Том Харпър
Трезорът на Сен Лазар (47)

47.

Близо до Троа, Франция

Два черни мерцедеса се носеха по чакълестата автомобилна алея. Спряха пред къщата от двете страни на нисана. Вратите се отвориха и от колите слязоха шестима мъже. Единият беше висок и властен, със сребриста коса, която грееше на лунната светлина.

Ели изтича в стаята и разтърси Дъг.

— Бланшар е тук.

— Как…?

— Няма значение. — Беше започнала да се облича. Смрадта на кал и пот, която беше успяла да изтрие в банята, отново я обгърна.

Дъг скочи от леглото и също започна да се облича.

— Откъде ще знае, за да се обади на Бланшар?

— Можеш и сам да го попиташ, ако не се махнем по-бързо.

Прозорецът гледаше към задната част на къщата. Там всичко беше спокойно — дълги ливади и чемширени живи плетове, залети от лунната светлина. Стената на къщата беше отвесна и светла, без украса или водосточни тръби.

— Можем ли да скочим?

Ели поклати глава.

— Няма да си строшим вратовете, но няма да можем да ходим.

Тя грабна раницата и излезе на стълбищната площадка. Долу се беше появила светлинка. Тихи гласове се чуваха откъм коридора; сенки се полюшваха по плочите.

Дъг застана до нея. Три етажа по-долу се чу скърцане на стъпало.

— В капан сме.

Обхвана я отчаяние. Да стигнат толкова далече и да ги хванат толкова лесно. Трябваше да се сети, че ще свърши така.

Дъг забърза по коридора, опитвайки вратите. Ели го последва.

— Не можем да се скрием. Ако не сме в стаята си, ще обърнат цялата къща. — Стъпките бяха стигнали до първия етаж.

— Шатото трябва да има задно стълбище за прислугата.

Дъг стигна края на коридора и заопипва стената. Беше покрита с бяла ламперия, за да не се отличава от другите стени.

— Тук под корниза има вдлъбнатина. — Той пъхна пръст и с щракване и леко скърцане стената се завъртя навътре. — Ето.

Дъг включи мобилния си телефон и го протегна напред. На диодния блясък от неговия екран Ели видя виеща се стълба. Затвори вратата зад гърба си и тръгна подир Дъг, следвайки кръгчето бледа светлина от телефона. Поколения прислужници бяха изгладили камъка на стъпалата. Когато стрелна поглед назад, Ели се хлъзна и едва не полетя с главата напред в бездната. Дъг я прихвана и сложи пръст на устните си.

— Внимавай!

Ели се заслуша. Отново се чуваха гласове — под тях. Бяха прекалено приглушени, за да идват от стълбищната шахта. Отпред се появи светлина, нахлуваща от кръгъл отвор в стената.

— Това трябва да е ключалката за друг вход.

Ели коленичи и залепи око на дупката. Тя гледаше към приемната, където бяха седели по-рано. Огънят беше угаснал, но светеха всички лампи. Анелизе Стирт стоеше до камината с чаша бренди и гледаше към някого, когото Ели не можеше да види.

— Двадесет и пет години, откакто ми показа ръкописа, а аз още го помня, все едно е било вчера. Не изтрих вашия номер. За всеки случай.

— Много хубаво. — Гласът на Бланшар бе хладен и сдържан както винаги. Устата на Ели беше суха като пясък. — Господин Спенсър ще бъде много щастлив да си го получи обратно.

Анелизе отпи от брендито. Движенията й бяха отсечени; чашата издрънча върху полицата на камината, когато я остави.

— Знаете колко много исках да го видя отново. От мига, когато господин Спенсър ме покани в своя замък, се чувствам като съвременен сър Пърсивал. Прекарах една нощ в замъка и видях чудни неща, оттогава все се опитвам да се върна там. Разбира се, не казах нито дума.

— Ако бяхте…

Викове се понесоха из къщата, сякаш идваха отвсякъде. Глух удар закънтя надолу по стълбището. Някой блъскаше вратата горе.

— Знаят, че сме избягали.

Чуха се още удари. Ели чу пукот, след това нещо се строши, последваха гневни викове. Тя се огледа. Вече бяха на приземния етаж, но стълбището не свършваше. Сигурно имаше и мазе. Не смееше да влезе в приемната, докато Бланшар беше там. Затова продължиха надолу.

Светлината на телефона освети стара дървена врата — дебели дъски, сковани с пирони и подсилени с напречни железни пръчки. Не беше затворена, затова прекрачиха прага. От другата й страна имаше няколко дебели резета. Дъг затвори вратата и я зарези.

— Това ще ги задържи известно време.

— Къде сме?

Дъг вдигна телефона и го завъртя над главата си, разкривайки тухлено мазе и сводесто пространство. В сенките се виждаха прашасали бъчви.

— Вероятно това е старата винарска изба. В някакъв период към шатото е имало лозе.

— И сега накъде?

Дъг отново освети помещението, но по-бавно.

— Шампанското ферментира в големи бъчви. Няма начин да са ги вкарвали през стълбата за прислугата.

Стъпки се спуснаха до вратата и спряха. Ели се вторачи в резетата и се запита колко ли време ще издържат.

— Ели, вътре ли си?

Гласът на Бланшар. Звукът му беше като магия, стисна я за гърлото така, че не можеше да продума.

— Ели, в капан си. Отвори вратата.

След това зачака.

— Винаги съм знаел, че си специална. Справи се по-добре от всички през последните осемстотин години. Организира ни здраво преследване. Но сега всичко свърши. У теб има неща, които ни принадлежат. Върни ги и няма да таим лоши чувства.

Зад нея Дъг ровичкаше в един ъгъл. Ели още не можеше да проговори. Бланшар започна да звучи раздразнен.

— А ти, Дъглас Кълъм, дойде да спасиш приятелката си. Колко благородно — особено като се има предвид как се отнесе тя с теб. — Сух смях. — Може би не ти е казала? Тя ти изневери. Отдаде ми се напълно. Ти беше нищо за нея, докато не откри, че може да те използва.

Ели се почувства като от стъкло, сякаш един чук току-що я беше разбил на милион парченца. Погледна през рамо. Дъг беше изчезнал наполовина в една ниша между две колони, борейки се с нещо в стената.

— Ели, търпението ми не е безкрайно. Отвори вратата!

Чу някакви шумове, които не можа да определи — тътрене, мърморене, щракване. Какво…?

Силен взрив разтърси мазето и заеча в стените. Вратата се разтърси и от нея се понесоха облаци прах, но не подаде.

Някой я сграбчи изотзад. Тя изпищя, но ушите й още кънтяха от взрива и едва долови собствения си глас. Беше Дъг, с мрачно лице. Говореше й нещо, но тя не го разбираше. Повлече я към нишата между колоните, където имаше ниска врата. Друг взрив разтърси вратата. Дъг каза нещо, което й прозвуча като „ловна пушка“.

Поведе я надолу по нисък тунел с каменни стени, който свършваше при дървена стълба и двукрил капак. На халките беше закачен незаключен катинар. Дъг го издърпа и отвори едната половина на капака.

Бяха излезли в една от помощните сгради. През прозореца на задната стена Ели видя шатото да се издига гордо на около шест метра от тях. Сградата трябва някога да е била част от винарската изба, но сега беше гараж. Зелен ленд роувър изпълваше помещението, а по стените бяха закачени градинарски инструменти. Комплект ключове за колата на връзка с формата на тапа от шампанско висяха на една кука. Дъг ги хвърли на Ели.

— Ти ще караш.

— Къде отиваш?

— Бъди готова!

Дъг взе ръждясал боен чук от една лавица. Изражението му беше толкова яростно, че тя изпита облекчение, когато изскочи от гаража. Качи се в ленд роувъра и пусна двигателя.

Няколко мига беше неизразимо тихо. Ели седеше в мрака и трепереше толкова силно, че са запита дали ще може да кара. Погледна раницата на задната седалка, издрана и кална от техните изпитания. Помисли си дали да не я изхвърли от колата и да я остави на Бланшар, а те да избягат някъде, където не могат да ги намерят.

Шумът от трошащо се стъкло разкъса тишината. Секунда по-късно Дъг нахлу в гаража и се хвърли запъхтян на седалката до нея.

— Карай!

Ели натисна газта. Вратите на гаража не бяха напълно отворени — тя ги блъсна силно, изскочи и поднесе на чакъла, преди да се понесе по автомобилната алея. Огледалата бяха залети от светлина, когато външното осветление на шатото блесна. Ели забеляза движение, тичащи фигури и за неин ужас колите потеглиха.

— Мислех, че си ги повредил.

— Строших им фаровете. Не могат да ни гонят, ако не виждат къде карат.

Вратата зейна пред тях и видяха пътя зад нея.

— Накъде?

— Където и да е.

Тя стигна пътя и зави надясно. Увеличи скоростта толкова, че нямаше време да погледне назад.

 

 

Дестрир спря мерцедеса, след като излетя от портата. Нямаше да стигне далеч без фарове по тези селски пътища. Скочи от колата и се завтече към багажника. От ленена торба извади дълга пушка с оптически мерник. Облегна я на покрива на колата и се прицели. Ускоряващият джип попадна на мушката, стоповете му се насочваха към горичка. Силните фарове хвърляха снопове светлина напред, така че силуетът на шофьора ясно се виждаше.

Пръстът му обра мекия спусък.