Пол Андерсън
Последният бастион (13)

10.

База данни

Селището беше високо и уединено. През един прозорец на къщата просналият се на пода Гътри виждаше последното зарево от запад над парцелите с насаждения да залива бледите треви и редките храсталаци на изток, докато високото плато помръкваше в далечината, а червеното сияние обагряше в розово снежните върхове зад него. Над тях небето притъмняваше и една планета се разискряше — Сатурн, предположи той. Слънчевите лъчи позлатиха няколко лами, които едно пастирче прибираше от паша. Животът и изпитанията продължаваха неизменния си ход, доколкото войната и политиката го позволяваха.

Слънцето изчезна и се спусна мрак. Повя лек и хладен вятър.

Усети го, защото малкият прозорец не беше остъклени ако се наложеше, нямаше да може да затвори капаците. Самата къща едва ли заслужаваше да се нарече така: „cabana“^[1] би отговаряло повече на стаичката с мръсен под и няколкото мизерни предмета в нея. Пръстените стени, слава Богу, бяха яки, а и двама мъже не биха могли да поддържат по-голямо помещение.

Надникна предпазливо за няколко секунди иззад ръба. Ако подаде навън главата си, ще я пробие куршум. Едва не се случи, когато двамата с Морено отблъснаха стремителната атака на сендеристите; огънят им беше осуетил точната стрелба и нападателите бързо се оттеглиха.

Гътри забеляза джипа. Намираше се на около петдесетина метра по изровения път — двамата с Морено бяха изскочили от него, докато партизаните ги атакуваха с масирана стрелба. Не знаеше как се добраха до това убежище, нито дали не е благоразумно да вирнат високо ръце и да се оставят на милостта на маоистите. Не бяха спрели да го обмислят. Гътри беше изкрещял обичайната команда, бяха грабнали пушките си за всеки случай и бяха побягнали на зиг-заг, приведени до земята. Къщата се оказа празна — дали случайно, или защото обитателите й се бяха изнесли от страх. Едва когато влязоха, Гътри установи, че е взел ключовете от колата.

Пазеха я двама души. Вече беше успял да ги огледа: ниски яки индианци с екипировка от неясен произход и, огнестрелни оръжия — един автоматичен пистолет и вероятно откраднат колт АР-15 — в готовност за стрелба. Бяха се настанили вътре и можеше да различи само блещукащото огънче на цигарата. Пастирчето излезе от полезрението му. Не се виждаше друг човек или сграда наоколо. Останалата част от бандата несъмнено беше под онези покриви заедно с обитателите, при които се бяха разквартирували. Нямаше никаква информация от колко време са тук, вероятно отскоро, нито с каква готовност бяха посрещнати. Това нямаше особено значение. Пристигнат ли „Сендеро Луминосо“, или ги посрещаш като славни освободители, или умираш, понякога по доста гаден начин.

Той извърна поглед от прозореца. Луис Морено Куирога — дребен силует в сгъстяващия се мрак — наблюдаваше от отсрещния.

— Слава Богу! — каза Гътри на английски. — Страхувах се, че ще включат на късо колата и ако не успеят, ще я потрошат. Сега няма да го направят до сутринта.

— Не вярвам изобщо да го направят — отговори свободно на същия език Морено.

Двамата се бяха сприятелили като студенти по инженерни науки в Сиатъл. Той взе диплома, а Гътри прекъсна следването си и сега се бяха озовали в Чили, родината на Морено.

— Искат на всяка цена да ни заловят.

— Да, но може да искат джипа.

Беше ценна плячка, докаран от Щатите — вехт, но добре поддържан, способен да стигне до всяка точка. „Вехт“ означаваше, че беше произведен от „Американ мотърс“, поради което беше солиден и надежден, а и не му трябваше безоловно гориво, което рядко се намираше в Андите.

— Може да ни принудят да се предадем от глад. Не, от жажда.

Гътри усети с ноздри сухия въздух.

— Едва ли — отговори Морено. — Заради престижа, ако не друго. Сигурно по-късно през нощта, когато се изтощим и ни се доспи, а и няма да ги виждаме добре, ще се принудим да стоим край прозорците, а те ще разбият вратата и ще нахлуят.

— И аз си мислех същото. Значи да ги причакаме. Аха, защо дрънкаме на американски? Луис, amigo mio, lo siento…^[2]

— Шшт! По-добре на английски. Някой може да ни чуе.

— Да, правилно. Аз… дяволски съжалявам, че те забърках в това.

Морено се изсмя тихичко.

— Ние се забъркахме в това, Енсън. Не си ме принуждавал повече, отколкото аз теб на купона във Ванс Холбрук, когато предпочете бира вместо донесения от мен ром.

— Да, но… Това беше предимно моя идея…

Да натрупат малко капитал. Да тръгнат на юг. Пазарът за класически коли се беше посъживил заедно с икономиката, а благодарение на грижите на собствениците им и климата в северно Чили и Перу се срещаха доста запазени в отлично състояние коли. Купуваш евтино, откарваш на север, продаваш скъпо.

— При това много добра — добави Морено. — Грешката не беше, че се прехвърлихме в Перу, а че отидохме на пътешествие до езерото Титикака заради онзи глупак от Ло, който твърдеше, че по тези места вече няма терористи.

— Може да е бил прав за местата, до които е стигнал. Това може да е самотна банда, тръгнала в далечен набег. Би трябвало да се досетя за тази възможност и да се погрижа поне за конвой. — Гътри се изплю. — О, мамка му, бърборим си като двама либерали, а? Чувство за вина. Остава да поемем отговорността за тукашната мизерия.

Гласът на Морено прозвуча мрачно.

— Те така го преценяват. — Замълча. — Не мисля, че ще ни оставят като заложници за откуп, ако се предадем. Особено след проблемите, които им създадохме пред очите на хората. През цялото време си останахме двама твърдоглавци. Да си вземем поука за в бъдеще.

Страхът, който Гътри изпитваше, отстъпи място на гняв и нетърпение.

— Първо трябва да се измъкнем. Ще го направим!

— Кога?

На Гътри му се прииска да отговори „Веднага“, но се овладя.

— Щом се стъмни достатъчно. Те също ще изчакат за прикритие на нападението си, но луната не изгрява преди единайсет и вероятно не бързат. Тръгваме ли след час?

— Прието. — Кротко: — Ако нямаш нищо против, искам да обмисля някои работи и да се помоля.

— Ясно. Аз също.

Да помисли все пак. Достатъчно е частица от съзнанието му да е нащрек. Най-вече тялото, болезнено напрегнатото животно с изострени докрай сетива под изгряващите една подир друга звезди над сивкавата равнина. Оставеното на мъчителното очакване съзнание, ако не почерпи сили отнякъде другаде. Гътри се опита да запуши уши, за да не чува шепота от противоположния ъгъл на стаята. Не е редно да подслушваш, когато някой разговаря със сърцето си.

Или със своя Бог. За Гътри двете бяха едно и също.

Върни щастливите дни в тази нощ. „Мога да извикам спомените от дълбоката безкрайност.“ Да, но ще пристигнат ли, щом ги повикаш? Баща му, едър машинист с тих глас, не свеждаше глава пред никого. Майка му, вечно засмяна, сама вливаше ум и разум в компютърните програми на работното си място. Сузи… Господи, беше пропуснал дипломирането й в колежа, дори не се досети да й изпрати подарък или да опита да й се обади.

От уютния дом към неприветливия пристанищен град и промишления му квартал. Олимпийско благородство и древни гори. Прииждащите огромни вълни от самия край на света. Застиналият сред безветрието едномачтов платноход, едно съвършено синьо зазоряване и сред тишината дузина китове убийци, прекосяващи пролива Хуан де Фука, а един от тях надига за момент глава над перилата, сякаш за да му каже добро утро. Разходка в дъжда под боровете, ръка за ръка с една девойка… Не. Бременността, думите, сълзите и приглушения кикот, беглите целувки дълго след аборта и неизменното материнско изражение в погледа, макар никога след това да не изрече нито една лишена от нежност дума… Беше я предал поради небрежност и своенравие, всички тях, както сега беше предал сам себе си.

Устните му копнееха за лулата му, но беше в колата.

Кога, по дяволите, ще изтече този час? Защо да чака още? Вече е достатъчна чернилка. Всеки момент чарлитата може да нападнат, ако ги е подценил, и тогава вече ще е твърде късно. Да натисне бутона, за да зърне циферблата на светлинната и отново да провери часа. Не още, не още. Защо не? Нали каза един час. Шейсет минути. Ако не може да издържи, ще се изложи пред Луис. Задръж, приятелю, задръж. Изпей си някоя песен — не високо, на Луис няма да му хареса, а наум — всички песни, които знаеш, включително най-грубиянските. Особено грубиянските. „Никога не споменаваме леля Клара…“

Време е, за Бога, време е.

— Да вървим.

Сякаш го изрече някой друг.

Светкавично прошепнато обсъждане кой какво ще направи. Остави случайностите, те са непредвидими. Ръката на Морено стисна рамото на Гътри в тъмното.

— Каквото и да се случи, ти си истински приятел, Енсън. Благодаря ти.

На Гътри му се прииска да изпитва същия порив, а в отговор смотолеви:

— Ти също. Хайде, да им покажем какво можем.

Свиха пръсти — тек и чифт — кой да изскочи пръв през вратата. Падна се на Морено. Той се шмугна покрай ръждясалите панти и се втурна приведен край стената, зави на ъгъла, стиснал пушката с две ръце. Гътри се понесе с тежки стъпки след него. Джипът блещукаше смътно под звездите.

Чу избръмчаването, преди да чуе трясъка. Ха, бяха оставили най-малко един навън. Не се отглеждай за него, продължавай.

Още един трясък. И още един. Морено падна на една страна. Търкулна се два пъти и остана да лежи ужасяващо проснат.

Продължавай.

На Морено се беше паднала отсамната страна на колата. Гътри тръгна натам вместо него. Приближи се изотзад и сграбчи дръжката на задната врата. Беше студена. Не бяха се сетили да заключат. Отвори я рязко. Мъжът на кормилото се беше попривел. Другият до него беше неясно тъмно петно. Размаха оръжието си като обезумял. Гътри стреля. Мъжът се блъсна върху таблото и се свлече в сянката надолу. Гътри стреля срещу другия. Той се наклони и се скри от погледа му, пищейки пронизително… пронизително…

Гътри се завъртя с гръб към метала. Морено представляваше противна купчина на земята. Гътри стреля няколко пъти с полуавтомата си повече или по-малко напосоки. Не трябваше ли да остави за третия? Метна пушката в колата и се втурна напред.

Надвеси се над Морено. Очните му ябълки се белееха на едва различимото лице. Кръвта около устата му проблесна на светлината на звездите. Дали чу „Не, не, vaya^[3]…“ или беше само някакво къркорене в гърлото му? Не изоставяме нашите ранени — не каза, нито си помисли той. Беше прекалено зает. По-силен, отколкото очакваше, той грабна Морено и се втурна обратно към колата.

Разнесоха се крясъци. Залаяха и засвистяха изстрели. Чу куршумите да трещят по бронята на джипа, но нито един не го улучваше. Беше трудна мишена в мрака, движеше се светкавично, изненадващо. Шибан гаден късмет, че улучиха Луис. Гътри се докопа до колата. Прегази с ботушите си мъжа, който се гърчеше и виеше под него. Нещо изхрущя.

Гътри стовари Морено на задната седалка и се мушна зад кормилото. Без да губи време да затръшва вратите, напъха ключа, отпусна стъпала върху педалите и сграбчи лоста за скоростите. Двигателят изрева.

Все повече мъже търчаха наоколо в непрогледния мрак. Маоистите разполагаха със собствен транспорт. Очукан пикал изскочи с ръмжене откъм осеяния със светещи прозорци изглед на селото. Фаровете му заопипваха наоколо. Гътри изключи своите и натисна газта. Отворените врати се заблъскаха.

С тракащи зъби продължи няколко километра по стръмното и неравно шосе. Когато камионетката изостана на значително разстояние, се престраши да включи фаровете, превключи на четири колелета и излезе от пътя. Пикапът не можеше да го последва, а никой не би го настигнал пеша.

Накрая реши, че вече може да спре. Тишината се стовари отгоре му. Измъкна се навън, дръпна рязко задната врата и се мушна вътре.

— Луис? Луис, дърто момче?

Под сиянието на небесния купол насреща му зееше провиснала челюст. Очите се взираха изцъклени, без да премигнат, без сълзи.

Метежникът отпред също беше мъртъв. Единственият куршум беше проникнал отдолу през челюстта и бе излязъл от горната част на черепа, строшавайки предното стъкло. Всичко беше оплескано с кръв и парчета мозък. Бяха започнали да се съсирват на студа. Метежникът беше почти момче, може би на шестнайсет, макар да изглеждаше на четиринайсет.

Гътри свали трупа, за да го намерят приятелите му. Дано успееха преди мравките и лешоядите. Почисти мръсотията, доколкото бе възможно, измъкна Морено — беше застинал в нещо като ембрионална поза: не беше ли това характерно за инките? — и подкара нататък. По-късно разбра, че другото нещо, което беше оставил зад гърба си, беше неговата собствена младост.