Пол Андерсън
Последният бастион (43)

40.

— Ела — каза Еико, когато Кайра започна да излива мъката, която таеше — преди да говорим за това, нека отидем в някое спокойно кътче.

Хванати за ръка, те излязоха от апартамента и тръгнаха по алеите. Хората, които познаваха едната или и двете, ги поздравяваха топло, но не особено въодушевено, като изглежда приемаха за даденост, че не биха спрели да поговорят с тях. Други си вършеха работата или дори се забавляваха по-спокойно отпреди. Не бяха се зарадвали дори когато Кайра и колегите й пилоти отведоха хората на Холдън, за да ги изпратят обратно в Северна Америка. Всички бяха удовлетворени да видят, че си тръгват, включително и двете приятелки, но радостта им беше сдържана. Когато се върна сама на Л-5, Кайра долови стаеното безмълвие.

„И когато разчупи седмия печат, в небесата се възцари безмълвие, което продължи половин час.“

Лентата ги закара до резервата Тревъроу. Прекосиха ливадите все така безмълвно. Няколко души бяха потърсили убежище — по двойки и на малки групи, но никой не беше сам. По същата причина, помисли си Кайра. Небето и слънцето, облаците и вятърът бяха изкуствени, откритото пространство — илюзия, а листата, цветчетата и крилатите създания си бяха съвсем истински.

В Дървото обаче нямаше никой. Може би могъществото му пораждаше прекалено силни чувства, за да намериш успокоение. Кайра и Еико се изкачиха на третото ниво. От него тръгваше пътека по протежението на почти равен клон. В края му имаше друга платформа с пейки под две от перилата. Клоните се разделяха настрани, израстваха отдолу, спускаха се отгоре, надипляха завеси от тъмнозелени иглички. Люлееха се и шумоляха на вятъра. През тях се мяркаха камари и висоти, буйна растителност и сияния. Топлата и необичайно мека при допир кора излъчваше ухание на смола. Прелетя дрозд.

Седнаха една срещу друга. Дишането на Еико, учестено от изкачването, постепенно се успокои. Тя погледна Кайра право в очите и се усмихна като майка, свела поглед към детето си, което се е ударило.

— Сега вече можем да говорим.

Кайра отвърна поглед към далечината.

— Gracias, querida — отвърна беззвучно тя. — Обаче… докато идвахме насам, непрекъснато се питах с какво би могло да помогне това. Само да предъвкваме очевидното.

— Не е безполезно. Не е достатъчно да знаем какво става в сърцата ни, а трябва да го споделяме. Може би само така ще получим просветление. Разбираш ли, аз също непрекъснато мисля. Сигурно се тревожиш за „Метеор“ и бъдещето?

— Разбира се. Права си, трябва да разкрия душата си пред някого, а ти… — Кайра отново я погледна и заговори припряно. — Това, което се случи в последно време, не е истинската криза. Всичко се натрупва като огромна вълна и когато тя се разбие върху нас, не зная дали ние, „Метеор“, ще я преживеем. Баща ти разбира политиката по-добре от повечето хора. Какво очаква той?

— Казва, че реакцията срещу „Метеор“ ще продължава да набира сила — отговори с равен глас Еико. — Гътри-сан показа с каква сила разполага, а тя е ужасяваща. Страхът поражда омраза. Чувствата се подхранват сами.

— Но ние трябваше да действаме! — извика Кайра. — Трябваше! Не е ли така?

— Вие останахте верни на себе си…

— Gracias — промълви Кайра. — Имах нужда да чуя това.

— … както и родът Тайра^[1] — добави Еико.

Кайра премигна.

— Моля?

— Или сиуксите, или Конфедерацията в миналото на твоята страна. Те са спечелили техните си победи. Но в края на краищата враговете им са ги сломили — Еико въздъхна. — И все пак нищо не е безсмъртно. Къде са сега Минамото?

— Ние можехме да победим. Можехме да накараме цялата Земя да ни се поклони. — Гласът на Кайра стихна. — Няма да стане, това е очевидно. По дяволите, аз не бих го направила. Не бих могла да убивам така нито заради дадена дума, нито за каквото и да било. Както казва Гътри: „Самите ние би трябвало да се превърнем в шибано правителство. Какъв е смисълът?“

— Мисля, че той няма да се поколебае да използва икономическата си сила. Умее да преговаря. Да прави компромиси. Да печели време.

Кайра кимна, приведе се, опряла лакти на коленете си, загледана втренчено.

— О, да. Но за какво в края на краищата?

— Разбирам. — Еико остана известно време неподвижна сред шепнещия вятър.

После се наведе, потупа приятелката си по рамото и каза тихо:

— И аз имам предположения. Без съмнение несъществени, но може би ще искаш да ги чуеш.

Кайра вдигна глава.

— Казвай.

— Федерацията ще се опита да постави „Метеор“ и Луната под свой контрол. Те ще се съпротивляват. Кой ще вземе връх — баща ми не се наема да прогнозира, но смята, че шансовете са на страната на Федерацията, поне до голяма степен. Той смята… надява се, както и аз, а изглежда и ти го потвърждаваш, че „Метеор“ ще се откаже от употреба на насилие.

Еико направи пауза.

— Дори и да останат свободни, а Луната да запази независимостта си, в края на краищата и двете искат преди всичко да запазят стария порядък, но той е обречен. „Метеор“ вече промени необратимо всичко, включително себе си. А и времето не чака.

Кайра кимна отново.

— Социална революция. Еволюция на машините. Цялата вселена мутира под нозете ни.

— Разполагаме с други вселени.

Кайра се ококори.

— А?

Еико се засмя.

— Не в буквалния смисъл, искам да кажа. Имах предвид други светове.

— Искаш да кажеш, че трябва да емигрираме? Еико, ти си по-наясно.

— Постарах се да проследя техническите аргументи възможно най-добре. Вярно, не могат да заминат много. Но ще отидат хората, които истински го желаят.

— Да отидат? Къде, в името на Маккенън? Къде съществува такова място, което можем да използваме?

Голи скали, помисли си Кайра, пустини, температури като в крематориум, пещерен студ, смъртоносна радиация, въздух, който не е годен за дишане, или пълна липса на въздух — красотата и величието на Бога, богатството на ресурсите, спасило Земята от опасността да бъде оголена и окончателно отровена, единственото място, в което потомците на човешкия род могат да положат глава. Или е възможно да се изфабрикува поредната колония на Марс или на някоя луна или астероид, да се изгради още един О’Нийл, но каква ще е ползата от това? Човекът няма да стане по-свободен, отколкото е. Може да се преместят в облака Оорт. Или в пространството на най-отдалечените от Слънцето комети, където то е просто най-ярката от звездите — дори и там не би било достатъчно далече.

— Алфа Кентавър. Планетата Деметра.

Кайра се изненада, че чува това от Еико.

— Не престанаха ли хората да си фантазират за нея? — каза с насмешка тя. — Безнадеждно е. Възможна за заселване, да, донякъде, но животът там едва сега е започнал да излиза от морето, а на всичкото отгоре не е съвместим с нас като вид. А сушата… и най-каменистата пустиня на Земята е Райска градина в сравнение с нея.

— По тези причини първите заселници могат спокойно да направят там каквото си пожелаят.

— Пътуването… знаеш за какви цифри, за какви разходи говорим. Ти си наясно. Или си забравила? Изпращането дори на няколко заселници ще доведе до фалит дори самата „Метеор“.

— Тъкмо затова обществото, от което бягат, тази горяща къща, не може да ги последва.

— И за какво? След хиляда години — сблъсък! Краят.

Пред очите на Кайра се появиха изображенията, които беше виждала симулирани на компютърни екрани. Две слънца в орбита едно около друго… но не, беше по-сложно от това. В далечината се поклащаше Проксима, въгленче от червено джудже, често изригващо в неголеми пламъци, уловен пътешественик, прекалено блед и отдалечен, за да има съществено значение. Звездата А беше по-голяма, със светлина като на Слънцето, но с едва около половината му яркост. Б има яркост около една трета от тази на А, а край него обикаля само една планета, след като А беше изтръгнала Фаетон от нея. А имаше три планети, най-отдалечената, от които беше Деметра. И на Деметра имаше живот.

Колко ужасяващо малко бяха световете с живот, дори примитивен като на Деметра! На Марс бе имало навремето, за кратко, преди студът и влагата да превърнат планетата в мумия. На Кентавър също по-късно, когато А се бе нажежила при стареенето си и глетчерите се бяха стопили и образували океани. И там за кратко, преди смъртта отново да възцари правата си.

А можеше да задържа стабилно планети на разстояние от около два и половина пъти разстоянието от Земята до Слънцето, Силата на Б бе по-малка. Мястото между двете звезди бе забранена зона — там те деформираха всяка орбита в хаотична и не съществуваше нищо, освен астероиди с безразборни и променящи се траектории. Покрай тази зона беше преминал Фаетон — преди един милиард години? След това всяко ново преминаване правело орбитата му все по-нестабилна до момента, в който А го отнела от Б и той започнал да обикаля около по-голямата от звездите, регресивно, в постоянно променящи се кометовидни елипси. Тези елипси се пресичали с траекторията на Деметра на равни непостоянни модални точки, поради което и хората дали на небесното тяло същото име като на един астероид, пресичащ земната орбита. На Алфа Кентавър това име придобило много по-голямо значение.

Беше невъзможно да се изчисли положението на сменилата звездата си планета за повече от пет или десет хиляди години напред, но това не бе и толкова важно. След малко повече от хилядолетие Фаетон щеше да се сблъска с Деметра.

— Другите системи с планети с атмосфери с кислород, които познаваме, са прекалено далеч — продължи Кайра. — Изпратените ще бъдат мъртви завинаги, преди някой построен от нас кораб да ги отведе там. Не че някой може да стигне до Алфа Кентавър, разумно погледнато, освен ако не е робот или киберкопие. Но нека предположим, че успеем някак — каква ще бъде ползата за нас? Не, това не е решение.

Мислеше, че вече се е примирила с представата за една реалност, в която животът е нещо крехко, изчезващо, случайност. Сега разбра, че не се е примирила.

Еико го каза вместо нея.

— Хиляда години са период, който може да се преживее. Много повече са от времето, през което важните за теб ценности могат да оцелеят тук. През тези години ще се случат много неща.

— Разбира се. Например да се избръщолевят всякакви безсмислици.

Кайра долови в изражението на Еико състрадание вместо болка. Овладя се и добави неуверено:

— Съжалявам. Това не беше предизвикано от нищо. Говори разочарованието ми. Ти… ти говориш сериозно, нали?

Еико отново се усмихна.

— Отчасти. Можем спокойно да си играем с идеи, когато никой не ни слуша.

— Ммм, bueno, това винаги е била голяма мечта. Ако разполага с хиляда години, една колония би могла да измисли нещо. Но Еико, това е толкова отчайващо несигурно!

— Нима това означава, че е абсурдно? — отговори тя.

Погледът й се премести към разлюляното, шепнещо и променящо багрите си зелено.

— Спохождат ме разни фантазии, когато си седя сред висотите на Дървото. Фантазии за еволюцията. Биолозите ни уверяват, че тя няма цел, няма предопределение. Просто се получава, ненадейна и прекрасна като дъгите. Все пак пяната на древните морета се е превърнала във вишневи цветчета, тигри и деца, които виждат дъгата и й се радват.

Но и в убийства, рак и правителства, помисли си Кайра. И изрече на глас:

— Слушала съм, разбира се, рапсодии за пътя на човечеството към звездите. Кой не е? Всяка експедиция се е препъвала в практическите проблеми.

— Първата риба, която е излязла на брега, също е имала значителни проблеми от практическо естество. Моля те, скъпа, остави ме да продължа.

— Разбира се. Извинявай.

— Питала съм се. — Еико се протегна да хване едно клонче, което се олюляваше близо до нея. Допря игличките му до бузата си и го остави на вятъра. — Това защо е тук… Дървото? Животът, еволюцията… ембрионалната плазма, върху която работи еволюцията, не търси по свое собствено желание докъде може да го доведе селекцията… животът е създал не само хората, но и тревата, дърветата и птиците. Защо? Как се случва това? Дали защото носим в себе си потребностите, които трябва да изпълним и които са толкова стари, колкото и потеклото ни? Аз си мисля, че силата на живота не е прогресивна. Тя е дълбоко консервативна. Прави каквото трябва, за да ни запази.

Противно на всичкия здрав разум през тялото на Кайра внезапно преминаха духове, които достигнаха до нервните окончания.

— Ние излязохме в космоса, за да спасим живота на Земята — каза задъхано тя. — А и земните критерии… Обновлението беше отклонение, осъществено въпреки фанатиците… Първите заселници в Америка са отишли там, за да съхранят същността си. „Правата ни като англичани“.

— Хората са примитивни, немодифицирани животни — добави Еико. Запазваме много от това, което другите са загубили.

— Така е защото сме развили особени белези — оспори Кайра. — Ходене на задните крака, палец за здраво хващане, голям мозък.

— Същото се отнася и за нашите общества — отговори й Еико. — За да запази това, което е, животът по необходимост се приспособява, развива се — и така променя същността си. Но посоката на тази еволюция е зададена от желанието да се пребъде.

— И смяташ, че на Алфа Кентавър…

Кайра замълча.

Еико разтвори широко ръце.

— Просто едно хрумване. Съгласна съм, че е налудничаво.

— Ако беше така, amiga, никога нямаше да го изречеш — отговори Кайра.

Духовете викаха на непознат за нея език. В думите й вече нямаше никакви колебания.

— Тези дни ще имам възможност да говоря с Гътри. Мога да му пусна мухата. Какво би навредило? А и кой знае… кой знае? — обърна се към вятъра космическият пилот.