Том Харпър
Трезорът на Сен Лазар (40)

40.

Франция, 1142 г.

— Питър, много хора те търсят. Извади късмет, че първи те намерихме.

Предполагам, че иска да бъде ироничен. Ръцете ми са оковани над главата и закачени на кука, стърчаща от стената. Трябва да изпъвам пръстите на краката си, за да достигна земята. Краката ме болят, ръцете — парят, половината ми лице е покрито със засъхнала кръв. Още имам усещането, че главата ми е сцепена и зейнала отворена.

Моят пленител вижда неверието на лицето ми.

— Нямаш представа какво щяха да направят другите.

Присвивам и окото, което не е покрито със съсирена кръв. Намирам се в кръгло каменно помещение. Сводести прозорци го обикалят, но отвъд виждам само ярка празнота. Сива светлина се забива в мозъка ми. Имам усещането, че съм високо — в кула. Не мога да видя врата.

— Кой си ти?

Той е впечатляващ човек — висок, силен и здрав. Вероятно е десетина години по-голям от мен, но на лицето му е изписана неостаряваща тържественост. Напомня ми за баща ми.

— Аз съм член на свят орден.

Не мога да се сетя за някой по-различен от пискливите, досаждащи на Господ монаси, с които живях.

— Братство. Група мъже, свързани, за да пазят една тайна.

Изплювам кръв на пода.

— А аз какво общо имам с това?

— През целия си живот беше част от него. — Той скръства ръце и застава до мен. Дори окачен на куката, трябва да погледна нагоре. Сивите му очи са ме стиснали като юмрук. — Баща ти беше член на нашия орден.

Той е твърде близо, гласът му е прекалено силен. Ще ми се да дръпне пердетата — светлината направо ме убива.

— Баща ми?

— Мъжът, който го уби, преследваше нашата тайна. Тайната, която пазехме на Ил де Пеш.

Завъртам се на куката като труп на бесилката. Зная какво ще каже.

— Ти помогна на Малегант да я вземе. Предаде себе си и всичко, за което баща ти се застъпваше. Предаде тайната, която опазвахме в продължение на векове.

Краката ми поддават. Отпускам се към земята, но оковите ме държат. Те се впиват в китките ми и ръцете ми едва не изскачат от раменните ямки.

Той ме подхваща отстрани и ме повдига. Силата му е невероятна — държи ме с лекота, сякаш съм дете.

— Съкровището, което Малегант открадна, е безценно. Питър от Камрос, убивали сме и за по-малко.

Най-сетне осъзнавам къде съм чувал този глас.

— Нощната мъгла. В полето с камъни. Ти беше там.

— Чухме за плана на Малегант и дойдохме да го спрем. Закъсняхме. Намерихме само трупове.

Мъката в гласа му ме пронизва по-болезнено от веригите. Усещам вкуса на солта: кръв и морски въздух.

Никой не бива да избяга.

— След нападението Малегант изчезна. Ти си единственият жив човек, който го е виждал.

— Какво се случи с останалите?

Той не ми обръща внимание.

— Малегант те търси надлъж и нашир из целия християнски свят.

— Той знаеше моето име — измърморвам.

— Знае всичко за теб. Забавлявал се е да те докара до неговата мерзост. Да втрива солта от предателството ти в нашите рани. Сега, когато си избягал, той се страхува, че ще ни заведеш при него. Затова извади късмет, че ние те намерихме.

Повдига ме и ме сваля от куката. После внимателно ме спуска на земята. Аз заравям глава в ръцете си.

— Защо не ме убиеш?

— Защото ти имаш онова, което малцина хора получават — възможност да изкупиш греховете си.

 

 

Троа

Сърцето ми прескача, когато минаваме през Парижката порта и влизаме зад градските стени. Кръвта пее в сърцето ми, както преди сутрешното сражение: светът е пълен с ярки цветове, всеки звук, всяко движение избухват в сетивата ми. Това ме кара да се чувствам зле. Оглеждам тълпите за лица от моите кошмари, за златаря със сребърната ръка, за Малегант.

Вървя отделно, но не съм сам. Хю, рицарят, който ме плени, върви напред, преоблечен като фламандски обущар. Двама от хората му вървят зад мен и ме наблюдават. Може да си спестят усилията, няма опасност да избягам. Докато Хю ме води при Малегант, при тайните, които той открадна от Ил де Пеш и при някои отговори, ще го последвам дори през портите на пъкъла.

Отивам до квартала на златарите и търся магазина под знака на орела. Емблемата е сменена — сега е златен петел, но касиерите още седят на масите зад витрините и плъзгат монети по шахматната покривка като фигури от шаха. Дебел мъж с хермелинова шапка ги надзирава, крачи напред-назад и проверява сметките им. Виното се плисва от чашата в ръката му, когато започва да лае командите си. Казвам му, че търся Малегант дьо Мортен.

— Никога не съм го чувал — отговаря той. Не забелязва, че треперя, когато произнасям името; прекалено зает е да следи парите си.

— Откога имаш магазина?

— От шест месеца.

— А човекът, който го притежаваше преди теб?

— Беше празен, когато го купих. Един търговец, нормандец, го уреди.

На бърза ръка измислям нещо.

— Семейството ми притежаваше чаша, съхранявана в трезора долу. Къде мога да я намеря?

Той вдига рамене.

— Когато взех магазина, сейфовете бяха празни.

Отдалечавам се, но продължавам да наблюдавам. Забелязвам Хю пред една врата. Преструва се, че се пазари с мъж, който продава риба. Съсредоточавам се върху магазина на златаря. Собственикът може да е друг, но търговията е същата — италиански търговци носят своите родни монети и си тръгват със сменени пари, но под действителната им стойност. Други си тръгват дори с по-малко. Те депозират монетите си и не взимат нищо в замяна, освен парче хартия.

Обръщам внимание на касиерите. Двама са италианци и се закачат с търговците на техния език. Третият не се присъединява, а държи главата си сведена и се мръщи над сметките. В него има нещо познато. Когато златарският магазин затваря за обяд, тръгвам след касиера по улицата и го заговарям на площада пред черквата „Света Богородица“.

— Видях те в златарницата.

Подозрителни очи ме наблюдават внимателно. Златарите, и дори техните касиери, не обичат чужди хора да надничат в делата им. Опитвам се да пусна усмивка.

— Ела да те черпя едно питие.

Завеждам го в една кръчма. Хю ни следва и сяда на масата до вратата.

— Идвах в златарския магазин преди няколко месеца, когато беше под фирмата с орела. Ти работеше там.

Той не отрече.

— Искам да науча нещо за човека, който го притежаваше. Възрастен човек с небесносини очи и сребърна ръка, който седеше в подземието.

Ужас преминава по лицето му. Изведнъж много ясно осъзнава присъствието на други хора в кръчмата.

— Казва се Лазар дьо Мортен. — Вторачва се в масата. — Виждал съм го само два пъти. През повечето време неговият управител се грижеше за магазина.

— Едноокият?

Касиерът кимва.

— Алберик. Той ни казваше какво да правим.

— Имаш ли представа откъде е?

— Мисля, че от Нормандия.

— Обаче не знаеш къде са отишли?

Той поклаща глава.

Сменям курса.

— Търговците, които ти дават пари, а получават само хартия в замяна, с какво се занимават?

Въпросът го изненадва, но е доволен да нагази в не толкова опасни води.

— Тези листа са менителници. Те потвърждават, че търговецът е депозирал определена сума при нас. Търговецът може да се прибере, да занесе менителницата в нашата банка кореспондент в Павия или Пиаченца и те ще му изплатят парите.

— Ако приемат хартията и дадат вместо нея пари — няма ли да фалират?

— Ние вършим същото за тях. Френският търговец, който се прибира от Италия, ще даде на банката кореспондент своите пари и ще ни донесе менителницата. Два пъти годишно правим баланс на онова, което сме изплатили, и онова, което сме получили като депозити. Италианската банка прави същото и който дължи пари на другия, ги изпраща. Обикновено разликата не е голяма. Това спестява на десетки търговци нуждата да носят пари през Алпите и да стават жертва на разбойниците.

— Лазар издава ли менителници?

— Да.

— Обаче него вече го няма. Ако имах една от тях и дойда днес при теб, за да си поискам парите, какво щеше да ми отговориш?

— Гилермо — старшият касиер, би ти платил. А на Възнесение Господне щеше да изпрати менителницата на един обменител на пари в Брюж.

Аз вкопчвам пръсти в масата.

— Значи Лазар е в Брюж?

— Не. Мъжът в Брюж е друг наш кореспондент.

Започвам да се губя в тази паяжина от пари и листове, пълни с обещания за богатства. Няма съмнение, че точно такова е и намерението на Лазар.

— Имаш ли представа как парите стигат до Лазар?

Хитра усмивка се плъзва по лицето на касиера.

— Когато брюжският обменител на пари ни изпрати своите сметки, аз ги вписвам в главната счетоводна книга. Веднъж стана грешка — изпрати ни менителница, която е трябвало да задържи. На нея нямаше име, но аз разпознах почерка.

— Пишеше ли откъде идва? Как е стигнала до Брюж?

— Беше дошла от Лондон.