Том Харпър
Трезорът на Сен Лазар (22)

22.

Нормандия, 1136 г.

Коленича пред Ги. Камъните на пода са студени и твърди и убиват коленете ми. На олтара един излъскан меч проблясва на светлината от свещите. Бялата ленена риза е мека. Горнеман ни наби в главите значението на символите още от първите дни, когато пристигнах в Нормандия. Бялото е символ на чистотата и Божия закон, който ще защитаваш.

Бяло като гола кожа на лунна светлина. В дебрите на нощта, когато би трябвало да провеждам своето бдение, аз се промъкнах в склада при зеленчуковата градина. Ада ме чакаше. Никога не е достатъчно топло, за да си свалим дрехите, но сваляме моята туника и роклята й до кръста, за да почувстваме телата си, за да няма нищо между нас. Помещението миришеше на миналогодишни ябълки — сладко и леко прокиснало. Бъчвите са почти празни, но миризмата е останала.

Когато свършваме, лягаме на парче чувал върху пода. Луната свети през зарешетения прозорец и сенки кръстосват Адиния гръб. Галя голата й кожа, прекъсвайки сенките на решетката. Чувам подсмърчане в мрака — тя плаче. Сълзите оставят следи по бузите й, чертаят сребриста решетка. Избърсвам ги.

— Всичко ще е наред — шепна в ухото й.

Горнеман пристъпва до мен и намята червена мантия върху бялата ми риза. Червеното е кръвта, която ще пролея в служба на Бога.

Снощи Ада проля кръв. Само драскотина, рана на пръста, чиято коричка беше паднала. Докато ми е сваляла туниката, няколко петна са останали по белия лен. Изпаднах в паника: след няколко часа щях да бъда в параклиса, пред очите на всички. Ада се промъкна в кухнята и донесе оцет и парцал. Когато свърши, от петното не беше останало почти нищо.

Тесен колан придържа ризата на кръста ми. Горнеман казва, че той трябва да ми напомня да отбягвам плътските грехове. Отпускам го да провисне малко, за да покрие останките от петната. Когато свещеникът стига до клетвата, че ще водя чист живот, се надявам, че няма да погледне надолу.

Кълнеш се във всемогъщия Бог да защитаваш своята църква, своя господар и беззащитните от силните.

Повтарям клетвата. Ги вдига меча от олтара и го задържа над главата ми, докато свещеникът произнася благословиите. За миг си спомням Ги в горичката през онзи ден, съскането, когато мечът сряза дихателната тръба на рицаря, кръвта, капеща по листата. Ако знае какво съм правил с Ада, ще ми пререже гърлото още тук, в параклиса. Вместо това го пъха в ножницата и го закача на кръста ми. Изправям се, за да може Горнеман да закачи позлатените шпори за ботушите ми.

Гамашите ми са кафяви, като пръстта, която е съдбата на всеки човек, независимо дали е горд, или скромен. Тези дни не съм чужд на праха и пръста. Прах по плочниците в складовете и в шкафовете; прах в сламата в конюшнята; влажна земя под скалата, където за пръв път се целунахме. Ние сме земни създания и златните шпори и пръстени, които носим, за да ласкаем нашето благородство, не са друго, освен суета. Шпорите дори не са мои, а са взети назаем за днешния ден. Утре ще бъдат железни.

Ги ме удря с длан по раменете.

— Приеми този удар в памет на онзи, който те е ръкоположил и посветил в рицарско звание.

Няма нужда да ми преподават символизма на всичко това. Зная какво означава — най-сетне съм рицар.

Горнеман подозира нещо. Миналата седмица ми разправи дълга история за един фламандски граф. Един от рицарите му спял с жената на графа: когато графът ги хванал заедно, накарал своя месар да пребие мъжа, след това го закачил с главата надолу в отходното място, докато не се задушил. Или задавил от изпражненията — никой не знаел. Горнеман ми отправя тежък поглед.

— Господарят трябва да има доверие на своите рицари във всичко — казва той и добавя: — Като на дясната си ръка.

А в Библията пише: „Ако дясната ръка те съблазнява, отсечи я и хвърли от себе си“^[1]. И двамата го знаем.

Искам Ги да ми има доверие. Искам да изпълня клетвите си. Смятах, че след като спя с Ада, това ще сложи край на моето желание. Но стана по-лошо. От мига, когато я срещнах, любовта ми беше като рана. А сега се разпростира като треска. Колкото по-често я имам, толкова по-често я искам. Вместо да съм благодарен за миговете, които открадваме набързо, аз мразя часовете, когато не сме заедно. Вечер, когато виждам Ги да излиза от залата, за да я последва в нейната стая, ми се иска да грабна свещника от масата и да го забия в окото му.

Моята лудост ме прави безразсъден. Миналата седмица един от конярите ни изненада в обора, когато дойде да вземе едно гребло. Слава богу, пантите на оборската врата скърцат. Успяхме да се облечем и изиграхме голямо представление, все едно сме дошли да покажа на Ада малкото жребче на Ги. Обаче прислужниците клюкарстват. Зная, че трябва да се взема в ръце, да сдържам страстите си, докато не бъдем в пълна безопасност. Следващия път чакаме, докато Ги заминава на посещение при някой от далечните наематели. Срещаме се в стаята на стражата на върха на северната кула: тя може да се залости отвътре, а от смъртта на Атолд Ги не си е правил труда да праща часови тук. Безопасно е.

Стигам пръв. Нощта е безоблачна, има пълнолуние: светлината влиза през прозорците и блестящи стрели отскачат от остриетата на копията в стойка до стената. Цялото помещение е пълно със сребриста светлина. Просвам наметало на пода и чакам.

Разбирам, че Ада идва, по светлината от свещта, която се вижда през процепа под вратата. Стъпалата се стръмни и неравни. Тя носи чисто бяла риза, няма палто, нито рокля, само наметало от мармотова кожа.

Свещта й осветява кулата като морски фар. Всеки може да я види. Изгасвам пламъка с пръсти, прегръщам силно Ада и залепвам уста върху нейната. Тя не отвръща. Струва ми се някак скована, затворена. Дръпвам се назад.

— Добре ли си?

Стои толкова неподвижно, че на лунната светлина прилича на статуя — една каменна Ада. Това ми припомня една разновидност на историята за Тристан: как Тристан построил дървено копие на Изолда в една пещера, за да може да я гледа часове наред, докато са разделени.

— Трябва да спрем.

Може би Тристан е бил мъдър. Статуята никога не би казала това. Това са думите, които очаквам с ужас още от първото ни докосване.

— Защо? — Звуча като дете.

— Заради Ги, разбира се.

— Обичаш ли го? — Зная, че не е така.

— Той е мой съпруг.

Обижда ме не думата „съпруг“, а „мой“. Мразя загатването, че Ги й принадлежи или тя на него. Тя ми принадлежи.

Ада протяга ръка да ме утеши, но аз я отблъсквам. Не искам да я улеснявам.

— Не можем да продължаваме — настоява тя. — Би ли го убил? Би ли се сражавал с всички рицари и васали, би ли се изправил срещу целия свят само за да можем да спим заедно? Това е невъзможно. Не можеш да измислиш щастлив край на тази история. Ако ме обичаш, пусни ме да си вървя.

Ако я обичам? Нека дойде Ги, нека ме бие, дави или сложи на кладата — ще се бия до последния си дъх. Само тя да не се отрича от любовта ни.

От стълбите се чува шум. Поглеждам към вратата — Ада е забравила да дръпне резето. Тръгвам натам, но преди да прекося половината помещение, вратата се отваря с трясък. Една фигура застава в рамката — в едната ръка държи огън, а в другата — меч. Светлината на пламъка ме заслепява.

— Питър?

Това е Джослин.