина от блъскане в трошене. Като че някой опитваше да събори сградата с парен чук.

Таня наметна халат и отиде в антрето. Взе репортерската карта на ТАСС, която лежеше на масичката, ключовете за колата и малко дребни пари. Отвори вратата и погледна в коридора. Не се случваше нищо. Само още двама съседи надзъртаха тревожно.

Таня подпря отворената врата със стол и излезе. Шумът идеше от долния етаж. Погледна през перилата и видя група мъже в камуфлажните униформи на ЗОМО, печално известните паравоенни отряди на милицията. Те размахваха палки и чукове и разбиваха вратата на нейната приятелка Данута Горска.

— Какво правите? Какво става? — провикна се Таня.

Някои съседи също викаха и задаваха въпроси. Милиционерите не обръщаха внимание.

Вратата се отвори и на прага застана съпругът на Данута, уплашен очилат човек по пижама.

— Какво искате? — попита той. Отвътре се чу детски плач.

Милиционерите го избутаха и влязоха.

Таня тичешком слезе по стълбите.

— Не можете да правите това! — викна тя. — Трябва да се идентифицирате!

От жилището излязоха двама яки милиционери, които влачеха Данута. Гъстите й коси бяха разчорлени и тя беше облечена в нощница и бял бродиран халат.

Таня застана пред тях и препречи пътя им към стълбите. Вдигна репортерската си карта.

— Аз съм съветски репортер!

— Тогава се разкарай от тук — отвърна единият. Замахна към нея с бухалката, която държеше в лявата си ръка. Ударът не беше премерен, понеже онзи се мъчеше да удържи борбената Данута, ала железният прът удари Таня в лицето. Причерня й от болка и отстъпи. Двамата милиционери минаха край нея и повлякоха Данута по стълбите.

Дясното око на Таня беше пълно с кръв, но с лявото виждаше. От жилището излезе трети милиционер, който носеше пишеща машина и телефонен секретар.

Мъжът на Данута пак излезе с дете на ръце.

— Къде я водите? — попита той. Онези не отговориха.

— Ей сега ще се свържа с армията и ще разбера — каза му Таня. Притисна с ръка нараненото си лице и се качи обратно горе.

Погледна се в огледалото в антрето. Имаше рана на челото, а бузата й беше червена и вече отичаше, но тя прецени, че няма счупени кости.

Вдигна телефона да се обади на Стас.

Телефонът не работеше.

Включи телевизора и радиото. Екранът беше празен, а радиото мълчеше.

Значи не ставаше въпрос само за Данута.

Една съседка влезе след нея в апартамента й.

— Нека повикам лекар — каза жената.

— Нямам време — отговори Таня. Влезе в банята, натопи кърпа на чешмата и предпазливо изми лицето си. После се върна в спалнята и набързо се облече във ватирано бельо, джинси, дебел пуловер и тежко палто, подплатено с кожа.

Изтича по стълбите и влезе в колата. Пак валеше сняг, но главните улици бяха почистени. Таня скоро видя причината за това. Танковете и военните камиони бяха навсякъде. С все по-силно чувство за обреченост Таня разбра, че арестът на Данута е само малка част от нещо страшно и огромно.

Ала войските, от които гъмжеше центърът на Варшава, не бяха съветски. Не беше като в Прага през шестдесет и осма. Машините имаха полска армейска маркировка, а войниците носеха полски униформи. Поляците бяха нахлули в собствената си столица.

Блокираха пътищата, но бяха започнали току-що и още беше възможно да се заобиколят блокадите. Таня подкара Мерцедеса бързо и като рискуваше на заледените завои се насочи към улица „Ян Олбрахт“ в западната част на града. Паркира пред блока на Стас. Знаеше адреса, но никога не беше идвала тук. Стас все казваше, че жилището му е като казарма.

Изтича вътре. Отне й няколко минути да намери апартамента. Заблъска по вратата с надеждата той да си е у дома, макар да се боеше от много по-вероятното — че е някъде по улиците с войската.

Вратата отвори една жена.

Таня потресено мълчеше. Да не би Стас да имаше и друга приятелка?

Жената беше руса и хубава, облечена в розова найлонова нощница. Тя втрещено погледна лицето на Таня.

— Ранена сте!

В коридора зад нея Таня видя малка червена триколка. Жената не беше приятелка на Стас. Тя му беше съпруга и двамата имаха дете.

Вината я жегна като ток. През цялото време тя беше отнемала Стас от семейството му. А той я беше лъгал.

С усилие върна мислите си към сегашното извънредно положение.

— Трябва да говоря с полковник Павлак. Спешно е.

Жената чу руския акцент и поведението й се промени на мига. Тя ядно изгледа Таня и рече:

— А, значи ти си руската курва.

Явно Стас не беше успял да опази любовната си афера в пълна тайна от своята съпруга. Таня искаше да обясни, че не е знаела, че той е женен, но не беше сега моментът.

— Няма време за това! — отчаяно каза тя. — Превземат града! Къде е той?

— Няма го.

— Ще ми помогнете ли да го намеря?

— Не. Сега се разкарай и дано пукнеш — жената затръшна вратата.

— Мамка му — рече Таня.

Стоеше пред вратата. Бузата я болеше и тя я докосна. Явно отичаше. Не знаеше къде да иде.

Другият човек, който може би знаеше какво става, беше Кам Дюър. Навярно не можеше да му се обади — предполагаше, че всички цивилни телефони в града са прекъснати. Кам обаче може и да беше отишъл в американското посолство.

Изтича навън, скочи в колата и се отправи към южната част на града. Мина през покрайнините, за да избегне центъра, където улиците щяха да са блокирани.

И така, Стас беше женен. Мамил беше и двете жени. „Умел лъжец е“, горчиво си каза Таня. „Сигурно е и добър шпионин“. Толкова беше гневна, че й идеше да се откаже от мъжете. Проклетници. Всичките бяха еднакви.

Видя група войници, които лепяха плакат на един стълб. Спря да погледне, но не рискува да излезе от колата. Беше декрет, издаден от нещо, което се наричаше Военен съвет за национално спасение. Нямаше такова нещо: съветът беше измислен току-що, несъмнено от Ярузелски. Таня четеше в ужас. В сила влизаше военно положение. Гражданските права бяха отнети, границите бяха затворени, пътуването между градовете беше забранено, всички публични събирания бяха забранени, имаше вечерен час от десет вечерта до шест сутринта и въоръжените сили бяха овластени да използват принуда, за да възстановят реда и закона.

Това беше затварянето. И то беше внимателно планирано — този плакат беше предварително отпечатан. Планът беше проведен безмилостно ефикасно. Имаше ли някаква надежда?

Таня отново подкара. В една тъмна уличка двама от ЗОМО излязоха в светлината на двойните фарове на колата й и единият вдигна ръка да я спре. В този миг болка прониза лицето й и Таня взе мигновено решение. Натисна докрай педала на газта. Поблагодари на звездите за мощния немски двигател, когато колата излетя напред и уплаши милиционерите, които отскочиха встрани. Гумите изсвириха на завоя и Таня изчезна от погледите им, преди да успеят да извадят оръжията си.

След няколко минути спря пред бялата мраморна сграда на посолството. Всички лампи светеха — и тук опитваха да разберат какво става. Таня изскочи от колата и изтича при морския пехотинец на входа.

— Имам важна информация за Кам Дюър — каза тя на английски.

Войникът посочи зад гърба й.

— Онова там трябва да е той.

Таня се обърна и видя, че спира един зелен Полски Фиат. Кам беше зад волана. Таня притича до колата и Кам свали прозореца. Както винаги, заговори я на руски.

— Боже мой. Какво сте направили с лицето си?

— Имах разговор със ЗОМО. Знаете ли какво става?

— Правителството е арестувало почти всички водачи и организатори на Солидарност — с хиляди — мрачно каза Кам. — Всички телефонни линии са прекъснати. Има масивни блокади на всички главни пътища в страната.

— Но аз не виждам никакви руснаци!

— Не. Поляците сами го направиха.

— Американското правителство знаеше ли, че това ще се случи? Стас каза ли ви?

Кам не отговори.

Таня прие това за потвърждение.

— Не може ли Рейгън да направи нещо, за да го спре?

Кам изглеждаше объркан и разочарован като нея самата.

— Мислех си, че може — каза той.

Таня чу как гласът й се извисява до безпомощен писък.

— Защо тогава не го направи, за Бога?

— Не знам. Просто не знам.

* * *

Когато Таня се прибра в Москва, в дома на майка й я очакваше букет от Василий. Откъде беше намерил рози в Москва през януари?

Цветята бяха светло петно в пустиня. Таня беше понесла два удара: Стас я беше измамил, а генерал Ярузелски беше предал полския народ. Стас се оказа не по-добър от Пас Олива и сега Таня трябваше да се пита какво не е наред със способността й да преценява. Може би грешеше и за комунизма. Открай време вярваше, че комунизмът не може да трае вечно. Беше ученичка през петдесет и шеста, когато унгарското народно въстание беше смазано. Дванадесет години по-късно същото се случи с Пражката пролет, а след още тринадесет и Солидарност пое по същия път. Може би комунизмът наистина беше бъдещето, както дядо Григорий вярваше до смъртта си. А ако беше така, животът на племенниците й, децата на Димка, Гриша и Катя, щеше да бъде мрачен.

Скоро след като Таня се завърна у дома Василий я покани на вечеря.

Съгласиха се, че вече могат да дружат открито. Василий беше реабилитиран. Неговото радиопредаване се оказа с траен успех и той беше звезда в Съюза на писателите. Никой не знаеше, че освен това Василий е и Иван Кузнецов, дисидентът автор на Измръзване и други антикомунистически романи, които се продаваха отлично на Запад. „Забележително е, че двамата успяхме да опазим тайната толкова време“, каза си Таня.

Готвеше се да си тръгне от редакцията и да се отправи към жилището на Василий, когато я спря Пьотр Опоткин. Присвиваше очи заради дима на увисналата между устните цигара.

— Пак го направи — каза той. — Получаваме оплаквания от най-високо равнище заради статията ти за кравите.

Таня беше посетила Владимирска област, където чиновниците от Комунистическата партия бяха толкова некадърни, че добитъкът масово измираше, докато фуражът гниеше в плевниците. Тя написа гневна статия и Даниил я пусна.

— Предполагам, че са се оплакали подкупните лентяи, които допуснаха кравите да измрат — каза тя.

— Махни ги тях. Получих писмо от секретаря по идеологията в ЦК!

— Знае за кравите, нали?

Опоткин бутна пред нея лист хартия.

— Ще се наложи да публикуваме опровержение.

Таня го взе, без да чете.

— Защо така си се загрижил да защитаваш хора, които съсипват страната ни?

— Не можем да подриваме партийните кадри!

Телефонът на бюрото на Таня звънна и тя отговори.

— Таня Дворкина.

Един смътно познат глас каза:

— Написали сте статия за измрелите крави във Владимир.

Таня въздъхна.

— Да, написах и вече ме смъмриха. Кой се обажда?

— Аз съм секретарят по земеделието. Казвам се Михаил Горбачов. Интервюирахте ме през седемдесет и шеста.

— Така беше.

Таня прецени, че и Горбачов ще я нахока като Опоткин.

— Обадих се да Ви поздравя за отличния анализ — каза Горбачов.

Таня се удиви.

— Аз… ъъ… Благодаря, другарю.

— От жизнено значение е да прекратим тази неефективност в нашите стопанства.

— Хм, другарю секретар, имате ли нещо против да кажете това на моя главен редактор? Тъкмо обсъждаме статията и той говори за опровержение.

— Опровержение? Глупости. Дайте го на телефона.

Таня се ухили и каза на Опоткин:

— Секретарят Горбачов иска да говори с теб.

Опоткин първо не й повярва. Взе телефона и попита:

— С кого говоря, моля?

Оттам нататък само слушаше и от време на време казваше „Да, другарю“.

Най-после затвори телефона. Отдалечи се, без да каже нищо на Таня.

С дълбоко задоволство тя смачка опровержението и го изхвърли в кошчето.

Отиде в дома на Василий, без да знае какво да очаква. Надяваше се той да не я покани в харема си. За всеки случай беше облякла отблъскващи сиви шевиотени панталони и развлечен сив пуловер, та да не го насърчава. Въпреки това установи, че очаква вечерта с нетърпение.

Василий отвори. Беше със син пуловер и бяла риза, видимо нови. Таня го целуна по бузата и после го огледа изучаващо. Косата му беше вече сива, но си оставаше чуплива и гъста. И на петдесет Василий беше изправен и строен.

Той отвори бутилка грузинско шампанско и сервира мезета — препечен хляб с яйчена салата и домат, и хайвер, и краставички. Таня се питаше кой ги е приготвил. Беше му по силите да накара някоя от приятелките си.

Апартаментът беше уютен, пълен с книги и картини. Василий имаше и касетофон. Вече беше заможен, дори и без богатствата от авторските права в чужбина, които не можеше да получи.

Той поиска да узнае всичко за Полша. Как Кремъл беше разгромил Солидарност, без да нахлува в страната? Защо Ярузелски предаде полския народ? Не допускаше, че апартаментът му се подслушва, но пусна касета с музика на Чайковски за всеки случай.

Таня му каза, че Солидарност не е мъртва, а е в нелегалност. Много от мъжете, арестувани по законите на военното положение, още бяха в затвора, но сексистката тайна милиция не беше успяла да оцени важната роля на жените. Почти всички организаторки бяха още на свобода, включително Данута, която беше арестувана и после пусната. Отново работеше тайно — издаваше нелегални вестници и памфлети и възстановяваше контактите.

Въпреки това Таня не хранеше надежда. Ако поляците въстанеха отново, отново щяха да ги смажат. Василий беше по-оптимистично настроен.

— За малко да успеят. За половин век никой не е бил толкова близо до разгрома на комунизма.

„Като едно време е“, помисли Таня. Чувстваше се уютно, а шампанското я отпускаше. През шестдесетте, преди ареста на Василий, двамата често седяха така, разговаряха и спореха за политика, литература и изкуство.

Каза му за обаждането на Михаил Горбачов.

— Особняк е — каза Василий. — Често го виждаме в Министерството на земеделието. Той е човек на Юрий Андропов и е твърд комунист. Жена му е още по-зле. И все пак Горбачов подкрепя реформаторските идеи винаги, когато може да го направи, без да ядоса началството.

— Брат ми има високо мнение за него.

— Когато Брежнев умре — което, дай Боже, да не е много далеч — Андропов ще иска да поеме кормилото и Горбачов ще го подкрепи. Ако Андропов не успее, и с двамата е свършено. Ще ги пратят в провинцията. Но ако Андропов успее, Горбачов го чака светло бъдеще.

— Във всяка друга страна Горбачов — на петдесет, е на съвсем подходяща възраст за водач. Тук обаче е твърде млад.

— Кремъл е гериатрично отделение.

Василий поднесе борш.

— Вкусно е — каза Таня. Не се удържа да попита — Кой го сготви?

— Аз, разбира се. Кой друг?

— Не знам. Имаш ли прислужница?

— Една бабушка идва да чисти и да ми глади ризите.

— Значи някоя от приятелките ти?

— В момента нямам приятелка.

Таня се заинтригува. Спомни си последния им разговор, преди да замине за Варшава. Василий твърдеше, че се е променил и е съзрял. Тя му отговори, че трябва не само да го каже, но и да го докаже. Сигурна беше, че това е просто поредната част от разговора, която цели да я вкара в леглото. Възможно ли беше да бърка? Съмняваше се.

След като се нахраниха, Таня го попита какво мисли за приходите от авторските права, които се трупаха в Лондон.

— Би трябвало ти да вземеш парите — каза Василий.

— Не говори глупости. Ти написа книгите.

— Имах малко за губене — вече бях в Сибир. Нямаше какво толкова да ми направят, освен да ме убият, а за мен смъртта щеше да е облекчение. Но ти рискува всичко — кариерата, свободата и живота си. Ти заслужаваш парите повече от мен.

— Е, не бих ги взела, дори и да можеше да ми ги дадеш.

— Значи сигурно ще си стоят там, докато умра.

— Не се ли изкушаваш да избягаш на Запад?

— Не.

— Звучиш убеден.

— Убеден съм.

— Защо? Ще си свободен да правиш каквото искаш през цялото време. Без повече радиопиеси.

— Не бих заминал… освен ако и ти не заминеш.

— Не говориш сериозно.

Василий сви рамене.

— Не очаквам да ми повярваш. И защо да ми вярваш? Но ти си най-важният човек в живота ми. Дойде в Сибир да ме намериш — никой друг не го направи. Опита да ме освободиш. Изнесе тайно работите ми на Запад. В продължение на двадесет години ти си най-добрият приятел, когото човек може да има.

Таня се развълнува. Никога не беше гледала така на нещата.

— Благодаря ти, че го казваш.

— Това е самата истина. Няма да си тръгна — отговори той. После додаде: — Освен, разбира се, ако и ти не дойдеш с мен.

Тя се вторачи в него. Предложението му сериозно ли беше? Боеше се да попита. Погледна през прозореца към снежинките, които се въртяха в светлината на уличните лампи.

— Двадесет години, а никога дори не сме се целунали — каза Василий.

— Вярно.

— А ти продължаваш да ме мислиш за безсърдечен Казанова.

Всъщност тя вече не знаеше какво да мисли. Променил ли се беше?

Променят ли се хората въобще?

— След цялото това време ще е срамота да разваляме традицията — каза тя.

— Но го искам с цялото си сърце.

Таня смени темата.

— Ако имаш възможност, би ли заминал на Запад?

— С теб — да. Иначе не.

— Открай време искам да направя Съветския съюз по-добро място, а не да го напускам. Но след разгрома на Солидарност ми е трудно да вярвам в по-доброто бъдеще. Комунизмът може да изтрае хиляда години.

— Или поне повече от теб и мен.

Таня се колебаеше на ръба. Изненада се колко много иска да го целуне. И още нещо: искаше да остане тук, да говори с него, на този диван, в този апартамент с тези снежинки пред прозореца за много, много време. Какво странно чувство, каза си тя. Може би е любов.

Затова го целуна.

След малко отидоха в спалнята.

* * *

Наталия винаги първа научаваше новините. На двадесет и четвърти декември вечерта дойде видимо разтревожена в кабинета на Димка.

— Андропов няма да присъства на заседанието на Политбюро — каза тя. — Твърде зле е да излиза от болницата.

Следващото заседание на Политбюро беше насрочено за двадесет и шести.

— По дяволите — каза Димка. — Това е опасно.

Странно, но Юрий Андропов се оказа добър съветски ръководител. В предходните петнадесет години беше ефективен председател на жестоката и груба служба за сигурност, КГБ. А сега, като генерален секретар на КПСС, продължаваше безмилостно да мачка дисидентите. Но вътре в партията търпеше новите идеи и реформите. Като средновековен папа, който измъчва еретиците, но обсъжда с кардиналите доводите против съществуването на Бога, Андропов говореше свободно пред приближените си — включително Димка и Наталия — за недостатъците на съветската система. А разговорите водеха до действия. Задълженията на Горбачов се разпростряха от земеделието върху цялото стопанство и той създаде програма за децентрализиране, с която отнемаше от Москва част от властта за вземане на решения и я даваше на ръководителите, които бяха по-близо до проблемите.

За съжаление Андропов се разболя през декември 1983 година след като ръководи страната по-малко от година. Това притесни Димка и Наталия. Най-силният противник на Андропов за властта беше Константин Черненко, който си остана на второ място в йерархията. Димка се боеше, че Черненко ще се възползва от болестта на Андропов, за да се добере пак до властта.

— Андропов е написал реч, която трябва да се прочете — каза сега Наталия.

Димка поклати глава.

— Не е достатъчно. В отсъствието на Андропов, Черненко ще председателства заседанието. Стане ли това, всички ще го възприемат като бъдещ ръководител. И тогава цялата страна ще тръгне назад — тази перспектива беше твърде мрачна за обмисляне.

— Ясно е, че ние искаме Горбачов да води заседанието.

— Но Черненко е номер две. Ще ми се той да беше постъпил в болница.

— Скоро и това ще стане. Той не е здрав.

— Обаче може и да не е достатъчно скоро. Има ли начин да го заобиколим?

Наталия се замисли.

— Добре. Политбюро трябва да прави каквото Андропов каже.

— Следователно той може просто да нареди Горбачов да ръководи заседанието?

— Може. Той все още си остава ръководител.

— Може да добави нов параграф в речта му.

— Отлично. Ще му се обадя да го предложа.

По-късно следобед Димка получи съобщение да иде в кабинета на Наталия. Като влезе, видя, че очите й блестят от вълнение и триумф. При нея беше Аркадий Волски, личният секретар на Андропов. Андропов го беше привикал в болницата и му беше дал ръкописна добавка към речта. А сега Волски я даде на Димка.

Последният параграф гласеше:

По разбираеми причини няма да мога да председателствам заседанията на Политбюро и на секретариата в близко бъдеще. Затова настоявам членовете на ЦК да проучат въпроса за поверяване на ръководството на Политбюро и секретариата на Михаил Сергеевич Горбачов.

Изразено беше като предложение, но в Кремъл предложението на ръководителя беше като пряка заповед.

— Това е динамит — каза Димка. — Не е възможно да не се подчинят.

— Какво трябва да правя с това? — попита Волски.

— Първо, направете няколко копия — отговори Димка. — Така няма да има смисъл някой просто да го скъса. После… — Димка се подвоуми.

— Не казвайте на никого — рече Наталия. — Просто го дайте на Боголюбов. — Клавдий Боголюбов отговаряше за подготовката на документите за заседанията на Политбюро. — Не вдигайте шум. Само му кажете да добави този материал към червената папка с речта на Андропов.

Съгласиха се, че това е най-добрият план.

В СССР не се празнуваше Рождество. Комунистите не одобряваха религиозния му характер. Замениха Дядо Коледа с Дядо Мраз и Богородица със Снежанка и изместиха празника на Нова година. Тогава децата получаваха подаръци. Гриша, вече на двадесет, щеше да получи касетофон, а Катя, на четиринадесет — нова рокля. Димка и Наталия като високопоставени комунистически функционери не си и помисляха да празнуват Рождество, независимо от личните си убеждения. И двамата работиха както обикновено.

На другия ден Димка отиде в залата на Президиума за заседанието на Политбюро. На вратата го пресрещна Наталия, която беше пристигнала по-рано. Изглеждаше смазана. Държеше отворената папка с речта на Андропов.

— Не са го включили! — каза тя. — Не са включили последния параграф!

Димка тежко седна.

— Никога не съм допускал, че Черненко ще посмее — отвърна той.

Осъзнаваше, че не могат да направят нищо. Андропов беше в болница. Ако можеше да нахълта в залата и да се разкрещи по всички, властта му щеше да се затвърди отново; но не можеше. Черненко правилно беше преценил слабостта му.

— Победиха, нали? — попита Наталия.

— Да. Ерата на Застоя започва отново.