Т. А. Барън
Седемте песни (35)

31
Сред мъглата

Топъл вятър повя в лицето ми, когато надзърнах в Отвъдния кладенец. От центъра на отвора се виеше спираловидно стълбище от същия полиран бял камък като входа. Не се виждаше докъде стигат стъпалата, но ми се струваше, че са много.

Понесъл отпуснатото тяло на Риа, аз внимателно стъпих на първото стъпало. Поех дълбоко от въздуха на Финкайра, може би за последен път и тръгнах надолу, като внимавах да не се препъна. Колкото и да ме боляха ребрата, гърлото и раменете от битката с Балор, още повече ме болеше, че нося тялото на приятел. На собствената ми сестра.

Когато бях преминал по повече от сто стъпала, две неща ме изненадаха. Първо, Кладенецът не ставаше по-мрачен. За разлика от обикновен кладенец или някой тунел, светлината не отслабваше, докато се спусках. Всъщност като че ли постепенно се усилваше. Скоро белите камъни светеха почти като перли.

Второ, спираловидният път нямаше нужда от стени. Само мъгли се виеха и сучеха край стълбището. Колкото по-дълбоко слизах, толкова по сложни и заплетени ставаха струйките мъгла. Понякога се завъртаха около краката ми или около главата на Риа, друг път се сгъстяваха в странни, непознати за мен форми.

Тези мъгли ми приличаха на онези по бреговете на Финкайра. Не толкова граница или бариера, колкото жива материя със собствен ритъм и устройство. Елън често ми бе говорила за местата помежду, като Олимп, и Видфа и Финкайра. Места, които не са изцяло нашият свят, но не са и изцяло в Отвъдния. Както мъглата не бе изцяло въздух или изцяло вода, а и двете.

Спомних си деня, в който на пода на колибата ни в Гуинед майка ми за пръв път ми бе описала Финкайра. „Земя на много чудеса, възпята от трубадури на много езици. Казват, че е отчасти в нашия свят и отчасти — в света на духовете. Нито част от Земята, нито от Небесата, а мост, който ги свързва.“

Зачудих се що за свят е Отвъдният. Ако Финкайра наистина бе мост, накъде водеше този мост? В Отвъдния свят живееха духове, за това бях сигурен. Духове, могъщи като Дагда и Рита Гаур. Какви ли бяха по-простичките духове, като моят приятел Беля? И те ли живееха рамо до рамо с великите, или другаде?

Спиралата се усукваше безкрайно около себе си и ме водеше все по-надолу. Хрумна ми, че в този свят може да няма разлика между деня и нощта. Без изгреви, залези и пътя на луната в небето щеше да ми е трудно да се ориентирам във времето. Може би дори нямаше време, или поне онова, което аз бих нарекъл време. Смътно си спомнях как Елън ми говореше за два вида време: историческото, което се движи като стрела, и в което смъртните създания живеят, и съкровеното, което се движи в кръг. Възможно ли бе Отвъдният свят да е място, изцяло в съкровеното време? Дали това означаваше, че времето се движи около себе си, както това стълбище?

Спрях и потупах с обувка едно от стъпалата. Ако бях прав за времето в този свят, като нищо можех да се върна — ако въобще се върнех — твърде късно, за да спася Елън! Можех да прахосам двата си останали дни и цели месеци, без да го осъзная. Изпънах гръб и повдигнах Риа по-високо. Тежестта й, като тази на мисията ми, сякаш беше по-голяма от всякога.

Можех само да опитам да открия Дагда колкото е възможно по-бързо, без да позволявам нещо да ме забави или да ме отклони от пътя ми.

С течение на времето нещо в мъглите започна да се променя. Вместо да се носят близо до стълбите както преди, те се отдръпваха и оформяха малки кухини, вечно променящи границите си. Не след дълго те се разширяваха и добиваха размерите на помещения, а след това — на открити пространства. Мъгливите пейзажи ставаха все по-големи и разнообразни и постоянно меняха формата си.

Пейзаж от мъгли.

Мъглата се диплеше край мен в безплътни къдри, напомнящи хълмове, равнини и остри върхове. От време на време се натъквах на подобни на облаци каньони, по-дълги и дълбоки, отколкото можех да предположа. От време на време зървах планини да се издигат в далечината. Движеха се — надолу, нагоре или и в двете посоки. Открих долини и склонове, отсечени като с нож отвесни възвишения и пещери. И навсякъде насред тях, макар да не можех да съм сигурен, се движеха форми или полуформи — лазеха, ходеха или се носеха. До една от мъгла, вечно променлива, вечно еднаква.

След време разбрах, че самите стълби са се променили. Вече не бяха твърди като камък и по тях се носеха вълнички, а очертанията им се размиваха подобно на всичко останало. Макар че все още предлагаха добра опора за краката ми, те бяха направени от същата странна материя като пейзажа наоколо.

У мен се надигна безпокойство. Това въобще не беше мъгла. Не беше дори някаква материя, въздух или вода. Беше нещо… друго, изтъкано от светлина, от идеи, от чувства. Тези мъгли показваха повече, отколкото скриваха. Много животи щяха да са нужни, за да осмисли човек дори малко от същината им.

Ето какъв бил Отвъдният свят! Менящи се, странстващи светове, наслоени един връз друг, един през друг. Можех до безкрай да слизам по стълбите, да пътувам вечно през мъглите. Безвременни. Безгранични. Безкрайни.

След това от неясния пейзаж изникна силует.