Джефри Дивър
Колекционерът на кости (32)

31.

Три коли с по двама полицаи обикаляха улиците на долен Ийстсайд.

След малко се появиха още два файтона… седана. Без отличителни знаци, но отдалеч си личеше, че са полицейски.

Знаеше, че затягат обръча, разбираше, че е само въпрос на време да намерят скривалището му, но остана удивен, че са толкова близо. Особено се разтревожи, когато ченгетата спряха, за да огледат един сребрист „Таурус“, паркиран на „Канал стрийт“.

Как, по дяволите, са разбрали? Знаеше, че краденето на кола е голям риск, но си мислеше, че на „Херц“ ще са им нужни дни, докато усетят липсата. А дори и да я откриеха по-рано, сигурен бе, че полицията няма да свърже кражбата с него. О, много са способни!

Едно от ченгетата се загледа в таксито му.

Без да вдига очи от пътя. Колекционера на кости зави бавно по „Хюстън стрийт“ и потъна в потока от други таксита. След половин час той вече се беше отървал от него и от тауруса и се върна в къщата.

Малката Маги вдигна очи към него.

Беше уплашена, но вече не плачеше. Дали пък да не я задържи? Като своя дъщеря. Да я отгледа. Тази мисъл се повъртя няколко секунди в съзнанието му, след това отшумя.

Не, щеше да е прекалено подозрително. Освен това в погледа на момичето имаше нещо зловещо. Изглеждаше по-възрастно за годините си. Винаги щеше да помни какво е направил с нея и майка й. О, известно време можеше да си мисли, че е сънувала. Но някой ден истината щеше да изплува. Истината винаги изплува. Каквото и да правиш, винаги излиза наяве.

Не, не можеше да й се има повече доверие, отколкото на останалите. Всеки човек ще те предаде накрая. Можеш да се довериш само на омразата. Само на костите. Всичко друго е измамно.

Той се наведе над Маги и отлепи тиксото от устата й.

— Мама! — проплака тя. — Искам при мама.

Той не каза нищо, само се изправи и я загледа отвисоко. Деликатният череп. Крехките ръчички.

Тя се разпищя като полицейска сирена.

Колекционера свали ръкавицата си. Задържа за миг ръката си над главата й. После нежно я погали по косата. („Пръстови отпечатъци могат да бъдат свалени от кожа до 90 минути след оставянето им (виж «Кромкот»), но досега никой не е успял да свали пръстов отпечатък от човешка коса.“ — Линкълн Райм, „Криминологични улики“, 4-то изд. Ню Йорк, „Форензик прес“ 1944.)

Колекционера на кости се изправи бавно. Качи се в обширния салон. За кой ли път мина покрай рисунките по стените на коридора — работници, ококорени жени и деца. Наостри уши: отвън долетя слаб шум. После по-силен, тракане на метал. Колекционера грабна пистолета си и се затича към задната част на къщата. Дръпна резето на вратата и я отвори рязко, заемайки поза за стрелба.

Помиярите го изгледаха любопитно. И отново се заеха с отпадъците, които бяха разпилели по двора. Колекционера прибра пистолета в джоба си и се върна в салона.

Отново застана на прозореца и се загледа към старото гробище. О, да. Ето го пак. Облеченият в черно човек отново стоеше в гробището. В далечината стърчаха мачтите на платноходите, закотвени в Ийст Ривър, покрай брега на „Аутуорд“.

Безкрайна тъга изпълни сърцето на Колекционера на кости. Чудеше се дали не се е случило някакво нещастие. Може би големият пожар от 1776 току-що бе унищожил повечето сгради по „Бродуей“. Или жълтата треска от 1795 бе покосила една десета от ирландските заселници. Или пък пожарът на увеселителния кораб „Дженерал Слокъм“ от 1904 беше взел живота на повече от хиляда жени и деца и бе опустошил немския квартал в долен Ийстсайд.

А може би усещаше някаква назряваща трагедия.

След няколко минути виковете на Маги престанаха и отстъпила място на звуците на стария град: рева на парни мавдшад, звъна на камбани, изстрели и тропане на копита по паветата.

Забравил полицаите, които бяха по петите му, Колекционера продължи да гледа през прозореца. Забрави и Маги, наблюдаваше само призрачната фигура, която вървеше по улицата.

„Тогава и сега.“

Погледът му остана вперен навън през прозореца, в едно отминало време. Затова не забеляза, че помиярите се вмъкнаха през вратата, която бе оставил открехната. Те го погледнаха, спряха за момент на вратата на салона, после се обърнаха и тихо се запромъкваха към задната част на къщата.

С вдигнати муцуни, с наострени уши те внимателно изучаваха непознатото място. Особено ги заинтригува тихото скимтене, което идваше някъде изпод земята.

* * *

Толкова бяха отчаяни, че дори Братята Харди се разделиха.

Бединг обикаляше пет-шест улици около „Деланси стрийт“, Сол — малко по на юг. Селито и Банкс също имаха райони за претърсване, а неколкостотинте полицаи, барети и федерални агенти чукаха от врата на врата и разпитваха за дребен мъж, плач на малко дете, сребрист „Таурус“ и изоставена стара къща във федерален стил с фасада от розов мрамор и задни стени от пясъчник.

„Ха, к’во значи «федерален стил»?… Да съм виждал дете ли? Дали някога съм виждал дете в долен Ийстсайд? Хей, Джими, да си виждал деца напоследък? През последните шейсет секунди май не съм.“

Амелия Сакс не се спираше. Бе настояла да провери заедно с отряда на Селито района на магазина на „Шопрайт“, от който Извършител 823 бе закупил телешкия кокал. После бензиностанцията, откъдето бе взел бензина. Библиотеката, от която бе откраднал „Престъпност в стария Ню Йорк.“

Не намериха никакви следи и се скитаха като кучета, подмамени от десетки различни миризми. Всеки си избра квартал за обхождане.

Сакс наду газта и обиколи още една улица. Беше объркана, както при огледите на всички сцени досега: имаше прекалено много улики, прекалено много следи. Безнадеждно. Тук, по горещите, мръсни улици, които се пресичаха със стотици други улички и сокаци, сред хилядите сгради (всичките стари), намирането на скривалището на убиеца й се струваше също толкова невъзможно, както (като в случая, който й бе разказал Райм) да откриеш косъм, залепен на тавана от ударната вълна на револвер калибър 0.38.

Искаше й се да огледа внимателно всяка уличка, но като си мислеше за детето, оставено в някое подземие, на крачка от смъртта, започна да кара по-бързо. Гледаше трескаво наляво и надясно с надеждата да забележи къщата от розов мрамор. Налегнаха я подозрения. Дали не бе пропуснала постройката в бързината? Или трябваше да кара лудешки, за да претърси повече улици?

* * *

„След смъртта на злодея детективите се заели с разследване на деянията му. От дневника му личало, че е убил осем порядъчни граждани. Не се свенял да се гаври и с мъртвите. В дневника си е записал (ако това, което твърди, е вярно), че е осквернил няколко гробища в града. Никоя от тези жертви не е заслужила такова оскърбление. Не, повечето тленни останки били на достойни граждани, скромни и трудолюбиви. Извергът не чувствал никаква вина. Всъщност изглежда, че е действал с безумната мисъл, че върши услуга на жертвите.“

Линкълн леко помести безименния пръст на лявата си ръка и устройството за прелистване обърна гланцираната страница на „Престъпност в стария Ню Йорк“, която двама федерални агенти му бяха донесли преди десетина минути благодарение на усилията на Фред-Делрей.

„Плътта гние и е слаба — писал извергът с жестоката си, твърда десница, — костите са най-здравата част на тялото. Колкото и стара да е плътта, костите остават млади. Моето призвание е благородно и не разбирам защо никой не ме подкрепя. Аз правя добро на хората. Сега те са безсмъртни. Аз ги освободих. Изчистих костите им от мръсотията.“

Тери Добинс имаше право. В глава 10 „Джеймс Шнайдер — Колекционера на кости“ се виждаше прототипа на поведението на Извършител 823. Методите за умъртвяване на жертвите бяха същите: огън, животни, вода, сваряване. 823 ловеше същия дивеч, както Шнайдер. Бъркаше германската туристка с Хана Голдшмит, емигрантка от началото на века, и нарочно бе отишъл в немското общежитие, за да си търси жертва. А сега наричаше малката Пами Ганц с друго име — Маги. Очевидно я взимаше за момичето на О’Конър, една от жертвите на Шнайдер.

На една много лоша гравюра в книгата бе представен демоничният Джеймс Шнайдер седнал в някакво подземие, с кост от човешки крак в ръката.

Райм се загледа в картата на „Рандъл сървей“.

„Кости…“

Спомни си едно местопрестъпление, върху което бе работил. Повикаха го на един строеж в долен Манхатън, където при изкопни работи в един празен парцел на метър и нещо под земята бе открит череп. Райм веднага видя, че черепът е много стар, и повика съдебен антрополог по случая. Изкопните работи продължиха и бяха открити още много кости.

Той бе направил кратка справка и научи, че през 1741 в Манхатън имало робски бунт и доста роби (и размирни бели аболиционисти) били обесени на малък остров в езерото Колект. Островчето станало популярно място за екзекуции и на територията му имало няколко масови гробища.

Райм се опита да си припомни къде се е намирало Колект. Близо до границата между Китайския квартал и долен Ийстсайд. Но беше трудно да се определи, защото езерото било запълнено много отдавна. Било е…

Да! Езерото е било запълнено, защото толкова се замърсило, че общинските съветници го обявили за опасно за здравето. А сред главните замърсители са били кожарските фабрики по източния бряг!

Беше станал много чевръст с набирането. Без да сгреши и една цифра, той набра номера на кабинета на кмета. Секретарката каза, че градоначалникът е на малък банкет в сградата на ООН. Но когато Райм се представи, жената веднага промени отношението си.

— Един момент, сър.

След по-малко от минута от другата страна на линията се чу мляскане и някой забоботи с пълна уста:

— Казвайте, детективе. Как върви разследването, дявол да го вземе?

* * *

— Пет-осем-осем-пет, край — обади се Амелия Сакс по радиостанцията. Гласът й бе напрегнат.

— Сакс.

— Нещата не вървят добре — каза тя. — Нямаме късмет.

— Мисля, че знам къде е.

— Какво?

— Квартал шестстотин, източен Ван Бреворт. До Китайския квартал.

— Как разбра?

— Кметът ме свърза с председателя на Историческото дружество. В района се извършват археологически разкопки. В едно старо гробище. От другата страна на улицата, на която се е намирала голяма кожарска фабрика. Има и няколко големи имения във федерален стил. Мисля, че е там.

— Тръгвам.

Райм чу свистене на гуми и вой на сирена.

— Обадих се на Лон и на Хауман — добави той. — И те тръгнаха натам.

— Райм — каза тя задъхано, — ще я спасим.

„Имаш добро сърце, Амелия. Сърце на професионалист. Но все още си новобранец.“

— Сакс.

— Да?

— Четох книгата. 823 си е избрал много лош пример за подражание.

Сакс не отговори.

— Искам да ти кажа — продължи Райм, — дори само да мигне, стреляй. Независимо дали момиченцето е там, или не.

— Но ако го хванем жив, може да ни каже къде е. Можем…

— Не, Сакс, слушай. Да не ти мига окото. При най-малкото движение го застрелваш.

Радиостанцията изпращя. После Райм я чу да казва:

— Във Ван Бреворт съм. Прав беше. Това, изглежда, е къщата.

* * *

Осемнадесет полицейски коли без отличителни знаци, два микробуса на СБР и колата за спешни операции на Сакс се наредиха в късата пуста улица в долен Ийстсайд.

Източен Ван Бреворт приличаше на Сараево. Сградите бяха изоставени, две — изгорели до основи. На източната страна на улицата се намираше някаква полуразрушена болница с пропаднал покрив. До нея зееше дълбока яма, оградена с въжета и табелки „Влизането забранено“ и печати на районния съд — археологичните разкопки, за които бе споменал Райм. В канавката лежеше нагризания от плъхове труп на хилаво куче.

От другата страна на улицата се издигаше стара къща с мраморна фасада (едва се забелязваше, че е розова) и външен гараж. Сградата изглеждаше малко по-добре от останалите съборетини на Ван Бреворт.

Селито, Банкс и Хауман стояха до един микробус. Десетина полицаи си обличаха бронирани жилетки и зареждаха автоматите си. Сакс се присъедини към тях и без да каже дума, прибра косата си под каската и започна да си закопчава бронираната жилетка.

— Сакс, не си подготвена за тактически операции — каза Селито.

Тя закопча кобура си и го изгледа с многозначително вдигнати вежди.

— Добре — предаде се той. — Но ще вървиш отзад. Заповядвам ти.

— Отивай с Втори отряд — нареди Хауман.

— Слушам. Ще се задоволя и с това.

Една барета й подаде автомат. Тя си спомни за Ник, за първата им среща на стрелбището в Родманс Нек. Прекараха два часа в упражнения с автоматично оръжие: стрелба през врата и над пясъчни насипи, които спират куршумите от „Колт“. Ник обожаваше насеченото тракане, но Сакс не си падаше особено по гърмежите на големите оръжия. Тя му предложи да се надстрелват с пистолети и го би с три изстрела на стрелба от двадесет метра. Той се разсмя и докато последната й гилза още подскачаше по бетонния под, впи жадно устни в нейните.

— Ще използвам само служебното си оръжие — каза Сакс.

Братята Харди дотичаха, приведени, сякаш се бояха от снайперисти.

— Ето какво разузнахме. Наоколо няма никого. Кварталът е…

— … напълно пуст.

— Прозорците на къщата са закрити. Има заден вход, който…

— … води към малката пресечка. Вратата е отворена.

— Отворена ли? — изненада се Хауман, като се спогледа с няколко от хората си.

— Не просто отключена, а отворена — потвърди Сол.

— Да не е клопка?

— Не прилича. Което не означава…

— … че няма.

— Някакви коли в уличката? — попита Селито.

— Не.

— Има два входа отпред. Вратата на парадния вход…

— … изглежда закована. Другият вход е откъм гаража. Двойна порта, достатъчно широка за две коли. Има катинар и верига.

— Но са отключени и лежат на земята.

Хауман кимна:

— Може да е вътре.

— Може би — съгласи се Сол. — Кажи им какво ни се стори, че чухме.

— Много слабо. Прилича на плач.

— Или пищене.

— Малко момиченце? — попита Сакс.

— Може би. Но изведнъж престана. Райм как би действал?

— Кажи ми да ти кажа.

Хауман повика един от командирите на отряди и даде няколко заповеди. След малко двата микробуса навлязоха в пресечката и блокираха другата страна на улицата.

— Отряд едно — предната врата. Разбийте я със стрелба. От дърво е и е стара, така че си сложете шлемовете, ясно? Отряд две — отзад. На „три“, влизате. Ясно? Неутрализирайте всеки опит за съпротива, но тъй като предполагаме, че момиченцето е вътре, внимавайте по какво стреляте. Полицай Сакс, сигурна ли сте, че искате да участвате?

Сакс кимна уверено.

— Добре, момчета и момичета. Напред!