Джефри Дивър
Колекционерът на кости (6)

5.

— Ето как стоят нещата — заяви Линкълн Райм. — Трябва да открием жертвата до три часа.

— Няма искания за откуп — допълни Селито и се извърна, за да отговори на клетъчния телефон.

— Джери — обърна се Райм към Банкс, — разкажи им накратко за сутрешното убийство.

Линкълн Райм отдавна не беше виждал толкова много хора в стаята си. О, след нещастието много често се отбиваха приятели, без предварително да го уведомят (бяха сигурни, че ще го намерят вкъщи), но той не ги окуражаваше да идват отново. Бе престанал да вдига и телефона и постепенно потъна в самота. Прекарваше времето си в писане на книгата или в четене. Когато и това му омръзна, се насочи към видеокасети под наем и слушане на музика. После заряза и видеото и с часове съзерцаваше репродукциите на картини, които болногледачът грижливо бе залепил с тиксо на стената пред леглото му. После и това му писна.

Самота.

Само това желаеше, а сега толкова му липсваше.

Из стаята крачеше набитият Джим Полинг. Лон Селито водеше разследването, но такъв сложен случай изискваше участието на висш офицер и Полинг се съгласи да им помогне. Случаят бе бомба със закъснител, така че началникът и заместниците му се зарадваха, че той ще поеме отговорността. Бяха специалисти по измъкването от сложни ситуации и когато журналистите ги нападнеха с въпроси, просто щяха да посочат Полинг. Райм не си представяше защо някое ченге доброволно ще се заеме с такава мръсна работа.

Полинг бе странна птица. Беше излязъл от Северния участък на Манхатън като най-способния детектив от отдел „Убийства“. Бе известен със сприхавия си нрав и си навлече доста неприятности, след като застреля един невъоръжен заподозрян. Но като по чудо беше успял да спаси кариерата си, като залови Шефърд, полицаят сериен убиец, заплетен случай, при който бе ранен и Райм. Това му спечели капитанския пагон и го тласна към характерните промени за скучния живот на висшето общество: смени джинсите и якетата „Сиърс“ с костюми „Брукс брадърс“ (сега носеше всекидневен тъмносин „Калвин Клайн“) и започна да се изкачва по йерархичната стълбица към облицования с плюш ъглов кабинет на „Полис плаза“ 1.

Друг офицер, с къса подстрижка, мускулест, стоеше облегнат до една близка маса. Бо Хауман бе капитан и началник на Силите за бързо реагиране към нюйоркската полиция.

Селито затвори мобилния телефон точно когато Банкс завършваше експозето си.

— Братята Харди бяха.

— Открили ли са нещо ново за таксито? — попита Полинг.

— Не, още тъпчат на едно място.

— Някакви сведения да е спала с някого, с когото не е трябвало? Някой любовник психар?

— Не, никакви любовници. Срещала се е от време на време с мъже. Но никакви стабилни връзки.

— И все още няма искания за откуп? — осведоми се Райм.

— Не.

На входната врата се позвъни. Том слезе да отвори.

Райм извърна глава към приближаващите се гласове.

След малко болногледачът въведе една униформена полицайка. Отдалеч изглеждаше много млада, но когато се приближи, Райм установи, че е на тридесет или малко повече. Бе висока и притежаваше онази характерна красота на манекенките от модните списания.

Съдим за другите, както съдим за себе си: след нещастието Линкълн Райм рядко оценяваше хората по физическите им качества. Огледа тялото й, стройните й бедра, яркочервената коса. Ако някой друг я погледнеше, би си казал: „Каква мацка!“, но на Райм тя не направи никакво впечатление. Той забеляза само погледа й.

Не изненадата (очевидно не я бяха предупредили, че е парализиран), в очите й имаше нещо друго. Изражение, което не бе виждал преди. Като че безпомощното му състояние я изпълваше с облекчение. Точно обратно на реакцията на повечето хора. Тя прекоси стаята, като видимо си отдъхна.

— Полицай Сакс? — попита Райм.

— Тъй вярно — отвърна тя, като се сдържа точно преди да му протегне ръка. — Детектив Райм, предполагам.

Селито я представи на Полинг и Хауман. Явно бе слушала за тези двамата, защото в очите й отново пролича напрежение.

Потопи се в стаята, прахта, сумрака. Загледа се в един от постерите с репродукции на картини, които бе паднал под масата, полунавит от единия край. „Нощни птици“ от Едуард Хопър. Самотни хора около масата в късна нощ. Той последен се бе откачил от стената.

Райм накратко й обясни за срока до три часа. Сакс кимна, но нещо заблещука в очите й. Какво? Страх? Отвращение?

Джери Банкс, със скъп пръстен, но без венчална халка на пръста, веднага бе привлечен от красотата й и се усмихна особено. Един-единствен поглед му бе достатъчен да разбере, че няма смисъл да се надява.

Полинг каза:

— Да не е клопка? Откриваме мястото, влизаме и избухва бомба.

— Съмнявам се — каза Селито и вдигна рамене. — Защо да си прави този труд. Ако иска да убива полицаи, може просто да си намери някой и да го застреля.

Настъпи неловко мълчание. Полинг погледна първо Селито, после Райм.

Райм продължи:

— Съгласен съм с Лон. Но нека отрядите все пак да са нащрек. Нашият човек като че си измисля собствени правила.

Сакс отново погледна постера с картината на Хопър. Райм проследи погледа й. Може би хората, седнали около масата, всъщност не бяха самотни. Като се замисли човек, изглеждаха доста доволни.

— Има два вида материални улики — продължи той. — Обикновени. Които извършителят не е искал да остави след себе си: косми, влакна от дрехи, отпечатъци, евентуално кръв, следи от обувки. Ако намерим достатъчно такива (и ако имаме късмет), можем да открием първичното местопрестъпление. Домът му.

— Или убежището му — уточни Селито. — Нещо временно.

— Тайна квартира — кимна Райм. — Прав си, Лон. Необходимо му е място, където да върши престъпленията си. Да продължим с нарочно оставените предмети. Освен парчетата хартия — които ни показват часа и датата — имаме болта, снопа азбест и пясъка.

— Като лов за лешояд — изръмжа Хауман и прокара ръка по късата си коса. Беше същият, какъвто си го спомняше Райм като сержант.

— Да кажа ли на шефовете, че има вероятност да намерим жертвата навреме? — попита Полинг.

— Така мисля, да.

Капитанът набра номера и се отдалечи в един ъгъл, докато говори. След като затвори, изръмжа:

— Говорих с кмета. Началникът е при него. Ще има пресконференция след час и аз ще трябва да присъствам, за да ги подкрепя срещу журналистите. Да кажа ли нещо друго на шефовете?

Селито погледна Райм, който поклати глава.

— Още не — каза детективът.

Полинг даде номера на мобилния си телефон на Селито и излезе буквално на бегом.

Веднага след него на вратата се появи слаб оплешивяващ мъж на около тридесет. Мел Купър, както винаги с глупавото си изражение. Следваха го двама полицаи, носещи един сандък и два куфара, които изглеждаха, сякаш тежат половин тон. Полицаите оставиха товара си и си тръгнаха.

— Здравей, Мел.

— Здрасти, детективе!

Купър се приближи до Райм и стисна безжизнената му дясна ръка.

Единственият физически контакт с някого от гостите, както отбеляза Райм. Двамата с Купър бяха работили заедно доста години. С дипломите си по органична химия, математика и физика Купър бе специалист както в идентификацията — отпечатъци, ДНК-анализи и възстановяване на сцената на престъплението, — така и в изследванията на улики.

— Как е най-великият криминолог на света? — попита Купър.

Райм се усмихна добродушно. Този епитет му бе прикачен от журналистите, след като се разбра, че от ФБР са го избрали — едно обикновено ченге — за съветник на Отдела за изследване на веществени доказателства. На репортерите явно не им бяха достатъчни определения като „специалист“ или „учен“ и му прилепиха гордото „криминолог“.

Тази дума се използваше в Съединените щати от няколко години, за пръв път въведена от легендарния Пол Лиланд Кърк, който ръководеше Училището по криминология „Бъркли“. Това учебно заведение бе първо по рода си в страната и беше основано от още по-легендарния Огъст Фолмер. Понятието се прие много добре в обществото и сега, когато техниците флиртуваха с блондинки по баровете, се представяха не за специалисти по изследване на веществени доказателства, а за криминолози.

— Като във филм на ужасите — отбеляза Купър, — влизаш в някое такси, а на волана седи психопат. На всичкото отгоре всички важни клечки са вперили погледи в случая заради конференцията. Питам се дали няма да поискат да те върнат на работа.

— Как е майка ти? — осведоми се Райм.

— Все още се оплаква от всевъзможни болежки. А пък е по-здрава от мен.

Купър живееше с възрастната дама в една съборетина в Куинс, където бе роден. Беше страстен танцьор, специалист в тангото. Сред колегите му се прокрадваха слухове за сексуалните му наклонности. Райм не се интересуваше от личния живот на служителите си, но както всички останали остана изненадан, когато най-сетне се запозна с Грета, приятелката на Купър, очарователна скандинавка, която преподаваше математика в „Колумбия“.

Купър отвори сандъка си, облицован отвътре с кадифе. Извади частите на три големи микроскопа и започна да ги сглобява.

— О, битово електричество.

Погледна разочаровано контактите. Намести очилата си с метални рамки.

— Защото сме в къща.

— Мислех си, че живееш в лаборатория. Не бих се учудил.

Райм огледа белите и черни очукани инструменти и устройства. В тяхно обкръжение бе живял повече от петнадесет години. Обикновен светлинен микроскоп, фазово-контрастен микроскоп, поляризационен микроскоп. Купър отвори куфарите, които съдържаха бутилки и колби като от алхимична лаборатория и различни научни уреди. В съзнанието на Райм се събудиха понятия, думи, които някога влизаха в ежедневния му речник. Епруветки за кръвни проби с ЕДТА, оцетна киселина, ортолидин, луминолов реагент, „Магна-бръш“, червен реактив на Руеман…

Хилавият учен се огледа из стаята:

— Тук е досущ като в бившия ти кабинет, Линкълн. Как успяваш да си намираш нещата? Виж какво, ще трябва да си разчистя малко пространство.

— Том.

Райм кимна към най-малко натрупаната маса. Останалите смъкнаха списания, документи, книги и откриха пред очите на паралитика плоскост, която не бе виждал от една година.

Селито хвърли поглед на доклада от местопрестъплението:

— Как ще наречем извършителя? Разследването още не е заведено с входящ номер.

Райм погледна Банкс:

— Избери някое число. Кое да е число.

— Номерът на страницата. Датата де — предложи Банкс.

— Неизвестен извършител 823 — каза Райм. — Добре.

Селито написа цифрите върху доклада.

— Хм, извинете. Детектив Райм…

Беше полицайката. Райм обърна глава към нея.

— На обяд трябваше да бъда в Голямата сграда.

— Полицай Сакс… — Съвсем я беше забравил. — Вие сте първата, пристигнала на местопрестъплението. На убийството до железопътната линия.

— Точно така, аз поех обаждането.

Сакс говореше обърната към Том.

— Тук съм, полицай — напомни й раздразнено Райм. — Ето ме.

Вбесяваше се, когато хората се обръщаха към него чрез посредник, някой здрав човек.

Тя бързо завъртя глава, явно възприе урока:

— Слушам, сър — каза с мек глас, но очите й оставаха ледени.

— Не съм вече на служба. Обръщайте се към мен с „Линкълн“.

— Бихте ли ме уведомили?

— Какво?

— Защо ме извикахте тук. Съжалявам. Действах, без да мисля. Ако искате да напиша писмено извинение, ще го сторя. Само че закъснявам за среща и не успях да предупредя началника си.

— Извинения ли? — недоумяваше Райм.

— Всъщност нямам много опит с местопрестъпленията. Малко се престарах.

— За какво говорите?

— Ами за спирането на влака и затварянето, на Единадесето авеню. По моя вина сенаторът пропусна речта си в Ню Джърси и някои висши чиновници от ООН не успели да стигнат навреме за срещите си от летище „Нюарк“.

Райм се усмихна:

— Знаете ли кой съм аз?

— Ами чувала съм за вас, разбира се. Мислех, че сте…

— Мъртъв?

— Не. Не исках да кажа това.

Въпреки че го каза. Тя продължи бързо:

— Всички сме чели книгата ви в академията. Но не знаехме нищо за вас. Искам да кажа, лично…

Вдигна поглед към стената и каза твърдо:

— Като пръв пристигнал на местопрестъплението, реших да спра влака и да затворя улицата, за да запазя мястото на убийството непокътнато. Точно това направих. Сър.

— Наричайте ме Линкълн. А вие сте…

— Аз…

— Как се казвате?

— Амелия.

— Амелия. Като авиаторката?

— Не, сър. На баба ми.

— Амелия, не искам да ми се извинявате. Били сте абсолютно права, а Винс Перети е сгрешил.

Селито потропа нервно при тази недискретност, но на Райм не му пукаше. В края на краищата той бе един от малкото граждани на САЩ, които имат право да не стават, дори самият президент да влезе в стаята. Продължи:

— Перети е свършил работата, като че кметът го е наблюдавал, а това е най-сигурният начин да провалиш нещата. Използвал е прекалено много хора и е направил ужасна грешка, като е пуснал влаковете и движението по улицата. Освен това в никакъв случай не е трябвало да освобождава мястото толкова рано. Ако бяхме оставили района отцепен, кой знае, можеше да намерим разписка с името на убиеца. Или голям хубав отпечатък.

— Може би — каза тактично Селито. — Но нека си остане между нас.

Погледна Сакс, Купър и младия Джери Банкс, сякаш че им даваше мълчаливи заповеди да си държат езика зад зъбите.

Райм изпръхтя. После пак се обърна към Сакс, която, като Банкс по-рано сутринта, изучаваше краката и тялото му, завити с кайсиево оранжево одеяло:

— Повиках ви, за да обработите сцената на следващото престъпление.

— Моля?

— Да работите с нас. На следващото местопрестъпление.

— Но — тя се изсмя, — аз не съм в ЦСО. Аз съм патрулиращ полицай. Никога не съм се занимавала с разследване.

— Този случай е необичаен. Както каза детектив Селито. Наистина е странен. Нали, Лон? Ако беше обикновено убийство, нямаше да сте ми нужна. Но в този случай ни трябват непредубедени очи.

Сакс погледна Селито, който запази мълчание.

— Ама аз… няма да се справя. Сигурна съм.

— Добре — каза търпеливо Райм. — Нека бъда искрен.

Тя кимна.

— Нуждая се от някого, който има смелостта да спре влак, за да запази сцената на убийството непокътната, и после да е готов да понесе последствията.

— Благодаря ви за възможността, сър. Линкълн. Но…

— Лон — каза кратко Райм.

— Полицай — изръмжа Селито, — тук никой не ви дава възможност за избор. Прикрепена сте към случая, за да ни помагате.

— Сър, съжалявам, но ще се наложи да се противопоставя. От днес ме преместват от патрула. По здравословни причини. Преместването е в сила отпреди час.

— Здравословни причини ли? — осведоми се Райм.

Тя се поколеба, отново погледна краката му.

— Имам артрит.

— Така ли?

— Хроничен артрит.

— Много съжалявам.

— Съгласих се да поема обаждането тази сутрин, защото един колега бе зает. Не смятах да се занимавам със случая.

— Разбирам, вижте, аз също имах други планове — каза Райм. — А сега, нека погледнем уликите.