Грег Беър
Преместването на Марс (27)

Часове преди разсъмване на двайсет и третия ден от Водолей петима от водещия екип — Чарлз, Леандър, аз и двама астрономи, се качихме на влекача и пропътувахме около километър по новоизградената линия от Кайбаб до скритата стартова площадка за „Меркурий“.

С астрономите се бях запознала преди два часа. Те току-що бяха пристигнали от МУС. По-възрастният, Джаксън Хергешаймер, беше специализирал върху екстрасоларните планети. Беше роден на Луната и нямаше връзки с нито едно ОМ. Преди двайсет години бил поканен да работи в МУС. Беше висок, жилест, посивял, с огромни длани и разтревожена маймунска физиономия.

Помощничката му, Галена Камерън, бе дошла преди пет години от Пояса, за да учи в Университета за изследвания „Тарсис“. Беше специализирала върху техниката на обсерваториите за далечния космос. Някои от съоръженията на борда бяха нейни. Тя бе донесла прототипни сензори за марсианския СГН — супрапленарен галактически наблюдател — и мулти-ОМ проект, който беше отхвърлян девет пъти през последните пет години. Хергешаймер не се впечатляваше от това, което щяхме да направим, но според мен прикриваше страха си. Лицето на Камерън обаче беше поруменяло и тя не можеше да спре да мърда неспокойно ръцете си.

Коридорът за изстрелване приличаше на ниска тъмна купчина под светлината на фенерите ни. Самият „Меркурий“ лежеше под обикновено покривало с цвета на почвата и това беше най-елементарния камуфлаж. Бе очевидно, че тук е бил направен значителен опит за прикриване на дейността. Още по-очевидно беше, че наблюдателите от Пояса и Земята трябваше да събират информация за стотици такива площадки. Орбиталното пространство на Марс все още беше отворено за всички бивши ОМ и много от тях продължаваха да поддържат собствени орбитални совалки. Изстрелването на обект от това, което беше направено да изглежда като възстановена лунна станция на платото Кайбаб, не би привлякло внимание.

Командирът на влекача, Уанда, набита атлетична жена в яркозелен терминален костюм, ни погледна през рамо и се усмихна.

Трябва да се издигнете след трийсет минути. След като достигнете орбита, ще ви се даде разрешително чрез директна връзка. Когато се връщате, ще използвате директна връзка, за да ви инструктираме къде да кацнете. Не искаме земяните да проследят връзката на водещия екип с „Меркурий“ — даде ни инструкции тя.

Директна връзка беше закодираното наименование на мигновеното общуване чрез откъсвача. За пръв път щяхме да използваме директна връзка, но само от орбита.

Чарлз й благодари и я потупа по рамото.

— Уанда беше нашия командир на влекача по време на първия ни излет — разказа ни той. — Ставаме стари съмишленици.

— Не задавам въпроси — каза Уанда. Кафявите й очи се спираха върху всеки от нас поотделно, а устните й се бяха свили в гримаса на учудване. — Просто искам да изпитам удоволствието, когато покажат резултатите по новините.

— Надявам се да ни няма в новини — поклати глава Чарлз. — А това е всичко, което ще научиш днес.

— О-о-о! — разочаровано възкликна Уанда.

Тя изпъна коридор под налягане между влекача и „Меркурий“ и Чарлз и Леандър внимателно разтовариха съоръженията. Помогнах им да пренесат мислителя „Куантум Лоджик“ и интерпретатора, и се настанихме за изстрелване.

В тесните, наредени в две редици седалки, с нетърпение чакахме ракетите да се запалят. Не бях излизала в орбита от пътуването си до Земята, което ми се струваше, че е било в някой друг живот.

— Време е да ви кажа нещо за скока — обади се Чарлз. Обърнах се наляво и погледнах него и Леандър. Леандър вдигна ръка и се усмихна. — Не всичко върви по мед и масло. Имам предвид за пътниците.

— Какво си пропуснал да съобщиш?

— По време на пътуването и след това няма да има електрическа активност в продължение на няколко минути. Няма да има топлина, костюмите няма да действат и т.н. Може да почувстваме, че се задушаваме, но направихме механичен скрабър без електрически части и той трябва да отстранява проблемите за около десет-петнайсет минути.

— Защо изчезва електрическата активност?

— Не знаем. Ще се усеща и леко гадене. Ще премине, но невроните ни ще бъдат безчувствени за няколко минути. Това е нещо като пропадане в нищото, но околния свят продължава да се възприема по някакъв начин. Тялото се противи на това състояние. Освен тези неща, които са незначителни проблеми, всичко е като в реклама.

— Защо не казахте за това по-рано? — попитах и се прилепих към седалката.

— Там имахме достатъчно неприятности — отговори Чарлз и махна по посока на лабораторията. — Какво би казал Уокслър, ако знаеше?

— Щеше да припадне — признах аз. — Но какво ще стане с всичко на Марс? Как ще се отрази на животоподдържащите системи, а да не говорим за умственото състояние на хората?

Леандър прекъсна това, което се очертаваше да бъде дълъг спор.

— След една-две седмици може да решим проблема. Смятам, че ще успеем да се справим. Засега обаче трябва да бъдете подготвени.

— Има ли нещо друго, което трябва да знаем?

— Няма да усетите дори и клатене. Това е най-гладкото пътуване във вселената — увери ни Чарлз.

Пилотът-човек на „Меркурий“ от първата мисия беше заменен от произведен на Марс предан мислител. Той ни предупреди една минута преди изстрелването. С шумни серии от гърмежи като от оръжие се издигна върху платформа от огън и пара и ни прилепи плътно към седалките. През илюминаторите и на видеодисплея гледахме как Марс се отдалечава. Малкият кораб се завъртя, за да се насочи към сиво-черната луна и ние се наслаждавахме на няколко минути инертност.

Камерън повдигна глава от седалката, доколкото й позволяваше коланът и ми се усмихна.

— Исках да ви кажа каква чест е за нас, и особено за мен, да участвам. Това е невероятно. Направо фантастично. Аз съм ужасена.

Усмихнах се, за да я окуража доколкото мога. Това, което щяхме да направим, не се побираше във въображението ми, въпреки че не беше извън техническите възможности на подобрението.

Тъй като нямаше да има ускорение, нито някоя от познатите ни сили, щеше да се използва съвсем различна сила, създавана изцяло от дескрипторните на показатели, използвани при опита. Казано с по-прости думи това означаваше, че преместването на Фобос на десет хиляди светлинни години изискваше да откраднем от галактическите запаси толкова енергия, колкото беше достатъчна за захранване в продължение на няколко години на звезда с големината на слънцето.

Бавно и плавно се приближавахме към луната. В разстояние на един час от блестяща точка Фобос се превърна в тъмно и размазано петно, защото бяхме попаднали в сянката на Марс.

Намаляването на скоростта беше по-рязко и по-шумно от издигането и остави на левия ми лакът синина, тъй като бях притисната към една тънко уплътнена метална скоба. Носехме се на неколкостотин километра над Фобос, покрит с древни сиво-черни кратери, ями, пукнатини и неравности от предишни изследвания и минно дело.

Щяхме да влезем в една минна база на трийсет години в центъра на кратера Стикни, която все още се използваше, но в която имаше само роботи. Ако някой нападнеше „Меркурий“, щяхме да имаме големи шансове да оцелеем, заринати под студената сива повърхност на малката луна.

— Това е мястото — каза Леандър.

На един от склоновете на кратера с неправилна форма Стикни малката сигнална лампа за приземяване проблясваше през няколко секунди. „Меркурий“ рязко смени курса си и ние започнахме да се спускаме към нея със зашеметяваща скорост.

— Търсят се точки за закрепване — обяви мислителят.

Последва още едно рязко намаляване на скоростта и „Меркурий“ внимателно се прилепи към повърхността. Проверихме всички системи на станцията и след като се уверихме, че работят нормално, изпънахме коридора за приземяване.

Чарлз разкопча колана си и аз го последвах, изпаднала в безтегловност.

— Имаме запаси за три дни — подхвърли той с крива усмивка, докато преминавахме през товарния сектор.

— Ще ни стигнат ли? — попита Галена Камерън с угрижена физиономия.

— Надяваме се експериментът да не продължи повече от пет часа — провикна се Леандър от платформата над нас.

Хергешаймер направи гримаса и каза:

— И десет години да изучаваме системата, пак няма да знаем достатъчно.

— Тунелите ще бъдат студени и неудобни няколко часа — съобщи Леандър. — Не са за гости.

Докато пълзях зад Чарлз по коридора за преминаване, почти се сблъсках със стар робот, покрит с прах. Той беше с големината и цвета на обичаните плюшени мечета и веднага се отдръпна в един ъгъл, а старата му сензорна гривна се въртеше с едва чуто скърцане, докато ни изучаваше.

— Това съоръжение се нуждае от ремонт — приглушено изскрибуца той.

Чарлз се обърна, за да ме погледне, а аз се усмихнах за пръв път от седмици, защото си спомних за „Tres Haut Medoc“. Той също се усмихна, но трепна, когато кожата му изпъна наношевовете.

— Трябва по-добре да се грижим за нашите сираци — подхвърли.

Хергешаймер проклинаше липсата на съвременни сензорни устройства, а Леандър нареждаше на един малък робот да осигури нови проби. Носехме комплектите за ремонт и почти всички роботи щяха да преминат през осъвременяване и пренастройване. Галена Камерън стоеше сама в едно студено помещение, координираше сензорите и телескопите и изпробваше всички съоръжения с произволни цели и информация.

Засега нямах много работа. Помагах на Леандър в звездообразната централна контролна зала и следях за промени в налягането. Докато не приключехме с осъвременяването, не можехме да се доверяваме на аварийните системи на станцията. Аз бях в единия от лъчите на звездата, а в друг лъч Чарлз се занимаваше с мислителя „Куантум Лоджик“. Той изведнъж се показа зад ъгъла с оптични кабели, закрепени отзад на главата му и каза:

— Объркан е.

— Кой?

— Мислителят. Преди да тръгнем трябваше да му поставя задача за настройване. Той е някъде другаде и прави нещо, което нас въобще не ни интересува.

— Можеш ли да го върнеш? — попитах.

— Разбира се. Няма да отнеме много време да го пренасоча. Как е твоето подобрение?

— Не ме притеснява. Мисля, че вече мога да го контролирам.

— Това е добре.

Чарлз гледаше стената зад мен, сякаш там имаше някой. Прииска ми се да се обърна, но знаех, че сме сами в контролния център.

— Касея, не знам какво ще ми причини това. Всеки път, когато ръководя мислител „Куантум Лоджик“, в мен се наблюдава различна реакция. Определено не е… — той не можеше да намери думите и направи безпомощен жест с ръце.

— Приятно? — подсказах му аз.

— Може би не е много приятно. Прилича на отдаването на порок. На присъединяването към буйна компания от луди гении. Винаги има нещо омайващо и решения на всякакви проблеми.

— На теб това ти харесва — казах тихо.

— Точно така. Това е моя слабост. Аз винаги ги търся и когато конкретните неща изчезнат като призраци, след тях остава едно чувство на пълнота. Мислителите „Куантум Лоджик“ преследват различни истини, които не пасват на човешките ни мозъци. Математически тангенти, които ние не използваме, логика, която ни причинява вреда. Трябва да внимавам, за да не стана непотребен за теб или за останалите, когато се върна.

— Винаги ще имаме нужда от теб — уверих го.

— Това не се знае. Просто исках да те попитам… мога ли да се съсредоточа върху теб? Всъщност нямам нищо, освен работата си и теб. Не е продуктивно да се съсредоточаваш върху работата.

— Какво имаш предвид под съсредоточаване?

— Да имаш цел — отговори той. — Да има нещо истинско, което да цениш.

Молбата му много ме разтревожи. Реших, че ще задам въпроса сега, колкото и странно да прозвучи.

— Предложение ли ми правиш, Чарлз?

— Не — намръщи се леко той и отмести поглед. — Имам нужда от добър приятел. Смятам, че това е ясно и не е неправилно. — Пое дълбоко въздух. — Касея, ужасно ще е да те свалям сега. Ти все още тъгуваш.

— Да.

— Имам нужда от някого, за когото да знача нещо не само като професионалист. Който да ме върне. Мен. Не продукта от смесването с мислителя, не някой интелектуален мутант.

— Ти значиш много за мен заради това, което си. Аз те ценя.

Изражението му се смекчи. Отново усетих силата си да му доставям удоволствие и това ме разтревожи.

— Точно от това имам нужда. Ти не трябва да се страхуваш. Дори и да загубя себе си онова, което остане, ще ни върне обратно. Тамара и Стивън могат по-късно да заемат мястото ми за голямото преместване.

— Толкова ли е опасно? — попитах.

— Не мисля, но всеки път става все по-трудно. На истините не може да се устои.

— Това са опасни истини.

— Да — съгласи се той. — Влюбваш се в друга реалност и си готов да я прегърнеш и да бъдеш зарязан от нея.

Леандър се изкачи до контролния център, като се придърпваше с ръце при незначителната гравитация.

— Галена и Джаксън казват, че са готови. Свързахме нашия откъсвач с големия чрез директна връзка и получаваме добър сигнал. Не мога да гарантирам, че връзката ще се запази, докато се местим, но сигурно ще мога да я възстановя, когато се върнем.

— Всичко е толкова примитивно — въздъхна Чарлз.

— Правя всичко възможно — ухили се Леандър. — Остава ти да си готов, капитане.

Галена Камерън влезе в центъра през големия отвор, ловко заобиколи Леандър и се обърна към мен:

— Госпожо вицепрезидент…

— Касея, моля те.

— Готови сме. Получаваме чиста картина на обектите отвън. Съоръженията са свързани и всички роботи функционират.

— Съобщи на Марс, че започваме — инструктирах Леандър.

— Пет часа ли? — попита той.

— Ако веднага откъснем дескрипторните показатели — отговори Чарлз.

Хергешаймер се промъкна зад Галена с мокро от пот лице. Той беше ужасен, а аз се чувствах спокойна. Излязох от ъгъла и протегнах ръка на Чарлз. Той здраво стисна моята.

— Всички сме тук благодарение на теб — казах му.

— Да дам ли заповед, Касея?

— Заведи ни някъде много, много далеч. На красиво и безопасно място. На ново място.

— Мисля, че знам такова — отговори Чарлз. — Извинете ме.

Той седна отново на мястото си и с дългите си и опитни пръсти свърза един последен оптичен кабел. Виждахме задната част на главата му — сивите наноклапи, прикрепени към черепа му, и черната коса.

Мислителят „Куантум Лоджик“, вграден здраво в централното контролно табло, проектира многоцветен кръг, образуван от сложни назъбени форми. Постепенно ръбовете им се изгладиха и формите се превърнаха в гъвкави петна. В обезопасена с пяна каменна ниша на разстояние един метър откъсвачът и помпите за поддържане на атомите от изстудената проба на абсолютната нула чакаха инструкциите на мислителя. Чарлз затвори очи.

— Трябва ли да се привържем? — нервно прошепна Галена.

— Няма нужда — отговори Леандър и облиза устни. — Правете нещо, което ви успокоява.

— Тръгваме — съобщи Чарлз.

Погледнах таблото, което изобразяваше външните обекти един върху друг. Марс точно под нас, Марс и короната на слънцето, блестящи в черния космос, струпвания от звезди, графика на набелязания галактически район, графика на състоянието на откъсвача.

Мислителят превеждаше човешките мерки и координати на дескрипторен „език“. Преводачът говореше с женски глас. „Отнемането на показателите на частиците завършено. Първо направление и изчисление завършено.“ Преводачът показваше собствената си оценка за това как вървят нещата. Червените линии се увеличиха, когато мислителят се насочи и откъсна показатели от изстудената проба, после приложи променените им качества върху всички частици от масата на луната и близо около нея.

— Ще ни трябва поне половин час да открием къде се намираме и какво е изминатото разстояние — каза Хергешаймер.

— Добре — отговори Леандър.

Положението ни, вкарано в мислителя, автоматично щеше да промени курса към набелязаната звезда.

В помещението лъхна хлад. Изображенията изчезнаха, ръцете ми станаха безчувствени, а пред очите ми затанцуваха разкривени фигури и образи. Не усещах движението и промяната. За разлика от всичко друго в досегашната човешка история, при откъсването не участваха машини, не се възпламеняваше гориво, не се получаваше топлина или шум след изразходването на енергия. Целият процес беше почти неусетен. Резултатите обаче компенсираха всичко останало.

Отново се появи картина. Ръцете ми бяха студени, а краката горещи, но не се чувствах зле. Всички мигаха и отваряха очи като след кратка дрямка.

Чарлз тихо изпъшка и се извини през зъби.

— След малко съм при вас — каза той.

— Къде сме? — попита Леандър.

Отвън виждах само звезди. Марс беше изчезнал. Около нас цареше мрак, прорязван от гъсто преплетени цветни ивици. Някои от звездите, по-големи от главата на карфица, бяха забулени в мъгла и нямаха ясни очертания. Досега не бях виждала такова красиво и страховито небе. Кръвта нахлуваше в главата ми, гърлото ми беше пресъхнало и се изкашлях в шепите си. За момент ме обзе клаустрофобия. Почувствах се като в стар тунел, хванат в капана на една съвсем малка луна.

В радиус от десет хиляди светлинни години от нас нямаше други човешки същества. Бяхме заобиколени от милиарди километри тънка звездна мъгла и нищо друго, можеше да не разберем къде сме и да се загубим. С усилие разтворих юмруци и поех няколко пъти дълбоко въздух.

Хергешаймер и Камерън бързо и безшумно сглобяваха апаратурата си, за да преработят данните и да определят местоположението ни. Хергешаймер тихо изруга.

— Трябват ни повече данни за общата дисперсия на тази група — каза той на Камерън и посочи петте звезди, обвити в синя мъгла. Тя бързо започна да изчислява на своя компютър, изпреварвайки с отговора компютрите, свързани с оборудването.

— Това е група А 29, EGO 23-7-6956 — отговори след малко.

— Ето я нашата цел — заяви Хергешаймер и направи кръст с пръст върху дисплея, после посочи едно малко, ярко, незамъглено петно, което беше като блестяща точка на черния фон. — Намираме се на шейсет милиарда километра оттам — въодушевено прибави той. — Много добър резултат за първо приближаване. Но звездата не е свободна — охлади ентусиазма ни той. — Ние сме на разстояние петдесет и четири милиарда километра от орбитата на най-отдалечената планета.

После погледна апаратурата си, кимна намръщено и притеснено и продължи:

— Господи, ако след всичко, което направихме, това има значение… В набелязаната система има седем планети. Три от тях са огромни газови гиганти, много млади, от два до пет пъти по-големи от Юпитер. Близо до звездата има четири малки каменни свята, а между тях — свободен космос, с подходящо разположение за орбита и без друга заплаха, освен дифузен астероиден пояс. Но това ще е без значение, ако не направим малка поправка.

Хергешаймер ме погледна, преглътна и кимна, сякаш за да покаже, че има решение.

— Чарлз? — попита Леандър.

— Мислителят сега прави поправките и превода. След пет минути отново ще се местим.

Някъде във вътрешността на Фобос нещо помръдна с дълбока въздишка, която беше чудовищна, защото звучеше съвсем истински. Изолираните стени на станцията започнаха да вибрират. Всички, освен Чарлз, се огледаха неспокойно.

— Това сме го чували и преди, но не толкова силно — обясни Леандър. — Напоследък местихме много луната и се получава различен приливен стрес.

— Ще има и още — каза Камерън.

— Не трябва да имаме проблеми — увери ни Леандър. — Стресът е незначителен, но звукът е впечатляващ.

Камерън се приближи към мен.

— Има една зала за пряк изглед. Миньорите трябва да са я монтирали преди нанасянето на последните поправки върху картата. Изпратих един робот да я почисти и да провери дали се отварят външните щитове. Доктор Хергешаймер ще има нужда от мен чак след като пристигнем, защото сега всичко е автоматизирано. Искам да видя преместването и предпочитам да не съм сама. Те имат ли нужда сега от вас?

Чарлз не обръщаше внимание на нищо около себе си, но аз не исках да се отделям от него.

— Върви — казах й. — Аз ще остана тук.

Камерън ме изгледа притеснено и настойчиво, върна се назад, завъртя се грациозно и тръгна по тунела, който извеждаше на повърхността.

— Млада е — усмихна се Хергешаймер. — Аз вече почти не поглеждам през оптичен телескоп, защото очите ми не виждат и няма смисъл да пробвам.

— Аз нямам нищо против да погледна — обади се Леандър. — След като приключим с преместването, всички ще хвърлим по един поглед.

Все още не можех да приема мисълта за необхватността на космоса около нас, за стотиците хиляди звезди, облаците, газа и праха.

Няма разстояния. Разстояние не съществува, освен като стойност на дескрипторните показатели.

— Добре ли си? — попита ме Леандър и аз поклатих глава.

Бузите ми бяха мокри и към краката ми бавно капеха кръгли блестящи сълзи, притеглени от слабата гравитация на Фобос.

— Тъжна ли си? — попита Чарлз и ме погледна.

Лицето му беше изключително спокойно, даже неестествено отпуснато и незаинтересовано. Осъзнах, че въпросът на Леандър го е изтръгнал от дълбока концентрация.

— Не — отговорих. — Усещам мащабността и се чувствам изгубена в нея. Не знам към какво вече бих изпитвала страхопочитание.

Чарлз се извърна и видях, че погледът му се рее невиждащо.

— Ако направим грешка, всички ще се чувстваме така — заяви той. — Откъсване на съдбата.

Отново тази фраза, която толкова често отричаха. Погледнах Леандър и грубо го смушках с пръст в гърдите.

— Чувала съм това и преди. Вие казахте, че нищо не означава — прошепнах.

— Чарлз каза така — вдигна рамене той. — Когато е с мислителя говори странни неща.

— Знаеш ли какво има предвид?

— Преди години си мислех, че знам — горчиво въздъхна Леандър и поклати глава.

— Е?

— Причинихме откъсване на съдбата, за да премахнем логическите противоречия. А също и за да обясним защо не можем да пътуваме във времето, с изключение на мигновено пътуване в пространството, което влияе на положението ни във времето. Изглеждаше много класическо и наивно, но все пак… Беше много просто.

— Кое беше просто?

— С подобрението трябва да разбираш какви са проблемите.

— Логично е в една причинна вселена пътуването със скорост, надвишаваща тази на фотона, да е трудно.

— От повече от един век никой не взема под внимание причинната вселена — обясни Леандър. — Дискрипторната теория поставя всичко на друга причинна основа, при която причината и следствието са ограничени от законите, които управляват взаимодействието на показателите.

Бях разбрала само, че външните явления и цялата природа са просто зависима променлива, резултат от функциите на дескрипторните показатели. Бях се объркала от математически абстракции и трябваше да проследя всичко отначало.

— Има ли логически противоречия или не?

— Законите за функциите на показателите са единствената логика. Нямаме нужда от откъсване на съдбата.

— То какво беше? — поисках още обяснения.

— Никога не открихме. Не знам защо го споменава.

— Какво беше то? — настоявах аз.

— Подобие на старата хипотеза за многото светове — отговори Леандър. — Смятахме, че ако преместим мигновено някаква маса до точка, непосредствено отвън до нейната информационна сфера, ще пресъздадем масата в някоя друга вселена. Но нямаше доказателства, че други вселени съществуват.

Чарлз заговори:

— Стивън, усещам, че не всичко е наред. Мислителят разглежда прекалено много истини.

— Какво можем да направим, Чарлз? — намръщи се Леандър.

— Изчакайте — каза Чарлз с тънък глас. Той вдигна ръка и аз инстинктивно я сграбчих иззад гърба му. Чарлз въздъхна и болезнено стисна пръстите ми. — По дяволите, пропускаме нещо.

Хергешаймер слушаше, смръщил чело.

— За какво говори той?

— Доведете Галена — нареди Чарлз. — Моля ви, бързайте. Не я оставяйте да гледа.

Хергешаймер тръгна надолу по тунела.

— Мога ли да направя нещо, Чарлз? — попитах, без да пускам ръката му.

— Мислителят е намерил лош път. Не гледайте.

Почувствах рязък тласък в неопределена посока. Със свободната си ръка се хванах за облегалката на стола на Чарлз. Леандър започна да губи очертанията си и се обви в сянка. Имах чувството, че се изгубва зад ъгъла. Помръдваше устни, без да издава звук и аз не можех да го разбера. Зад гърба си чух пронизителен звук, който ме обгърна като облак комари в детска стая, пълна с гладни бебета. Бам, бам, бам. Струваше ми се, че тичам към себе си, без да мърдам, а не бях раздвоена. Разпадащите се форми около Леандър ме накараха да се досетя какво преживявам. Той изглеждаше като обвит от спуканите балони на различни образи и всеки от тях се блъскаше в него и го караше да трепери и да се лашка. Това беше момент на сблъскване на линиите на различни светове. Кабината се изпълни с разпадащите се образи от миналото, които се появяваха без всякакъв смисъл.

Погледнах към дисплея и видях призрачни образи, които нямаха нищо общо с електрониката и оптиката. Те не можеха да бъдат подредени правилно след първоначалното им декодиране. Математиката се проваляше. Основите на физиката бяха безполезни. Не можехме да видим и да преработим информацията, не можехме да си представим отново действителността.

Пронизителният звук достигна връхната си точка. Все още блъскана от миналите ми индивидуалности, усетих посоката, от която идваше звукът и се обърнах натам. В звездообразната зала се бяха появили много ъгли и неправилни странични линии. Разпознах един силует и видях квадратното лице на Хергешаймер с разчленени като на муха очи. После лицето стана това на Галена Камерън и аз успях да си помисля, че Хергешаймер прегръща Камерън, а тя издава пронизителен звук със затворени очи и размахва ръце пред лицето си, сякаш за да привлече нашето внимание.

Хергешаймер започна да говори само с устни: Аз не гледах.

Навън.

Но тя гледаше.

Леандър се премести и не можех да го видя сред раздалечаващите се ъгли. Все още държах ръката на Чарлз. Пръстите му, свити досега в ръката ми, я обгърнаха отвън. Чарлз държеше противоположната на моята ръка. Това нямаше смисъл.

Всичко вреше. Последният удар бе ужасяващ и разтърсващ. Усещах костите и мускулите си така, сякаш бяха изпепелени и после отново изградени.

Във въздуха се носеха капки кръв. Поех дълбоко въздух и се задавих с тях. Нещо беше изгорило кожата ми на дълги, тънки и плитки ивици, които приличаха на направени от бръснач. Дрехите ми също бяха разкъсани, а вътрешността на залата беше нарязана, сякаш в нея бе вилняла остра вършачка. Леандър изпъшка и покри лицето си с ръце. По тях остана кръв. Хергешаймер притискаше Камерън към гърдите си. Тя стоеше, без да мърда или да се съпротивлява. Всичко беше нарязано, навсякъде имаше кръв.

Чарлз пусна ръката ми. Там, където се бяхме допирали един в друг, нямаше нарези. В горната част на ръката ми, освен на местата, където са били неговите пръсти, сякаш котка беше острила ноктите си.

В залата беше непоносимо студено. Дисплеят и електрониката все още не функционираха. После се оправиха и ние видяхме отвън звезди и бляскаво слънце близо до нас. Известно време всички мълчахме.

— Трябва ни медицинска помощ — каза Леандър и погледна ръцете и окървавеното си облекло.

На совалката имаше аптечка и аз отидох да я донеса. Струваше ми се наложително да поема отговорност и да стана медицинска сестра. Мислех си, че в противен случай ще се окажа в положението на Галена, която бе замръзнала като кукла със затворени очи и стиснати от изумление устни.

 

Когато се върнах, Леандър беше потънал в разговор с Чарлз. Напоих стерилната гъба в медицинско нано. Всички се съблякоха, за да получат от мен помощ. Хергешаймер свали дрехите на Галена, която не се противеше. Почиствахме един на друг раните си и допирът беше успокояващ и лекуващ като в медицинска оргия.

Бързо прокарах гъбата по ръцете и лицето на Чарлз. Той затвори очи, за да се наслади на вниманието ми.

Хергешаймер привърза Галена към обезопасителната мрежа.

Тя бавно се спусна на пода и се закрепи здраво.

— Къде сме? — попита той.

— Където искахме да бъдем — отговори Чарлз.

— Какво, по дяволите, се обърка? — попита Хергешаймер.

— Мислителят ни поведе по лош път — отговори Чарлз. — Не можа да се откъсне от някои натрапчиви истини. Съжалявам. Мисля, че това е обяснението.

— Преминахме през друга вселена ли? — попита Леандър.

— Не смятам така. Има нещо общо с промяна на геометрията и основните линии на света. Фотоните придобиха незначителна маса.

— Това можем ли да го разберем? — полюбопитства Леандър.

— Едва ли — въздъхна Чарлз.

— Има ли в нас поражения? Трайни, имам предвид.

Леандър знаеше какво да попита Чарлз, който беше нашия оракул при връзката с мислителя „Куантум Лоджик“. Аз мълчах и слушах. Галена изглеждаше като заспала. Хергешаймер висеше в единия лъч на звездообразната зала, краката му докосваха пода с тежестта на малък камък, но от мястото, където бях, го виждах само наполовина. Очите му бяха безизразни, в тях почти нямаше живот.

— Фотоните прорязаха материята, но не много дълбоко. Само някои от тях добиха маса, и то частична — каза Чарлз и погледна първо мен, а после Леандър. — Мислителят не разбира. Аз също. Смятам, че сега не трябва да си губим времето с това. То няма да се повтори.

— Откъде знаеш? — попита Леандър, приближи се към Чарлз и продължително го изгледа.

— Защото мислителят се уплаши. Втори път няма да се увлече по тези истини.

 

Доколкото можахме изчистихме капките кръв и си направихме нови дрехи, а през това време Хергешаймер работеше сам с уредите си. В тунела спрях Леандър и го попитах:

— Знаеш ли какво става с Галена? Тя все още спи.

— Не съм много сигурен.

— Ще се възстанови ли?

— Надявам се.

— Можем ли да изпълним задълженията си?

— Питай Хергешаймер — раздразнено ми отговори Леандър. — Тревожа се как ще се върнем. Чарлз е изтощен и всички ние не сме на себе си. Вече минаха четири часа.

Опита се да отскубне ръката си, но пръстите ми се впиха в неговите и той направи болезнена гримаса.

— Всичко свърши, нали? — попитах. — Не можем да преместим Марс.

Той преглътна и поклати глава, без да иска да погледне истината в очите.

— Чарлз каза, че няма да се повтори.

— Има риск, Стивън.

— И то ужасяващ — призна Леандър и отмести поглед.

— Очаквахте ли нещо подобно?

— Разбира се, че не.

Хергешаймер с мъка изпълзя от тунела, стиснал здраво ръце.

— Не че това има значение — заговори той, — но тази проклета система е идеална. Отговаря напълно на очакванията ни. Планетите са богати на минерали, а една от тях е с размерите на Земята и има наченки на атмосфера, но няма признаци на живот. Подходяща е за заселване. Има два газови гиганта и прекрасни млади астероиди. Звездата е с дългосрочна променливост като слънцето. Няма признаци за интелигентни форми на живот и радиовълни. Мястото е великолепно.

Показа ми снимките, графиките и изчисленията от компютъра си. Видях кафявата планета с големината на Земята, която изглеждаше крайно непримамлива, огромните синьо-зелени газови гиганти, обвити в оранжево и жълто и богати на водород и деутерий. Той беше изчислил общата маса на свободните минерали и летливи вещества в този пояс. Наистина имаше много. Ненадейно изключи компютъра и каза:

— Да вървят по дяволите!

— Свърши ли? — попитах.

— Не, но най-важната работа е автоматизирана и ще приключи след няколко минути.

— Какви са допустимите неточности?

— Варират в широки граници. Всичко, за което можем да се сетим. Какво значение има това, Касея? Ще успеем ли някога да се върнем?

— Все едно, направи всичко както трябва! — инструктирах го, без да отговоря на въпроса му.

— Галена е будна — добави Хергешаймер, — но не реагира.

— Моля?

Той размаха пръсти пред лицето си, погледна ме с широко отворени обвиняващи очи и повтори:

— Не реагира. Абсолютно безчувствена и неподвижна е.

— Видя ли какво й се случи? — попита Стивън.

— Стоеше в кабината за наблюдение. Беше вдигнала външния щит и гледаше навън. Хвърлих един поглед и се отдръпнах. Усещането беше, че те режат с ножове.

— Това нищо не обяснява — каза Леандър.

— Тогава ти отиди при нея — ядосано отвърна Хергешаймер. — Говори й и я измъкни от това състояние.

Когато се върнах в контролната зала, видях, че Чарлз се е развързал от седалката и прави бавно упражнения, подпрял ръце на едната стена и опрял крак на другата. Оптичните кабели на главата му бяха свалени. Той се обърна към мен и заяви:

— Това наистина няма да се повтори.

— Галена не е добре. Как можем да й помогнем?

— Лоша информация — обясни Чарлз и до болка се разтегна. — Лош път. — Той се понесе свободно и бавно се приземи на пода със сгънати колене. — Приела е външна информация, без предварителна подготовка. Ние я видяхме през отразителите, които ни разкриваха само част от нея. Галена ще трябва да я преосмисли.

— Как може да бъде наранена от това, което е видяла?

— Приемаме някои неща за истина и когато имаме визуално доказателство, че не е така, се разстройваме.

— Хергешаймер казва, че тя въобще не реагира.

— Ще трябва да намери пътя обратно.

— Все още не разбирам.

— Накарал съм преводача да изработи човешката реакция на онова, което е станало отвън, пресъздадено отново от мислителя. Може би това ще ни помогне. Ако всичко беше продължило повече от няколко секунди, щяхме да престанем да съществуваме.

— Не можем да преместим Марс — казах, — защото няма да поема такава отговорност.

— Това няма да се повтори. Мислителят беше лошо разстроен и втори път няма да анализира тези истини.

Гневът и безсилието ми нарастваха.

— Няма да изпратя народа си на такова място. Не знам какви са тези глупости за истините, но на този проклет мислител не може да се разчита. Ами ако реши да направи нещо още по-опасно и неразбираемо? Той експеримент ли си правеше с нас?

— Не. Откри нещо, което не беше забелязвал дотогава. Това беше съществен пробив, защото дава отговор на много въпроси.

— Да ни изстреля в алтернативна вселена!

— Няма такава вселена — възрази Чарлз. — Ние сме в нашата собствена, но с променени закони в нея.

— Какво означава това?

Вече дишах на пресекулки и несъзнателно свивах и отпусках юмруци. Скрих ръце зад гърба си и стиснах зъби, докато челюстта ме заболя.

— Мислителят откри нова категория показатели и откъсна един. Тази категория явно кореспондира на всички други показатели от по-голяма скала. Това е целостта. Откъсването на съдбата. Променихме начина, по който вселената възприема и изгражда себе си.

— Това е глупаво — казах.

— И аз все още не разбирам всичко, но не го отричам.

— Какво стана със старата вселена? — продължавах да разпитвам.

— Новата вселена не можеше да съществува, защото в нея нямаше цялост. Законите си противоречаха и създадоха безсмислена действителност. Всичко се върна към предишните закони и ние също се върнахме.

— Цялата вселена ли? — седнах до него и свих колене към тялото си. — Не мога да го възприема и да го осмисля, Чарлз.

— Мисля, че след няколко часа Галена ще се оправи — успокои ме той. — Съзнанието й ще отхвърли видяното и тя ще се върне към предишното си състояние.

— Какво ще стане, ако отново докоснем показателя?

— Няма. Ако се случи, пак ще се създаде неразбираема вселена, която ще се превърне в старата. Засега за нас този проблем е нерешим. Законите в нашата вселена са създадени след многобройни комбинации и провали. Това е еволюцията. Ще трябва да се научим как да създаваме закони, които да си взаимодействат и да имат смисъл. Може да стане и след векове. Все още нямаме никакво понятие как от хаоса се създава нова вселена.

— Можем ли някой ден да го направим?

— Може би.

Начинът, по който ме гледаше и говореше — с нежелание и страх да не ме нарани или разочарова, — ме накара да се чувствам още по-неспокойна, дори и ако това не беше възможно сега. Бях ужасно уплашена от момента, когато си дадох сметка, че не нося отговорност само за личното си съществуване. Мислех си какво ли щеше да стане, ако бяхме загинали, преди законите да се възстановят. Изведнъж Чарлз ми се стори неописуемо екзотичен, не просто човешко същество, а интелектуално чудовище.

— Можем ли вече да се връщаме? — попитах.

— След няколко минути отново ще се свържа. Преводачът трябва да е свършил, а мислителят да се е настроил. Съжалявам за това, Касея.

Погледнах го замислено и кожата ми настръхна.

— Защо винаги трябва да ми се извиняваш, Чарлз?

— Защото не спирам да ти създавам все по-големи проблеми. А искам просто да те улесня, да се грижа…

— За Бога, Чарлз!

Разкопчах се и се опитах да се отскубна от него, но той се протегна, бърз като котка, сграбчи глезена ми и грубо ме дръпна. Ударих се в пода, но Чарлз ме беше предпазил от силен удар с глава в тавана. С нарастващ ужас, от който се срамувах, се откопчих от него. Той премигна неразбиращо и присви очи. После седна на стола и прикрепи оптичните кабели към главата си. Вече имаше опит и не се нуждаеше от помощта ми.

 

Чарлз ни заведе у дома и постави Фобос в старата му орбита, сякаш нищо не се беше случило. Чрез директна връзка ни дадоха други координати за приземяване в главната станция под платото Кайбаб на петстотин километра източно от основния център.

 

Чарлз поиска да ни чака медицински екип за Галена Камерън и деактивира техниката за откъсване, за да сме готови да напуснем базата на Фобос.

Помогнах му да откачи кабелите и да пренесе мислителя и преводача до совалката, като все още се срамувах от сцената между нас. Почти не разговаряхме. Докато с Леандър водехме безчувствената Галена, погледът й не се отделяше от мен. Тя леко се стегна, когато я настанявахме на седалката и попита:

— Очите ми промениха ли цвета си?

Аз не си спомнях какъв цвят бяха очите й, но казах, че не са. Тя потрепери и отново попита:

— Доктор Хергешаймер жив ли е?

— Всички сме добре, Галена — отговори Леандър.

Хергешаймер се наведе над седалката й в отделението за пътници и каза:

— Тревожехме се за теб.

— Не мисля, че съм тук от много време — тя все още трепереше. — Знам, че не спях. Намерихте ли нещо?

— Намерихме това, което търсехме — заяви Хергешаймер и ме погледна. — Но опитът беше безсмислен. Не можем да отидем отново там.

— Заради мен ли? — разтревожено попита Галена.

— Не, скъпа — успокоих я, — не заради теб.

 

Ти Сандра Ерзул и президентският антураж, който беше посветен в нашите планове, пристигнаха на Кайбаб в сградата на главната лаборатория и Чарлз, Леандър, Хергешаймер и аз представихме личните си доклади. Ти Сандра седеше отляво на масата, оградена от трима тежковъоръжени гардове и един медицински робот. Тя беше отслабнала с дванайсет килограма от последната ни среща и изглеждаше съсредоточена, но отчуждена. Малко преди срещата ми каза:

— Аз бях близо до смъртта, Каси. Погледнах я в очите и дори поиграх на карти с нея. Така че не ме обвинявай, ако приличам на призрак.

Оставих Хергешаймер да говори пръв. Той представи малко тъжно новата звездна система.

— Това е прекрасен избор — добави в заключение. — Всяка планета, разположена там, ще получава достатъчно светлина и топлина, за да стане рай. Дори и Марс.

Лицата им ставаха все по-угрижени, докато описвах трудностите на второто пътешествие. Ти Сандра потрепери.

— Чарлз ме увери, че това няма да се повтори, но аз се придържам към линия на по-голяма предпазливост.

Ти Сандра кимна със съжаление.

— Каквито и да са проблемите ни със Земята, смятам, че не можем да вземем такова крайно решение — заявих накрая. — Налага се да намерим друг изход.

Леандър сведе поглед и поклати глава. Чарлз не показваше вълнение.

— Трябва да имаме пълната увереност на всички участници — каза той. — Ще предам технически доклад за пътуването и сега няма да се впускам в подробности. Постигнахме поставената цел, но имахме голям проблем. Всички бяхме наранени, а един от нас беше лошо дезориентиран. Докато някой от групата ни има съмнения, аз поддържам мнението на вицепрезидента.

Всички шумно въздъхнаха от облекчение.

— Бих искала да се направят други опити — заговори Ти Сандра и всички обърнаха погледи към нея. — Колко бързо може да стигне „Меркурий“ до някой астероид — ничия собственост?

— За да намерим астероид с достатъчна големина и да го… — Леандър се замисли и бързо започна да изчислява на компютъра.

— Два месеца — изпревари го Чарлз с отговора. — Почти е сигурно, че дотогава вече ще сме решили проблемите си със Земята.

— Щом имаме толкова малко време — въздъхна Ти Сандра, — рискът да отвлечем няколко астероида може да се окаже прекалено голям. — Тя се замисли, прецени възможностите и поклати глава. — Не. Не можем да рискуваме.

Чарлз гледаше между нас като кротко и възпитано момче.

— Нямам думи, за да ви благодаря — тихо каза Ти Сандра.

— Чувстваме се така, сякаш сме ви предали — измърмори Леандър, след като антуражът на Ти Сандра напусна помещението. Тя остана.

Ти Сандра се изправи и се подпря на масата. Доближих се до нея и се прегърнахме.

— Как се чувства някой, който пише историята? — прошепна ми.

— Уплашен. Някои неща са… неописуеми.

— Мисля, че и аз искам да опитам — погледна ме заговорнически тя. — Но съм съгласна с теб. Не с Марс. Не и при сегашното положение на нещата.

— Беше като сън, нали, Касея? — обади се Чарлз.

Не знаех какво да отговоря. Ти Сандра пристъпи напред уверено, но бавно и стисна ръцете на всички.

— Направихте нещо велико — каза тя, а звучният й глас и майчино отношение превръщаха думите в нещо много повече от клишета. — Марс никога няма да може да ви се отблагодари. — Тя стисна и двете ми ръце в своите и се засмя. — А дори и да знаеше, сигурно нямаше да ви бъде благодарен.

— Става все по-трудно да се постига всеобщо съгласие — отбеляза Леандър.

— Не е лесно да си дадем сметка за затруднението, в което сме изпаднали — въздъхна Ти Сандра.

— То си остава. — Чарлз се наведе напред, със скръстени ръце. — През последните няколко часа научихме някои интересни неща. На земната Луна кипи дейност.

— Лий ми каза, че земните власти са взели станцията Айс Пит. Какво означава това? — попита Ти Сандра.

— Хайде да отидем в лабораторията — предложи Чарлз. — Ако президентът се чувства достатъчно добре.

— Ще издържа още няколко часа. Води ни.