Т. А. Барън
Седемте песни (13)

9
Розмарин

Майка ми вече бе твърде изнемощяла, за да върви, така че с Риа сплетохме носилка от лози, като ги вързахме в двата края за жезъла ми и за клона на една мъртва ела. Докато работехме, разказах на Риа какво ми е казала раковината и я помолих да ни отведе при Арбаса, но още изрекох името на дървото, у мен се надигна лошо предчувствие. Нямах представа защо.

От друга страна, Риа никак не изглеждаше изненадана, че Арбаса крие ключа към Отвъдния кладенец. Навярно защото я бе виждала да дава отговори на толкова много други въпроси, тя само кимна и продължи да сплита лозите. Накрая завършихме носилката и помогнахме на майка ми да се качи в нея. Челото й гореше още по-силно, но тя не се оплакваше.

За Бъмбълви обаче важеше точно обратното. Едва бяхме тръгнали, когато шутът, подхванал задния край на носилката, започна да имитира говорещата раковина. Когато най-после забеляза, че публиката му не го намира за забавен, той поде тромаво описание на собствената си шапка, сякаш бе кралска корона. Това също не привлече вниманието ни и той взе да се оплаква, че тежкият товар изкривява крехкия му гръб и това му пречи да бъде забавен. Не отвърнах, макар че силно се изкуших да накарам и него, и звънчетата му да млъкнат, като натъпча шапката в устата му.

Риа ни водеше, нарамила Цъфтящата арфа. Държах носилката отпред, но най-много ме мъчеше собствената ми вина — тежеше ми дори да прехвърля дюната, минавайки край червеното цвете.

Преди да навлезем в Друма, преминахме през тучна ливада. Сред тревите криволичеха изворчета, а самите те се поклащаха като морски вълни. Всяко поточе се плискаше и ромолеше, обсипвайки растенията край себе си с искрящи капчици. Замислих се колко различна би ми се сторила тази красота при други обстоятелства — ако не се дължеше на магически инструмент или на усилията на велик вълшебник, а просто си беше там.

Накрая под краката ни запукаха съчки и борови иглички и навлязохме в древната гора. Наоколо притъмня, въздухът се насити от натрапчивия аромат на смола, понякога остър, понякога сладък. Клоните си шепнеха и потракваха над главите ни, а сенките зад дърветата сякаш тихо пълзяха по земята.

(Отново ме порази призрачността на този лес, който бе повече от съвкупност от живи твари — той самият беше живо същество. Преди време ми дари елховия жезъл, но сега бях сигурен, че ме наблюдава с подозрение.

Ударих си палеца на един корен и макар че почти се препънах от болка, продължих да стискам носилката. Вторият ми взор се бе подобрил от последното ми посещение насам, но сумракът все още ми пречеше. Слънцето проникваше само в най-високите части на гъстия лес, а до горския под достигаше само някой заблуден лъч. Аз обаче нямах намерение да забавя ход, за да се ориентирам. Нямах време, майка ми също.

Следвахме Риа все по-навътре в гората и с всяка стъпка странното усещане, че тя следи всяка наша стъпка, се усилваше все повече. Когато преминавахме под плетениците от клони, те потракваха неспокойно. И други създания бяха доловили присъствието ни — току зървах някоя бухнала опашка или чифт жълти очи. Сред притъмнелия злак често отекваха скимтене и вой, а веднъж, някъде съвсем наблизо, чух продължително дращене на остри нокти по дървесна кора — или пък кожа.

Боляха ме и ръцете, и раменете, но от стенанията на майка ми ме болеше повече. Бъмбълви изглежда бе достатъчно трогнат от страданията й, за да спре да мърмори, но звънчетата му все така не млъкваха. Риа пристъпваше с лекотата на полъх, но често се обръщаше притеснено към носилката.

След като часове наред бродихме през сенчести поляни, обрасли с плесен и папрати, раменете ми болезнено пулсираха, сякаш ще се пръснат. Изтръпналите ми ръце не можеха да удържат носилката. Нямаше ли по-кратък път? Дали Риа не се беше загубила? Прокашлях се, готов да я извикам.

В този миг сред клоните зърнах светлина. Докато си проправяхме път през няколко заплетени бодила, които злобно се вкопчиха в бедрата и глезените ми, светлината се ставаше все по-ярка, а разстоянията между стволовете се увеличаваха. Повей, ароматен и свеж като мента, докосна потното ми чело.

Излязохме на тревиста поляна, насред която сред мрежа дебели корени се издигаше величествен дъб. Това бе Арбаса — още по-стара, отколкото изглеждаше, и по-голяма от всяко дърво, което бях виждал някога. Огромният й ствол, дебел колкото пет-шест обикновени, се разклоняваше чак на десетина метра над главата ми, а оттам продължаваше да се извисява нагоре.

Пораснала от самото дърво, колибката на Риа се гушеше сред по-ниските клони, които се извиваха и усукваха, за да оформят стените, пода и покрива й. На всеки прозорец блещукаха завеси от зеленина. Спомних си, че когато за пръв път зърнах колибката нощем, тя беше осветена отвътре — толкова ярко, че сякаш в нея бе избухнала звезда.

Риа вдигна ръце към клоните.

— Арбаса!

Гигантът потрепна и ни посипа с роса. Смутен, аз си спомних нескопосания си опит да накарам дървото в Мрачните хълмове да се наведе към мен. Тогава Риа ме бе нарекла глупак. Докато оставях носилката на земята, си дадох сметка, че няма значение дали е била права, или не. Днес се бях показал много по-голям глупак, опитвайки нещо далеч по-безразсъдно.

— Розмарин — изхриптя Елън и посочи един храст в края на поляната. — Дайте ми малко, моля ви.

Риа незабавно откъсна едно стръкче и й го подаде.

— Ето. Толкова силно ухае, като борови иглички на слънцето. Как го нарече?

— Розмарин. — Майка ми го разтърка между дланите си и поразителният аромат изпълни въздуха. Тя доближи дребните листенца до носа си и вдиша дълбоко.

Лицето й се поотпусна и тя свали длани.

— Гърците го наричат земна звезда. Не е ли прекрасно?

Риа кимна, а къдриците й подскочиха върху раменете.

— И помага за болки в ставите, нали?

Елън се изненада.

— Откъде би могла да знаеш това?

— Куен, една моя приятелка, лекуваше ръцете си с нея. — По лицето на Риа премина сянка. — Е, беше ми приятелка.

— Съюзи се с гоблините — обясних аз, — и почти ни коства живота. Беше дър… Риа, как я нарече ти?

— Дървечовек. Наполовина дърво, наполовина човек. Последната от расата си. — Риа се заслуша за миг в шепнещите клони над нас. — Грижеше се за мен, откакто ме намерила в гората. Била съм бебе.

Майка ми трепна от болка, ала очите й не се отклониха от лицето на Риа.

— А ти… липсва ли ти семейството ти, дете?

Риа махна леко с ръка.

— О, не. Никак. Дърветата са моето семейство. И Арбаса.

Клоните отново потрепнаха и върху нас се посипа още роса. Не можех да не забележа, че въпреки безгрижния й тон, очите на Риа изглеждаха тъжни — много по-тъжни, отколкото ги бях виждал преди.

Бъмбълви, смръщил вежди и изкривил уста, се приведе към майка ми и я докосна по челото.

— По-топла си — каза мрачно. — По-топла от преди. Сега е моментът за гатанката ми с камбанките. Тя ми е най-смешната… най-вече защото не знам други. Да ти я кажа ли?

— Не — избутах го аз. — Песните и гатанките ти само ще я накарат да се чувства по-зле.

Той се нацупи и гушата му се разлюля над закопчалката на плаща му.

— Вярно е, вярно е, вярно е. — После той поизпъна гръб. — Но, помни ми думата, някой ден ще разсмея някого.

— Мислиш ли?

— Да. Може би дори теб.

— Точно така. Постигнеш ли го, ще си изям обувките — намръщих се аз. — Сега се махай. По-страшен си от проклятие, от чума и от приливна вълна едновременно.

Елън изстена и се размърда на носилката. Понечи да каже нещо на Риа, вперила в нея изпълнени с тревога очи, но се спря. Вместо това само подуши отново розмарина отново. После се обърна към мен и попита:

— Би ли ми донесъл малко лимонова маточина? Ще облекчи главоболието ми. Знаеш ли къде расте?

— Не съм сигурен. Риа може да знае.

Риа кимна.

— И малко лайка, дете, ако успееш да намериш. Често расте край борови дървета, до малки бели гъбки с червени власинки по стъблото.

— Дърветата ще ме насочат. — Риа погледна към могъщите клони на Арбаса. — Но първо нека ви вкарам вътре.

Тя свали обувките си, сплетени от кора, и пристъпи в една малка кухина сред корените. След това произнесе дълга шумоляща фраза на езика на дъбовете. Корените се затвориха край краката й, тъй че тя заприлича на фиданка до Арбаса. Разтвори ръце, за да прегърне огромния ствол и един разлистен клон се приведе и я обгърна. После се надигна, корените се разтвориха, а стволът се набръчка и в него се отвори малък вход. Риа влезе и ни направи знак да я последваме.

Наведох се да вдигна предния край на носилката и погледнах майка си. По бузите и челото й светеха капчици пот. А какво изтезание се четеше по лицето й! Като я видях такава, някой сякаш заби копие в гърдите ми и злобно го завъртя. Само че… не можех да се отърся от усещането, че част от болката не е мое дело.

Бъмбълви измърмори нещо и вдигна задния край на носилката.

Запрепъвахме се заедно към входа през лабиринта от корени. Бях само на две крачки от него, когато той започна да се затваря. Точно както първия път, когато бях дошъл! Дървото отново не искаше да ме допусне.

Риа изпищя. Размаха ръце и гневно рече нещо на Арбаса. Тя се разтресе, а свадливата врата започна отново да се отваря. Риа ме стрелна с мрачно изражение, обърна се и се закатери по чепатите спираловидни стълби във вътрешността на дървото. Наведох глава, прекрачих прага и бях поразен от миризмите, богати и влажни като есенни листа след дъжд, както и от чудовищните размери на ствола. Отвътре Арбаса изглеждаше още по-голяма, отколкото отвън. Въпреки това трябваше да внимавам да не ударя носилката в стените в мътния светлик, и да не я наклоня така, че майка ми да падне от нея.

Внимателно се изкачихме по живото стълбище. По стените се виждаха странни писания, сложни като плетката на паяжина. Руните преливаха една в друга по протежението на цялото стълбище, но също както преди аз не можех да разбера нито дума. Надеждите ми повехнаха още повече.

Накрая стигнахме до гъстата завеса от листа, която бележеше входа на колибката и стъпихме на обширен под от сплетени клони. Те оформяха и мебелите — ниската маса до огнището, двата крепки стола, шкаф с меден цвят, поръбен със зелени листа.

— О — прошепна Елън, като се понадигна, за да вижда по-добре. — Толкова е красиво!

Кимнах на Бъмбълви и оставихме носилката на пода възможно най-внимателно. Когато се изправи сковано, Бъмбълви като че ли се мръщеше малко по-малко. Огледа се, запленен от вътрешността на колибката, но аз я пренебрегнах. Не можех да спра да мисля за стълбището.

Сякаш прочела мислите ми, Риа ме докосна по ръката.

— Трябва да намеря билки за майка ти. — Тя свали Цъфтящата арфа и я остави на стената до носилката. — А ако още храниш надежди да я спасиш, ти имаш още много работа.