Грег Беър
Преместването на Марс (23)

2184 г.,

марсианска година 60

В потъналата в полумрак стаичка за дебати Ти Сандра и най-близкият й опонент Рейф Олсон от Коперник се бяха изправили зад подиуми, целите покрити със златисти петна. Ти Сандра огледа приятелски насъбралата се аудитория, като постоянно се усмихваше и кимаше с глава. Дебатите се провеждаха в МУС и се предаваха пряко за цял Марс. Три милиона пълнолетни марсианци наблюдаваха лоялно въпросната церемония. Това представляваше една десета от процента част от аудиторията на най-гледаните предавания по „ЛитВид“ на Земята.

Събитията на Марс бяха тривиални, що се отнася до стойност, но доста значими от емоционална гледна точка. Сигналите на „ЛитВид“ вече тръгваха по външната мрежа, снабдени с текстови коментари по цялата Тройка. Марсианската предизборна кампания беше значителна новина за всички — първият истински изпит, положен от един свят/нация, тъй като всичко останало представляваше раждането му и израстването му.

Криво-ляво преминах през дебатите с моите опоненти и мисля, че се справих доста задоволително. Само че на цял Марс нямаше човек, който да може да се опре на Ти Сандра. Беше израснала в политическо отношение с такава грациозност и стил, че се чудех дали въобще на света ще се появи някой, достоен да я замести. Тя поемаше с невероятна гъвкавост всички напрежения и ги отхвърляше настрани небрежно, като по този начин силата й дори ставаше по-голяма.

Олсон беше тих и ефективен. Явно бе наясно с това, какво иска и какво може. Често ми хрумваше мисълта, че вероятно той щеше да е много добър президент. Може би беше по-мъдър от Ти Сандра. Само че лидерството никога не произтичаше единствено от мъдростта. Олсон се бе подложил на най-малко три подобрения (или поне ние знаехме за толкова) — две социални и едно техническо, но въпреки всичко не можеше да се мери с Ти Сандра по инстинкт и стил.

Бях седнала на първата редица. Отляво на мен седеше Денди Брейкър, а отдясно — ректорът на МУС, заедно с жена си. Зад нас бяха насядали около хиляда студенти. Ситуацията изглеждаше направо древна — сякаш се развиваше преди столетия: много демократична, много хуманна, едно съревнование между най-доброто, което можеше да предложи Марс.

Ректорът, Хелмут Франкел, потупа ръката ми и прошепна в ухото ми:

— Един червен заек сигурно е много горд, нали?

Съгласих се с усмивка. Знаех, че Иля ни гледа в момента; чувствах се невероятно близо до него. Знаех, че и Чарлз по всяка вероятност ще ни гледа. Игричките започваха.

Мислителят на МУС, Маршал, който бе инсталиран преди две години, имаше образ на солиден марсиански университетски професор, около двайсет и петгодишен на вид, но въпреки това в косата му имаше тук-таме сиви петънца. Изображението се поклони пред аудиторията, която го аплодира учтиво, след това към сцената и накрая започна:

— Президент Ерзул, претендент Олсон, получих множество въпроси от гражданите на нашата млада република — както хора, така и мислители — и ги изследвах внимателно, за да отделя онези проблеми, които явно ги вълнуват в най-голяма степен. Първо бих искал да попитам претендента Олсон как вижда политиката на Републиката, касаеща износа на високи технологии като нанодизайна например?

Олсон дори не се и замисли:

— Тройката трябва да се отнася с Марс като с пълноправен икономически партньор и да не налага никакви ограничения върху високите технологии. Макар че икономическото ни положение спрямо основния износител на нанодизайн — Земята — не е особено добро, аз вярвам, че независимо от това имаме морално преимущество като дете на един свят — наша родина. Защо й е на Земята да не се отнася с нас като с пълноправен партньор, взимайки предвид едно евентуално бъдещо обединение на цялата Слънчева система в един общ алианс от суверенни държави и светове, събрани под шапката на една обща цел?

— А въпросната обща цел ще бъде така нареченият „Наплив“ — крачка напред към завоюването на звездите?

— Погледнато в дългосрочен план — разбира се. Лично аз споделям вярата на земните правителства в необходимостта от едно евентуално разширение. Само че пред нас стоят и други цели, които са далеч по-важни и неотложни, и сред тях се нареждат отварянето на вратите пред всички научни и технологични открития, като по този начин се премахне неравенството в техническо отношение.

Олсон не знаеше кой знае колко (ако въобще знаеше каквото и да било) за Олимпийците, следователно имаше предвид оплакванията на Марс от ограничения достъп на планетата до земните технологии. За мен обаче това твърдение беше доста попресилено.

— Президент Ерзул, какъв ще бъде вашият коментар върху отговора на претендент Олсон?

Ти Сандра постави ръце върху подиума и изчака известно време. Няколкосекундната пауза бе доста многозначителна. В политиката винаги има голяма доза шоу. Ти Сандра никога нямаше да отговори прибързано или прекалено елементарно.

— В момента няма нация или политическа сила, която да разглежда нещата в дългосрочен план от позицията на алтруизма. Следователно нямаме повод да очакваме Земята да се държи с нас като майка към детето си. В края на краищата имаме своя планетарна гордост, наши собствени преимущества и достойнства, собствени стоки и изобретения, които бихме могли да предложим. След време това ще изиграе значителна роля. Трябва да израснем и да се превърнем в достойни конкуренти, трябва да си извоюваме място в Тройката, без да се налага да разчитаме за това на „подаръци“ или „услуги“. Другите може и да изпитват необходимост от нови завоевания, но Марс сам по себе си е значително завоевание. Можем да се развиваме и ще се развиваме, докато достигнем собствената си зрелост във време, когато ние решим.

— Но не би ли следвало Тройката да ни третира като равни, като се имат предвид историческите връзки, които ни свързват? — попита Маршал.

Ти Сандра се съгласи, че това би било добре, но добави:

— Ние възнамеряваме никога да не се намесваме в развитието на Земята или на който и да било член на Тройката. Всичко, което искаме в дългосрочен план, е Тройката да не застава на пътя ни и да не ни пречи по никакъв начин. Приветстваме икономическите връзки, посрещаме с разтворени обятия всички възможни форми на отворена търговия, само че не можем да разчитаме на неприемливи очаквания или емоции.

Останаха й около трийсетина секунди от полагащото й се за отговор време. Тя ги използва, за да доразвие мисълта си:

— Марс е една богата пустош, покрита със станции, в които живеят сурови, издръжливи и разкошни хора. Израснахме като независими фамилии, сътрудничехме си и помагахме на всички останали живи, търгувахме помежду си и споделяхме всичко, за да просперираме. Според лично моето убеждение това е част от естествения ход на нещата: добро, разменяно между равни, а не постоянни съревнования. За да контролира балансите и да запълва възникващите пукнатини и празноти, които не могат да се оправят от само себе си, е необходимо едно силно и справедливо централно правителство. Успехът на марсианското правителство зависи от това, дали то ще успее да не ограничава и сковава най-великите ни сили, а да им позволи те да се съберат в едно и да паснат едно към друго в някаква величествена интелектуална схема, която няма да има аналог в досегашната човешка история.

Ректорът Франкел се наведе към мен и прошепна:

— Брилянтно твърдение и перфектно заключение! Надявам се, че в действителност тя не вярва във всичко, което изрече.

Образът на Маршал се извърна към Олсон.

— Правителството на президент Ерзул вече доказа, че е доста ефект ефект ефект иф… ек…

Образът изведнъж рязко застина, след което премигна и изчезна. По мониторите на „ЛитВид“, разпръснати из цялата зала, преминаха хаотични вълнообразни линии. Не след дълго и те изгаснаха. Нисък шум, излязъл от озвучителните тела, премина из залата, след което бавно заглъхна. Чух как до мен Денди скочи незабавно на крака, хвана ме за рамото и на практика просто ме издърпа от стола. На сцената двама бодигардове и един робот светкавично обкръжиха Ти Сандра, друг бодигард пък се насочи към Олсон. Светлините в цялата зала изгаснаха.

— Лягай долу! — прошепна рязко Денди. Коленичих на земята до него. Залата се изпълни с развълнувани гласове, някои дори изпищяха. Усетих как тялото ми се изплаши, още преди дори мозъкът ми да реагира подобаващо.

Денди ме побутна напред и запълзяхме на ръце и колене. Той ме прикриваше с тялото си като някакъв свръхгруб любовник, докато и двамата не се озовахме под прикритието на стълбището. Чух Ти Сандра някъде зад себе си.

— Тук ли си, Каси? — попита ме тя.

— Тук съм — отвърнах.

— Тихо! — заповяда Денди.

Близо до нас премигна светлината на фенерче. Един от охраната се мъчеше да прочете написаното върху малка метална пластинка, прикрепена към парапета близо до началото на стълбището. Шефът на охраната на Ти Сандра, Патси ди Ворно, жена с невероятно остри черти на лицето и с доста внушителни мускули, плесна нещо, което на пръв поглед наподобяваше глина за моделиране, върху ръката ми. Изпищях, защото то бързо се разпростря и покри тялото, врата и главата ми, като разроши косата ми и я притисна доста болезнено. Добре, че поне ми остави дупки, през които да дишам и да виждам какво става наоколо. Ди Ворно обви подобно нещо върху двете ръце на Ти Сандра. Сега вече бяхме покрити с чувствителна наноброня. Въпросното покритие бе доста интелигентно и мобилно: то чувстваше приближаващата се опасност и ни покриваше с непробиваема обвивка със скорост като на съкращаващ се мускул. По този начин всяко приближаващо се към нас бързо чуждо тяло щеше да бъде взривено, за да бъде спряно. Това пък ни правеше опасни за всички около нас.

Охраната изръмжа само няколко думички, в резултат на което двете с Ти Сандра бяхме повлечени към стълбите като чували с картофи. Стигнахме до някаква малка стаичка, очевидно използвана за склад. Бодигардовете ни притиснаха към стената и осветиха с фенерчетата си всяко едно кътче. Между стените се разнасяха кодираните реплики, разменяни между тях, подобни на полудочути шепоти между изплашени до смърт деца.

Никой не дойде след нас. Четирима бодигардове и два робота набързо обезопасиха стаята, като залепиха по стените сензори и извадиха оръжията си. Оказа се, че роботите са доста по-тежко въоръжени, отколкото си мислех — в тях имаше автоматични оръжия, късообхватни електронни лъчи и селективни биошокови уреди, които можеха да отблъснат всяка армия от нападатели, били те хора или животни.

Прегърнах Ти Сандра. Тя отвърна на прегръдката ми. Броните ни изскърцаха като гума. Едва тогава осъзнахме, че в стаята освен нас беше и Олсон. Ти Сандра го изгледа шокирано, след което прегърнахме и него.

— Какво, да го вземат мътните? — попита с треперещ глас Олсон. Явно се почувства неудобно, понеже ни отблъсна.

— Повреда в електрозахранването — предположи Ти Сандра. Зад нея един от охраната поклати глава, осветен от фенерчето си. Сянката зад гърба му отвърна с още по-внушителен жест на отрицание.

— Не, мадам — намеси се Патси ди Ворно, която в този момент влезе в стаята. — В сгради като тази електрозахранването никога не прекъсва. Мислителят сдаде багажа. Целият резервен контрол си замина с него. Подобно нещо никога не се е случвало. Всичко това е предварително планирано.

— О-о-о… — зяпна Олсон и остана с отворена уста.

Мозъкът на Патси (в който между другото имаше инсталирано скоростно подобрение) заработи на бързи обороти и тя започна да нарежда:

— Сега закарайте совалката си някъде, където никой няма да знае. Рискът, ако ни атакува непознат екип…

— Или ако станем жертва на саботаж — вметна Денди Брейкър. — Трябва да се разделим. Претендентът може да послужи като отвличаща примамка.

Ченето на Олсон увисна с още няколко сантиметра.

— Съжалявам, сър — продължи Денди. Лицето му беше каменно, а очите му представляваха две блестящи цепки. Не виждах почти нищо, с изключение на суровобелите тухли и обсипаното със звезди небе.

— Поели сте задължение… — започна Олсон, но собственият му бодигард го прекъсна:

— Сър, имахме предвид, че ще измъкнем и вас. Брейкър искаше да каже, че всеки „отбор“ ще се измъква поотделно. Ще тръгнем в три лъча. — Той вдигна ръка и ние отново бяхме изтикани в коридора. От аудиторията продължаваха да се чуват викове и загрижени гласове.

— Не се безпокойте, госпожо — ми каза Брейкър. — Няма да се стреля и няма да се дава сигнал за атака.

— Внимавайте със стените — посъветва ни друг бодигард. — Може да има наноотрови или автоматични оръжия. Всичко е възможно.

— Кой би могъл да ни напада? — попита Ти Сандра със зачервено лице. Масивната й фигура се бе превърнала в уязвимост и слабост, защото беше идеална мишена.

— Точно това няма значение сега, госпожо президент — отвърна бодигардът.

— Ако отново ме хванеш за задника — обърнах се аз към Денди, — надявам се, че ще имаш сериозни намерения.

Той ме погледна занемял от учудване, ухили се и кимна:

— Извинете, госпожо.

До мястото за излитане на совалката стигнахме през задното ниво и бързахме, заобиколени отпред и отзад с бодигардове и роботи.

— Господи, не искам да преживявам това — изпъшка Олсон, преди да се разделим и после единственият му бодигард го изтика към тунела на влака.

— Госпожо, за вас има друга совалка — каза ди Ворно. — Късмет, Денди.

До втората совалка ме придружиха Денди, Джак и един робот. Знаех, че екипът пътува винаги с две совалки, но до този момент не бях виждала втората. Тя беше скосена, бърза, снабдена с оръжия, но не предлагаше много удобства. И тогава Денди направи нещо, което ме потресе — извади малък пакет от джоба си, отиде до декоративния фонтан на гарата, разкъса опаковката и изсипа съдържанието над водата. Материята бързо се изду като бухващо тесто. От нея се показа малък механичен прожектор и бързо ме оцвети в червена светлина. Нещото набъбваше сред водата около фонтана и скоро оформи ръце и крака. На краката му вместо пръсти бяха израснали обувки.

То започна да прилича на мен и беше облечено със същите дрехи, дори и малката бяла броня бе същата. След няколко секунди се изправи и с твърда, но не и елегантна походка последва робота в совалката. Совалката прибра пътеката за преминаване и стойките, издигна се и потъна в порозовялото следобедно небе, оставяйки след себе си опашка от бяла пара.

Пригладих настръхналата си коса.

— Аз уредих това, госпожо — обади се Денди. С Джак взеха оръжията си и ме поведоха надолу по коридора. — Влаковете по поддръжката тръгват оттук и отиват към тунелите на старите станции. Ще се качим на един от тях.

 

И отново се озовах там, откъдето започна всичко, на мястото, бележещо началото на моето политическо самоосъзнаване. Първите тунели зад МУС бяха все още мрачни, тесни и пълни с отломки, които трябваше да бъдат прибрани за рециклиране. Вътре беше студено и миришеше неприятно. Денди и Джак спряха, за да направят справка в компютрите си. Чувствах се невероятно замаяна.

— Всички комуникации са прекъснати, с изключение на честотите на охраната, но и те не са активни — съобщи Джак и поклати глава. — Сателитните връзки също са се разпаднали. Можем да отидем до някоя площадка за излитане и да пробваме да се свържем по вътрешния оптичен кабел.

— Тук няма такива — отговори Денди. — Защо да не опитаме по честотата на охраната?

Джак помисли и отговори:

— Съмнявам се, че някой се е включил. Докато не се свържат с Пойнт Уан, президентският екипаж ще мълчи и ще остане във въздуха.

— И все пак Пойнт Уан не разчита на координацията на мислителите — разсъждаваше Денди. — Но те са свързани с тях и компютрите проследяват средствата за комуникация, както всичко останало.

— Дали според теб има вируси? — попитах го аз.

Денди поклати глава, защото не искаше да се обвързва с по-категорично твърдение. Джак обаче протегна дългите си ръце към тавана на тунела, докосна го с пръсти и каза:

— Отново сме дали ръководната роля на земните мислители. МУС разчита на тях за всекидневната си дейност.

— Но не и за животоподдържащата апаратура — възразих.

— Вярно е, но всичко е координирано. Компютрите са във връзка с мислителите, те от своя страна им дават инструкции на високо ниво и дори и резервните системи получават сигнали от главния компютър, който също е мислител. Опитахме се да ги прочистим, но не успяхме.

— Значи става дума за земни вируси — отбеляза Денди. — Но защо са ги пуснали?

Джак избърса ледените кристали в панталоните си и ме попита:

— Госпожо вицепрезидент, къде са сега Олимпийците?

— Част от твоите хора осигуряват безопасността им.

— Да, но знаете ли къде са?

— Предполагам, че повечето са в Мелас Дорса. Или поне основната група на Франклин е там. Други може да са в Изследователския институт на Тарсис заедно с Леандър.

— Трябват ми повече подробности — каза Джак. — Ще ме информирате ли?

— Ще се опитам — отговорих аз.

— Трябва да намерим скривалище, което има топлоизолация. Ще останем там, докато от Пойнт Уан ни кажат какво да правим, ако все пак са в състояние да ни се обадят. Ако не се свържем с тях до няколко часа, ще се качим на влак и ще се измъкнем.

Тримата седнахме в неосветен стар страничен тунел, в който все още имаше втвърдени вулканични скали, но беше по-топъл, от по-дългите тунели. Чудех се дали ще мога да намеря пътя до купола, където за пръв път се срещнах с Чарлз и където студентите се бяха събрали преди излизането на повърхността.

— Имам своя версия — започна Джак. — Но първо трябва да ми разясните някои неща.

— Съгласна съм — кимнах.

— Не бързайте, госпожо — опита се да се пошегува Денди. Първо проверете дали може да му се вярва.

Джак ме изгледа сериозно.

— Добре, нека това да е първо — каза той.

Извадих компютъра, свързах го с неговия и проверих надеждността му, като сравних закодираните сигнали. Оказа се, че и Джак и Денди можеха да имат достъп до свръхсекретна информация, но само когато е изрично необходимо да я знаят.

— Смятам, че Земята следи нашия поток от данни — започна Джак. — А това е много лошо, защото ни прави ужасно уязвими. Според плановете ни за извънредни положения трябва да ви изведем до безопасно място по наш избор. Членовете на правителството ще поддържат връзка един с друг чрез защитен сателитен канал. Ако приемем, че в повечето ни мислители все още има вируси и че те са заразили също и компютрите, положението става много лошо. Станциите ще загубят връзка помежду си и ще могат да комуникират само чрез пряка оптична връзка. За няколко дни губернаторите няма да могат да докладват за положението на Мени Хилс. Цялата техника ще трябва да се настройва на марсианските компютри и да започне да изгражда наново базата данни.

— Ще продължат да проследяват информацията ни — обади се Денди. — Хващам се на бас, че компютрите ни със сертификат също ще бъдат заразени.

— Така е, защото се предоверихме на Земята — намръщи се Джак. — Сега трябва да знам, госпожо, каква полза има Земята от това. Само за да провали правителството ли е предприела тези мерки?

— Не — отговорих аз. — На тях им е нужно едно стабилно правителство.

— Нима притежаваме нещо, което толкова много да ги уплаши? — попита Джак.

— Да — потвърдих, като пренебрегнах обичайните си увъртания, защото най-вероятно животът ми зависеше от тези двама мъже.

— Олимпийците свързани ли са с това? — продължи Джак.

— Да.

— Попитах ви, защото преди месец им беше осигурена свръхсекретна охрана, а аз бях автор на стратегията. Видя ми се необичайно за изследователски екип.

— Възможно ли е това да е просто частично пропадане на връзките? — предположих. По гласа ми се усещаше колко съм напрегната. И последният лъч надежда щеше да угасне.

— Не, госпожо — отвърна Денди. — В такъв случай веднага бихме се свързали с Пойнт Уан.

— Тогава искам незабавно да отида при Олимпийците — наредих аз.

Денди и Джак мълчаливо обмислиха заповедта ми.

— Госпожо, вие несъмнено имате причина да искате това, но ние трябва да осигурим вашата безопасност за разговорите и преговорите с агресора. В случай, че агресорите се опитат да унищожат Марс, ще трябва да се явите пред президента. Охраната на Олимпийците предполага, че ако нападателите знаят техните координати, ще ги унищожат. В най-скоро време те ще бъдат преместени от Мелас Дорса, но ние не сме известени къде ще бъдат заведени.

— Тогава трябва да осъществя контакт с тях.

— Ако преценката ни е правилна, в следващите няколко часа, а може и повече, никой няма да може да разговаря с когото и да било.

— Щом положението е толкова напечено, тогава сигурно има и убити марсианци — въздъхнах.

— Да, госпожо — съгласи се Джак. — Няма захранване, в по-големите станции тунелите се срутват, кислородът е на привършване, а рециклиращата апаратура отказва да работи.

Под бронята тялото ми се стегна от ярост.

— Кога ще мога да разговарям с Ти Сандра?

Денди тъкмо се канеше да ми отговори, когато избръмча компютърът му. На екрана се появиха закодирани сигнали.

— Това е Пойнт Уан — обясни Денди. — Някой е инсталирал минисателит. Събитията ускоряват хода си и трябва незабавно да ви качим на совалка и да ви заведем в Мени Хилс. Там ще се срещнете с някой, който ви носи послание от Земята.

— Надявам се, че обичате приключенията, госпожо вицепрезидент — подхвърли Джак.

— Не обичам точно такива.

— Нито пък аз, госпожо.

— Как е фамилията ти, Джак?

— Казвам се Иван Иванович Василковски от ОМ „Ямагучи“ в Аустрале.

 

След като ужасът премине, от него остава само вцепенението и свитият стомах. В един страничен коридор на депото беше оставен локомотивът на влака за поддържане, боядисан в черно и червено. Качихме се през шлюза за машиниста. След като Денди провери в компютъра, се оказа, че той е бил напълно деактивиран. Двамата с Джак го изключиха, за да не тръгне с пълна мощност, поставиха двигателя на ръчно управление при спешни случаи, включиха обезопасителните сензори, но не и светлините и изведоха локомотива от депото. Денди първи застана на пост на мястото на машиниста.

Не исках да ходя в Мени Хилс, но доводите им бяха непоклатими. Локомотивът можеше да достигне скорост до четиристотин кифа, защото не беше натоварен и се движеше по права линия. Пътуването щеше да трае поне петнайсет часа.

С цялата отговорност, която падаше върху мен, когато не можехме да се свържем с Ти Сандра с дни, се чувствах като изгубено дете. Лежах мълчаливо на твърдата седалка в малкото помещение, която от векове хората наричаха „пухено легло“.

Джак Василковски седеше на едно малко регулируемо столче с каменна физиономия. Ако положението го изискваше, щеше да рискува живота си заради мен. Беше готов дори и да убива. И преди бях разсъждавала върху тези въпроси, но никога в такава извънредно положение. Вече не бях просто Касея, дори не бях и вицепрезидент. Докато не откриехме Ти Сандра, представлявах Републиката. След няколко часа щях да проучвам плановете за извънредни ситуации, изработени от охраната и отбранителните сили. И малко по-късно, без значение дали щях да се свържа с Ти Сандра, трябваше да се срещна с някой, който представляваше Земята. Кой щеше да бъде той и какви щяха да бъдат неговите условия? През малкия люк виждах парчета от порозовялото небе, което бавно потъмняваше. Розовото се превърна в тъмнокафяво, осеяно със звезди. На хоризонта се появи за кратко светлосиня светлина, която не бях виждала преди, и нощта отново стана черна и студена.

Помещението миришеше на застояло нано и прах. Пътувахме бързо и безшумно право напред. На релсите можеше да има и други влакове, чиито компютри бяха поразени от безмилостния земен вирус. Джак изглеждаше готов да ги помете. Но когато започнах да мисля като него и Денди, разбрах, че те просто щяха да поемат командването и на следващия локомотив и да оставят пътниците сами да се грижат за себе си.

Странното е, че едва тогава осъзнах важността на събитията. Без значение дали щяхме да спечелим или да загубим, разпръсването на марсианските лидери — президент, вицепрезидент и районни губернатори — щеше да стане легенда, в която ще има интриги, предателства, пътуване със совалки и влакове през нощта.

Компютърът на Джак отново избръмча и той получи още едно закодирано съобщение.

— Пойнт Уан все още работи — безстрастно съобщи той, — но сателитите ни излизат от строя, веднага след като ги оправим. Те явно наистина искат да ни уплашат.

— Какво е съобщението? — попитах и станах от седалката.

— Само за ваше знание е. Послание от президента, съдържащо статута на човека, с когото ще разговаряте в Мени Хилс. Явно „Кайлетет“ функционира, а също и някои малки ОМ — ренегати, но само те.

Той прехвърли на моя компютър съобщението от Ти Сандра, което беше текст само с една снимка.

Скъпа Касея, сега ти водиш преговорите. Земята разговаря с нас чрез симпатизанта си „Кайлетет“. Ще се срещнеш с някой, избран от Краун Найджър. Земята се страхува. Някой от осведомените е проговорил. Дали е Зенгер? Всички Олимпийци се крият. Дала съм инструкции, които сега не мога да ти кажа. Каквото и да ни струва да си възвърнем Марс — в следващите няколко месеца или дори години, ние все пак държим козовете. Когато пристигнеш, ще научиш вестта за моята смърт. Обичам те и ти поверявам нашето дете. Повече няма да комуникираме, поне до момента, в който не се наложи да подновим битката. Под повърхността има скакалци.