Кен Фолет
Прагът на вечността (20)

19.

Телефонът събуди Димка. Сърцето му блъскаше: започнала ли беше войната? Колко минути му оставаха да живее? Грабна слушалката. Беше Наталия. Както обикновено първа с новините, тя каза:

— Има телеграма мълния от Плиев.

Генерал Плиев командваше съветските войски в Куба.

— Какво? — попита Димка. — Какво пише?

— Смятат, че американците ще нападнат днес призори тяхно време.

В Москва още беше тъмно. Димка включи нощната лампа и погледна часовника. Беше осем сутринта: би трябвало да е в Кремъл. Но до изгрева в Куба оставаха още пет часа. Сърцето му се поуспокои.

— Откъде знаят?

— Не е важно — нетърпеливо отвърна тя.

— А кое е важно?

— Ще ти прочета последното изречение. „Решихме в случай на американска атака срещу нашите съоръжения да приложим всички възможни средства на противовъздушна отбрана“. Ще използват ядрени оръжия.

— Не могат да го направят без наше разрешение!

— Но предлагат именно това.

— Малиновски няма да им позволи.

— Не се обзалагай на това.

Димка тихо изруга. Понякога изглеждаше, че военните искат именно ядрено унищожение.

— Ще те чакам в лавката.

— Дай ми половин час.

Димка взе душ набързо. Майка му предложи закуска, но той отказа, затова тя му даде парче черен ръжен хляб за из път.

— Не забравяй, че има тържество за дядо ти днес — напомни Аня.

Беше рожденият ден на Григорий — навършваше седемдесет и четири.

Щеше да има голямо угощение в неговото жилище. Димка беше обещал да доведе Нина. Планираха да изненадат всички като обявят годежа си.

Но ако американците нападнеха Куба, нямаше да има никакво тържество.

Димка тъкмо тръгваше, когато Аня го спря.

— Кажи ми истината. Какво ще стане?

Димка я прегърна.

— Съжалявам, майко, не знам.

— Сестра ти е в Куба.

— Знам.

— Точно на огневата линия.

— Американците имат междуконтинентални ракети, майко. Всички сме на огневата линия.

Аня го прегърна, после се извърна от него.

Димка отиде в Кремъл с мотоциклета. Когато влезе в сградата на Президиума, Наталия го очакваше в лавката. Също като Димка, тя се беше облякла набързо и изглеждаше малко раздърпана. Рошавата й коса падаше върху лицето по начин, който Димка намираше очарователен. Трябва да престана да мисля така, каза си той: ще постъпя правилно, ще се оженя за Нина и ще отгледаме нашето дете.

Питаше се какво ли ще отговори Наталия, когато й съобщи това.

Но сега не беше моментът. Димка измъкна от джоба си резена ръжен хляб.

— Да можех да взема и малко чай — рече той. Вратите на лавката бяха отворени, но още не обслужваха.

— Чувала съм, че ресторантите в Америка отварят, когато хората искат да се хранят, а не когато персоналът иска да работи — подхвърли Наталия. — Вярно ли е според тебе?

— Може би е само пропаганда — отговори Димка и седна.

— Нека да подготвим отговор за Плиев — каза Наталия и отвори бележник.

Докато дъвчеше, Димка се съсредоточи върху въпроса.

— Президиумът трябва да забрани на Плиев да използва ядрени оръдия без изрична заповед от Москва.

— По-скоро бих му забранила дори да монтира бойните глави на ракетите. Така не могат да ги изстрелят по случайност.

— Правилна мисъл.

Влезе Евгений Филипов. Носеше кафяв пуловер под сиво сако от костюм.

— Добро утро, Филипов — поздрави Димка. — Идвате да ми се извините ли?

— За какво?

— Обвинихте ме, че съм допуснал разкриването на тайната за нашите кубински ракети. Дори казахте, че би трябвало да ме арестуват. Сега знаем, че ракетите са били фотографирани от шпионски самолет на ЦРУ. Очевидно ми дължите най-раболепно извинение.

— Не ставайте смешен — изрепчи се Филипов. — Не мислехме, че техните фотографии от голяма височина могат да покажат нещо толкова малко като ракета. Какво кроите вие двамата?

Наталия му каза истината.

— Обсъждаме тазсутрешната мълния от Плиев.

— Вече разговарях с другаря Малиновски за нея — отвърна Филипов. Той работеше за министъра на отбраната. — Той е съгласен с Плиев.

Димка изпадна в ужас.

— Не може да се позволява на Плиев да започва Трета световна война по своя инициатива!

— Той няма да я започне. Ще защитава нашите войски от американската агресия.

— Нивото на ответния удар не може да се решава на място.

— Може да няма време за нищо друго.

— Плиев трябва да печели време, а не да подпалва ядрена война.

— Другарят Малиновски вярва, че ние трябва да защитаваме оръжията, които имаме в Куба. Ако те бъдат унищожени от американците, това ще отслаби способността ни да защитаваме Съветския съюз.

Димка не се беше замислял за това. Значителна част от ядрените оръжия на СССР в момента се намираха в Куба. Американците можеха да унищожат всички тези скъпи оръжия и сериозно да отслабят Съветския съюз.

— Не — възрази Наталия. — Цялата ни стратегия трябва да се основава на неизползването на ядрените оръжия. Защо? Защото имаме твърде малко от тях в сравнение с американския арсенал. — Тя се приведе над масата. — Чуйте ме, Евгений. Стигне ли се до тотална ядрена война, те печелят. — Наталия седна отново. — Можем да се хвалим, можем да се перчим, можем да заплашваме, но не можем да изстреляме нашите ракети. За нас ядрената война означава самоубийство.

— Министерството на отбраната не го вижда по този начин.

Наталия се поколеба.

— Говорите, все едно вече е взето решение.

— Така е. Другарят Малиновски прие предложението на Плиев.

— Хрушчов няма да одобри това — каза Димка.

— Напротив. Съгласи се.

Димка разбра, че е пропуснал обсъждане рано сутринта, понеже снощи беше работил до много късно. Това го поставяше в неизгодно положение. Той стана и каза на Наталия:

— Да вървим.

Излязоха от лавката. Докато чакаха асансьора, Димка каза:

— По дяволите. Трябва да променим това решение.

— Сигурна съм, че Косигин ще повдигне въпроса на днешния президиум.

— Защо не напечаташ заповедта, която планирахме, и не предложиш на Косигин да я внесе на заседанието? Аз ще опитам да смекча позицията на Хрушчов.

— Добре.

Разделиха се и Димка отиде в кабинета на Хрушчов. Генералният секретар четеше преводите на западни вестникарски статии, прикачени към оригиналите.

— Четохте ли статията на Уолтър Липман?

Липман беше либерален американски автор с постоянна колонка. Говореше се, че е близък с президента Кенеди.

— Не.

Димка още не беше прегледал вестниците.

— Липман предлага замяна — ние изтегляме нашите ракети от Куба, а те изтеглят техните от Турция. Това е послание за мен от Кенеди!

— Липман е само един журналист…

— Не, не. Той е говорител на президента.

Димка се съмняваше, че американската демокрация работи по този начин, но не каза нищо.

— Значи, ако ние предложим тази размяна, Кенеди ще приеме — продължи Хрушчов.

— Но ние вече поискахме нещо друго — обещание да не нападат Куба.

— Значи ще оставим Кенеди да гадае!

Със сигурност ще го объркаме, помисли Димка. Но това беше маниерът на Хрушчов. Защо да постоянства? Така само би облекчил живота на врага.

Димка смени темата.

— На Президиума ще се повдигнат въпроси за съобщението от Плиев. Като му даваме властта да използва ядрено оръжие…

— Не се тревожете — пренебрежително махна с ръка Хрушчов. — Американците няма да атакуват сега. Даже разговарят с генералния секретар на ООН. Те искат мир.

— Разбира се — почтително отвърна Димка. — Щом знаете, че ще стане.

— Да, да.

Водачите на Съветския съюз се събраха след няколко минути в залата на Президиума. Стените й бяха покрити с ламперия. Хрушчов откри заседанието с дълга реч, в която твърдеше, че времето за американско нападение е отминало. После повдигна въпроса за това, което наричаше „предложение на Липман“. То не се посрещна с голям ентусиазъм около дългата маса, но никой не се зае да спори с Хрушчов. Повечето хора си даваха сметка, че един вожд трябва да води дипломацията по свой начин.

Хрушчов беше толкова развълнуван от новата идея, че продиктува на място писмото си до Кенеди, а останалите слушаха. После нареди писмото да бъде прочетено по „Радио Москва“. Така американското посолство можеше да го препрати във Вашингтон без отнемащата толкова време процедура по шифроването.

Най-сетне Косигин повдигна въпроса за телеграмата на Плиев. Твърдеше, че контролът върху ядрените оръжия трябва да остане в Москва, и прочете приготвената от Димка и Наталия заповед.

— Да, да, пращайте — нетърпеливо отговори Хрушчов и Димка задиша по-леко.

Час по-късно Димка беше с Нина и се качваха с асансьора в Правителствения дом.

— Нека опитаме да забравим тегобите си за малко — каза й той. — Няма да говорим за Куба. Отиваме на празненство. Нека се повеселим.

— Устройва ме — отговори Нина.

Отправиха се към жилището на Димкините баба и дядо. Катерина, облечена в червена рокля, им отвори вратата. Димка с удивление забеляза, че роклята е до коленете, по последна западна мода, и че баба му още има стройни крака. Докато съпругът й беше на дипломатическа служба, Катерина беше живяла на запад и се беше научила да се облича по-стилно от повечето съветски жени.

Огледа Нина от главата до петите с непочтителното любопитство, присъщо на старите хора.

— Добре изглеждаш — каза тя и Димка се зачуди защо ли гласът й звучи малко странно.

Нина го прие като комплимент.

— Благодаря. Вие също. Откъде взехте тази рокля?

Катерина ги въведе в дневната. Димка си припомни как идваше тук като момче. Баба му винаги го черпеше с белев, традиционен руски ябълков десерт. Устата му се напълни със слюнка — и сега би си взел от него.

Катерина изглеждаше малко неустойчива на обувките с високи токове. Григорий седеше на креслото срещу телевизора както винаги, макар че сега телевизорът беше изключен. Вече беше отворил бутилка водка. Може би затова баба леко се олюляваше.

— Поздравления за рождения ден, дядо — каза Димка.

— Пийни си — предложи Григорий.

Димка трябваше да внимава. Пиян нямаше да е от полза на Хрушчов. Гаврътна водката, която Григорий му поднесе, и остави чашата по-далеч от него, за да избегне допълването.

Майката на Димка вече беше тук и помагаше на Катерина. Излезе от кухнята с чиния бисквити с червен хайвер. Аня не беше наследила стилния вид на майка си. Каквото и да облечеше, винаги изглеждаше приятно закръглена.

Тя разцелува Нина.

На вратата се звънна. Дойде вуйчо Володя със семейството си. Беше на четиридесет и осем и късо подстриганата му коса беше посивяла. Носеше униформа — всеки момент можеха да го викнат по служба. Последва го вуйна Зоя. Макар и почти на петдесет, все още беше красива като някаква бяла руска богиня. Подире й вървяха братовчедите на Димка, Котя и Галина, на гимназиална възраст.

Димка представи Нина. Володя и Зоя я поздравиха сърдечно.

— Вече всички се събрахме! — обяви Катерина.

Димка се огледа: старата двойка, която беше започнала всичко; безцветната му майка и синеокият й брат; красивата вуйна и братовчедите; и пищното червенокосо момиче, за което щеше да се ожени. Това беше неговото семейство. И то беше най-скъпоценното от всичко, което щеше да се загуби днес, ако страховете му се оправдаеха. Всички живееха на не повече от два километра от Кремъл. Ако тази вечер американците изстреляха ядрените си оръжия срещу Москва, хората в тази стая щяха да са мъртви до сутринта — мозъците им щяха да се сварят, телата им да бъдат смазани и кожата им — изгоряла. А единствената утеха беше, че няма да ги оплаква, понеже също ще е мъртъв.

Всички пиха в чест на рождения ден на Григорий.

— Ще ми се малкият ми брат Лев да беше с нас — рече той.

— И Таня — додаде Аня.

— Лев Пешков отдавна не е малък, татко. Той е на шестдесет и седем, милионер в Америка.

— Питам се има ли внуци в Америка.

— В Америка няма — обясни Володя. Военното разузнаване може да провери такива работи, знаеше Димка. — Незаконният му син, Грег, сенаторът, не е женен. Но законната му дъщеря Дейзи, която живее в Лондон, има две деца, момче и момиче, приблизително на възрастта на Котя и Галина.

— Значи имам английски праплеменници — умислено и доволно заключи Григорий. — Как се казват? Сигурно Джон и Бил.

Другите се засмяха на странно звучащите английски имена.

— Дейвид и Иви — уточни Володя.

— Знаете, че аз трябваше да замина за Америка. Но в последната минута се наложи да дам билета си на Лев — впусна се в спомени. Семейството беше чувало историята и преди, но сега пак слушаха, доволни, че могат да му угодят на рождения му ден.

След малко Володя отведе Димка по-настрани и го попита:

— Как мина президиумът тази сутрин?

— Наредиха на Плиев да не изстрелва ядрени оръжия без изрична заповед от Москва.

— Загуба на време — изсумтя Володя презрително.

— Защо? — изненада се Димка.

— Няма да е от значение.

— Да не казваш, че Плиев няма да се подчини на заповедта?

— Мисля, че никой командир не би се подчинил. Ти не си участвал в сражение, нали? — Володя се втренчи изпитателно в Димка със сериозните си сини очи. — Когато те нападнат и се бориш за живота си, ти се защитаваш с всички средства, които са ти под ръка. Това е нещо първично, не можеш да го промениш. Ако американците нападнат Куба, нашите войски там ще хвърлят всичко срещу тях, независимо от заповедите от Москва.

— По дяволите — каза Димка. Ако Володя беше прав, всичките му усилия от сутринта отиваха на вятъра.

Разказът на дядо привършваше и Нина докосна ръката на Димка.

— Може би сега моментът е подходящ — каза тя.

Димка се обърна към семейството.

— След като почетохме рождения ден на дядо, искам да кажа нещо. Моля за тишина — той изчака братовчедите да млъкнат. — Помолих Нина да се омъжи за мен и тя се съгласи.

Всички ги поздравиха.

Наля се още водка, но този път Димка успя да се отърве.

Аня целуна Димка.

— Отлично, сине. Тя не искаше да се омъжва, докато не срещна теб.

— Може би скоро ще имам правнуци! — рече Григорий и открито смигна на Нина.

— Татко, не притеснявай горкото момиче — намеси се Володя.

— Да я притеснявам ли? Глупости. Ние с Нина сме приятели.

— А за това не се безпокой — обади се Катерина, която беше подпийнала. — Тя вече е бременна.

— Майко! — възропта Володя.

Катерина сви рамене.

— Жените могат да познаят.

Значи затова огледа Нина така подробно, когато дойдохме, каза си Димка. Видя как Володя и Зоя се споглеждат: Володя въпросително вдигна вежда, Зоя кимна лекичко и Володя беззвучно изрече: „О!“.

Аня изглеждаше потресена.

— Но ти ми каза… — заговори тя на Нина.

Димка се обади.

— Знам. Мислехме, че Нина не може да има деца. Но лекарите сбъркаха!

Григорий вдигна поредната чаша.

— Ура за невежите лекари! Нина, искам момче — правнук, който да продължи рода Пешкови-Дворкини!

— Ще се постарая, Григорий Сергеевич — отговори Нина с усмивка. Аня все още изглеждаше притеснена.

— Лекарите са сгрешили?

— Знаете ги какви са, никога няма да си признаят грешката — каза Нина. — Твърдят, че е чудо.

— Само се надявам да доживея да видя правнука — продължи Григорий. — Проклети да са американците.

Котя, шестнадесетгодишното момче, се обади:

— Защо американците имат повече ракети от нас?

— Когато през четиридесета — отговори Зоя, — ние, учените, започнахме да работим по ядрената енергия и казахме на правителството, че тя може да се ползва за създаването на свръхмощна бомба, Сталин не ни повярва. И така, Западът изпревари Съветския съюз и още са пред нас. Това става, когато правителствата не слушат учените.

Володя додаде:

— Но не повтаряй в училище какво ти е казала майка ти, нали?

— Че кого го е грижа? — възкликна Аня. — Сталин изтреби половината от нас, сега Хрушчов ще изтреби другата половина.

— Аня! — възмути се Володя. — Не пред децата!

— Мъчно ми е за Таня — продължи Аня, без да обръща внимание на забележката на брат си. — Чак в Куба, очаква американците да нападнат. — Тя захлипа. — Иска ми се да можех да видя красивото ми момиченце отново — каза тя и внезапно по страните й се застичаха сълзи. — Само веднъж, преди да умрем.

* * *

Към събота сутринта Съединените щати бяха готови да нападнат Куба.

Лари Мохини съобщи на Джордж подробностите в подземната Кризисна зала в Белия дом. Президентът Кенеди я наричаше кочина, защото я намираше тясна — но той беше отраснал в красиви и просторни къщи — стаята беше по-голяма от апартамента на Джордж.

Според Мохини ВВС разполагаха с петстотин седемдесет и шест самолета в пет бази, готови за въздушно нападение, което да превърне Куба в Димяща пустиня. Пехотата беше мобилизирала 150 000 души за инвазията, която щеше да последва. Флотът имаше двадесет и шест разрушителя и три самолетоносача, които обикаляха островната държава. Мохини изброи всичко това с гордост, все едно беше негова лична заслуга.

Джордж мислеше, че Мохини е твърде словоохотлив.

— Нищо от това няма да свърши работа срещу ядрените оръжия — каза той.

— За щастие, и ние имаме такива — отвърна Мохини.

Като че ли това оправяше нещата.

— Как точно ги изстрелваме? — попита Джордж. — Искам да кажа, какво прави президентът? Физически?

— Трябва да се обади в Обединената военна стая в Пентагона. Телефонът му в Овалния кабинет има един червен бутон, който го свързва незабавно.

— И какво казва?

— Той има едно черно кожено куфарче със серия кодове, които трябва да използва. Куфарчето е навсякъде с него.

— И после…?

— Автоматично е. Има една програма, наречена Единен интегриран оперативен план. Нашите бомбардировачи и ракети тръгват с около три хиляди ядрени оръжия и се отправят към хиляда цели в комунистическия блок. — Мохини направи жест, все едно заглажда нещо. — Изтриваме ги от лицето на земята — произнесе той с наслада.

Подобно отношение не минаваше пред Джордж.

— И те правят същото с нас.

Мохини се раздразни.

— Виж какво, ако ние нанесем първия удар, можем да унищожим повечето им оръжия, преди да са се отделили от земята.

— Но не е вероятно ние да нанесем първия удар, понеже не сме варвари и не искаме да започнем ядрена война, която ще погуби милиони.

— Ето тук вие, политиците, грешите. Да нанесеш първия удар означава да победиш.

— Дори и да направим каквото ти искаш, ние ще унищожим само повечето им оръжия, сам го каза.

— Очевидно не можем да успеем сто процента.

— Значи каквото и да става, САЩ ще бъдат ударени с ядрено оръжие.

— Войната не е пикник — ядоса се Мохини.

— Ако избегнем войната, можем да продължим да ходим по пикници.

Лари си погледна часовника.

— ЕксКом в десет — обяви той.

Излязоха от Кризисната зала и се качиха в Кабинета. Старшите съветници на президента се събираха заедно със сътрудниците си. Президентът Кенеди дойде няколко минути след десет. Джордж го виждаше за пръв път след аборта на Мария. Гледаше го с нови очи. Този мъж на средна възраст с тъмен костюм на фино райе беше преспал с една млада жена, после я беше оставил сама да иде на лекар и да направи аборт. Джордж изпита мигновен пристъп на искрен отровен гняв. В този момент можеше да убие Джак Кенеди.

Въпреки това президентът не изглеждаше лош. Буквално носеше напрежението на грижите на целия свят и противно на волята си Джордж изпита и съчувствие към него.

Както обикновено, директорът на ЦРУ Маккоун откри срещата с доклад на разузнаването. С обичайния си приспивно монотонен глас той съобщи новините, които бяха достатъчно страшни, че да държат всички будни. Пет площадки за ракети със среден обсег на действие в Куба вече бяха напълно завършени. Всяка имаше по четири ракети, значи сега имаше двадесет ядрени ракети, насочени към Съединените щати и готови за изстрелване.

Поне една ще се цели в тази сграда, мрачно си каза Джордж, и стомахът му се сви от страх.

Маккоун предложи денонощно наблюдение на площадките. Осем самолета на военноморския флот бяха готови за излитане от Кий Уест, за да прелитат ниско над площадките за изстрелване. Други осем щяха да летят по същото трасе следобед. Когато се стъмнеше, те щяха да се върнат и да осветят мястото със сигнални ракети. Освен това полетите на голяма височина на шпионските самолети Ю-2 щяха да продължават.

Джордж се питаше каква е ползата от това. Полетите можеха да установят предшестващата изстрелването дейност, но какво биха могли да направят САЩ? Дори и американските бомбардировачи да излетят незабавно, те няма да стигнат Куба преди изстрелването на ракетите.

Имаше и друг проблем. Наред с насочените към САЩ ядрени ракети, Червената армия в Куба разполагаше и с ракети земя-въздух, чието предназначение беше да свалят самолети. Маккоун докладва, че всичките двадесет и четири батареи са годни и радарното им оборудване е включено. Така че американските самолети, които прелитат над Куба, могат да бъдат проследени и взети на прицел.

В Кабинета влезе един помощник с дълъг лист хартия, откъснат от телетипа. Даде го на президента Кенеди.

— Това е от Асошиейтед Прес в Москва — каза Кенеди и прочете на глас: — Премиерът Хрушчов каза вчера на президента Кенеди, че би изтеглил офанзивните оръжия от Куба, ако Съединените щати изтеглят своите ракети от Турция.

Макджордж Бънди, съветникът по националната сигурност, възрази:

— Не е казал това.

Джордж беше озадачен като всички останали. Вчерашното писмо на Хрушчов изискваше САЩ да обещаят да не нахлуват в Куба. Не казваше нищо за Турция. Дали Асошиейтед Прес не грешеше? Или Хрушчов пак правеше някакви номера?

— Може да праща ново писмо — предположи президентът.

Оказа се, че това е истината. През следващите няколко минути новите доклади изясниха положението. Хрушчов правеше съвсем отделно ново предложение и то беше излъчено по „Радио Москва“.

— Добре ни хваща с това — каза президентът Кенеди. — Мнозина ще сметнат, че предложението не е неразумно.

Макджордж Бънди не хареса идеята.

— Кои „мнозина“, господин президент?

— Струва ми се, ще установиш, че е трудно да обясним защо искаме да предприемем враждебни военни действия в Куба, когато той казва: „Вземете си вашите от Турция и ние ще махнем нашите от Куба“. Това е много деликатен момент.

Съветникът по националната сигурност твърдеше, че трябва да се върнат към първото предложение на Хрушчов.

— Защо да тръгваме по този път, когато той през последното денонощие ни предложи другия път?

Президентът нетърпеливо отговори:

— Това е тяхното ново и последно предложение. И е направено публично.

Пресата още не знаеше за писмото на Хрушчов, но това ново предложение беше направено чрез медиите.

Бънди настояваше. Казваше, че американските съюзници в НАТО ще се почувстват предадени, ако САЩ заменя ракети.

Министърът на отбраната Боб Макнамара изрази учудването и страха на всички.

— В писмото имаме една сделка, а сега получаваме друга. Как можем да преговаряме с някого, който променя предложението си, преди да сме имали възможността да отговорим?

Никой не знаеше.

* * *

В тази събота кралските поинсетии по хаванските улици разцъфтяха с яркочервени цветове като кървави петна на фона на небето.

Рано сутринта Таня отиде в магазина и мрачно накупува провизии за края на света: пушено месо, кондензирано мляко, пушено сирене, стек цигари, бутилка ром и батерии за фенерчето. Макар да беше по изгрев-слънце, имаше опашка. Но Таня чака само петнадесет минути — нищо за човек, навикнал на московските опашки.

По тесните улички на стария град властваше настроение на обреченост. Гражданите на Хавана вече не размахваха ножове мачете и не пееха химна. Събираха пясък в кофи, за да гасят пожари, залепваха ивици хартия по прозорците, за да намалят щетите от летящите отломки, мъкнеха чували с брашно. Бяха проявили глупостта да предизвикат могъщия си съсед и сега щяха да бъдат наказани. Трябваше да са по-разумни.

Прави ли бяха? Неизбежна ли беше вече войната? Таня беше сигурна, че нито един държавен ръководител в света не иска война, даже Кастро, който звучеше на границата на лудостта. Но можеше да се случи. Тя се замисли мрачно за събитията от 1914 година. И тогава никой не е искал война. Но австрийският император виждал заплаха в сръбската независимост, както Кенеди виждаше заплаха в кубинската независимост. И когато Австрия обявила война на Сърбия, плочките на доминото започнали да падат със смъртоносна неизбежност, докато половината свят не бил въвлечен във война, по-жестока и кръвопролитна от всички дотогава. Ала сега навярно войната можеше да се избегне.

Замисли се и за Василий Енков в затворнически лагер в Сибир. Иронията беше, че той можеше и да оцелее в ядрената война. Наказанието можеше да спаси живота му. Таня се надяваше да е така.

Когато се върна в жилището си, включи радиото. Настроено беше на една от американските радиостанции, които излъчваха от Флорида. Новината беше, че Хрушчов е предложил на Кенеди сделка. Той щеше да изтегли своите ракети от Куба, ако Кенеди стореше същото в Турция.

Таня погледна кутийките мляко и я заля облекчение. Може би нямаше да й трябват запасите за извънреден случай.

Каза си, че е твърде рано да се чувства в безопасност. Щеше ли Кенеди да приеме? Щеше ли да се окаже по-мъдър от ултраконсервативния австрийски император Франц Йосиф?

Навън се чу клаксон. Таня отдавна имаше уговорка за днес — да отлети с Пас до източния край на Куба, за да пише за съветска противовъздушна батарея. Всъщност не беше очаквала, че Пас ще се появи, но когато погледна през прозореца, видя неговия Буик комби на бордюра. Чистачките се мъчеха да преборят тропическата дъждовна буря. Взе си дъждобрана и чантата и излезе.

— Видя ли какво направи вашият вожд? — ядосано попита той, когато Таня влезе в колата.

Гневът му я изненада.

— Имаш предвид предложението за Турция?

— Даже не се консултира с нас!

Пас потегли. Караше твърде бързо по тесните улици.

Таня дори не се беше замисляла трябва ли кубинските ръководители да бъдат част от преговорите. Очевидно и Хрушчов беше пропуснал нуждата от тази проява на любезност. Светът разглеждаше кризата като сблъсък на свръхсилите, но кубинците естествено си представяха, че тя все още е заради тях. И смътните изгледи за договаряне на мир им се струваха предателство.

Таня трябваше да успокои Пас, пък дори само за да предотврати някоя пътна злополука.

— А какво бихте казали вие, ако Хрушчов ви беше попитал?

— Че няма да заменим нашата сигурност за сигурността на Турция! — отговори той и удари волана с длан.

„Ядрените оръжия не донесоха сигурност на Куба“, мислеше Таня. Стана обратното. Днес кубинската независимост беше в по-голяма опасност от когато и да било. Но реши да не гневи Пас като изтъква това.

Той стигна до една военна писта извън Хавана, където ги очакваше самолетът — Яковлев Як-16, витлов лек съветски пътнически самолет. Таня го огледа с интерес. Никога не беше предвиждала да става военен кореспондент, но за да не изглежда невежа, тя се постара да научи нещата, които мъжете знаеха, особено как да идентифицира самолети, танкове и кораби. Това беше военната модификация на Як, с картечница в куличка над фюзелажа.

Таня и Пас споделяха десетместния самолет с двама майори от Тридесет и втори гвардейски противовъздушен полк, облечени в ярките карирани ризи и бричове, които бяха раздадени на съветските военни в неумел опит да бъдат предрешени като кубинци.

Излитането се получи прекалено вълнуващо — в Карибско море беше дъждовният сезон, духаше и поривист вятър. Когато успяваха да зърнат земята между облаците, съзираха мозайка от кафяви и зелени парчета, набраздени от кривите жълти линии на пътищата. Бурята подмята самолетчето в продължение на два часа. После небето се проясни внезапно, както беше присъщо за промените във времето в тропиците, и кацнаха гладко близо до град Банес.

Посрещна ги полковник от Червената армия на име Иванов, който вече знаеше всичко за Таня и статията, която тя пише. Откара ги в базата на противовъздушните войски. Пристигнаха в десет сутринта местно време.

Мястото беше изградено като шестолъча звезда с команден пост в центъра и установки в краищата. До всяка установка имаше влекач, натоварен с по една ракета земя-въздух. Войниците изглеждаха окаяно в прогизналите окопи. В командния пост офицерите се взираха неотклонно в зелените екрани на радарите, които бипкаха монотонно.

Иванов представи Таня и Пас на майора, който командваше батареята. Той беше видимо напрегнат. Несъмнено би предпочел да не посреща високопоставени гости в такъв ден.

Няколко минути след пристигането им на голяма височина и на триста и двадесет километра в западна посока беше засечен чужд самолет, навлизащ в кубинското въздушно пространство. Обозначиха го като Мишена № 33.

Всички говореха на руски, тъй че Таня трябваше да превежда на Пас.

— Трябва да е шпионски Ю-2 — каза той. — Нищо друго не лети толкова високо.

Таня се усъмни.

— Това учение ли е? — обърна се тя към Иванов.

— Планирахме заради вас да направим нещичко. Но всъщност това сега е истинско.

Изглеждаше толкова притеснен, че Таня му повярва.

— Няма да го свалим, нали? — попита тя.

— Не знам.

— Нагли американци! — беснееше Пас. — Да летят точно над нас! Какво биха казали, ако кубински самолет лети над Форт Браг! Представете си как ще се възмутят!

Майорът обяви бойна тревога и съветските войници започнаха да прехвърлят ракетите на установките и да свързват кабелите. Вършеха всичко спокойно и ефективно и Таня предположи, че са се упражнявали многократно.

Един капитан чертаеше на картата курса на Ю-2. Куба беше дълга и тясна, около хиляда и двеста километра от изток на запад, но едва от осемдесет до сто и шестдесет от север на юг. Таня видя, че шпионският самолет вече е на осемдесет километра в Куба.

— Колко бързо летят тези самолети? — попита тя.

— Осемстотин километра в час — отговори Иванов.

— А на каква височина?

— На тридесетина километра, приблизително двойно по-високо от обикновен реактивен самолет.

— Можем ли наистина да улучим цел, която е толкова далече и се движи толкова бързо?

— Не ни е нужно пряко попадение. Ракетата има неконтактен взривател. Експлодира, когато приближи.

— Знам, че се прицелваме в този самолет — каза Таня. — Но моля Ви, кажете ми, че няма наистина да стреляме по него.

— Майорът се обажда за инструкции.

— Но американците може да отговорят на удара.

— Не решавам аз.

Радарът следеше самолета натрапник и един лейтенант четеше от екрана височината, скоростта и разстоянието. Навън съветските артилеристи насочваха установките така, че да следват Мишена № 33. Ю-2 премина над Куба от север на юг, после обърна на изток по брега и се насочи към Банес. Установките бавно се въртяха на подвижните си основи и следяха мишената като вълци, които душат във въздуха.

— Ами ако стрелят по случайност? — обърна се Таня към Пас.

Той не мислеше за това.

— Снима нашите позиции! — каза Пас. — Снимките ще се ползват, за да насочват техните войски, когато нахлуят. А това може да стане до няколко часа.

— Инвазията е много по-вероятна, ако убиете американски пилот!

Майорът държеше телефонната слушалка до ухото си и наблюдаваше радара за контрол на огъня. Погледна Иванов и каза:

— Говорят с Плиев.

Таня знаеше, че Плиев е съветският главнокомандващ в Куба. Но нали Плиев не може да свали американски самолет без разрешение от Москва.

Ю-2 стигна до най-южната точка на Куба и обърна край северния бряг. Банес беше близо до брега. Курсът на Ю-2 щеше да го доведе точно над тях. Но всеки миг можеше да се насочи на север и тогава, летейки със скорост километър и шестстотин метра в секунда, бързо щеше да излезе от обсег.

— Свалете го! — каза Пас. — Веднага!

Никой не му обърна внимание.

Самолетът обърна на север. Беше почти над батареята, но на повече от двадесет километра височина.

„Само още няколко секунди“, молеше се Таня на незнайно кой бог.

Таня, Пас и Иванов гледаха майора. Майорът гледаше екрана. В помещението се чуваше само бипкането на радара.

После майорът рече:

— Слушам.

Какво следваше — избавление или не?

Без да затваря телефона, майорът каза на хората в стаята:

— Унищожете Мишена № 33. Изстреляйте две ракети.

— Не! — промълви Таня.

Разнесе се рев. Таня погледна през прозореца. Една ракета излетя от установката и изчезна в миг. Втора я последва след няколко секунди. Таня закри устата си с длан, понеже усещаше, че може да повърне от страх.

Ракетите щяха да се издигнат на височина двадесет километра за около минута.

„Нещо може да се обърка“, мислеше Таня. „Ракетите може да се повредят, да се отклонят и да паднат в морето“.

На радара две малки точки приближаваха към една по-голяма.

Таня се молеше да пропуснат.

Движеха се бързо. После трите точки се сляха.

Пас извика победоносно.

Тогава по екрана се сипнаха множество ситни точки.

— Мишена № 33 унищожена — каза майорът по телефона.

Таня погледна през прозореца, все едно можеше да види как Ю-2 се разбива в земята.

Майорът повиши глас.

— Улучихме. Добра работа.

— И какво ще ни направи сега президентът Кенеди? — попита Таня.

* * *

В събота следобед Джордж беше изпълнен с надежда. Посланията на Хрушчов бяха непоследователни и объркващи, но изглежда той търсеше изход от кризата. А президентът Кенеди определено не искаше война. При добра воля от двете страни сякаш бе немислимо да се провалят.

На път към Кабинета, Джордж се отби в пресслужбата и завари Мария на бюрото й. Тя носеше елегантна сива рокля, но на косите й имаше яркорозова лента, все едно обявяваше на света, че се чувства добре и е щастлива. Джордж реши да не я пита как е: явно тя не искаше да се отнасят с нея като с инвалид.

— Заета ли си?

— Чакаме отговора на президента Кенеди до Хрушчов. Съветското предложение беше отправено публично, затова смятаме, че и американският отговор ще бъде предоставен на пресата.

— Затова е и срещата, на която отивам с Боби — каза Джордж. — Да подготвим отговора.

— Размяната на ракетите в Куба с ракетите в Турция изглежда разумно предложение — рече Мария. — Особено защото може да спаси живота на всички ни.

— Слава Богу.

— Майка ти говори така.

Той се засмя и си тръгна. В Кабинета се събираха съветниците и екипите им за срещата на ЕксКом в четири. Застанал сред група военни край вратата, Лари Мохини говореше:

— Трябва да им попречим да дадат Турция на комунистите!

Джордж изпъшка. Военните приемаха всичко като битка до смърт.

Всъщност никой нямаше да даде Турция. Предложението беше да се махнат няколко ракети, които и без това бяха остарели. Пентагонът наистина ли щеше да се противопостави на мирната сделка? Направо не можеше да повярва.

Президентът Кенеди дойде и зае обичайното си място, в средата на дългата маса, с прозорците зад гърба. Всички разполагаха с копия на плана за отговор, който беше изработен по-рано. В него се казваше, че САЩ не могат да обсъждат ракетите в Турция, докато Кубинската криза не се разреши. Президентът не харесваше текста на този отговор.

— Ние отхвърляме неговото послание — оплака се Кенеди. „Той“ винаги означаваше Хрушчов. Кенеди разглеждаше това като личен конфликт. — Това няма да успее. Той ще обяви, че ние сме отхвърлили предложението му. Нашата позиция трябва да бъде, че ние се радваме да обсъдим този въпрос — след като получим положителни индикации, че те са прекратили работата си в Куба.

— Това наистина превръща Турция в quid pro quo — каза някой.

Съветникът по националната сигурност Макджордж Бънди се съгласи:

— Това е и моята тревога — Бънди, с оредяваща коса, макар и само на четиридесет и три, беше от републиканско семейство и беше склонен да поддържа твърда линия. — Ако покажем на НАТО и на другите ни съюзници, че искаме да направим тази размяна, ще имаме истински неприятности.

Джордж се обезкуражи: Бънди вземаше страната на Пентагона против сделката.

Съветникът продължи:

— Ако изглежда, че заменяме отбраната на Турция срещу заплаха за Куба, ще ни се наложи да посрещнем радикално спадане на ефективността на съюза.

Там е проблемът, осъзна Джордж. Ракетите Юпитер може и да бяха остарели, но те символизираха решимостта на Америка да се съпротивлява на разпространението на комунизма.

Бънди не можа да убеди президента.

— Ситуацията се променя в тази посока, Мак.

— Обосновката за това послание е, че ние очакваме то да получи отказ — настоя Бънди.

Нима, помисли Джордж. Беше напълно убеден, че президентът Кенеди и брат му не гледат така на нещата.

— Очакваме да започнем действия срещу Куба утре или вдругиден продължи Бънди. — Какъв е нашият военен план?

Не така си представяше Джордж тази среща. Трябваше да говорят за мир, а не за война.

Министърът на отбраната, Боб Макнамара, момчето чудо от Форд, отговори на въпроса.

— Масиран въздушен удар, последван от инвазия — после той върна разговора към Турция. — За да минимизираме съветския ответен удар срещу НАТО след американска атака срещу Куба, изваждаме ракетите Юпитер от Турция преди кубинското нападение и осведомяваме Съветите. На тази основа, не вярвам Съветите да ударят Турция.

Каква ирония, разсъждаваше Джордж: за да защитим Турция, беше нужно да премахнем нейните ядрени оръжия.

Държавният секретар Дийн Ръск, когото Джордж смяташе за един от по-умните тук, предупреди:

— Те могат да предприемат действия другаде — в Берлин.

Джордж се дивеше, че американският президент не може да нападне един карибски остров, без да изчислява отзвука на осем хиляди километра от там, в Източна Европа. Това показваше, че цялата планета е шахматна дъска за двете свръхсили.

Макнамара каза:

— В този момент не съм подготвен да препоръчам въздушно нападение на Куба. Просто казвам, че сега трябва да започнем да гледаме на това по-реалистично.

Заговори генерал Максуел Тейлър. Той поддържаше връзка с Обединения комитет на началник-щабовете.

— Началник-щабовете препоръчват големия удар, Оперативен план 312, да се изпълни не по-късно от понеделник сутринта, освен ако междувременно не се появи неоспоримо доказателство за демонтирането на офанзивните оръжия.

Седнали зад Тейлър, Мохини и приятелите му изглеждаха доволни. Същински военни, разсъждаваше Джордж: нямат търпение да влязат в бой, дори това да означава края на света. Молеше се политиците в стаята да не бъдат подведени от войниците.

Тейлър продължи:

— А изпълнението на този план за удар да бъде последвано от изпълнението на 316, плана за инвазия, седем дни по-късно.

— Е, изненадан съм — саркастично каза Боби.

Около масата се разнесе гръмък смях. Явно всички мислеха, че препоръките на военните са абсурдно предсказуеми. Джордж изпита облекчение.

Но настроението отново помръкна, когато Макнамара прочете бележката, която му подаде един от хората му, и внезапно каза:

— Един Ю-2 е свален.

Джордж зяпна. Знаеше, че един от шпионските самолети на ЦРУ не е предавал по време на мисия над Куба, но всички се надяваха, че е имало проблем с радиото и самолетът е на път към дома.

Президентът Кенеди явно не беше осведомен за липсващия самолет.

— Ю-2 е свален? — попита той със страх в гласа.

Джордж знаеше защо президентът е ужасен. Досега свръхсилите бяха изправени една срещу друга, но само се заплашваха. А вече беше даден първият изстрел. От този миг нататък избягването на войната ставаше много по-трудно.

— Райт току-що съобщи, че сваленият самолет е намерен — каза Макнамара. Полковник Джон Райт беше от военното разузнаване.

— Пилотът убит ли е? — попита Боби.

Както ставаше често, той зададе най-важния въпрос.

— Тялото на пилота е в самолета — отговори генерал Тейлър.

— Някой виждал ли е пилота? — попита президентът.

— Да, сър — рече Тейлър. — Отломките на самолета са на земята и пилотът е мъртъв.

Стаята притихна. Това променяше всичко. Един американец беше мъртъв, свален над Куба от съветско оръжие.

— Това повдига въпроса за ответен удар — продължи Тейлър.

Определено беше така. Американският народ щеше да поиска отмъщение. Джордж изпитваше същото. Внезапно му се прииска президентът да нареди масираното въздушно нападение, за което настояваше Пентагонът. В ума си виждаше стотици бомбардировачи в плътен ред да се носят над Флоридския проток и да хвърлят смъртоносния си товар върху Куба като буря. Искаше всяка ракетна площадка да бъде взривена, всички съветски войски — изтребени, Кастро — убит. Ако целият кубински народ пострада, така да бъде. Това ще ги научи да не убиват американци.

Срещата продължаваше вече два часа и стаята беше потънала в тютюнев дим. Президентът обяви почивка. Добра идея, каза си Джордж. Той самият определено имаше нужда да се поуспокои. Ако и другите изпитваха същата жажда за кръв като него, значи не бяха в състояние да вземат разумни решения.

Джордж знаеше, че по-важната причина за почивката е президентът Кенеди да си вземе лекарствата. Повечето хора знаеха, че има болки в гърба, но малцина разбираха, че той води непрестанна битка срещу още цял куп болести, включително болестта на Адисън и колит. Два пъти дневно лекарите му биеха коктейл стероиди и антибиотици, за да продължава да работи.

Боби се зае да преработи писмото до Хрушчов с помощта на ведрия млад Тед Соренсън, автор на президентските речи. Двамата се оттеглиха с хората си в кабинета на президента, тясна стая до Овалния кабинет. Джордж взе писалката и жълтия бележник и записа всичко, което Боби му каза да запише. Обсъждан само от двама души, отговорът вървеше бързо. Важните параграфи бяха:

1. Вие се съгласявате да премахнете тези оръжейни системи от Куба под съответното наблюдение на Обединените нации; и се ангажирате, с подходящите гаранции, да възпрепятствате по-нататъшното внасяне на такива оръжейни системи в Куба.

2. Ние от своя страна се съгласяваме — при установяването на съответните споразумения чрез Обединените нации, които да гарантират провеждането и продължаването на тези ангажименти — (а) незабавно да прекратим карантинните мерки, които сега са в сила, и (б) да дадем уверения срещу инвазия в Куба; и аз съм уверен, че всички останали държави в Западното полукълбо ще са готови да постъпят по същия начин.

Съединените щати приемаха първото предложение на Хрушчов. А второто? Боби и Соренсън се съгласиха отговорът да е такъв:

Ефектът на такова едно споразумение за облекчаването на напрежението в света ще ни позволи да работим за по-общо споразумение относно „други въоръжения“, както е предложено във Вашето второ писмо.

Не беше много, само намек за обещание да се обсъди нещо, но вероятно това беше максималното, което ЕксКом щеше да позволи.

Джордж пък се питаше как е възможно това да е достатъчно.

Предаде ръкописната чернова на една от президентските секретарки и я помоли да напечата текста. След няколко минути Боби беше повикан в Овалния кабинет, където се събираше по-малка група: президентът, Дийн Ръск, Макджордж Бънди и още двама или трима, с най-близките им сътрудници. Вицепрезидентът Линдън Джонсън не участваше: по мнението на Джордж той беше умен политик, но грубите му тексаски маниери дразнеха изтънчените бостънци братя Кенеди.

Президентът поиска Боби да отнесе писмото лично на съветския посланик във Вашингтон, Анатолий Добринин. През последните няколко дни Боби и Добринин бяха провели няколко неофициални срещи. Не си допадаха много, но можеха да разговарят откровено и представляваха полезен канал, който подминаваше вашингтонската бюрокрация. В една лична среща навярно Боби можеше да се разпростре по-подробно по намека за обещание да се обсъдят ракетите в Турция — без да е нужно предварително одобрение от ЕксКом.

Дийн Ръск предложи Боби да стигне малко по-далеч с Добринин. На днешните срещи беше станало ясно, че всъщност никой не иска ракетите Юпитер да останат в Турция. От строго военна гледна точка те бяха безполезни. Проблемът беше козметичен: турското правителство и останалите съюзници от НАТО щяха да се разгневят, ако Съединените щати изтъргуват тези ракети в споразумението за Куба. Ръск предложи едно решение, което според Джордж беше много умно.

— Предложете да изтеглим Юпитерите по-късно, да речем, след пет-шест месеца — каза той. — Тогава ще можем да го направим тихо, със съгласието на нашите съюзници, и за компенсация ще засилим активността в Средиземноморието на нашите ядрени подводници. Но Съветите трябва да обещаят да запазят тази сделка в пълна тайна.

Изненадващо предложение, но блестящо, рече си Джордж.

Всички се съгласиха забележително бързо. Дискусиите на ЕксКом скачаха от точка на точка из целия свят, но по-малката група в Овалния кабинет изведнъж доби решаващо значение.

— Обади се на Добринин — нареди Боби на Джордж. Погледна си часовника, Джордж — също. Беше седем и четвърт вечерта. — Помоли го да се срещне с мен в Министерството на правосъдието след половин час.

— И дайте писмото на пресата петнадесет минути по-късно — добави президентът.

Джордж отиде в стаята на секретарките до Овалния кабинет и вдигна телефона.

— Свържете ме със съветското посолство — помоли той телефонистката.

Посланикът незабавно се съгласи на срещата.

Джордж отнесе напечатаното писмо на Мария и каза, че президентът иска то да се даде на пресата в осем.

Тя притеснено си погледна часовника и каза:

— Добре, момичета, да се заемаме за работа.

Боби и Джордж излязоха от Белия дом и една кола ги откара на няколко преки до Министерството на правосъдието. В сумрачното осветление в почивния ден статуите в Голямата зала сякаш наблюдаваха с подозрение двамата мъже. Джордж обясни на екипа по сигурността, че скоро при Боби ще дойде важен посетител.

Качиха се с асансьора. Джордж мислеше, че Боби изглежда изтощен, и несъмнено беше така. Празните коридори на огромната сграда отекваха. Грамадният кабинет на Боби беше слабо осветен, но той не си направи труда да запали още лампи. Отпусна се зад широкото бюро и потърка очи.

Джордж гледаше уличните лампи през прозореца. Центърът на Вашингтон представляваше красив парк, пълен с паметници и дворци, но останалата част на града беше гъсто населен метрополис с пет милиона жители, повече от половината чернокожи. Дали градът щеше да е тук утре по това време? Джордж беше виждал снимки от Хирошима: километри разрушени до основи сгради, обгорени и осакатени оцелели в покрайнините, отправили неразбиращи погледи към неузнаваемия свят наоколо. Дали Вашингтон щеше да изглежда така на сутринта?

Точно в осем без четвърт въведоха посланик Добринин. Той беше плешив човек, малко над четиридесетте, и явно се радваше на неофициалните срещи с брата на президента.

— Искам да изложа настоящата тревожна ситуация така, както президентът я вижда — каза Боби. — Един от нашите самолети беше свален над Куба и пилотът е мъртъв.

— Вашите самолети нямат право да летят над Куба — бързо отвърна Добринин.

Разговорите на Боби с Добринин можеха да са доста бойки, но днес главният прокурор беше в по-различно настроение.

— Искам да разберете политическите реалности — каза той. — Сега върху президента се оказва сериозен натиск да отвърне с огън. Ние не можем да прекратим тези полети: това е единственият начин да проверим състоянието на изграждането на вашите ракетни бази. Но ако кубинците стрелят по нашите самолети ние ще отговорим на огъня.

Боби каза на Добринин какво е съдържанието на писмото на президента Кенеди до генералния секретар Хрушчов.

— А Турция? — остро попита Добринин.

Боби отговори предпазливо.

— Ако това е единственото препятствие пред постигането на споразумението, което споменах по-рано, президентът не вижда никакви непреодолими трудности. Най-голямата трудност за президента е публичното обсъждане на въпроса. Ако сега обявим такова решение, то ще разкъса НАТО. Нужни са ни четири или пет месеца да отстраним ракетите от Турция. Но това е крайно поверително — само шепа хора знаят, че Ви го казвам.

Джордж внимателно наблюдаваше лицето на Добринин. Дали си въобразяваше или наистина дипломатът прикриваше вълнението си?

— Джордж — каза Боби, — дай на посланика телефонните номера, които ползваме, за да се свържем пряко с президента.

Джордж грабна един бележник, написа три номера, откъсна листа и го даде на Добринин.

Боби се изправи, посланикът — също.

— Нужен ми е отговор утре — рече Боби. — Това не е ултиматум, а реалност. Нашите генерали нямат търпение да влязат в бой. И не ни пращайте някое от онези дълги писма на Хрушчов, чийто превод отнема по цял ден. Нуждаем се от вашия ясен и делови отговор, господин посланик. При това бързо.

— Добре — отвърна Добринин и излезе.

* * *

В неделя сутринта главният резидент на КГБ в Хавана докладва на Кремъл, че според кубинците сега американската атака е неизбежна.

Димка се намираше в една правителствена дача в Ново Огарьово, колоритно селце близо до Москва. Дачата представляваше малък дворец с бели колони и напомняше на Белия дом във Вашингтон. Димка се готвеше за срещата на Президиума, която щеше да се проведе тук след няколко минути, в дванадесет. Тръгна около дългата дъбова маса с осемнадесет папки със сведения в ръка и започна да оставя по една пред всяко място. В тях беше руският превод на последното послание на Кенеди до Хрушчов.

Димка беше обнадежден. Американският президент се беше съгласил с всички първоначални искания на Хрушчов. Ако по някакво чудо това писмо беше дошло минути след първото послание на генералния секретар, кризата щеше да свърши начаса. Но забавянето беше позволило на Хрушчов да добави нови искания. И за съжаление в писмото на Кенеди Турция не се споменаваше пряко. Димка не знаеше дали това ще се превърне в непреодолимо препятствие за неговия началник.

Членовете на президиума вече се събираха, когато в стаята влезе Наталия Смотрова. Димка първо забеляза, че къдравите й коси изглеждат по-дълги и по-привлекателни, и второ — че Наталия е уплашена. Димка беше опитвал да открадне няколко минути с нея, за да й съобщи за годежа. Чувстваше, че не може да сподели новината с никого в Кремъл, докато не каже на Наталия. Но отново моментът не беше подходящ. Трябваше да я види насаме.

Тя дойде право при него и каза:

— Онези малоумници са свалили американски самолет.

— О, не!

Тя кимна.

— Шпионски Ю-2. Пилотът е мъртъв.

— По дяволите. Кой го е направил — ние или кубинците?

— Никой не иска да каже, значи най-вероятно сме ние.

— Но такава заповед не е била издавана!

— Именно.

От това се страхуваха и двамата: че някой ще започне стрелба, без да е упълномощен.

Членовете на Президиума вече заемаха местата си, а сътрудниците им, както винаги, бяха зад тях.

— Отивам да му съобщя — каза Димка, но докато говореше, Хрушчов влезе. Димка се завтече към него и прошепна новината в ухото му, докато той сядаше. Хрушчов не отговори, но изглеждаше мрачен.

Откри срещата с предварително подготвена реч.

— Имаше време, когато напредвахме, както през октомври седемнадесета. Но през март осемнадесета трябваше да отстъпим и да подпишем Брест-Литовския договор с немците — поде той. — Сега сме изправени пред опасността от война и ядрена катастрофа, а резултатът навярно ще е унищожението на човешкия род. За да спасим света, ние трябва да отстъпим.

„Думите му звучат като начало на довод в полза на компромис“, помисли Димка.

Но Хрушчов бързо мина към военни въпроси. Какво трябва да направи Съветският съюз, ако американците нападнат Куба днес, каквито са очакванията на самите кубинци? На генерал Плиев трябва да бъде наредено да защитава съветските войски в Куба. Но той трябва да поиска разрешение, преди да ползва ядрени оръжия.

Докато Президиумът обсъждаше тази вероятност, Димка беше повикан навън от секретарката си Вера Плетнер. Имаше телефонно обаждане за него.

Наталия го последва.

Външното министерство разполагаше с новини, които незабавно трябваше да бъдат предадени на Хрушчов — да, по време на заседанието. Току-що беше получена телеграма от съветския посланик във Вашингтон. Боби Кенеди му беше казал, че ракетите в Турция ще бъдат премахнати до четири или пет месеца, но това трябваше да остане в пълна тайна.

— Добра новина! — възкликна доволно Димка. — Ще му кажа веднага.

— Още нещо — каза чиновникът от Външното министерство. — Боби Кенеди непрестанно подчертавал нуждата от бързина. Явно американският президент е под силен натиск от Пентагона да нападне Куба.

— Тъкмо както си мислехме.

— Боби все казвал, че има много малко време. Те трябва да получат отговора днес.

— Ще му предам.

Димка затвори. Наталия стоеше до него и го гледаше очаквателно. Имаше нюх за новините.

— Боби Кенеди предложил да махнат ракетите от Турция — каза Димка.

Наталия се усмихна широко.

— Свърши се! Победихме!

После го целуна по устните.

Димка се върна много развълнуван в залата. Говореше министърът на отбраната Малиновски. Димка приближи до Хрушчов и заговори тихо.

— Телеграма от Добринин — получил е ново предложение от Боби Кенеди.

— Кажете на всички — отвърна Хрушчов и прекъсна министъра.

Димка повтори каквото беше научил.

Членовете на Президиума рядко се усмихваха, но сега Димка видя широки усмивки около масата. Кенеди им беше дал всичко, което бяха поискали! Това беше победа за Съветския съюз и лично за Хрушчов.

— Трябва да приемем възможно най-бързо — каза Хрушчов. — Доведете стенограф. Незабавно ще продиктувам нашето писмо, в което изразяваме съгласие, и то трябва да бъде излъчено по „Радио Москва“.

— Кога да наредя на Плиев да започне да демонтира ракетните установки? — попита Малиновски.

Хрушчов го изгледа, все едно е малоумен.

— Веднага.

* * *

След Президиума Димка най-сетне видя Наталия насаме. Тя седеше във вестибюла и преглеждаше бележките си от заседанието.

— Трябва да ти кажа нещо — подхвана Димка. По някаква причина имаше неприятно чувство в стомаха, макар да нямаше от какво да се притеснява.

— Давай — тя отгърна нова страница в бележника.

Димка замълча, понеже виждаше, че не разполага с цялото й внимание. Наталия остави бележника и се усмихна.

Сега или никога.

— Ние с Нина се сгодихме и ще се женим.

Наталия пребледня и зина от изумление.

Димка имаше нужда да каже още нещо.

— Вчера казахме на семейството ми. На рождения ден на дядо ми. „Спри да дрънкаш“, каза си той. „Млъквай“.

— Той е на седемдесет и четири.

Когато Наталия заговори, думите й го потресоха.

— Ами аз?

Димка не разбираше какво иска да каже.

— Ти ли?

Гласът на Наталия се сниши до шепот.

— Прекарахме една нощ заедно.

— Никога няма да я забравя — Димка се смая. — Но след това ми каза единствено, че си омъжена.

— Страх ме беше.

— От какво?

На лицето й беше изписано искрено страдание. Широката й уста беше изкривена в болезнена гримаса.

— Не се жени, моля те!

— Защо не?

— Защото не искам.

Димка съвсем се сащиса.

— Защо не ми каза?

— Не знаех какво да правя.

— Сега обаче е късно.

— Наистина ли? — Наталия го погледна умоляващо. — Можеш да развалиш годежа… ако искаш.

— Нина очаква дете.

Наталия шумно пое въздух.

— Трябваше да кажеш нещо… преди…

— И ако бях казала?

Той поклати глава.

— Няма смисъл да го обсъждаме.

— Няма. Разбирам.

— Добре — заключи Димка. — Поне избегнахме ядрената война.

— Да — отговори Наталия. — Живи сме. И това е нещо.