Т. А. Барън
Седемте песни (8)

4
Съкровища

Вълнението, че свиря на Арфата — която не бях изпитвал, откакто напуснах Мрачните хълмове — отново ме овладя. И наистина, докато крачех по обширните плата на Покварените земи, земята сякаш се оживяваше още преди да засвиря. И най-сухите треви се превиваха пред мен, и най-безжизнените листа се надигаха от земята, извиваха се и танцуваха в краката ми… защото Аила ме следваше. Нежният й ветрец подухваше по ръцете ми и дочувах смеха й всеки път, щом подръпнех струните.

Въпреки това стъпките ми често натежаваха. Натъкнех ли се на някоя каменна колиба или горичка от овошки, аз се подпирах на жезъла си и се мръщех, спомняйки си срещата с Т’еилеан и Гарлата. Щеше ми се никога да не ми бе хрумвало да ги посетя. Освен това, винаги щом обърнех глава към сенчестите ридове на изток, ме глождеше чувството, че греша, като не се връщам да довърша работата си там. Само че… просто не се чувствах готов. Още не. Нека Риа и останалите се потревожат още малко.

Зачервен от гняв, отново засвирих. За моя изненада рехавата растителност под ботушите ми не се превърна в тучни зелени стръкове. Вместо това над цялата ливада притъмня, сякаш я засенчваше облак. Объркан, вдигнах глава. Небето беше чисто.

Нетърпеливо опънах отново струните, но тревите само се вцепениха и потъмняха. Намръщих се на инструмента. Какво ставаше?

— Гневен си, Емрис Мерлин.

— Откъде знаеш?

— Аз нищо не знам — рече ми Аила, — ала усещам неспирно. Усещам гнева ти.

Ускорих крачка, нетърпелив да оставя ливадата зад себе си. Черната трева ме бодеше през обувките като шипове.

— Защо си толкова гневен, Емрис Мерлин?

Подминах опустошената морава и спрях. Поех си дълбоко дъх и бавно издишах.

— Не знам.

Аила отново ме обгърна и ароматът на канела изпълни ноздрите ми.

— Може би защото някой ти липсва?

Стиснах жезъла си.

— Никой не ми липсва.

— Дори майка ти?

Коленете ми почти се подгънаха, но не отвърнах. Сестрата на вятъра продължи да се вие около мен.

— Никога не съм я срещала, Емрис Мерлин, но познавам мнозина, които я познават. Била е добър приятел.

Примигнах от влагата в очите ми.

— Да. Беше ми добър приятел. Може би единственият.

— Разкажи ми, ако желаеш. Искам да чуя.

Влачейки жезъла по сухата трева с цвят на ръжда, аз отново тръгнах.

— Обичаше нощното небе, с всичките му звезди, блянове и мистерии. Обичаше разкази за древни места като Олимп и острова на Аполон, Делос. Обичаше всички зелени растения и всички летящи, бягащи и плуващи създания. И мен.

Макар да се въртеше по-бавно, Аила ми се струваше по-близо от всякога. Ветровете й ме обгръщаха.

— Права си — признах аз. — Наистина ми липсва. Повече, отколкото някога съм вярвал, че е възможно. — Поех си дъх на пресекулки. — Само ако можех отново да бъда с нея, Аила! Дори само за час!

— Разбирам. Дааааа, наистина.

Хрумна ми, че въпреки безплътната си форма Аила споделя някои качества с майка ми. Бе топла и грижовна и не се мъчеше да ми дава съвети на всяка крачка.

Недалеч зърнах няколко ниски храста със синкава кора и широки листа. От Риа знаех, че са ядливи. Оставих Арфата и жезъла си и тръгнах към тях, издърпах един корен и пред мен се разкри дебела грудка. Почистих я с туниката си и задъвках тръпчивото растение.

— Бих ли могъл някак да споделя това с теб? — попитах Аила. — Не знам с какво се храниш, но каквото и да е, ще се опитам да ти го намеря.

Аила поразклати едрите листа.

— Храня се само с далечните ухания на земи, които още не познавам. Създадена съм, за да скитам. — Тя леко разроши косата ми. — А сега, боя се, е време да се разделим.

Спрях да дъвча.

— Да се разделим? Защо?

Гласецът прошепна в ухото ми:

— Защото съм вятър, Емрис, и трябва да летя. Непрестанно нагоре, непрестанно напред, такава съм си аз. Имам много още да видя, във Финкайра и в други светове. — За миг Аила като че ли се поспря над Арфата. — Ти също трябва да отлетиш. Имаш още работа в Мрачните хълмове.

Намръщих се.

— И ти ли, Аила? Мислех, че поне ти няма да ми казваш какво да правя.

— Не ти казвам какво да правиш, Емрис Мерлин. Казвам ти само, че ветровете носят вести за тревожни събития и зло в Мрачните хълмове. Съюзниците на Рита Гаур отново се надигат. От ден на ден стават все по-дръзки. Не след дълго таласъмите ще излязат от пещерите си, а с тях и духовете-двойници. След това ще е твърде късно да изцелиш земите.

Стомахът ми се сви на топка, спомних си предупреждението на Каирпре. „Трябва да излекуваме Мрачните хълмове, преди да се завърне Рита Гаур, иначе ще загубим единствената си възможност. Помни, ако не изпълниш делото си, никога няма да ти простим.“

Огледах ридовете на хоризонта, около които бавно се влачеха облачни сенки.

— Ако това е истина, трябва незабавно да се върна. Няма ли да дойдеш с мен? За да попътуваме още малко?

— Бях до теб, Емрис Мерлин, по-дълго, отколкото някога съм била с някой безкрил. — Усетих дъха й на врата си. — И сега отлитам.

Натъжен, аз хвърлих грудката на земята.

— Чувал съм, че някога финкаирците са имали криле. Ще ми се никога да не ги бяха губили. Тогава и аз бих имал и щях да мога да полетя с теб.

Лека вихрушка обгърна раменете си.

— Ах, Емрис Мерлин, значи знаеш? Имахте криле и ги изгубихте. Каква трагедия бе това! Макар че са забравили, мнозина финкаирци още усещат болката между плешките си.

Протегнах сковано ръце и, разбира се, старата болка се обади.

— Аила, знаеш ли как се е случило? Дори Каирпре, който знае толкова истории, не можа да ми обясни как финкаирците са загубили крилете си. Веднъж каза, че би дал половината си библиотека, за да узнае.

Топлият вятър бавно се завъртя около мен.

— Знам как е станало, Емрис Мерлин. Може би някой ден ще ти разкажа, но не сега.

— Наистина ли си отиваш? С мен винаги става така, намеря ли нещо, губя го.

— Надявам се да ме намериш отново, Емрис Мерлин.

Ръкавите на туниката ми се развяха, а после вятърът спря, също тъй ненадейно.

Останах дълго там, докато накрая стомахът ми закъркори от глад. Пренебрегнах го. Когато се обади пак, се наведох да взема грудката и отхапах, мислейки си за Аила, сестрата на вятъра. Когато я изядох, най-сетне потеглих — на изток, към Мрачните хълмове.

Покварените земи плавно се разливаха навсякъде около мен, а аз влачех крака, като на всяка крачка мачках крехките треви. В гърба ми подухваше лек ветрец, смекчавайки гнева на слънцето, но не бе онзи, който исках. Дори повече от компанията на Аила ми липсваше усещането за радост от делото ми, което тъкмо си бях върнал и загубил отново.

От време на време докосвах торбата си с билки, която ми бе дала майка ми точно преди да се сбогуваме във влажната стаичка в Каер Мирдин. Елън ми липсваше повече от всякога и знаех, че и аз й липсвам. Ако беше тук, тя нямаше да ме изостави като всички останали… само че я нямаше. Бе тъй далеч, че и най-далечният вятър не можеше да я достигне.

Когато златистото слънце заходи по-ниско в небето, наближих една рехава горичка. Макар че не виждах плодове по клоните на овошките, в сгъстяващия се сумрак бледо сияеха няколко бели цветчета. Долових познат аромат — цъфнали ябълки. Жадно вдъхнах уханния въздух, но той не ми върна усмивката. Може би ако засвирех и върнех земята към живота, радостта щеше да ме навести отново.

Взех инструмента в ръце, но се поколебах, спомняйки си странното преживяване на повехналата поляна. Убедих сам себе си, че е било просто случайност и бавно подръпнах струните. Миг след това през дърветата и зелените поля наоколо сякаш премина ярката четка на художник. От клоните увиснаха ябълки и се наляха за секунди. Стволовете се удебелиха, корените се умножиха, а дърветата се устремиха към небето и гордо разпериха клони. Гордост изпълни гърдите ми — каквото и да се бе случило на онази поляна, явно вече не беше проблем.

Ненадейно някой извика — от едно от дърветата падна голо до кръста момче горе-долу на моята възраст и се приземи в един от напоителните канали под клоните. Чу се втори вик, а аз хукнах напред.

От канала изпълзя първо момчето, чиито коса и кожа бяха кафяви като почвата наоколо, а след него — мъж, който приличаше него, но бе по-плещест и по-възрастен. Познах го.

Никой от тях не ме забеляза и двамата застанаха в сянката на едно дърво. Мъжът изправи широкия си гръб и хвана момчето за раменете.

— Ранен ли си, сине?

Момчето потърка ребрата си.

— Не — усмихна се то. — Ставаш за възглавница.

Мъжът го изгледа развеселен.

— Не падаш често от дърветата.

— И те рядко ме изтръскват на земята! Виж, тате! Колко много ябълки!

Мъжът ахна и се втренчи в преобразените овошки с отворена уста. И на моето лице разцъфна усмивка. Тази реакция бях очаквал от Риа и останалите и именно нея щях да получа от майка си — тя обожаваше и вида, и вкуса на пресните ябълки.

— Чудо, сине! Дар от великия Дагда.

Тогава излязох от сенките.

— Не, Хон. Дар от мен.

Мъжът се стресна, като погледна първо мен, а после — съживеното дърво.

— Ето го — обърна се той към сина си. — Момъка, за когото ти разказах.

Момчето се ококори.

— Онзи, който победи злия крал? И носи името на ястреб?

— Мерлин — обявих и леко тупнах хлапето по рамото. — Баща ти ми помогна, когато най-много се нуждаех от това.

Хон прокара ръка през сплъстената си от пръст коса.

— Благословен да си, момко. Докато не чух, че си успял, няколко пъти те оплаках. Сигурен бях, че си загинал.

Подпрях се на жезъла си и се усмихнах.

— И с право. Без ножа, който ми подари, наистина щях да загина няколко пъти.

Хон ме огледа, търкайки брадичката си. Носеше само чифт широки кафяви панталони и въпреки мазолите и белезите, ръцете му изглеждаха силни като коренища на старо дърво.

— Радвам се, че старата кама се е оказала полезна, момко. Къде е сега?

— Някъде из руините на Крепостта под покрова. Не успях да убия гулиант с нея, но те са безсмъртни. Все пак успя да ми спечели няколко безценни секунди.

— Радвам се. — Погледът му премина върху магическия ми инструмент. — Виждам, че си открил Цъфтящата арфа. — Побутна сина си. — Ето, моето момче, наистина е било чудо! Никой смъртен, дори този млад ястреб пред нас, не би могъл да стори това. Била е Арфата, не момчето.

Трепнах и понечих да кажа нещо, но Хон продължи.

— За мен, синко, всички Съкровища на Финкайра са чудотворни, създадени от самия Дагда. — Тихо, почти с благоговение, той добави: — Има дори един плуг, едно от Седемте мъдри сечива, който може сам да оре полето. Наистина! И всяко поле, което докосне, ще даде съвършената реколта, нито твърде много, нито твърде малко.

Момчето поклати глава, изумено, после махна към похабения дървен плуг до канала и се засмя.

— Явно не е като този, татко! Само като те гледам как го влачиш, гърбът ме заболява.

Хон засия.

— Не колкото моят, когато паднеш отгоре ми от някое дърво.

Двамата отново се засмяха, Хон обгърна раменете на момчето с яката си ръка и се обърна към мен с грейнало от гордост лице.

— Истината е, че и аз си имам съкровище — ей тоз млад приятел. Той ми е по-ценен от цял океан чудеса.

Преглътнах и погладих с палец кожената торба на майка ми. Въпреки силния аромат на зрели ябълки още подушвах билките в нея.

— А ако някога загубиш това твое съкровище, Хон, този приятел, какво би сторил?

Лицето му се вкамени.

— Бих сторил всичко по силите си, за да си го върна.

— Дори това да значи, че ще оставиш работата си недовършена?

— Няма работа, по-важна от това.

Кимнах мрачно. Няма работа, по-важна от това.

Прекрачих канала и закрачих напред, а на границата на овощната градина застанах с лице към Мрачните хълмове. Облени от залеза, те светеха като въглени. Източената тясна сянка на жезъла ми сякаш сочеше право към нащърбеното възвишение, където бях изоставил задачата си.

Бавно се обърнах на север. Не след дълго щях да се върна към задачата си и да съживя всяко стръкче, което намеря. Ала първо трябваше да свърша нещо друго. Отново да намеря майка си. Също като Хон, аз щях да опитам всичко по силите си, за да успея.