Т. А. Барън
Седемте песни (28)

24
Без криле, без надежда

Едва след като опитахме девет различни вида хляб (включително амброзия, още по-вкусен, отколкото го помнех), с Риа успяхме да се измъкнем от кухнята на Плутон. Накрая главният пекар напълни торбата ми с прясно изпечен сърцехляб и ни изпрати. Още щом излязохме и се вляхме в тълпата на площада, забелязахме Бъмбълви, седнал до големия хлебен фонтан.

Длъгнестият шут държеше подутия си корем и стенеше. Лицето му беше зеленикавосиньо, чак до отпуснатата гуша. Парчета златисто тесто бяха полепнали по плаща му, по косата, ушите и дори по веждите му. Триъгълната му шапка, също омазана с тесто, беше замлъкнала на главата му.

— Ооооо — стенеше той. — Смърт от преяждане! Какъв болезнен край!

Напук на себе си аз почти се засмях, но си спомних обещанието си за обувките и се сдържах.

Стенейки, той успя да ни разкаже как стоял край фонтана, наблюдавал и душел гъстата течност и накрая не успял да устои. Приближил се, омаян от аромата й, напълнил шепи с чудното тесто и го погълнал. Усладило му се и ял още, и още. Твърде късно осъзнал, че то тепърва ще се надига и то в стомаха му. Болката била тъй ужасна, че не можел да я опише.

Подпрях жезъла си на фонтана и приклекнах до него. Риа стори същото и обви ръце около коленете си, тъй че заприлича на купчинка листа и стъбълца. Край нас жителите на Слантос бързаха по задачи, целеустремени като войници.

Въздъхнах — знаех, че ние сме не по-малко целеустремени, но далеч по-бавни. А ни оставаше толкова път.

— Тревожиш се за времето, нали? — отгатна Риа. — Луната чезне бързо, остават ни не повече от пет дни, Мерлин.

— Знам, знам. А за Скока трябва да стигнем чак до Варигал. Ще трябва отново да прекосим Каньона на орлите, в Мрачните хълмове сигурно отново ще се натъкнем на врагове. — Прокарах пръст по ножницата на кръста си. — Повече, отколкото могат да отблъснат дори магически жезъл и меч.

Риа кимна към Бъмбълви.

— А той? Не може дори да стане, камо ли да тръгне.

Замислих се.

— Може да се изненадаш, Риа, но просто не ми се струва редно да го оставим. На онези скали наистина много се постара, за да ти помогне.

Тя се усмихна тъжно.

— Не се изненадвам.

— И какво ще правим? — попитах аз и раздвижих схванатите си рамене. — Само да можехме да летим…

— Като финкаирците от древността, преди да загубят крилете си.

— Нужно ми е нещо повече от криле — рече Бъмбълви, докато се обръщаше на една страна. — Трябва ми цяло ново тяло.

Разгледах жезъла си, подпрян в основата на фонтана. Върху него бяха гравирани пеперуда, двойка извисяващи се ястреби, спукан камък, а сега и меч. Толкова далеч бяхме стигнали, толкова много бяхме постигнали, но нищо от това нямаше да има значение, ако не успеех да открия душите на останалите Песни, преди времето ми да изтече.

Повторих си ги, за да разбудя надеждите си:

Скокът силата е пета,

ала във Варигал пази се.

Шестата е Отстраняване,

в бърлогата си дракон спи.

И дарът на Прозрението е последен,

магия на Забравен остров.

И вече можеш да се осмелиш,

Кладенецът на Отвъдното да дириш.

Сърцето ми се сви, когато се замислих за огромните разстояния между тези места. Дори въоръжен с Песните, как бих могъл да ги измина? Ами останалите предизвикателства? Да открия Отвъдния кладенец, да се изплъзна на людоеда Балор и да стигна до чертозите на Дагда, за да се сдобия с безценния Еликсир. Всичко това… за пет дни.

Ако можех някак да спестя време! Да пропусна една от Песните, да отида право във владенията на духовете. Само че още когато си помислих за това, си спомних предупреждението на Туата да не се поддавам на подобна лудост.

Ударих юмрук в земята.

— Как можем да сторим всичко това, Риа?

Тя отвори уста, но точно тогава четирима мъже се дотътриха до фонтана, мъкнейки огромен черен котел. Без да обръщат никакво внимание дали има някой на пътя им, те го добутаха през площада, като минаха между мен и Риа и почти настъпиха Бъмбълви. Той изстена и се изтърколи настрани, а те подпряха котела на ръба на фонтана и го наклониха. Във вече изтеклото тесто с клокочене и пръски се изля подобна на сироп кафява смес, която миришеше на карамфилово масло.

Когато се отдалечиха, до мен дотича малко кръглобузо момче и развълнувано задърпа туниката ми.

— Галви! — възкликнах аз, но зърнах безпокойството на лицето му и се вцепених. — Какво има?

— Тя го взе!

— Какво е взела?

— Онова, дето убива гоблини! Тя го взе.

Объркан, го стиснах за раменете.

— Онова, дето убива гоблини? Какво…

Погледът ми попадна върху фонтана. Жезъла ми го нямаше!

— Кой го взе?

— Момичето, високото. — Галви посочи портата. — Натам избяга.

Нимуе! Скочих и разбутах хората, прескочих едно спящо куче и хукнах през дървената порта. Макар всичко, което не бе пред очите ми, да бе удавено в мъгла, застанах под един смърч и огледах всичко, каквото можех да видя.

Нямаше никаква следа от Нимуе. Нито от жезъла ми.

— Тръгваш ли си вече?

Беше пазачът. Наблюдаваше ме от сенките, стиснал дръжката на меча си.

— Жезълът ми! — извиках аз. — Видя ли едно момиче да тича с него?

Той бавно кимна.

— Онази, дето се нарича Вивиан. Или Нимуе.

— Да! Накъде тръгна?

Пазачът подръпна самотните кичури покрай ушите си и махна с ръка към мъглите.

— Някъде там. Може би към брега, може би към хълмовете. Нямам представа. Пазя си вниманието за тези, дето влизат, а не за онези, дето излизат.

Изритах пръстта под краката си.

— Не видя ли, че жезълът ми е у нея?

— Видях, видях. Трудно е да не го види човек този твой жезъл. Само че не за пръв път я виждам да убеждава някое момче да се раздели с нещо ценно.

Присвих очи.

— Не ме е убедила! Открадна го!

Той се ухили съзаклятнически.

— И това съм го чувал няколко пъти.

Отвратен, аз отново се обърнах към неясните очертания сред равнините. Напрегнах втория си взор докрай, опитвайки се да зърна следа от крадлата. Мъгли, мъгли и само мъгли, безкрайни и лъжовни. Жезълът ми, безценният ми жезъл, изпълнен с жизнената енергия на Друма, докоснат от Туата, белязан от мощта на Песните — откраднат! Той ми казваше дали съм успял да открия душата на всяка Песен. Без него нямах никаква надежда.

Свел глава, аз се затътрих обратно към площада. Един мъж, понесъл цял куп хлябове, се блъсна в мен и изпусна няколко. Почти не го забелязах, можех да мисля само за жезъла си. Щом стигнах до фонтана, аз се свлякох до Риа.

Тя обви показалеца ми със своя и се вгледа в лицето ми.

— Значи е изгубен.

— Всичко е изгубено.

— Вярно е, вярно е, вярно е — стенеше Бъмбълви и търкаше корема си.

Риа отвори торбата ми, извади сърцехляба на Плутон, откъсна едно парче и ми го подаде. Плътна, силна миризма, богата като тази на печен дивеч, изпълни въздуха.

— Ето. Плутон каза, че ще изпълни сърцето ти с кураж.

— Ще ми е нужно повече от кураж, за да спася майка си — промърморих аз и отхапах.

Самунът ме изпълни със силен вкус… и нещо повече. Изправих гръб и поех смело въздух, наслаждавайки се на новите сили, изпълнили крайниците ми. Отхапах отново, макар че не можех да забравя истината. Жезълът ми беше изгубен, а мисията ми — провалена. Какво можех да сторя без жезъла, без още време, без криле, с които да отлетя до другия край на Финкайра?

Очите ми се наляха със сълзи.

— Не мога, Риа. Просто не мога!

Тя се премести по близо до мен, като почисти няколко втвърдени бучки тесто. После внимателно докосна амулета от дъб, ясен и глогина, който й бе дала Елън.

— Докато имаме надежда, имаме и шанс.

— Точно там е проблемът! — Извиках аз, замахнах във въздуха с юмрук и почти уцелих фонтана. — Нямаме надежда.

В този миг нещо топло повя по бузата ми. Докосване, по-леко от върховете на тънки пръсти, по-леко от въздух.

— Още имаш надежда, Емрис Мерлин — чу се познат глас. — Още имаш надежда.

— Аила! — Скочих на крака и вдигнах ръце към небето. — Това си ти!

— Ето — промърмори Бъмбълви. — Дойде му в повече. Изгуби си ума, горкото момче. Говори на въздуха.

— Не на въздуха, на вятъра!

Риа отвори широко очи.

— Искаш да кажеш… сестра на вятъра?

— Да, Рианон. — Надигна се ефирен смях. — Тук съм да отнеса всички ви до Варигал.

— О, Аила! — извиках аз. — Може ли, преди да ни отнесеш там, да отидем другаде?

— При момичето с жезъла ти ли, Емрис Мерлин?

— Откъде знаеш?

Както от земята бликва извор, така от въздуха бликнаха думите на Аила.

— Нищо не може да се скрие задълго от вятъра. Нито потайното момиче, нито пещерата, където крие съкровищата си, нито дори желанието й един ден да притежава голяма магическа сила.

Кръвта ми гневно кипна.

— Можем ли да я настигнем, преди да се скрие в пещерата си?

Внезапен порив помете земята на площада и свали шапките от главите на хората, като развя плащовете и престилките им. Обувките ми, а после и цялото ми тяло, също се отлепиха от земята. След миг аз, Риа и Бъмбълви летяхме във въздуха.