Том Харпър
Трезорът на Сен Лазар (12)

12.

Англия, 1135 г.

Майката на Джослин, съпругата на моя господар Ги, почина преди няколко години. Това е общото между нас, но не ни сближава.

Ги реши да се ожени. Мисля си, може би жестоко, че е толкова разочарован от своя наследник, че иска да опита отново. Но всъщност Джослин ще бъде напълно приемлив наследник. Ще стъпи здраво на врата на васалите и селяните си; въодушевено ще събира десятъка и данъците им; ако избухне война, дейно ще се сражава за своя херцог и вероятно ще спечели благоволението му и още земи.

Обаче Ги не може да чака войни, за да разшири владенията си. Джослин има три сестри и те скоро ще имат нужда от зестри. От доста време е хвърлил око на имението отвъд реката: добри пасища, гори с права за ловуване и дърва за огрев, ниви, които раждат зърно, и мелница, която го смила. Земята принадлежи на семейство Бошамп, но те рядко са тук. Сега повечето от техните интереси са в Англия. Трудно е да прекосяват протока всеки път, когато някой от техните васали поиска справедливост или когато кралят реши да ги посети. Имат дъщеря и са склонни да й дарят имението в Нормандия като зестра. Вестители заминават за Англия с предложение и се връщат с цена, рискуват отново живота си в морето с контрапредложение. Ги има две ферми в Бъркдир, чиято рента никога не вижда: те също стават част от пазарлъка.

Най-сетне е постигнато съгласие. Горнеман, сенешалът, заминава за Англия, за да доведе булката на Ги. Той взима четирима рицари, трима коняри, шестима слуги, един иконом, готвач и мен.

 

 

Когато напуснах Англия, бях момче с ожулено теме от тонзурата. Сега съм на шестнайсет — почти мъж. Косата ми е пораснала дълга, но другарите ми продължават да ми викат „монах“, освен това имам истинска брада. Никога няма да стана толкова едър като Джослин, но от време на време го побеждавам на игрището. Всеки път, когато го правя, имам чувството, че съм с една крачка по-близо до своето отмъщение.

Слизаме на брега в Дувър, бедняшки град на устието на реката. Заобиколени сме от високи скали. Виждал съм само веднъж Англия, и то през сълзи, на път за Нормандия. Обаче мога да кажа, че страната процъфтява. Крал Хенри е на трона от трийсетина години и мирът кара Англия да преуспява. Когато се срещам с моя чичо в Уиндзор, той носи алена пелерина, обточена с кожа жакет, очевидно взет направо от кожаря. Когато обляга лакти на масата, оставя тебеширени следи.

Гощава ме с езици от чучулиги и скопен петел и вино, което е донесъл от Бургундия. След това ми казва, че кралят е назначил нов кастелан^[1] за замъка на баща ми. Не знам, но вероятно чичо ми е спечелил нещо от тази спогодба. Очевидно е, че аз никога няма да мога да предявя правата си върху наследството.

— Виж се само — казва той с отвратителна веселост. Досега не е успял да ме разгледа както трябва. — Вече си цял мъж. Можеш да поемеш по свой собствен път.

Зная какво иска да каже. Вече съм пораснал, значи задълженията му са приключили. Сега може да се отърве от мен.

Вторачвам се в чинията си.

— Още съм оръженосец.

— Скоро ще станеш рицар.

— А мъжете, които убиха баща ми?

Чичо се размърдва притеснено на стола. Веднъж годишно му пиша писмо, в което докладвам за своя напредък и му задавам този въпрос. Досега не ми е дал отговор.

— Невъзможно е да бъдат намерени. Няма свидетели.

— Аз бях свидетел.

Чичо избърсва мазнината от устата си с кърпата.

— Уелс е опасно място. Мнозина умират от насилствена смърт. Невъзможно е да изправиш всички извършители пред съда.

Все се чудя какво означава това. Нима чичо е участвал в убийството на собствения си брат? Не бих се учудил. Уелс е опасно място. Мнозина умират от насилствена смърт. Би било лесно да се организира още една смърт — а мъжът, който уби баща ми, говореше френски, не уелски.

 

 

От Уиндзор следваме река Темза нагоре към Уолингфорд, след това завиваме на запад. Отнема ни три дни, но пътуването е приятно. През нощта има слана, но по обед се разтопява в пролетна мараня. Слънцето грее от кремавото априлско небе и кара светът да зрее в злато. Високо по хълмовете дърветата са напъпили. Никога не съм виждал страна в по-дълбок мир със себе си.

Бошамп живеят в укрепена господарска къща, разположена в долина на север от Уонтидж. Къщата е красива и, подобно на своите собственици, през последните десетилетия се е разпростряла встрани от първоначалното си военно предназначение. Красиви външни сгради и нови крила почти напълно закриват яката крепост в средата. Кулата все още се извисява над могилата, но изглежда далеч по-малко застрашителна така, както е обградена от терасирани зеленчукови лехи. Някогашният й строител е отклонил реката, за да пълни крепостния ров, но сегашните поколения са издигнали преливници и диги, за да имат рибарници.

Тази вечер ни поднасят шарани и пъстърви, пълнени със стафиди от близките лозя. Уолтър Бошамп няма нужда да ни впечатлява кой знае колко: женитбата облагодетелства повече Ги, отколкото него. Ада е неговата най-малка дъщеря и ако се наложи, винаги би могъл да я прати в манастир. Обаче той слага масата в голямата зала и води своето домакинство, за да ни забавлява. В галерията един менестрел дърпа струните на цитра.

За мене няма място на масата. Стоя в гънките на тежките платове, които покриват стените, подобно на зелено човече, полузаровено в листака. От време на време излизам, за да допълня чашата или чинията на Горнеман. През другото време слушам, наблюдавам и се уча.

В резултат аз съм може би първият в залата, който забелязва годеницата на Ги. Баща й е чакал да я представи, след като първите две ястия са погълнати и виното е размътило погледите. Докато прислужниците отнасят чиниите, аз забелязвам някакво движение зад запердена врата и една глава наднича, за да види мъжете, които са дошли за нея. Единственото, което мога да различа в сумрака, е блясъкът на скъпоценните камъни, перлите, които носи в косата си, гемите на гърлото. Мисля си, че това е всичко, което виждам. По-късно ми каза, че съм се бил вторачил право в очите й, но не съм разбрал.

Цитрата замлъква. Мъжете около масата вдигат очи, когато годеницата на Ги влиза в залата. Тя носи сребърен поднос, скромна като прислужница, но е красива, благородна и богато облечена. Придружават я двама оръженосци. Бошамп е наредил да носят канделабри, очевидно в желание да допълни свещите по масите, но те хвърлят блестящ ореол около младата им господарка. Свещите превръщат кожата й в гладка слонова кост, косите — в златни нишки, а скъпоценностите й — в ярко съзвездие.

Аз съм омаян. Имам чувството, че залата се изпълва с такава ярка светлина, че свещите и огънят губят своя блясък, както звездите избледняват при изгрев-слънце. Чувствам се като рицарите и пътешествениците в разказите на майка ми, които срещат своите своенравни дами и чародейки. Попаднах в плен на магията.

В другия край на масата реакцията на Горнеман е по-делова. За него звездите не са помръкнали. Той я оглежда с ясни очи, както готвач оценява кошутата, която ловците са донесли. Ще свърши ли работа? Ще хареса ли на Ги? Заслужава ли си да се откажат от именията в Бъркшир заради нея?

Тя оставя подноса и прави реверанс. В подноса плува задушена в собствените си сокове минога. Икономът на баща й я нарязва и я поднася на цели плоски хлябове, а през това време Горнеман й задава няколко обикновени въпроса. Тя отговаря скромно, със сведени очи. За да не я зяпам, започвам да оглеждам другите рицари. Направо не могат да повярват късмета на Ги. Дори на кон да приличаше, заради земята пак щеше да я вземе. А сега…

Ада Бошамп прави реверанс и се оттегля. Свещите остават, но светлината си тръгва с нея. Под предлог да взема още вино, тръгвам след нея. Намирам я в двора, с наклонена назад глава и очи, впити в звездите. Дъхът й прави малки кълбенца в студената нощ. През кухненския прозорец виждам готвачите, които приготвят поръсен със захар сладкиш с формата на глиган — герба на Ги. Но тук навън сме сами.

— Когато станете господарка на Хотфор, ще имате слуги, които ще поднасят рибата.

Тя се изсмива.

— Баща ми казва, че мъжете обичат да знаят, че жената може да поднася.

Гласът й е по-дълбок, отколкото очаквах, сочен. Гледа ме, сякаш очаква да кажа нещо, но всички думи, които някога съм знаел, внезапно са отлетели от главата ми.

Тя ме пита:

— Откога служиш на Ги дьо Хотфор?

— От шест години.

— Какъв човек е той?

Искам да говорим за нея, не за Ги.

— Справедлив.

Тя ме гледа напрегнато. За миг решавам, че е разочарована, но после осъзнавам, че иска да чуе още. Иска уверение, че няма да бъде отведена през морето при някакво страшилище.

— Той е добър човек. — Може би. — Мил и с благородно сърце. — По-малко правдоподобно. — Симпатичен.

Тя се усмихва. Чудя се дали е прозряла лъжите ми.

— А синът му?

Не отмества поглед от мен. Опитвам се да измисля нещо за Джослин, някоя доброжелателна лъжа, но не мога. Очите й сякаш ме подтикват да кажа без страх истината.

— Той е свиня.

Тя се засмива. Радвам се, че го казах. Така се изплита някаква връзка помежду ни.

— Аз съм Питър.

— Ада.

Сега, когато съм близо, виждам, че косата й не проблясва като слънцето. Това е номер: вплела е златни нишки. Унесено издърпва една от тях. Простенва — убола се е на една от иглите, които държат нишките и плитката на място. Капка кръв се появява на връхчето на пръста й. Тя пъха пръст между устните си и изсмуква кръвта. Гледам устата й и треперя: откровение и просветление. Нямам голям опит с жените, като изключим едно момиче от кухнята, което ми позволява да развързвам корсажа му в бараката за дърва и да го галя по гърдите. Едва сега разбирам как мъжете в разказите на майка ми се влюбват, защо рискуват всичко за любовта на една дама.

— Трябва да тръгвам — заявява тя. — Майка ми ще иска да чуе всичко. — Отправя ми сериозна усмивка. — Благодаря, че се представи. Хубаво е да зная, че ще има поне едно приятелско лице в Хотфор.

— Със сигурност повече от едно — измърморвам аз.

Чародейката изчезна, а аз съм отчаяният рицар, сам на върха на хълма. Спомням си как си засмука пръста, рубинените устни, светещата кожа. Тя ме прониза — и още в този миг зная, че раната никога няма да заздравее.