Грег Беър
Преместването на Марс (19)

Бих те обичал десет години преди Потопа.

Ти би могла да откажеш, ако искаш.

Растителната ми любов би раснала

по-огромна от империите… и по-бавно от тях.

Андрю Марвъл

„На неговата свенлива господарка“

2178–2181 г.,

марсиански години 57–58

След цяла марсианска година далеч от къщи се завърнах у дома дълбоко разочарована от прекратяването на моето чирачество, от фурора в ОМ „Мейджъмдар“ и от оставката на Битрас. Процесът „Мейджъмдар срещу «Майнд Дизайн Инкорпорейтид»“ се превърна в грандиозен скандал, но скандал недостатъчно силен, за да спаси репутацията на третия ми чичо. „Майнд Дизайн Инкорпорейтид“ прехвърли вината върху „Интраземното компютърно бюро за безопасност“, което, според тях, било виновно за инфилтрирането на определени процедури за сигурност в невронните проекти. Процесът се проточи с години и не успя да остави никого доволен, но определено успя да събуди интерес към развивалите се на Марс мислители.

Дизайнерите на марсианските мислители — най-добрите, които Марс можеше да предложи в настоящия момент — декларираха, че са в състояние да обезвредят земните подслушватели. Алис скоро бе почистена и възстановена, което ме изненада много приятно. Тревогите ми започваха да избледняват. А не трябваше…

Една от ползите, които ни донесе целият този скандал, бе, че никой вече не говореше глупости от рода на това, че Марс заплашвал земната сигурност. Много от земяните, които някога оказваха натиск върху нас, бяха спрели да упорстват. Само че скандалът не беше единствената причина за това. За известно време Земята явно се бе примирила с някои неща.

Кайлетет престанаха да се занимават със Съвета и започнаха преговори директно със Земята. Можехме и сами да си направим съответните изводи. Стан, който се бе обвързал и бе преместен в ОМ-а на Джейн, не знаеше със сигурност какво точно правеха „Кайлетет“, нито пък какви именно споразумения бяха постигнали. Никога нямаше да отида при Чарлз и да го попитам. Той все още продължаваше усърдно да работи за „Кайлетет“. Фактът, че му бях изпратила писмо с молба за информация, продължаваше да ме смущава.

Баща ми ми каза, че в Кайлетет (но не и при Олимпийците) продължавали да се трупат Т-долари, които доста понамирисвали на земни. Исканата финансова помощ за необходимите мислители на „Куантум Лоджик“ никога не пристигна.

Кайлетет продължаваше да отвръща с откази на предложенията на ОМ „Мейджъмдар“ да се присъедини към проекта. Оттам не излизаше кой знае каква информация, освен че Олимпийците бяха разработвали нови, подобрени методи на комуникация. В общи линии, нищо особено от стратегическа гледна точка. И че се бяха провалили, поради липсата на средства.

 

Междувременно майка ми загина при една аварийна декомпресия в Джида. Дори сега, когато пиша това, сърцето ми продължава да потреперва. Понякога да загубиш родител означава най-накрая да придобиеш така желаната самостоятелност и отговорност. Само че за мен да загубя майка си означаваше прекъсване на всичките ми връзки с миналото.

Болката и мъката на баща ми, която непрекъснато го изяждаше отвътре като скрит огън, бе тиха и прикрита. Новият човек, който обитаваше тялото на баща ми, бе изцяло непредвидим. Предполагах, че с течение на времето ще се поопознаем, но това така и не се случи.

Никак не ми беше лесно да го посещавам. На него също, тъй като очевидно виждаше в мен майка ми. Посещенията ми първите няколко месеца явно го нараняваха повече, отколкото можеше да понесе. Също както и повечето марсианци, той отказа да се подложи на „терапия за мъката“. Така постъпихме и ние със Стан. Болката ни беше нещо от рода на уважение към мъртвата.

Трябваше да изграждам свои собствени планове, да открия собствения си нов живот и да го построя през малкото останало от младостта ми време. Бях на тринайсет марсиански години, можех да си намеря добра светска работа в ОМ „Мейджъмдар“… или да работя заедно с баща ми в Ила — нещо, което определено не ми се нравеше като идея.

Бе настъпило време да търся съюзници другаде.

 

Растителната ми любов израстваше все повече и разцъфтяваше през марсианската пролет.

Най-добрите образци от вкаменелости бяха открити на Марс по времето, когато бях пътувала до Земята и обратно. В Лайкъс и в Сайан Сълси^[1], разпрострени през една широка ивица на север от стария вулкан на Олимпус Монс, каньоните се бяха нагънали и бяха разкрили пространство около десетина километра, което приличаше на отпечатък от огромно гнездо на червеи. Майка Екос някога бе разцъфтявала тук, оцелявайки в продължение на десетки милиони години, докато останалата част от Марс бавно-бавно умирала…

Единият от ръководителите на разкопките се казваше Кики Джордан-Ерзул. Асистентът му бе млад човек на име Иля Рабинович.

Срещнах се с Иля в Рубикон Сити — град малко под Алба Патера. Той точно бе завършил разкопките на дванайсетата си „майка“. Бях чувала доста за работата му.

„Панаирът“ бе нещо уникално марсианско. На всяко тримесечие се провеждаше в различна част на града. Панаирът представляваше нещо средно между зала за провеждане на съдебни процеси, танцови забави, четене на лекции, правене на презентации и търговски сделки между отделните ОМ, само че в празнична атмосфера. На Панаирите ОМ можеха да си обменят информация за бизнеса със световете от Тройката, да водят делови преговори и да сключват сделки без всякакъв натиск, както и да се оглеждат за евентуални нови членове на фамилиите.

Иля бе написал невероятно жив доклад за откритите от него вкаменелости в Сайан Сълси. Спомените за разходките с Чарлз около „Tres Haut Medoc“ бяха още живи, затова с Иля завързахме разговор.

Беше нисичък — около сантиметър по-нисък от мен, доста привлекателен, с тъмни живи очи и бърза, но пленителна усмивка. На външен вид по някакъв начин ми напомняше за Шон Дикинсън, но вътрешно погледнато едва ли можеше да има по-противоположни характери от тях двамата. Иля обожаваше танците и обичаше да обсъжда публично и на четири очи Марс в древността. По време на една почивка насред презентацията на Патера двамата с него седнахме в някаква чайна под изкуственото тъмносиньо нощно небе. Той с невероятна любов ми описа Майка Екос, изливайки безброй много детайли и подробности в наострените ми уши. Сякаш бе живял в онези времена.

— Да извършваш разкопки на Марс е все едно да се ожениш за него — сподели той. Явно очакваше или празен поглед, или преместване в противоположната част на чайната. Вместо това обаче, за негова голяма изненада, аз го помолих да ми разкаже повече.

След танците прекарахме няколко часа сами, в разходки около водния резервоар. Без да ме предупреди по някакъв начин, освен с бавно приближаване и стеснителна усмивка, той ме целуна и ми съобщи, че чувствал някакво ирационално привличане към мен. И преди бях чувала подобни приказки от мъжката половина на човечеството, само че излязла от устата на Иля, техниката изглеждаше свежа.

— О, така ли… — отвърнах, без да го окуражавам особено, но усмихвайки се насърчително.

— Познавам те от доста време — продължи той. След това трепна и ми хвърли кос поглед. — Да не би това да ти звучи глупаво?

— Може би някога и двамата сме били марсианци — предположих аз с половин уста. Свалките и ухажванията винаги са ме интересували невероятно много. Интересно ми беше докъде ли може да стигне „брачният танц“ на човека до мен. Вече бях подала моите сигнали: бях му показала, че възприемам. Сега всичко беше в неговите ръце. — Може би сме се познавали още преди милиард години.

Той се засмя, отдръпна се и се протегна. Известно време се вслушвахме в звуците на течащата вода, идващи откъм резервоара. Роботите не ни обръщаха никакво внимание, търкаляха се по рампите си и проверяваха течението и чистотата на водата. Иля изглеждаше толкова отпуснат, колкото бях и аз, невероятно самоуверен, без обаче да има вид на арогантен.

— Ходила си на Земята преди две, три години, нали? — попита ме той.

— Преди малко повече от година — потвърдих аз.

— Имах предвид земни години.

Явно бе доста привикнал към вкаменелостите, понеже използваше земното летоброене вместо марсианското. Кисело си помислих как само се повтаря историята…

— Да. В такъв случай си прав.

— И как ти се стори там?

— Напрегнат свят.

— Ако знаеш само колко ми се иска да предприема разкопки на Земята! В Китай и в Австралия продължават да откриват толкова интересни вкаменелости.

— Честно казано, не ми се вярва, че бих се върнала там, дори и за кратко.

— Не ти хареса, така ли?

— Е, някои моменти бяха направо приказни.

— Да не си изкарала нещастна любов там? — попита той. Аз се засмях. Усмивката му се постопи; както и повечето мъже, Иля също не обичаше много-много да му се присмиват.

— Съжалявам — извиних се аз. — Не исках да те засегна. По-скоро се разочаровах от тамошната политика.

Усмивката му блесна отново.

— Чувствала си се като бебе в непроходима гора?

— По-скоро като ембрион в пълна с опасни зверове джунгла — въздъхнах.

На следващия ден, трети от началото на Панаира, двамата отново се срещнахме. Не знам за него, но лично аз чувствах почти подсъзнателен подтик да го открия. Иля ми купи обяд, след което се качихме през стъклените тунели Горе, където седнахме с поглед към Рубикон Вали. От време на време той ми задаваше непринудени въпросчета.

За пръв път, изпитвайки постоянна болка, която едва не ме накара да се разплача със сълзи на стара мъка и облекчение от най-накрая изливащите се думи, аз разказвах на някого с подробности как лично съм се чувствала на Земята и какво точно се бе случило там. Разказах му как се чувствах предадена, пренебрегната и безпомощна пред завладяващото влияние на земната култура.

Когато привършихме с обяда, се оттеглихме на по-уединено местенце, без да говорим или да обсъждаме каквото и да било. Иля просто ме водеше. Поговорих още малко, след това се притиснах до него. Той преметна ръка през раменете ми.

— Доста зле са се отнасяли с тебе там — промълви Иля. — А заслужаваш много повече.

Естествено, имах нужда да чуя именно това. Само че той изрече думите с неподправена искреност. Успяваше с невероятна точност да прецени за какво именно съм готова и за какво не съм. Не припираше и не настояваше.

Бях наела апартамент в Рубикон Сити, докато траеше Панаирът. Иля предложи да остана и след края му, заедно с него и с неговата фамилия — ОМ „Ерзул“. Бяха отседнали в Олимпус Стейшън. За съжаление нямах време, понеже бях планирала да си тръгна рано и да се върна в Джида, за да работя над проекта за доклад на „Мейджъмдар“. Но му обещах, че скоро ще се срещнем отново.

Нямах никакво намерение да опропастя и тази връзка. Чувствата ми към Иля постепенно се избистряха и се засилваха. За мен той беше най-сладкият, най-интуитивният и най-откровеният мъж, който бях срещала през живота си. Искаше ми се разговорите с него да продължават с часове, с дни, с месеци, а защо не и по-дълго. Правенето на любов изглеждаше напълно естествено продължение на разговорите ни — да лежим голи един до друг, затоплени от положените усилия, да се кикотим за нещо незначително, слисани от всички ОМ и от Съвета, превили гръб пред Земята…

Когато бях с него, чувствах необяснимо спокойствие и усещане за пълнота и цялост. Ето най-накрая човек, който би могъл да ми помогне да подредя собствените си мисли и дела. Той беше идеален за постоянен партньор.

 

Олимпус Стейшън се различаваше доста както от Ила, така и от всяка друга марсианска станция, която бях посещавала някога. ОМ „Ерзул“ през 2130 година бе започнало джойнт венчър с бедните испаноезични американци „Хиспаниолан“, както и с азиатските земни фамилии. Опитвайки се да финансират пътуване до Марс, те в края на краищата привлекли също полинезийци и филипинци. Когато пристигнали на Марс, се настанили в един вече построен дом-купол на запад от Олимпус Рупес. За пет марсиански години установили взаимоотношения със седем други ОМ, включително и с етническите руснаци Рабинович. Ерзул набързо просперирали.

С тяхното малко, процъфтяващо ОМ, специализирано в разработка на почвата, Ерзул успели да спазят всичките си договори на Марс. Сега имаха деветдесет заявки за разработване на рудници в четири области, продължаваха да бъдат малко, но ефективно и добре печелещо ОМ, известно с това, че можеш да му се довериш напълно.

Когато пристигнах на Олимпус Стейшън, се регистрирах в хотел (Иля ми бе предоставил тази свобода на избора, в случай че не искам да се мяркам много-много пред очите на семейството му) и веднага след това двамата с Иля обиколихме Музея на ОМ — доста скучновата колекция от стари инструменти за сондаж и разкопки, „оживени“ от огромни стенописи с древни полинезийски и испански митове. Иля ме остави пред портрета на Пеле, Малката майка на вулканите (страстна, доста красива жена с определено курвенско излъчване) и след десетина минути се върна. Съпровождаше го една внушителна жена — по-висока от него и около два пъти по-широка.

— Касея, иска ми се да те запозная с нашия синдик, Ти Сандра.

Ти Сандра ме изгледа с леко намръщване, прехапала горната си устна. Тя беше впечатляващо обемиста жена, висока около два метра, с едър кокал, дълбоко поставени топли очи, мек алтов глас и невероятно широка усмивка.

Ти Сандра Ерзул се държеше с изключително достойнство. Около главата й свободно падаше гарвановочерна гъста коса, която я караше да прилича на войнстваща кралица в някой фантастичен филм… Но затова пък непринуденият начин, по който се държеше, както и нейната облечена в ярки дрехи детинска гордост, разрушаваше на секундата впечатлението, което правеше от пръв поглед.

— Ти банкер ли си? — попита ме тя.

— Не — засмях се аз.

— Чудесно. Не мисля, че Иля би могъл да се оправи с банкер до себе си. Предполагам, че винаги ще настоява за повече пари за научните си разработки. — Тя се усмихна лъчезарно толкова широко, че искрящите й очи почти се затвориха и издърпа огромен букет цветя от чантата, която Иля носеше със себе си. — Винаги си добре дошла при нас. Имаш толкова прекрасно име, а и преценката на Иля никога не е била погрешна. Той ми е като син, а и разликата ни във възрастта не е чак толкова голяма — всичко на всичко пет години!

 

Вечеряхме в една от стаите на синдиците, заедно с още двайсетина члена на фамилията. Там се срещнах със съпруга на Ти Сандра, Пол Кросли. Той беше тих, замислен човек, по-възрастен от Ти Сандра с десет години. Пол беше висок горе-долу колкото Иля. Ти Сандра се извисяваше като планина до него… но само на височина. Двамата флиртуваха един с друг като младоженци.

Живата непринуденост на събирането направо ме очарова. Наоколо се носеше бъбрене на най-различни езици: испански, креолски, руски, тагалог, хавайски, както и на английски — в моя чест. Любопитството, с което ме оглеждаха и разпитваха, беше безгранично.

— Защо не говориш хинди? — попита ме Кики Джордан-Ерзул.

— Никога не съм се учила — отвърнах аз. — В семейството ми винаги сме говорили на английски…

— Всички?

— Е, някои от по-възрастните членове на фамилията говорят други езици. Докато бях малка, майка ми и баща ми говореха само на английски.

— Английският е извратен и груб език. Би трябвало да говориш на креолски. Толкова е музикален!

— Но не е чак толкова добър за научни цели — намеси се Иля. — За подобни неща руският няма равен.

Кики изсумтя. Един от „копачите“, Олег Шовински, възрази, че според него немският бил най-добър за наука.

— Немски! — изсумтя отново Кики. — Добър е, но за метафизика, не и за наука.

— Какъв чай отглеждате в Ила? — попита ме жената на Кики, Терез.

Ти Сандра явно бе доста обичана в Ерзул. Млади и стари гледаха на нея като на богиня или кралица, независимо че още нямаше двайсет марсиански години. След края на вечерята тя донесе огромна купа с пресни плодове на масата и се изправи.

— О’кей, оставете сега бирите на масата и послушайте малко!

— Гор-чи-во! Гор-чи-во! — заскандираха неколцина.

— Я по-тихо! Нямате абсолютно никакви маниери! Изключително ми е приятно да ви представя приятелката на Иля. Говорихте си с нея, впечатлихте я по един или друг начин, както и тя мен, между другото, затова с особено удоволствие искам да ви съобщя, че тя ще се омъжи за нашия мъничък „копач на безполезни неща“.

Лицето на Иля почервеня от смущение.

Ти Сандра вдигна ръце, за да усмири разшумялото се множество.

— Тя е от ОМ „Мейджъмдар“ и не е банкер, така че бъдете послушни и не я молете за заеми.

Овациите избухнаха с нова сила.

— Казва се Касея. Стани, Касея.

Изправих се. Сега беше мой ред да се изчервявам. Овациите едва не срутиха залата.

Кики вдигна тост за наше здраве и ме попита дали се интересувам от вкаменелости.

— Влюбена съм в тях — отвърнах и това си беше самата истина — обичах ги, защото бяха свързани с Иля.

— Това е добре, понеже Иля е единственият човек, който се депресира, когато не е копал една седмица — продължи Кики. — Той ми е нещо като асистент.

— Тя все още не е решила какво точно ще прави, но ние така или иначе все ще сме доволни — намеси се Ти Сандра.

— Всъщност вече решихме — обади се Иля.

— Какво? — попита тълпата като един човек.

— Имам предложение да се прехвърля в „Мейджъмдар“ — започна Иля.

— Чудесно — одобри Ти Сандра, но изражението й я предаде.

— Само че Касея ми каза, че е готова тя да се премести в ОМ „Ерзул“.

— Ако ме искаш — добавих аз.

Овациите отново избухнаха. Ти Сандра ме прегърна. Да бъдеш прегърнат от нея бе все едно да се озовеш в прегръдката на огромно и меко дърво със стоманена сърцевина.

— Имам си и дъщеря! — обяви тя на всеослушание. — Това е прекрасно!

Хората се скупчиха около Иля и мен, поздравявайки ни. Лели, чичовци, учители, приятели — всички ме засипваха със съвети или с истории за Иля. Лицето на любимия ми ставаше все по-червено и по-червено, докато историите се сипеха една след друга.

— Моля ви се! — протестира той. — Все още не сме подписали нищо… Не я изплашвайте до смърт!

След десерта се събрахме в кръг около една огромна кръгла маса, отрупана с най-различни напитки. Хората около мен пиеха много повече от който и да е марсианец, когото някога бях срещала, въпреки че не се разделяха нито за миг с интелекта и достолепието си.

Ти Сандра ме отведе встрани в края на вечерта и ми каза, че й се искало да ми покаже тропическата си градина, носителка на множество награди. Градината наистина беше приказна, само че не демонстрацията й бе целта на Ти Сандра.

— Знам доста малко за теб, Касея — каза тя. — Това, което съм чувала обаче, ме впечатли достатъчно. Може и да не си го признаваме, но сигурно си забелязала, че сме доста амбициозна малка фамилия, нали?

— Да, Иля ми го понамекна.

— Някои от нас са изследвали внимателно Хартата и премислят нещата от дълго време. Ти имаш богат опит в политиката…

— О, съвсем не е чак толкова богат. Управление и мениджмънт… и то от гледната точка на едно-единствено ОМ.

— Да, само че си ходила на Земята. В това ОМ сега ни се предоставя уникална възможност. Никой не ни ненавижда. Свободни сме да ходим навсякъде, да се срещаме с всекиго, понеже сме приятелски настроени… Разполагаме с достатъчно количество доверие. Според нас имаме нещо, което бихме могли да предложим на Марс като цяло.

— Убедена съм в това — кимнах.

— Имаш ли нещо против, ако си поговорим за тези работи след известно време? — Очите й примигнаха, но лицето й си остана непроменено — изражение, което в близките няколко месеца щях да опозная прекалено добре. Ти Сандра бе амбициозна жена и имаше доста по-сериозни планове за бъдещето (както и по-големи таланти и възможности), отколкото тогава можех да си представя.

 

Иля и аз прекарахме медения си месец в Сайан Сълси на няколко километра от Лайкъс Сълси. За пътуването взехме преносимата лаборатория на проф. Джордан Ерзул — десетметров цилиндър със седем огромни гуми със стоманени спици. Вътре лабораторията беше затрупана с най-различни неща и потънала в прах, имаше две сгъваеми легла, елементарна нанокухня, в която можеше да се приготвя само полутечна рециклирана храна, а къпането ставаше единствено с тампони. Миришеше на храна, а от праха не спирахме да кихаме. Никога през живота си не съм била по-щастлива или по-спокойна.

Не се ръководехме от никакъв график. Прекарвах по няколко часа в костюм под налягане и придружавах съпруга си до зъберите от лава и дълбоките пропасти, където търсехме цисти-„майки“.

Въпреки че на Марс имаше разнообразие от живи форми, те не бяха обособени като самостоятелни класове. По правило кокогенотипните биорастения и съществата с различни форми имаха общ прародител. На Земята те се ограничаваха до различните етапи в развитието на живите същества. Какавидата се превръща в пеперуда, например. На Марс всеки репродуктивен организъм при различни обстоятелства може да има поколение, в което да се срещат индивидуални различия във формата и функцията. Тези форми, които загиваха, не се създаваха отново от репродуктивния организъм при следващия размножителен цикъл. Новите форми се създаваха на морфологичен принцип и ние можехме само да гадаем точно как. След няколко стотици години родителските форми загиваха, но преди това оставяха яйца или цисти, някои от които се бяха вкаменили.

„Майките“ бяха триумфа на този процес. При подходящи условия една-единствена циста-„майка“ можеше да „разцъфне“ и да възпроизведе над десет хиляди различни форми в поколението си, като между тях можеше да има и растителни, и животински форми, които представляваха екосистеми. Те се разпростираха на милиони хектари и оцеляваха хиляди години, преди да изтощят внимателно подбраните си ресурси. Екосистемите се смаляваха, залиняваха и умираха. Образуваха се нови цисти и очакването за тяхното развитие се преповтаряше.

През различните епохи пролетните порои на Марс и тежките изпарения от въглероден диоксид намалявали и накрая спрели. В резултат спрял и цъфтежът на цистите и Марс загинал.

Вкаменелите цисти-„майки“ най-често се намираха на няколко метра от върха на стръмните проломи и се показваха след свличане на почвата. Обикновено останките от тяхното поколение — крехки, шуплести варовикови черупки или кости, а понякога и ципи, потъмнели от ултравиолетовите лъчи преди да загинат, лежаха в плътни слоеве около цистата и издаваха присъствието си благодарение на по-тъмния цвят на почвата.

Месеци преди да се срещнем Иля беше открил, че последният цъфтеж на майчина екосистема не е бил преди петстотин милиона земни години, а само преди двеста и петдесет милиона. Оставаше загадката как органичните молекули са останали жизнеспособни през десетките хиляди години, когато цистите са лежали заровени.

Оставихме лабораторията в началото на един сравнително равен терен. На няколко метра от нас започваха стотици хиляди пукнатини и пресъхнали речни корита — браздите. На пет метра по-нататък в една непресъхнала рекичка имаше барака за лабораторни изследвания, направена от нагънати метални листове и обвита с пластмасово покритие.

Няколко часа след като пристигнахме, Иля ме представи на напуканата циста в бараката.

— Касея, запознай се с мама. Майко, това е Касея. Майка не се чувства много добре днес.

Беше широка два метра и лежеше в стоманено корито в бараката без увеличено налягане. Той ми позволи да докосна с ръкавицата тъмната й каменна повърхност. Когато светна с фенер и разпръсна мрака, пъхнах ръка във вътрешността й и усетих дори и през ръкавицата блестящите гънки от силикат и дълбоките успоредни нарези от цинк и глина.

— Тя е от последните — каза Иля. — Казва се Омега.

Никой не знаеше механизма на цъфтежа. Никой не знаеше с какво тези напълно неорганични структури бяха толкова значими. Най-приемливата теория беше, че цистите са имали меки репродуктивни органи, но от тях не бяха открити останки.

Внимателно разгледах вътрешността й, като напразно се надявах да открия нещо, което учените са пропуснали.

— Намирали сте поколения близо до отворени цисти, както и самите „майки“, но не и същинска връзка между тях.

— Намерихме само яйцата на Омега — отговори Иля. — Те са загинали преди екосистемите им да достигнат зрелост. Останките бяха достатъчно близо, за да ни убедят в това.

За момент се заслушах в собственото си дишане и тихия шум от рециклиращия апарат.

— Правил ли си разкопки на акведукт?

— Когато бях студент. Много беше красиво.

Излязох от бараката и застанах под сравнително ясното небе. Почти свикнах да бъда Горе. Свиквах с повърхността на моя свят. Въпреки че беше враждебен, той дълбоко ме вълнуваше с миналото и настоящето си. Виждах го през очите на Иля, а той съдеше Марс само според собствените си разбирания.

— Коя част на Земята би искал да видиш?

— Пустините — отговори ми той.

— А тропическите гори?

Иля се усмихна зад маската.

— Вкаменелостите се запазват по-добре в сухите места.

Изкачихме се в лабораторията, изчистихме праха от себе си и хапнахме супа в претъпканата кухня. Почти бяхме свършили с храната, когато по платките ни и по предавателя получихме сигнал за тревога.

Пред нас автоматично заблестя сигналът за извънредно положение. Мъжки глас от охраната на Марс отчетливо каза: „Система от ниско налягане с циклонен характер в Аркадия Планития е предизвикала силна вълна от налягане, която се движи на юг със скорост осемстотин и трийсет кифа. Всички станции и екипи между Алба Патера на север и Гордий Дорсум на юг трябва да вземат извънредни предпазни мерки“. Върху проекция на карта се появиха диаграми на вълната и картина от сателит в ниска орбита. Вълната приличаше на тънка, криволичеща замазана линия, драсната върху местността с въглен. Параметрите й бяха впечатляващи — две хиляди километра дължина. Образуваше огромен кръг, с абсолютно чиста атмосфера пред нея и мрак на местата, през които беше минала. Около централната й ос имаше тъмно вълнообразно петно от налягане, което вече достигаше една трета от бара — почти петдесет пъти над нормалното.

Вълните, които за първи път са забелязани през двайсети век в ранните снимки на „Вайкинг“, бяха най-страшното нещо на Марс. Високото налягане беше характерно само за Марс, заради тънката атмосфера, студените дни и още по-студените нощи и се причиняваше от свръхзвуковите шокови вълни. Тук границата между деня и нощта можеше да се превърне в атмосферен фронт. Нямаше океани като на Земята, които бавно изпускат топлина и разделят земята от небето. През нощта повърхността бързо изстиваше, рязко падаше температурата на разредения въздух над нея и рязко се покачваше през деня. Марс можеше да се справи само с бурите с висока скорост на вятъра, които бяха често явление. Те преминаваха над реки и равнини, покриваха всичко с прах, но предизвикваха само незначителни промени в налягането.

При определени условия в късните сутрешни или вечерни часове и при подходящ терен, какъвто е равнинната северна повърхност, ветровете, генерирани от терминатора, надвишаваха скоростта на звука и упражняваха стотици пъти по-голямо налягане от нормалното налягане от четири до седем милибара. След като достигнеха планинска местност, шоковите вълни получаваха хоризонтално въртене, образуваха плътна спирала, която засмукваше огромни количества глина и пясък, а понякога и дребни камъни и скали.

Веднага облякохме костюмите и се заехме да снижим лабораторията и да забием котвите й дълбоко в пръстта и скалата под нас. Между котвите опънахме въжета, после разгърнахме пластмасовото фолио от задната част, опънахме го към земята и го завързахме отстрани на лабораторията, за да си осигурим защита от вятъра. Фолиото бързо се втвърди в нужната форма. Щеше да ни предпазва и от носените от вятъра отломки.

— Имаме около десет минути — съобщих на Иля.

И двамата погледнахме към речното корито и към нестабилната барака, която съдържаше ценен лабораторен екземпляр, а можеше да бъде отнесена.

— Имаме малко излишно фолио и пластмасови листи. Можем да ги монтираме за шест минути, а можем и да се приберем в лабораторията — каза Иля.

— Ще ги монтираме — отговорих и той сграбчи ръката ми и силно я стисна.

Работехме бързо. Тези вълни можеха да бъдат толкова разрушителни за една укрепена станция, колкото и за неукрепената. В центъра завихрянето можеше да достигне налягане от половин бар. То представляваше въртящ се в кръг сгъстен въздух, който се движеше със скорост над осемстотин кифа. Колкото повече разстояние изминаваше вълната, толкова повече се сгъстяваше въздухът, докато се сблъскаше с вулкан или плато и посипеше с прах половината Марс.

Фолиото на бараката се втвърди и ние махнахме подпорите на пластмасовите листи. Всичко беше здраво закрепено. Върнахме се в лабораторията и запечатахме входа зад нас. Малък екскаватор се изкачи от току-що изкопаната шахта под цилиндричното тяло на лабораторията и се укрепи здраво на мястото си. Допълзяхме до шахтата и разгърнахме нашето фолио. То се втвърди и залепна за ръба на шахтата.

Иля включи прожектора и освети лицата ни. Лежахме, хванали се за ръце, в изкоп, който приличаше на ковчег, а над главите ни имаше два пласта фолио и тежка подвижна лаборатория. Навън цареше ужасяваща тишина. Дори и скалите мълчаха — вълната все още беше на десетки километри от нас. Иля откачи компютъра от колана си и даде инструкции на наземната камера на лабораторията да ни покаже какво става. На северозапад всичко беше тъмносиво, тук-там прорязано от кафяво.

— Добре ли си? — попита ме той.

Лежахме притиснати един в друг, а радиостанциите ни тихичко пищяха.

— Като сардели в консервена кутия сме — отговорих през зъби.

— Съжалявам, че те подлагам на това, Касея.

Не можех да му запуша устата с ръка, но все пак направих този жест към шлема му.

— Ш-ш-т. Разкажи ми приказка — помолих го.

Иля нямаше равен на себе си, когато на момента трябваше да измисля вълшебни приказки.

— Сега ли?

— Моля те.

— Преди много години — започна той с дрезгав глас, — и много след нас, два заека си изкопали дупка в градината на един фермер и прекъснали всичките му напоителни канали…

Затворих очи и се заслушах.

Шлемовете ни се допираха един в друг и в скалите. Преди Иля да свърши приказката поставих длан на дъното на шахтата, за да усетя вибрациите. Прахът и мастиленочерният сгъстен въздух се приближаваха от запад. Хоризонтът започна да потъмнява. Само секунда и…

Навсякъде около нас дочувахме през скалите дълбок тътен и после отчетливо ритмично трополене.

— Това е то — казах аз. — Прилича на стадо бизони.

Всички бяхме гледали земни уестърни. Иля сложи ръка върху моята.

— Прилича на стотици товарни влакове — заяви той.

Започнах да треперя.

— Попадал ли си в центъра на такова нещо?

— Когато бях дете на една станция.

— Някой пострада ли?

— Не беше голяма вълна. Само четвърт от бара. Предизвика голям шум, докато минаваше над нас.

— На какво прилича звука?

Преди да започне да обяснява, чух сама. Отначало звукът беше призрачен — силният марсиански вятър съскане и скимтеше, и се чуваше дори и през шлемовете в изкопа. Доловихме отривистото чаткане на камъните и пясъка по фолиото и пластмасата. Повърхността потъна в мрак.

Усетих напрежение в ушите, сякаш тънки пръсти пробиваха черепа ми. Съвсем малко отворих клепачи, които инстинктивно бях стиснала, и видях Иля. Лежеше по гръб с опрени в страните на изкопа рамене и с търсещ поглед гледаше нагоре.

— Ще стане зле — каза той. — По-късно ще довърша приказката.

— Добре, но да не забравиш.

Отново затворих очи. Известно време шумът приличаше на биенето на гигантски барабани. Тънкият писък се превърна в чудовищно и ужасяващо мучене. Представих си как някой ненаситен бог на войната, могъщ и разярен, минава по повърхността на Марс и търси кого да уплаши и кого да унищожи.

Костюмът се отпусна покрай тялото ми, после отново плътно ме обви. Силна болка в ушите ме накара да изкривя лице и да изстена. Прожекторът падна между нас. Иля го сграбчи, освети мокрото си от сълзи лице, поклати глава и здраво ме прегърна. Дори и през костюмите усещах ударите на сърцето му.

Стените на изкопа спряха да вибрират. Лежахме и чакахме да започнат отново. Опитах се да стана и натиснах покривалото, за да видя най-сетне дневна светлина, но Иля ме сграбчи за рамото и ме натисна надолу. Не можех добре да го чувам. Той освети лицето си, за да мога да чета по устните му. Успях да го разбера, въпреки обзелия ме страх — отвън се сипеха камъни и пясък. Можехме да бъдем убити от скалите, които падаха от хиляди метри височина със скорост осемдесет или деветдесет метра в секунда. Притисках се към него, в главата ми цареше хаос, а от болка лицето ми беше изкривено.

Времето вървеше бавно. Страхът ми се смени от безчувственост, а после от облекчение. Нямаше да загинем. Най-лошото беше минало, а ние лежахме живи в шахтата. Но страхът отново ме сграбчи и едва се спирах да не се измъкна от прегръдката на Иля. Можеше да останем погребани под дюните. Над нас щяха да се изсипят тонове от прах и пясък с десетки метри височина. Никога нямаше да се измъкнем. Щяхме да изчерпаме кислорода и да се задушим, а шахтата щеше да стане това, на което приличаше — гроб! Започнах да се извивам и да дишам хрипливо и накъсано. Иля се мъчеше да ме задържи към себе си.

— Пусни ме! — извиках.

Изведнъж трепнах и спрях да се мятам. Върху лицето ми попадна светлина, която не беше от нашия прожектор. Роботите на лабораторията ни търсеха и раздираха фолиото и пластмасовите листи. На ръба на шахтата се появи главният робот. Една от свръзките беше поддала и по машината имаше червени петна и дупки, резултат от ударите на камъните. Беше издържала на бурята навън, като до последно се бе грижила за стабилността на фолиото. Сигурно вятърът я е подхвърлял като консервена кутия.

Иля мълчаливо ме измъкна навън. Подвижната лаборатория над главите ни беше непокътната. Можехме и сами да стигнем до някоя станция.

Взаимно изчистихме мръсотията от себе си, главно заради сигурността, която изпитвахме от физическия контакт. Почувствах се окрилена и радостна, че все още съм жива. Провряхме се под основното фолио, проверихме лабораторията и излязохме на открито.

Фолиото на бараката не беше издържало и нея я нямаше. Небето от хоризонт до хоризонт зееше сиво, почти черно. Прахът се сипеше като плътна завеса. Събрахме роботите под лабораторията, изкачихме стълбите към въздушния шлюз, изчистихме праха от костюмите си и се съблякохме.

Иля настояваше да легна на тясното сгъваемо легло. Той легна на своето отсреща, но стана и се вмъкна при мен. Треперехме като изплашени деца.

Спахме един час. Когато се събудих, почувствах въодушевление, сякаш съм прекалила с високоенергиен чай. Всички предмети имаха по-ясни очертания и по-ярки цветове. Дори и праха ми се струваше приятен и необходим. Болката в ушите бе преминала в тъпо пулсиране. Чувах, но не много добре. Иля ми показа лабораторния запис. Вълната беше достигнала два бара.

— Невъзможно е — казах.

Той поклати глава и се усмихна, като натисна с пръст ушите си. После написа на компютъра си: „Страшен меден месец. Обичам те“. Без много подготовка и с малкото дрехи, които имахме на себе си, отпразнувахме факта, че все още сме живи.

Включихме се към сателитния предавател, за да съобщим на всички, че сме живи и ще се справим. Подаваха се ресурси от Аркадия до Маринър Вали, защото преминавайки през вулканите Тарсис, вълната се бе разделила на три части и двайсет и три станции бяха ударени от триглавото чудовище. Стотици бяха пострадалите, а загиналите — седем. Частични разрушения имаше даже и в МУС.

С Иля проверихме вътрешното оборудване, повдигнахме гумите и срязахме закрепващите връзки. Фолиото беше предпазило лабораторията от камъните, носени от вълната. Незначителните повреди можеха да бъдат отстранени.

Решихме да съберем оцелелите проби и да върнем лабораторията на станция Олимп. Сменихме резервоарите и пречиствателите на костюмите и тръгнахме на запад.

Иля се чувстваше добре. Моите уши вече не пищяха, но чувах трудно. Гласът му по радиостанцията звучеше като неразбираемо жужене.

— Явно сме загубили цистата — каза той.

Бараката я нямаше. За цялото това време можеше и да е стигнала до Тарсис. Но онова, което беше в нея, сигурно бе разпиляно по-наблизо.

Огледах се през просветляващата прашна завеса. На фона на цялата сивота небето изглеждаше зеленикаво. Не бях виждала такъв цвят по-рано. Накарах и Иля да погледне. Той се намръщи, погледна към лабораторията и каза, че трябва да продължим търсенето.

Температурата на въздуха беше малко над нулата. На тази ширина и по това време на годината трябваше да бъде трийсет или четирийсет градуса под нулата.

Въодушевлението ми бързо се изпаряваше.

— Моля те — прошепнах, — нека спрем. Не съм авантюристично настроена.

— Какво? — не разбра Иля.

— Навън е горещо и не знам какво означава това.

— Нито пък аз. Но не смятам, че е опасно, защото предупрежденията спряха.

— Може би само тук става нещо. Всички знаят, че в браздите стават странни неща.

Той прескочи една донесена от вятъра канара и вдигна от земята кафяв цилиндричен камък.

— Един от основните ни лабораторни видове. Може всичко да е паднало точно тук.

— Мисля, че трябва да се връщаме.

Иля се изправи и се намръщи, раздвоен между желанието да ми угоди и мощния подтик да намери поне част от цистата и другите видове. Изведнъж съжалих, че се държа като страхливка.

— Хайде да потърсим още малко — предложих.

— Само още няколко минути — съгласи се той.

Последвах го към ръба на каньона. На дъното му, на сто метра под нас, финият прах се стелеше като река. Сивият прах се смесваше с вихрушки от охра и червено. Такова нещо виждах за пръв път. Иля се наведе и седна до мен.

— Ако са паднали там… — започна той, но поклати глава и спря.

Костюмите ни бяха покрити с лепкав сив прах. Смукателят в лабораторията можеше да не успее да го отстрани и той да влезе в рециклиращата система и да попадне по кожата ни. Представих си обривите и петната, които сърбяха по цели нощи.

Нещо замъгляваше външната част на шлема ми. Вдигнах ръка, за да го изчистя. Образува се кална ивица. Изругах и извадих статика от чантата, закачена на кръста ми. Той не проработи, а аз едва виждах.

— Прахът е влажен — казах.

— Не може да бъде. Няма достатъчно налягане.

Той погледна костюма ми, докосна мръсотията по ръцете ми с един пръст и започна да я разглежда.

— Точно така. Мокра си. А аз?

И неговият шлем се беше замъглил. Пипнах го.

— Да — отговорих.

— Господи! Само още няколко минути — помоли ме той.

Слънцето проби облаците прах над каньона. Зеленикави лъчи облизаха назъбените бразди и пейзажът потъна в призрачна светлина, на места редувана от плътни сенки.

Отдалечихме се от камъка на ръба на каньона. Иля подритваше донесените от вятъра скални парчета и си проправяше път между познатите червени петна и финия сив прах.

— Вълната сигурно е оголила наблизо ледник, който е бил разбит от ударите на камъните — каза Иля. — Това сивото вероятно е леден прах, а там долу е достатъчно топло, за да започне той да се топи.

Иля спря и изпъшка.

— Виж горе! — извика и посочи към върха на невисок хълм.

Неравно парче скала, широко около метър, блестеше като кристал под лъчите на следобедното слънце. Изкачихме се. През рамо погледнах лабораторията на половин километър от нас. Мускулите на гърба ми се стегнаха, защото инстинктът ми на червен заек ми подсказваше кога да бягам и да се крия. Вълната бе отминала, но влажният прах беше нещо абсолютно непознато за мен. Можехме да попаднем в яма и да се удавим. Нямах представа как функционираха филтрите и клапите във вода.

Иля пръв достигна върха. Застанала зад него, аз се взирах в блестящото нещо. Наистина беше част от циста, най-вероятно от нашата циста-„майка“. Лежеше полузаровена в дупка, пълна със сив прах. Сложните кварцови шарки и глинените и цинковите отлагания бяха почти неясни. Но там, където частите от цистата се допираха до праха, се образуваше плътен като желе слой, който се пенеше и разливаше.

— Какво е това? — попитах.

— Някакво временно състояние — предположи Иля.

Той се протегна и докосна слузестата материя, която се задържа върху ръкавицата му.

— Змийска слюнка! — възкликнах аз.

— Истинска слюнка тип А — съгласи се той, като повдигна ръка.

— Но защо не изсъхва?

Иля се обърна към мен. Челото му беше пребледняло, бузите му пламтяха и гледаше с широко отворени очи. По радиостанцията чувах учестеното му дишане.

— Тук навсякъде има вода. Сивият прах е лед и глина, а глината го предпазва от сублимация. Но температурата е достатъчно висока, за да разтопи леда и да овлажни цистата. И се получава правилното съотношение. Точно това й трябва.

Слузта се сгъстяваше пред очите ми. Вътре в нея се образуваха бели ивици, които приличаха на дантела.

— Колко мислиш, че тежи? — попита Иля, докато измерваше с ръце цистата.

— Може би около половин тон.

— Не можем да я носим. Трябва да докараме лабораторията колкото може по-близо и да доведем тук най-силния робот.

Взех компютъра и го настроих на визуален запис.

— Добре, че се сети — кимна Иля.

Постави част от слузестата материя в някакво стъкълце, като взе и част от дантелената ивица.

— Мислиш ли, че е…

— Дори не си го помисляй — предупредително ме прекъсна той. — Каквото и да е, това е чудо.

Говореше като малко момче, което има нова играчка.

Погледнах сивата пелена около нас и ослепителното слънце, пробило облаците. По-добри условия за дъжд на Марс нямаше.

— Това е само част — говореше Иля, докато се мъчеше да разклати парчето циста, здраво закрепено между камъни и прах, — и какво може да стане от нея? Дали може цяла екосистема?

Подаде ми стъклото. Докато той вземаше още проби, разглеждах дантелата вътре в отделената материя. Беше широка не повече от два сантиметра и фина като паяжина. Не знаех какво представляваше — част от клетъчен скелет, матрица на цитоплазма, семе, яйце или малко бебе.

Може би беше марсианец.

 

Станахме известни за два дни, докато стигнем станцията Олимп. Журналисти от „ЛитВид“ и от мрежата ни посрещаха навсякъде из Тройката като тези, които са направили епохално откритие — първата неземна жизнена форма в Слънчевата система. Това, че откритието бе направено по време на медения ни месец, само засили обществения интерес към нас.

Марсианските учени бяха много объркани. Иля беше търсач на вкаменелости, „копач“ и нямаше почти никаква подготовка по биохимия. Отначало бяха много скептично настроени заради факта, че точно ние сме попаднали в подходящото време на подходящото място, за да станем свидетели на цъфтежа на цистата.

Следващите две седмици само давахме интервюта. Заливаха ни съобщения или с предложения за огромни богатства за цяла циста (Иля не притежаваше нищо от онова, което беше намерил, защото всичко бе собственост на „Ерзул“), или с молби за информация от ученици, или с предложения да превърнем преживяното в симулации.

Никой явно не го беше грижа, че плазмата загина, преди да се върнем на Олимп. Само за няколко часа „марсианчето“ се разпадна на протеини и монозахариди, което бе забележително, като се има предвид, че те бяха образувани от глина, кварц и вода, богата на минерали, но въобще не беше романтично.

Две неща обаче се изясниха. Цистите все още бяха жизнеспособни, а генетичната информация за марсианските екосистеми се съдържаше в минералните образувания в цистата, скрити в изключително важните съединения от глина и кварц. Сигурно никога не е имало спомагателни репродуктивни органи. Парчета от цистата обаче не можеха да създадат дори и част от екосистема. Необходими бяха цели цисти.

Биолозите си обясняваха само отделни моменти от този процес. Все още не разбираха същността на размножаването. Едва ли целите цисти се потапяха във вода. Беше се получила комбинация между вода, разтворими във вода минерали и определена температура. Това бе съживило цистата, но в лабораторни условия процесът не можеше да бъде повторен.

В браздите сивият прах отдавна беше паднал на повърхността или се бе просмукал в почвата, или изпарил. Пейзажът, прорязан от каньона, не даваше отговор на загадката. Беше минал подходящият момент и нито една циста, заровена или открита, не бе започнала да се размножава.

В крайна сметка може би тяхното време беше отминало.