Грег Беър
Преместването на Марс (31)

Послеслов

от Дейн Йохансен,

доктор по философия

За мен беше чест да редактирам това ново издание на мемоарите на Касея Мейджъмдар. Дори и днес нейният живот и действията й провокират доста противоречиви мнения. Вижте например скорошните опити на Защитниците на Старата система да наложат свои собствени бележки и коментари на „Преместването на Марс“. Вярно, че тези опити се провалиха… само че това е просто частен случай на едва сдържания гняв на повечето марсианци.

Срещнах се с Касея Мейджъмдар веднъж в нейната градина, преди около двайсетина години, когато тя бе петдесетгодишна (според стария начин за измерване на марсианската година). Тогава бях на двайсет (по новите мерки). Майка ми току-що бе станала марсиански президент съгласно новата републиканска конституция и тримата с нея и с баща ми бяхме предприели едно пътуване из Сайан Сълси до къщата на Касея, както вече бе станало традиция от времето на миналите няколко администрации.

Касея Мейджъмдар беше открита, набита жена, с чувство за собствено достойнство, със сиво-бяла коса и гъсто покрита с бръчки кафява кожа. Прикритите зад скафандъра й ръце изглеждаха тънки, но здрави, а краката й се движеха бързо и с младежка гъвкавост. Излезе да ни посрещне с един трактор, който някога бе принадлежал на мъжа й. Тя се усмихна, стисна ръцете ни и ни покани у дома си. Къщата й бе в самия край на резервата „Сайан Сълси“. Влязохме вътре, свалихме скафандрите си, изкъпахме се и веднага се почувствахме по-комфортно.

Тя ни представи на Чарлз Франклин — човека, с когото съжителстваше от дълги години. Франклин ни приветства с приятно, но някак си отнесено изражение на лицето. Беше висок, много слаб, с гъста снежнобяла коса и странно набраздено лице, което нито се усмихваше, нито бе тъжно. Той говореше малко; през повечето време се разхождаше из къщата и вършеше някои дребни и незначителни неща, които на пръв поглед нямаха почти никакъв смисъл, но затова пък го забавляваха. Усмихваше се на себе си, понякога се смееше и на глас. Това доста ме притесни. Някак си не можех да свържа в съзнанието си този странен и сякаш кух като празна черупка човек с онзи Чарлз Франклин, за когото бях слушала толкова много хвалби в часовете по история. Спомням си, че тогава попитах майка си:

— Той наред ли е?

Баща ми ме ръгна в ребрата, наведе се към мен и ми прошепна яростно:

— Това е той. А сега се дръж както трябва, дявол да го вземе!

Започнах да наблюдавам човека пред себе си с още по-голяма неловкост. По едно време погледите ни се засякоха. Той кимна, сякаш се бяхме споразумели за нещо, и седна до Касея Мейджъмдар.

Майка ми, която винаги предпочиташе да действа прямо, попита Мейджъмдар как преживява Франклин в последно време.

— Както винаги — отвърна тя. — Не му обръщайте внимание. Той си се забавлява по свой собствен начин и понякога е доста жизнен. Просто неговият начин на мислене е доста по-различен от вашия и моя.

Тя приготви вечеря за всички ни с помощта на Франклин. Спомням си, че по някое време ми каза:

— Марсианските зеленчуци са много по-вкусни, когато са приготвени от човешки ръце. Мисля, че ще се съгласиш с мен.

Седнахме зад масата й, направена от едно сухо листо на мостово дърво, близо до прозореца, от който се виждаше голямата кафяво-червеникава долина. Хапнахме плодове от мостово дърво: това като че ли беше първия път, когато вкусвах подобен деликатес, ценен доста скъпичко на пазара. Мейджъмдар ни говореше ентусиазирано нещо за „майките“ и как през последните двайсет години те най-накрая ни били показали някои от многобройните си потомци. Някои от тези потомци растяха в градината пред къщата й.

Франклин слушаше разговора ни с удовлетворен поглед, след което се включи в него. Той издърпа една пръчка за рисуване от джоба си, пълен с парченца хартия и моливи, и скицира във въздуха с дебели оранжеви линии множество организми, известни ни само по вкаменелостите, които бяхме откривали: „плъзгащи се пчели“, „пясъчни пухчета“, „бягащи възли“ и така нататък. След това, с абсолютно същия ентусиазъм, той скицира една серия безсмислени драскулки, които нямаха никаква форма.

— Понякога разбирам какво се опитва да постигне Чарлз — обади се Мейджъмдар, следвайки с пръст драскулките във въздуха. — Това тук са белезите на генетичното разнообразие. Поне така смятам. „Майките“ в момента произвеждат на бял свят само най-непретенциозните създания. Предполагам, че запазват най-добрите си „деца“ за резерва — в случай че решат да се върнат към старите мъртви дни. Много заинтригуващо, Чарлз.

Франклин се усмихна и прибра пръчката за рисуване в джоба си.

Докато хапвахме, майка ми разказа на Мейджъмдар, че Съветът на губернаторите е одобрил издигането на монумент, на който щели да бъдат тя, първият президент Ти Сандра Ерзул и Олимпийците. Монументът щял да представлява група от стоманени и бронзови статуи, под които щяло да има табелка.

Касея отначало се натъжи, след това се раздразни.

— Не ми трябва излишна популярност — каза тя. — Хората ми дадоха моите градини. Те са ми напълно достатъчни. Вече не обвинявам никого.

— Те отнеха свободата ти за цели десет години — възрази майка ми, — Дължим ти много.

— Ние бяхме тези, които им отнехме всичко, което те някога бяха познавали, и не им оставихме никаква възможност. Отказах да проведа референдум.

— Сега гледаме малко по-различно на тези неща — обади се баща ми.

— Не искам никаква статуя — настоя Мейджъмдар. — Знаете ли, много ми се иска вие — президентите — да спрете да идвате тук и да ми се извинявате. Знаете ли какво наистина бих оценила? Би ми се искало да изведа прекрасната ви дъщеря навън и двете с нея да се поразходим из градината.

— Из цялата ли? — възкликна баща ми. Резерватът се простираше на милион хектара — невъзможно разстояние за един трактор.

— Само из парцела, за който се грижа — успокои го Мейджъмдар.

И тя наистина ме изведе на специална разходка, като се грижеше за мен като за своя внучка. Когато след известно време спря трактора до един акведукт, в очите й сияеше триумфален блясък. Херметизирахме шлемовете си и излязохме навън. Заразглеждахме огромните тъмночервени венчелистчета на цветята, които бяха колкото широки, толкова и високи, скупчени на туфи по дължината на едно стебло, простиращо се на около трийсетина метра нагоре към синьо-черното небе. Колосално големите стъкловидни, запълнени с течност гроздове се точеха по ридовете, дълбоките долини и могилките като кабели под някакъв мост. Един напълно израснал възрастен човек би могъл преспокойно да мине през тях, ако гъстият им лепкав сок бе предварително източен.

— Съпругът ми и аз бяхме първите, които видяхме най-ранните признаци, че животът на Марс се завръща — обади се Мейджъмдар.

— Знам — отвърнах аз (нали си бях многознайка…). — В училище са ни говорили за това.

— Колко любезно от тяхна страна. Чела ли си книгата ми?

— Естествено!

Тя се огледа наоколо, поклащайки бавно глава.

— Прекрасни цветя, само че в по-голямата си част безплодни. Липсват им услугите на „плъзгащите се пчели“… Но са красиви, нали?

Отвърнах, че според мен са направо приказни.

— Е, роботите опрашват по няколко от тях всяка година, пък и ми разрешиха да събирам плодовете им, да ги продавам и да ям които си искам от тях. Един ми стига за цяла година.

Касея ме отведе до едно високо стебло и постави облечената ми в ръкавица ръка върху плътната му тъмнозелена повърхност.

— Ето нещо, над което си струва да се замислиш — каза тя. — Предполагам, че знаеш: тези тук са на половин милиард години и независимо от това са, така да се каже, бебета.

Години след като Касея Мейджъмдар почина, отидох до монумента, изграден върху едно равно скалисто плато, под открито небе, в близост до Марсианския университет в Синай.

Под статуите на Ти Сандра Ерзул, Касея Мейджъмдар (направила крачка напред, с напрегнато, сякаш изплашено изражение на лицето и протегнати напред ръце), Чарлз Франклин и останалите Олимпийци бе прикрепена табела, на която се изреждаха имената им и бе добавено:

Докато четях табелката, почвата под краката ми потрепери от някакво дребно марсотресение. Статуите не помръднаха, въпреки че аз се олюлях.

А небето беше все така синьо.