Джефри Дивър
Колекционерът на кости (13)

12.

— Мел, заеми се с дрехите на Колфакс. Амелия, би ли му помогнала?

Сакс кимна с престорена услужливост. Райм си даде сметка, че това още повече го вбесява.

По нареждане на техника тя си сложи гумени ръкавици, внимателно разгъна дрехите и прокара по тях четка от конски косми над голям чист лист хартия. Върху листа нападаха малки частички. Купър ги вдигна с помощта на леплива лента и ги постави на микроскопа.

— Няма много неща — обяви той. — Парата е заличила по-голямата част от следите. Виждам малко почва. Не е достатъчно за плътностен градиент. Чакай… Чудесно. Има две нишки. Погледни ги само…

„Как да ги погледна, като не мога да стана?“ — помисли си ядосано Райм.

— Тъмносини, полиакриламид и вълна, доколкото виждам. Не са достатъчно груби, за да са от килим. Значи са от дреха.

— В тази жега надали ще носи дебели чорапи или пуловер. Сигурно са от маска за ски.

— И аз така смятам.

— Значи — започна да размишлява Райм, — сериозно е решил да ни даде шанс да спасим жертвите. Ако беше твърдо решен да ги убива, нямаше да има значение дали ще му видят лицето, или не.

— Освен това явно мръсникът смята да се измъкне — добави Селито. — Със сигурност не е решил да се самоубива. Така ще си спечели позиции за преговори, ако държи заложници, когато го хванем.

— Ама че оптимизъм, Лон.

На вратата се позвъни. Том отвори и след малко в стаята влезе Джим Полинг, разрошен и умърлушен. Нямаше как да изглежда по друг начин, след като допреди малко бе разпъван между пресконференции, кабинета на кмета и главното управление на полицията.

— Тежко й на рибата — пошегува се Селито.

После обясни на Райм:

— Джими е истински рибар. Сам си лови стръвта, ходи за риба сам. Аз съм по шумните компании и изкуствените мухи.

— Първо ще хванем този мръсник, а после ще мислим за рибата — отвърна Полинг, като си наливаше кафе от каната, оставена от Том на прозореца.

Погледна навън и примигна от изненада: две едри птици го гледаха любопитно. Обърна се към Райм и му обясни, че заради убийствата се е наложило да отложи едно ходене за риба във Вермънт. Райм никога не се беше занимавал с риболов — никога не бе имал време, нито желание за някакви хобита, — но сега искрено завиждаше на Полинг. Представи си спокойствието на водата. Риболовът е чудесно занимание за самотници. Спортовете за инвалиди са винаги свързани с някаква надпревара. С желание да докажеш нещо на света… и на себе си. Баскетбол с инвалидни колички, тенис, бягане. Райм реши, че ако се заеме с някой спорт, той ще е риболовът. Въпреки че да хвърляш въдица с един-единствен пръст, вероятно надхвърля възможностите на съвременната техника.

— Журналистите го нарекоха „Серийният похитител“ — каза Полинг.

„Прякорът май му отива“ — помисли си Райм.

— А кметът е пощурял. Иска да извика ФБР. Успях да накарам шефа да го разубеди. Но не трябва да изпускаме следващата жертва.

— Ще направим, каквото можем — отвърна язвително Райм.

Полинг отпи кафе и пристъпи към леглото.

— Добре ли си, Линкълн?

— Да.

Полинг го погледа още малко, после се обърна към Селито.

— Разкажи ми накратко как стоят нещата. След половин час съм на пресконференция. Гледахте ли последната? Чухте ли какви въпроси ми задаваха репортерите? Какво смятам, че са почувствали родителите на жертвата, когато са разбрали, че дъщеря им е била сварена жива?

Банкс поклати глава:

— Стига, бе!

— Едва се сдържах да не фрасна мръсника — каза Полинг.

Преди три и половина години, по време на разследването на убийствата на полицаи, Полинг бе строшил една телевизионна камера, докато репортерът правеше намеци, че капитанът е бил прекалено агресивен в разследването само защото самият заподозрян, Дан Шефърд, бил също полицай.

Селито отведе Полинг в един ъгъл, за да му разкаже последните новости. Когато капитанът излизаше от стаята, и малкото оптимизъм, който имаше, се беше изпарил.

— Добре — обяви Купър. — Намерих косъм. В джоба.

— Цял ли е? — попита Райм без много надежда.

— Съжалявам. Няма луковица.

Без луковицата косъмът не може да се конкретизира. Не може да му се направи ДНК-тест и да се открие кой е притежателят му, защото няма живи клетки. Все пак има добра доказателствена стойност. В едно знаменито криминологично изследване преди няколко години се установи, че ако косъм, намерен на местопрестъплението, съвпада с тези от косата на заподозрения, вероятността косъмът да е оставен от него е 4500 към едно. Все пак само по косъма не могат да се направят почти никакви изводи за притежателя му. Почти е невъзможно да се определи полът; расата също не може да се определи с голяма точност. Възрастта личи само при бебешките косми. Цветът е много относително понятие поради големите вариации в пигментите и изкуствените бои.

— Провери дали не е на жертвата — нареди Райм. — Преброй люспичките и сравни оцветяването на сърцевината.

След минута Купър вдигна очи от микроскопа:

— Не е неин.

— Как изглежда?

— Светлокестеняв. Не е завит, следователно не е от чернокож. По пигментацията съдя, че не е и от монголоид.

— Значи бял — заключи Райм и кимна към таблицата на стената. — Потвърждава показанията на свидетеля. От главата ли е, или от тялото?

— Почти еднакво е дебел по цялата си дължина, пигментът е разпределен равномерно. От косата е.

— Дължина?

— Три сантиметра.

Том попита дали да запише в таблицата, че убиецът е с кестенява коса.

— Не — отвърна Райм. — Да изчакаме потвърждение. Запиши само, че носи тъмносиня маска. Какво ще кажеш за пробите от ноктите, Мел?

Купър ги огледа, но не откри нищо интересно.

— Да видим отпечатъка. Онзи от стената. Би ли ми го показала, Амелия?

Сакс му показа снимката.

— Следата на чудовището — пошегува се Райм.

Дланта бе широка, безформена, наистина чудовищна, не изящният отпечатък на кожните гребенчета, а размазана плетеница от тънки линии.

— Чудесна снимка. Ти си истински Едуард Уестън^[1], Амелия. За нещастие обаче това не е гола ръка, а ръкавица. Кожена. Стара. Прав ли съм, Мел?

Техникът кимна.

— Том, запиши, че носи стари ръкавици.

После Райм се обърна към останалите:

— Вече получихме някаква представа за него. Не ни е оставил отпечатъци от пръстите си, но ни предостави отпечатък от ръкавицата си. Ако я намерим у него, ще можем да го разкрием. Може да е умен. Но не е безпогрешен.

— А какво носят безпогрешните престъпници? — поинтересува се Сакс.

— Памучни ръкавици — отвърна Райм.

После продължи:

— Къде е филтърът? От прахосмукачката.

Техникът изпразни конусообразната торбичка върху бял лист хартия.

Следови улики…

Прокурорите, журналистите и съдебните заседатели обичат явните веществени доказателства: кървави ръкавици, ножове, наскоро използвани пистолети, любовни писма, сперма, отпечатъци от пръсти. Любимите улики на Линкълн Райм бяха тези, които се намират в нищожни количества — прахта и дреболиите, на които престъпниците не обръщат голямо внимание.

Но и прахосмукачката не беше уловила нищо интересно.

— Добре — каза Райм, — да продължаваме нататък. Да видим сега белезниците.

Купър отвори найлоновото пликче и изтърси белезниците върху един лист хартия. Както беше казал Райм, по тях имаше съвсем малко кръв от жертвата. Съдебният лекар бе свършил работата с триончето, след като бяха получили съдебно разрешение.

Купър огледа внимателно белезниците.

— „Бойд и Келер“, без сериен номер. — Напръска ги с ДФО и ги облъчи с „Полилайт“-а. — Никакви отпечатъци, само неясна следа от ръкавица.

— Хайде да ги отворим.

Купър ги отвори с шперц за белезници. Продуха ключалката с малко духало за почистване на микроскопски лещи.

— Май още ми се сърдиш, Амелия — каза Райм. — Заради ръцете.

Въпросът я изненада:

— Не се сърдя. Само смятах, че не е професионално.

— Чувала ли си за Едмон Локар?

Тя поклати глава.

— Французин. Роден през 1877. Поставил началото на факултета по криминология в Лионския университет, формулирал е единственото правило, към което съм се придържал като началник на ЦСО. Правилото за обмена на Локар. Твърди, че когато двама души се срещнат, нещо от единия се предава на другия и обратно. Прах, кръв, епителни клетки, мръсотия, влакна, метални частици. Може да е трудно да се открие какво точно е било предадено, да е още по-трудно да се определи какво е. Но този обмен съществува и благодарение на него успяваме да заловим престъпниците.

Това историческо отклонение не я интересуваше ни най-малко.

— Имаш късмет — каза Мел Купър на Сакс, без да вдига очи. — Искаше да ви накара да направите аутопсия със съдебния лекар и да изследвате съдържанието на стомаха й.

— Щеше да е много полезно — оправда се Райм, без да я погледне в очите.

— Аз го разубедих — изпъчи се Купър.

— Аутопсия, значи — каза Сакс, с въздишка, като че Райм вече с нищо не можеше да я изненада.

„Та тя като че изобщо не е в стаята — помисли си Райм ядосано. — Умът й скита на хиляди километри оттук.“

— Я — каза Купър, — май открих нещо. Мисля, че е парченце от ръкавицата.

Постави го на микроскопа.

— Кожа, червеникава. Излъскана от едната страна.

— Червена, добре — каза Селито.

После обясни на Сакс:

— Колкото по-необичайни са дрехите на престъпника, толкова по-лесно ще го открием. Това не се учи в полицейската академия. Някой път трябва да ти разкажа как заловихме Джими Плейд от „Гамбино“. Помниш ли, Джери?

— Панталоните му се забелязваха от километри — обясни младият детектив.

— Кожата е суха — продължи Купър. — Няма много мазнина между нишките. Прав беше, че ръкавиците са стари.

— Каква е кожата?

— Бих казал, фин велур. Високо качество.

— Ако бяха нови, щеше да означава, че е заможен — изръмжа Райм. — Но тъй като са стари, може да ги е намерил на боклука или да си ги е купил от някой битак. Добре. Том, запиши само, че ръкавиците са от червен велур. Какво друго знаем?

— Използва афтършейв — припомни му Сакс.

— Бях забравил. Добре. Може би, за да заличи някаква друга миризма. Има и други такива случаи. Запиши го, Том. На какво миришеше, Амелия?

— На алкохол, като джин.

— Какво ще кажеш за въжето, Мел?

Купър го огледа:

— И друг път съм виждал такова. Найлон. Няколко десетки вътрешни нишки, съставени от шест до десет найлонови влакна и една, не, две метални нишки.

— Искам да откриеш производителя.

Купър поклати глава:

— Невъзможно. Твърде обичаен тип е.

— По дяволите. А възела?

— Е, това вече е необичайно. Много е здрав. Виждаш ли как е оплетен двойно? Поливинилхлоридът се връзва най-трудно от всички въжета, а този възел не приплъзва ни най-малко.

— Имаме ли каталог на възлите?

— Не.

„Непростим пропуск.“

— Сър? — обади се Банкс.

Райм извърна глава към него.

— Аз се занимавам от време на време с ветроходство…

— На Уесторт ли?

— Ами, всъщност да. Как познахте?

На Джери Банкс направо му пишеше на челото, че е от Кънектикът.

— Просто налучках — отвърна Райм.

— Не е морски възел. Не ми е познат.

— Това е полезна информация. Закачи го там — Райм кимна към стената. — Ще се занимаем с него после.

На външната врата се позвъни. Том слезе да отвори. За миг Райм си помисли, че може да е доктор Бъргър, който минава, за да му съобщи, че вече не е заинтересуван от общия им „проект“.

Но тежкото тропане на ботуши разсея опасенията му.

Няколко полицаи от Силите за бързо реагиране, всичките едри, мрачни, облечени в бойни униформи, влязоха в стаята и кимнаха на Селито и Банкс. Бяха хора на действието и Райм бе сигурен, че зад безстрастните погледи се крие неприязън към човек, завинаги прикован към леглото.

— Господа, знаете за отвличането миналата нощ и за смъртта на една от жертвите днес следобед. Убиецът е хванал нова. Имаме някои следи, налага се да проверите няколко места в града и да съберете улики. Незабавно и едновременно. Един човек — едно място.

— Искате да кажете — попита несигурно един мустакат полицай, — да действаме без прикритие?

— Няма да ви е нужно.

— Моето уважение, сър, но не съм склонен да участвам в тактическа операция без прикритие. Нужен ми е поне един партньор.

— Не вярвам да се стигне до престрелки. Целта ви ще бъдат основните търговски вериги за хранителни стоки в града.

— Хранителни стоки ли?

— Не всички магазини. Достатъчно е да проверите само по един от всяка верига: „Джей анд Джи“, „Шопрайт“, „Фуд уеърхаус“…

— Какво точно трябва да правим?

— Ще купувате телешки кокали.

— Какво?

— По един пакет от всеки магазин. Страхувам се, че ще трябва да ви помоля да платите със собствени пари, господа. Градската управа ще ви възстанови средствата. А, и ги донесете колкото се може по-скоро.

* * *

Монеле лежеше неподвижно на една страна.

Очите й се бяха нагодили към тъмнината и тя добре различаваше гадините, които я заобикаляха. Едното от животните особено привличаше интереса й.

Кракът я болеше адски, но още по-нетърпима бе болката в ръката й, дълбоко разрязана от ножа на убиеца. Не виждаше дали раната кърви, защото ръцете й бяха вързани зад гърба. Но сигурно бе загубила много кръв: чувстваше се отпаднала, а й цялата ръка лепнеше от гъстата течност.

Долавяше тихото стържене на малките нокътчета по бетона. Сиво-кафявите зверчета се плъзгаха в сенките. Плъховете продължаваха да настъпват. Сигурно бяха поне сто.

Въпреки болката тя остана да лежи неподвижно, без да сваля очи от големия черен плъх. Шварци^[2], така го бе нарекла. Той вървеше най-отпред, поклащаше се наляво-надясно и я оглеждаше с интерес.

Преди да навърши деветнадесет години, Монеле Гегнер бе обиколила вече два пъти света. Беше се скитала из Шри Ланка, Камбоджа и Пакистан. Из Небраска, където жените гледаха обеците на веждите й и голите й гърди под фланелката с презрение. В Иран, където на мъжете им потичаха лиги при вида на голите й ръце. Бе спала в градските паркове на Гватемала и беше прекарала три дни във въстанически отряд в Никарагуа, когато се загуби в джунглата.

Но никога не бе изпитвала такъв ужас.

„Mein Gott!“

И най-много я плашеше това, което бе решила да направи.

Един плъх изтича съвсем близо, малък, кафяв, стрелна се напред, после отстъпи, после — отново напред с няколко сантиметра. Плъховете са гадни, защото приличат повече на влечуги, отколкото на бозайници. Гол нос, гола опашка. И тези зловещи червени очички.

Отзад идеше Шварци, с големина на коте. Изправи се на задните си крака и се загледа в това, което явно най-много го привличаше.

Малкият плъх нападна. Изприпка на малките си крачета и без да обръща внимание на сподавения й писък, се хвърли към крака й и откъсна парченце месо от раната. Болката бе непоносима. Монеле изпищя — от болка, но и от ярост. „Не искам теб!“ Успя да го стъпче. Плъхът се загърчи в конвулсии.

Друг се втурна към врата й, откъсна парче кожа и отскочи назад. Погледна я, размърда нос, като че се облизваше след вкусната хапка.

„Dieser Schmerz^[3]!…“

Монеле потръпна. Dieser Scmerz! Каква болка! Отново застина неподвижно.

Гризачът се приготви за нова атака, но изведнъж се извърна и избяга. Шварци най-сетне излезе пред събратята си. Най-после се бе осмелил да пристъпи към целта.

„Добре, добре.“

Точно него чакаше. Защото той не проявяваше интерес към кръвта или месото й, от почти двадесет минути наблюдаваше съсредоточено сребристото тиксо върху устата й.

Шварци тържествено пристъпи напред; по-малкият плъх се шмугна обратно сред събратята си. Шварци спря. Тръгна отново. Два метра, метър и половина.

Метър.

Монеле остана напълно неподвижна. Не смееше да диша, за да не го подплаши.

Шварци спря. Отново тръгна. Пак спря. На половин метър от главата й.

„Не мърдай!“

С извит нагоре гръб, с оголени жълто-кафяви зъби, той измина още една педя и спря. Седна, потри предните си лапички, тръгна отново.

Монеле Гегнер се престори на умряла.

„Още десет сантиметра. Vorwaerts^[4]! Хайде!“

Плъхът най-сетне се доближи до лицето й. Миришеше на помия, на нафта, на изпражнения, на мърша. Подуши я, мустаците му я погъделичкаха по носа. Най-сетне плъхът започна да гризе тиксото.

Това продължи пет минути. Един друг плъх се втурна напред и впи зъби в глезена й. Монеле затвори очи, опита се да преодолее болката. Шварци прогони натрапника, изправи се на задните лапи и я заоглежда.

„Vorwaerts, Шварци! Хайде!“

Той отново се приближи. Бавно. Сълзи потекоха по бузите й. Монеле с отвращение му предостави устата си.

„Гризкай, гризкай… Хайде!“

Плъхът проби тиксото и започна да ръфа все по-големи парчета. Монеле вече долавяше зловонния му дъх. Шварци издърпваше късчетата пластмаса с уста и алчно ги събираше в предните си лапки.

„Достатъчно ли е голяма дупката?“ — зачуди се Монеле.

Сигурно бе достатъчна. Не можеше да издържи повече.

Тя бавно надигна глава. Шварци премигна и любопитно източи шия напред.

Монеле разтвори уста и чу благословения звук на разкъсано тиксо. Вдиша дълбоко. Отново може да диша!

И да вика!

— Bitte, helfen Sie mir! Моля, помогнете!

Шварци отскочи назад, стреснат от неистовите й писъци; дори изпусна скъпоценното си сребристо тиксо. Но не избяга много далеч. Спря и се обърна към нея, изправи се на задни лапи.

Монеле започна да рита стълба, за който бе завързана. Наоколо се разхвърча пръст, но дървото не поддаде и на милиметър. Тя закрещя до пресипване:

— Bitte! Помощ!

Виковете й потънаха в шума от колите.

За момент настъпи тишина. След това Шварци отново се запъти към нея. Този път не беше сам. Гадната паплач последва водача си. Нервна, плашлива, но хипнотизирана от съблазнителния аромат на кръвта.

„Кост и дърво, дърво и кост.“

* * *

Райм кимна към монитора на хроматографския апарат:

— Мел, има ли нещо ново?

Купър бе пуснал втори анализ на остърганата от парчето дърво почва.

— Все същото. Страшно богато количество азот, излиза извън графиката.

Три различни проби и все същите резултати. Бяха направили и проверка за изправност на апарата. Купър се замисли:

— Толкова много азот… сигурно е някоя фабрика за амуниции.

— Такива има в Кънектикът, не в Манхатън.

Райм погледна часовника — 6:30. Колко бързо лети времето сега! А колко бавно се бе влачило през последните три и половина години. Чувстваше се, сякаш не бе спал с дни.

Младият детектив се наведе над картата на Ню Йорк, като бутна настрана белия прешлен. Същият, който бе паднал на пода преди известно време.

Бе го оставил специалистът по гръбначни увреждания на Райм, Питър Тейлър, при една от първите им срещи. След като го прегледа, лекарят извади нещо от джоба си.

„Ето един амулет“ — каза той.

Райм погледна отворената му длан.

„Това е четвърти шиен прешлен. Също като този на врата ти. Счупеният. Виждаш ли малките израстъци? — Лекарят завъртя няколко пъти костта. — Какво ти идва на ум, като го погледнеш?“

Райм уважаваше Тейлър — защото не се отнасяше към него като към дете или към умствено изостанал, — но този ден не му беше до игри на асоциации. Не му отговори.

Тейлър продължи:

„На някои от моите пациенти им прилича на таралеж. Други казват, че им напомнял космически кораб. Или самолет. Или камион. На когото и да задам този въпрос, винаги го оприличава на нещо голямо. Никой не казва: «О, това е само парче калциев карбонат и магнезий.» Защото на никого не му харесва мисълта, че нещо толкова обикновено превръща живота му в ад.“

Райм го бе погледнал скептично, но лекарят, който имаше голяма практика с паралитици, каза внимателно:

„Не ме прекъсвай, Линкълн.“

После приближи още повече прешлена до лицето му.

„Мислиш, че не е справедливо такова дребно нещо да ти причинява такива страдания? Забрави. Запомни само как е изглеждал преди злополуката. Спомни си доброто и злото в живота си. Щастието и скръбта… Почувствай ги отново. — Лекарят замълча, след това добави: — Но, честно казано, пред себе си виждам само един отчаян човек.“

Тейлър бе оставил прешлена на масата до леглото. Явно го бе забравил. Но после Райм си даде сметка, че го е направил нарочно. През следващите месеци, докато мислеше дали да се самоубие, или не, този прешлен постоянно му се навираше в очите. Превърна се в символ на убеждението на Тейлър, че човек не трябва да слага край на живота си. Но в края на краищата тази кауза се провали: думите на лекаря не бяха в състояние да потушат болката и умората, които все повече и повече измъчваха Линкълн Райм.

Той премести поглед от прешлена към Амелия Сакс и каза:

— Помисли си отново за сцената на убийството.

— Казах ти всичко, което видях.

— Не какво си видяла, искам да ми кажеш какво си почувствала.

Райм бе разследвал хиляди престъпления. Понякога ставаше чудо. Опитваше се да се всели в кожата на престъпника. Не можеше да обясни как. Бихейвиористите говорят за профилиране, като че те са го измислили. Но криминолозите се въплъщават в кожата на престъпниците от стотици години. Обхождат местопрестъплението, минават по пътя на престъпника, откриват какво е оставил след себе си, представят си какво е взел — и си съставяш картина, ясна като снимката на извършителя.

— Кажи ми — настоя Райм, — какво почувства?

Тя вдигна рамене:

— Неудобство. Напрежение. Жега. Не знам. Не мога. Съжалявам.

Ако можеше да се движи, Линкълн Райм щеше да скочи, да я хване за раменете и да я разтърси. Да изкрещи: „Знаеш какво искам да кажа! Знам, че знаеш. Защо не искаш да ми помогнеш?… Да ме унижиш ли се опитваш?“

После той си даде сметка… Сакс мислено бе там, във влажното мазе. Надвесена над обезобразеното тяло на Ти Джей. Усещаше отвратителната миризма. Личеше й по начина, по който чоплеше разкървавените си пръсти. По резервираното й отношение към него. Тя мразеше спомена от зловещото подземие, мразеше него, защото я караше да си го припомня.

— Минаваш през помещението… — подкани я той.

— Наистина не смятам, че ще помогна с нещо.

— Продължавай. Кажи ми какви мисли ти идват.

Лицето й застина:

— Ами… мисли. Обикновени, каквито биха дошли на всекиго.

— Но там си била ти. Не всеки. Кажи.

— Бях уплашена и мислите ми бяха малко…

Замълча, за да не каже тромавата дума. „Непрофесионални.“

— Чувствах…

— Че някой те гледа ли?

Това я изненада:

— Да. Точно така.

Райм също го беше усещал. Много пъти. Беше го почувствал и преди три и половина години, когато се навеждаше над разложения труп на младия полицай, за да вдигне влакното. Беше сигурен, че някой го наблюдава. Но нямаше никого — само една дебела дъбова греда, която избра точно този момент да се строши с трясък и да се стовари с все сила върху четвъртия му шиен прешлен.

— Какво друго си помисли, Амелия?

Тя вече не се съпротивляваше. Устните й се отпуснаха, погледът й се рееше отвъд намачканата репродукция на „Нощни птици“. Вечерящите — самотни или щастливи.

— Ами спомням си, че си казах: „Леле колко е стара тази сграда.“ Като в документални филми за миналия век. И…

— Чакай. Я да помислим още малко над това „старо“…

Райм се загледа в картата на „Рандъл сървей“. Вече му бе направил впечатление интересът на убиеца към стария Ню Йорк. Сградата, където бе умряла Ти Джей Колфакс, също бе стара. И трасето на железницата, край което беше намерен първият труп. В миналото градската железница се е движила изцяло над земята. Но по Единадесето авеню имало толкова много нещастни случаи при пресичане на линията, че градската управа се принудила да вкара влаковете под земята.

— И „Пърлстрийт“ — започна да мисли на глас Райм — е била една от главните пътни артерии на Ню Йорк. Защо толкова го привличат старите неща? — Обърна се към Селито. — Тери Добинс още ли е на служба?

— О, старият мошеник. Да. Работихме заедно по един случай миналата година. Питаше за теб. Каза, че се опитвал да ти се обади на няколко пъти, но ти не си…

— Добре, добре, добре — измърмори Райм. — Повикай го. Искам и той да си каже мнението за Извършител 823. Продължавай, Амелия. Какво друго си помисли?

Тя вдигна рамене, прекалено небрежно:

— Нищо.

— Как нищо?

„Къде държи чувствата си тази жена?“ — запита се Райм. Спомни си какво бе казала Блейн, като гледаха една красавица по Пето авеню: „Колкото по-красива е опаковката, толкова по-трудно се разопакова.“

— Не знам… Добре, спомних си още нещо. Не е важно. Не е професионално наблюдение.

„Професионално… Доста е трудно, когато сам си поставяш ограниченията, нали Амелия?“

— Да чуем — подкани я той.

— Когато ми каза да си представя, че съм на негово място, намерих къде е стоял.

— И?

— Ами помислих си… — Като че от красивите й очи всеки момент щяха да бликнат сълзи. Започнаха да проблясват. Тя се сдържа. — Помислих си, дали е имала куче? Онази, Колфакс.

— Куче ли? Откъде ти дойде тази мисъл?

Тя замълча за момент, после продължи:

— Моят приятел… преди няколко години. Мислехме да си вземем куче, когато… ако се преместим в собствено жилище. Винаги съм искала да си имам куче. Коли. Странно. Приятелят ми също искаше такова. Дори преди да се познаваме.

— Куче. — Сърцето на Райм забръмча като майски бръмбар около електрическа крушка. — И?

— Помислих си, че онази жена…

— Ти Джей.

— … Ти Джей. Казах си: „Колко тъжно, ако има някакви животинки, няма никога вече да ги погали.“ Не си помислих нито за приятеля, нито за съпруга й. Само за животните.

— Но защо? Кучета, животни… Защо?

— Не знам.

Настъпи мълчание.

След малко Сакс продължи:

— Предполагам, защото беше вързана… И си представих как е стоял отстрани и я е гледал. Иззад онези варели. Като че е наблюдавал животно в клетка.

Райм хвърли поглед върху графиката на монитора на хроматографския апарат.

Животни…

Азот…

— Лайна! — извика Райм.

Всички останали го гледаха озадачени.

— Това са изпражнения.

Купър се удари по челото:

— Разбира се! Целият този азот. Това е тор. Дървото е изцапано с тор.

Изведнъж Линкълн Райм го осени прозрение. Внезапно изникна в съзнанието му. Образът на агне.

— Линкълн, добре ли си? — попита Селито.

Агне, което припка по улицата…

„Като че е наблюдавал животно…“

— Том — повтори Селито, — има ли му нещо?

„… в клетка.“

Райм си представи безгрижното животно. Със звънче на врата, десетина други агънца зад него.

— Линкълн? — каза тревожно Том. — Потиш се. Добре ли си?

— Шшшшт — заповяда криминологът.

Като че през лицето му премина спазъм. Вдъхновение и сърдечен удар — странно колко си приличат симптомите им.

„Мисли, мисли…“

Кости, дървени стълбове, тор…

— Да! — прошепна той.

Представи си един Юда сред агнетата, който води цялото стадо на заколение.

— В обор. Тя е в обор!