Джефри Дивър
Колекционерът на кости (20)

19.

„През 1911 година в почтения ни град се случила трагедия, която почернила много съдби.“

„На 25 март стотици работливи млади жени прилежно се трудели в една фабрика за дрехи в Гринуич Вилидж, една от многото експлоататорски предприятия в града.“

„Заслепени от жаждата за по-голяма печалба, собствениците на тази фирма не позволявали на бедните момичета да ползват дори обикновени човешки удобства, разрешени и на робите. Смятали, че на работничките не може да им се има никакво доверие, и затова ги заключвали в кроячните и шивашките цехове.“

Колекционера на кости караше към свърталището си. Премина покрай една полицейска кола, но не вдигна поглед от пътя, така че служителите на реда не му обърнаха внимание.

„Във въпросния ден на осмия етаж на сградата избухнал пожар, който за броени минути обхванал цялата фабрика. Работничките не можели да се измъкнат заради заключените врати. Много от тях загинали още в сградата, а още повече, горящи като живи факли, скочили от тридесет метра върху паважа и починали от сблъсъка с твърдата Майка Земя.“

„Жертвите от пожара в «Триангъл шъртуеър» се изчисляват на 146. Полицията обаче била смутена от това, че не успяла да намери една от работничките, младата Естер Вайнрауб, която свидетели видели да скача в отчаянието си от един прозорец на осмия етаж. Никое от момичетата, скочили като нея, не оцеляло. Възможно ли е тя по някакво чудо да е останала жива? Защото, когато телата били наредени на улицата за разпознаване от покрусените близки, бедната госпожица Вайнрауб липсвала.“

„Репортерите започнали да говорят за някакъв мародер, човек, който бил забелязан да напуска местопроизшествието с огромен вързоп на рамо. Служителите на реда били толкова възмутени от мисълта някой да се гаври с тленните останки на невинната девойка, че веднага започнали щателно разследване.“

„След няколко седмици прилежните им усилия се увенчали с успех. Двама жители на Гринуич Вилидж докладвали, че са забелязали някакъв човек да си тръгва от мястото на пожара преметнал през рамо тежък вързоп «като килим». Полицаите надушили следите му и го проследили до Уестсайд, където разпитали местните жители и научили, че човекът, чието описание отговаряло на това на Джеймс Шнайдер, е все още на свобода.“

„Затегнали обръча на търсенето около едно съмнително свърталище в малка уличка на Хелс Кичън, недалеч от оборите на Шестдесета улица. Когато влезли в уличката, хората на реда били посрещнати от отвратителна воня…“

Колекционера на кости премина покрай самото място на пожара в „Триангъл шъртуеър“ — може би подсъзнанието му го бе довело тук. „Аш билдинг^[1]“ — както по ирония на съдбата се наричала постройката, в която се помещавала обречената фабрика — вече я нямаше и на нейно място сега се издигаше една от сградите на Нюйоркския университет. „Преди и сега…“ Колекционера на кости не би се изненадал, ако около него, като снежни топки, започнат да падат момичета, облечени в бели блузи, от които излизат искри и дим, и да се размазват с галещ ухото звук върху паважа.

„Когато нахлули в свърталището на Шнайдер, пазителите на закона попаднали на още по-отвратителна и ужасяваща гледка. Трупът на бедната Естер Вайнрауб (или по-скоро това, което било останало от него) се намирал в мазето. Шнайдер се бил заел да довърши работата на огъня и отстранявал плътта на девойката по способи, прекалено шокиращи, за да бъдат описани в тази книга.“

„След претърсване на ужасяващата бърлога била открита тайна стаичка, пълна с почистени от месото човешки кости.“

„Под леглото на Шнайдер бил намерен дневник, в който психопатът записвал историята на злото. «Костите — пишел Шнайдер — са свещената сърцевина на човешкото тяло. Те не се променят с времето, не лъжат, не предават. Когато веднъж фасадата на нашата суета, на пороците на нисшите раси и на слабия пол се отстрани чрез изгаряне или сваряване, ние, без изключение, се превръщаме в благородни кости. Костите на лъжат. Те са безсмъртни».“

„Писанията на психопата отразявали хрониката на отвратителни експерименти, чрез които извергът се опитвал да установи най-ефикасния метод за отстраняване на плътта от костите на жертвите. Той опитвал варене, печене, третиране със сода каустик, оглозгване от животни и киснене продължително време във вода.“

„Един от методите обаче му бил любим в това зловещо хоби: «Установил съм, че е най-добре — продължава дневникът му — просто да се зарови тялото в богата почва, така че Природата да свърши тази мъчителна работа. Този способ изисква най-много време, но опасността вонята на разлагащо се месо да събуди подозрения е най-малка. Предпочитам да заравям хората живи, въпреки че сам не мога да си обясня защо».“

„В тайната стая били намерени още три трупа в гореспоменатото състояние. Протегнатите ръце и изкривените лица свидетелстват, че нещастните жертви наистина са били живи, когато Шнайдер е хвърлял последната лопата пръст над мъченическите им глави.“

„Тези тъмни деяния дали повод на журналистите да нарекат Шнайдер с прякора, с който е известен и до наши дни: Колекционера на кости.“

Докато Колекционера на кости караше, мислите му се върнаха към жената в багажника, Естер Вайнрауб. Фините й рамене, ключиците й, деликатни като крилца на птичка. Той натисна газта, дори рискува да мине два пъти на червено. Не можеше да чака повече.

* * *

— Не съм уморен — възрази Райм.

— Уморен или не, нуждаеш се от почивка.

— Не, искам още едно питие.

Покрай стената бяха наредени черни куфари, готови да бъдат отнесени в криминологичната лаборатория. Мел Купър помъкна микроскопа надолу по стълбите. Лон Селито още седеше на стола, но не бе особено разговорлив. Току-що беше стигнал до извода, че Линкълн Райм изобщо не носи на пиене.

— Сигурен съм, че ти се е вдигнало кръвното — каза Том.

— Трябва да почиваш.

— Искам да пия.

„Върви по дяволите, Амелия Сакс“ — помисли си Райм.

Откъде пък му дойде тази мисъл?

— Стига. Пиенето е вредно за теб.

„Добре, спирам завинаги — каза си на ум той. — В понеделник. Окончателно.“

— Налей ми още едно — нареди парализираният.

Всъщност вече не му се пиеше.

— Не.

— Веднага ми налей!

— В никакъв случай.

— Лон, би ли ми налял едно питие?

— Аз…

— Повече не може да поеме — каза Том. — Като изпадне в такова настроение, става нетърпим. Няма да му играем по свирката.

— Отказваш да изпълняваш нарежданията ми, така ли? Ще те уволня.

— Уволнявай ме.

— Това е тормоз над беззащитен инвалид! Ще те съдя. Арестувай го, Лон.

— Линкълн — каза умолително Селито.

— Арестувай го!

Детективът се стресна от злобата в гласа на Райм.

— Хайде, приятелю, успокой се.

— О, Господи! — изрева Райм. Започна да вие.

— Какво му има? — попита изненадано Селито.

Том не отговори, гледаше парализирания внимателно.

— Черният ми дроб. — Лицето на Райм се изкриви в злобна усмивка. — Най-вероятно имам цироза.

Том се намръщи.

— Няма повече да търпя тези преструвки. Ясно ли е?

— Не. Не е ясно… Ох!…

От вратата долетя женски глас:

— Няма време.

Амелия Сакс влезе в стаята. Хвърли поглед на празната маса. Райм усети, че пяна избива по устните му. Беше бесен, защото тя стана свидетел на истерията му. Защото беше облечен с изгладена бяла риза, и то само заради нея. И защото искаше най-после да го оставят на мира, завинаги, сам на някое тъмно и тихо място — където щеше сам да си бъде цар. Не крал за един ден. А крал завинаги.

От слюнката по устата му започна да го сърби. Той сбърчи нос в опит да изсуши устната си. Том безропотно извади хартиена кърпичка и обърса устата и брадичката на работодателя си.

— Полицай Сакс — поздрави я Том. — Добре дошла. Вие сте блестящ пример за здрав разум. Напоследък не се срещаме с много такива.

Тя носеше фуражка и яката на тъмносинята й блуза бе разкопчана. Дългата й червена коса се спускаше по раменете. Всеки безпогрешно би идентифицирал такъв косъм под микроскоп.

— Мел ми отвори — каза тя, като кимна към стълбите.

— Не трябва ли вече да спинкаш, Сакс? — попита саркастично Райм.

Том го потупа по рамото: „Дръж се прилично.“

— Идвам от централата на ФБР — каза Сакс на Селито.

— Как се използват доларите на данъкоплатците?

— Хванаха го.

— Какво? — изненада се Селито. — Просто ей така? Господи! В кметството знаят ли?

— Пъркинс се обади на кмета. Убиецът е шофьор на такси. Роден е тук, но баща му е сърбин. Затова смятат, че крои нещо срещу ООН. Съден е. А, имал е и психически проблеми. Делрей и Отрядът за бързо реагиране на ФБР отидоха да го заловят.

— Как го разкриха? — попита Райм. — Сигурно по отпечатъка.

Тя кимна.

— Предполагах, че така ще стане. И какво правят за следващата жертва?

— Загрижени са, но искат преди всичко да заловят престъпника.

— Е, такъв им е характерът. Я да позная. Въобразяват си, че ще го накарат да им каже къде е жертвата.

— Позна.

— Това ще им отнеме известно време. Мога да го предположа и без помощта на доктор Добинс и Психологическия отдел. И какво, да не страдаш от носталгия, Сакс? Защо се върна?

— Защото, независимо дали Делрей ще го залови, или не, мисля, че нямаме време за губене. Да спасим жертвата.

— О, но ние сме отстранени от случая, не чу ли? Край, не сме в играта.

Райм погледна отражението си в тъмния монитор, опитвайки се да види дали косата му е все още сресана.

— Да не би да си се предал?

— Полицай — започна Селито, — дори да искахме да направим нещо, не разполагаме с уликите. Те са единствената следа…

— Разполагаме.

— Какво?

— Всички са тук. Долу, в колата.

Детективът погледна изненадан през прозореца.

— Както от последната сцена — продължи Сакс, — така и от предишните.

— Как ги взе? — удиви се Райм.

Селито се затресе от смях:

— Свила ги е, Линкълн. По дяволите!

— На Делрей не му трябват — отбеляза Сакс, — освен за делото. Те ще хванат престъпника, ние ще спасим жертвата. Не е ли добре измислено?

— Ама Мел Купър току-що си тръгна.

— Не, чака долу. Помолих го да остане.

Сакс скръсти ръце. Погледна часовника — минаваше единадесет.

— Нямаме много време — повтори тя.

Райм също погледна часовника. Господи, колко беше изморен! Том беше прав: от години не е стоял толкова дълго буден. Остана изненадан — не, шокиран, — че въпреки гнева, обидата и напрежението, не чувстваше никаква психическа тежест. Минутите не му се струваха толкова дълги, както през последните три и половина години.

Райм избухна в смях:

— Е, на работа тогава. Том? Том! Направи кафе. Веднага. Сакс, изпрати тези проби от целофан в лабораторията заедно със снимката на парченцето, което Мел намери върху кокала. Искам резултатите от поляризационното изследване до час. И никакви глупости от рода на „най-вероятно“. Искам недвусмислен отговор — от кой магазин е пазарувал престъпникът. Лон, повикай малкия си помощник. Онзи, дето е кръстен на бейзболния играч.

* * *

Черните микробуси полетяха по малките улички.

Това бе по-бавен път към жилището на престъпника, но Делрей знаеше какво прави: при антитерористични операции по правило се избягват главните улици, които често се наблюдават от съучастници. Той се возеше във водещата кола; затегна ремъка на бронираната си жилетка. След броени минути щяха да са на мястото на операцията.

Пред очите му преминаваха тъмни прозорци и покрити с отпадъци тротоари. Последния път, когато бе идвал в този западнал квартал, играеше ролята на Питър Хейл Томас от Куинс. Купи петдесет килограма кокаин от един дребен пуерториканец, който в последната минута реши да ограби клиента си. Издърпа парите от ръцете на Делрей, насочи пистолета в слабините му и натисна спусъка спокойно, като че пазаруваше в плод-зеленчука. Три изстрела. Не улучи. Тоби Дулитъл и подкреплението заловиха мръсника и покровителите му, преди да успеят да си кажат името. Делрей се замисли как едва не се бе простил с живота само защото трафикантът наистина го прие за този, за когото се представяше — наркопласьор, а не ченге.

— Време до началото на акцията: четири минути — обяви шофьорът.

По необясними причини Делрей се замисли за Линкълн Райм. Сега съжаляваше, че се държа толкова гадно, когато поемаше случая. Но нямаше друг избор. Селито беше тъп като булдог, Полинг — психопат (Делрей не изпитваше угризения за тях). Райм бе този, който го тревожеше. Умът му режеше като бръснач (та нали неговият екип откри отпечатъка на Питърс, въпреки че не реагираха толкова бързо, колкото трябваше). В миналото, преди инцидента, никой не можеше да мери сили с Райм. Нито да го излъже.

Сега той беше като безпомощна кукла. Колко тъжно: да умреш, а всъщност да си още жив. Делрей бе нахлул в стаята му — в спалнята му — и го беше нападнал по-жестоко, отколкото Райм заслужаваше.

Може би трябваше да му се обади. Можеше…

— Време е за действие — обяви шофьорът и Делрей забрави Линкълн Райм.

Микробусите навлязоха в улицата на Питърс. Повечето от другите улички, през които бяха минали, гъмжаха от потни пушещи мъже с бири в ръка, излезли с надеждата да глътнат малко хладен вечерен въздух. Тази обаче бе пуста и тъмна.

Микробусите спряха плавно. Двадесетина агенти, облечени в черни маскировъчни униформи, изскочиха с извадени пистолети. Оръжията им бяха с фенери и лазерни мерници на дулата. Двама бездомници ги изгледаха; единият бързо скри уискито си под ризата.

Делрей погледна къщата на Питърс. От един прозорец струеше слабо жълто сияние.

Шофьорът вкара микробуса в едно тъмно отклонение и прошепна на Делрей:

— Пъркинс се обажда. — Почука по слушалките на радиостанцията си. — Заедно с началника е. Иска да знае кой ръководи акцията.

— Аз — изсъска Хамелеона. Обърна се към хората си. — Искам да наблюдавате околните улици. Снайперите — там, там и там. Заемайте позиции. Ясно?

* * *

Старите дървени стъпала заскърцаха.

Прегърнал с една ръка през кръста все още замаяната от удара жена, той я въведе в мазето. Блъсна я на пода и я загледа.

„Естер…“

Тя вдигна очи. Безнадеждни, умоляващи. Той не обърна внимание на погледа й. Гледаше само тялото й. Започна да я съблича, пурпурния спортен костюм. Как може жена да излезе навън облечена само с… бельо? Не беше предполагал, че Естер Вайнрауб е курва. Мислеше я за трудолюбиво момиче, което шие ризи, по пет за пени.

Колекционера на кости се загледа в ключиците й, които изпъкваха при гърлото. И там, където друг мъж би се насладил на гърдите й, той впи поглед в мястото, където гръдната кост се свързва с ребрата, разперени встрани като крака на паяк.

— Какво искате? — попита тя. Още не бе дошла съвсем на себе си.

Колекционера на кости я огледа внимателно. Пред него не стоеше млада, безупречно красива жена: носът й бе твърде плосък, устните прекалено дебели, кожата — като мръсен пясък. Той обаче видя под многото несъвършенства съвършената красота на сърцевината.

Нежно погали слепоочието й. Дано да не е счупено…

Тя се закашля, ноздрите й се разшириха. Миризмата тук бе прекалено силна, въпреки че на него това вече не му правеше впечатление.

— Не ме удряйте отново — прошепна тя. — Моля ви, не ме бийте.

Той извади ножа, наведе се, разряза бельото й. Тя погледна голото си тяло.

— Това ли искате? — каза задъхано. — Добре, чукайте ме. Добре.

„Удоволствията на плътта — помисли си презрително той — не могат да се сравняват…“

Той я вдигна на крака и жената отчаяно се отскубна и с несигурна крачка се запъти към малката врата в ъгъла на мазето. Не тичаше, не се опитваше да избяга. Само хлипаше. Протегна ръка към вратата.

Колекционера на кости я наблюдаваше, опиянен от бавното й патешко поклащане.

Вратата, която в миналото бе водила към шахта за въглища, сега отвеждаше в тесен тунел, свързан със съседната изоставена сграда. Естер блъсна металната врата и я отвори. Влезе в тунела.

След не повече от минута Колекционера чу ужасения й писък. Последван от задъхано, плачевно:

— Господи, не, не, не!…

Другите й думи се губеха в усилващите се възклицания на ужас.

Тя се върна от тунела, този път по-бързо, размахвайки ръце, като че се опитваше да отблъсне видението, с което току-що се беше сблъскала.

„Ела при мен, Естер.“

Тя се препъваше по пръстения под, плачеше.

„Ела.“

Тя се хвърли право в търпеливите му, очакващи прегръдки. Той я обгърна здраво, като любовник, почувства прекрасните ключици под пръстите си и бавно повлече ужасената жена отново към входа на тунела.