Джейн Костело
Нежененият ми приятел (78)

Глава 78

Последният път, когато гледах как Хенри играе ръгби, беше, когато той бе на шестнадесет години. Никога не го бях виждала да играе, след като бе възмъжал, и не можех да не си помисля, че ако го бях сторила, щях да съм разбрала много отдавна колко привлекателен бе той.

Беше невероятен на игрището — отнемаше безстрашно топката, отбелязваше точки без никакво усилие и играеше по-бързо и по-неуморно от всеки друг. Той се радваше на поредния успешен удар — третия за този мач, аз пищях гордо, докато съотборниците му се втурнаха към него и го повалиха, ликувайки.

Тогава си спомних, че не беше мой. Окаляните му, потрепващи бицепси не бяха мои. Загорелите му от слънцето гърди, скрити под тази великолепна потна тениска, не бяха мои. Дългите, мускулести крака не бяха мои. Бяха на Ерин.

Освен това притежаваше неотразима усмивка и мил характер, благодарение на който въобще не се вълнуваше от това какво мислят останалите. Той ми помаха енергично зад очертанията на игрището.

— Каква фантастична изненада — каза той, след като бе притичал до мен веднага след крайния сигнал на свирката. — Не съм предполагал, че се интересуваш от ръгби.

— Аз също. Но играта наистина ме запали.

— Радвам се да го чуя — усмихна се той. — Скоро ще те направим фен.

— Ъъъ… не бих стигнала толкова далече.

Той се засмя:

— Ще ми дадеш ли десет минути, за да се изкъпя и преоблека? Виж ме на какво приличам.

Когато Хенри се зададе, изглеждаше също толкова неустоим — косата му беше влажна от душа, чистите му дънки и тениска прилепваха плътно към тялото му. Днес ухаеше на омекотител за дрехи и дезодорант. Мирисът му накара сърцето ми да забие неудържимо.

Думите на мама отново преминаха през съзнанието ми. „Ако му се наложи да избира, той би избрал теб“.

Нямах никаква представа дали бе вярно, но със сигурност знаех едно: този път щях да му кажа. Може би щях да унищожа всичко, но трябваше да му кажа.

— Добър мач, Хенри. — Гласът принадлежеше на един от съотборниците му, висок, тъмнокож полунападател от Карибските острови. — До скоро! — добави той и го потупа по гърба.

Хенри вдигна ръка:

— До скоро, Карл.

Когато отново останахме насаме, призовах целия си кураж.

— Искаш ли да пийнем някъде? — попитах го аз. — Има нещо, за което трябва да поговоря с теб. Нещо, което трябва да ти кажа на всяка цена.

Той забави ход и ме погледна:

— Всичко наред ли е?

— Разбира се — отвърнах бързо, — хайде да изчезваме оттук.

Откритата бирария на „Блек Лайън“ беше доста безлюдна, вероятно защото бе необичайно хладно за началото на юли. Насочих се към любимото ни място под жасминовите храсти, в тази част, която беше застлана с калдъръм. Свалих пуловера и го наметнах на гърба си, като пъхнах ръце между краката си. Хенри се върна от бара.

— Да не ти е много студено? — попита той, като остави питиетата на масата и потърка гърба ми. Когато ръката му докосна тялото ми, усетих пълзящата топлина, въпреки двата пласта дрехи.

— Добре ми е. Ами ти?

— Знаеш ме — свикнал съм да ми е леко студено. Докато растях, няколко пъти страдахме от измръзвания и едва тогава татко се сети да сложи отопление.

Настъпи тишина. Личеше си, че очаква да кажа нещо.

— Как е работата? — Реших, че трябваше да загрея преди грандиозното заявление.

— Всъщност брилянтно. Клиничните опити в Танзания, в които участва част от екипа, са наистина обещаващи.

— Хей, това е страхотно.

Той кимна:

— Въпреки това е сложно, защото маларията не е като полиомиелита или дребната шарка, за които има една ваксина. За да се преборим с нея, имаме нужда от много различни ваксини. Но явно се движим в правилната посока.

— Колко е вълнуващо да си част от нещо подобно — облакътих се на масата.

— Права си, вълнуващо е. Ще бъде трудно да напусна…

Той спря насред изречението си и ме погледна смутено.

Когато осмислих думите му, ми се зави свят. Нима се канеше да каже това, което си мислех?

— Да напуснеш ли? — повторих аз.

Той замислено отпи от бирата си и сведе поглед:

— Предполагам, че все някога трябваше да ти го кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Тази мисъл ме ужасяваше, защото ми е кофти заради апартамента и…

— Какво да ми кажеш, Хенри? — Гласът ми трепереше.

— Макар че съм сигурен, че е глупаво. Знам, че ще се зарадваш заради мен, защото ти си такава.

— Хенри! — сопнах се аз. — Кажи ми за какво говориш! — Сърцето ми биеше силно, докато се взирах в него, объркана и зашеметена.

Той преглътна:

— Нали се сещаш, че Ерин непрекъснато говори за това пътуване?

— Да. — Изведнъж се вцепених.

— Е, тя най-сетне реши да го предприеме.

— О. — За част от секундата сърцето ми запрелива от радост при мисълта, че Ерин щеше да се разкара от сцената. Знаех, че това не ме правеше добър човек, но беше по-силно от мен.

— Когато предложи да замина с нея, първоначално отказах. После, след известно време, идеята започна да ми се струва все по-привлекателна. Тази възможност е твърде добра, за да я изпускам.

Отново вдигнах поглед към него, като осъзнах какво се опитваше да ми каже. Стомахът ми се преобърна, имах чувството, че някой бе стегнал гърдите ми с ремък.

— Не успях да си взема една свободна година, преди да вляза в университета, и това вероятно е едно от малкото неща в живота ми, за които съжалявам — продължи той. — Предполагам, че тогава не съм имал смелост. Но сега това се промени.

Долових аромата на жасмин, но натрапчивата му сладост, която обикновено обожавах, сега всеки миг щеше да ме накара повърна обяда си.

— Така че — той се усмихна, — взех решение.

— О?

— Заминавам с нея.

Лицето му се озари от вълнение и щастие. Вдигнах чашата с вино към устните си. Можех да чуя как издрънча в зъбите ми.

— Ядосана си, нали? — бързо попита той. — Имам предвид — заради апартамента? Реших, че лесно ще си намериш друг съквартирант, а ако не успееш, се предлагат много едностайни квартири. Ако не можеш да се справиш сама, ще продължа да плащам наема, докато ме няма. Последното нещо, което искам, е да ти създавам някакви неприятности.

Преглътнах с усилие, опитвайки се да скрия чувствата си.

— Не са неприятности, Хенри — едва промълвих.

— Честна дума, Луси — продължи той, — никога няма да те изоставя. Можеш да останеш, колкото си пожелаеш.

— Аз… знам. Всичко е наред. — Насилих се да се усмихна.

— Знаех си, че ще ме разбереш.

Той се приведе към мен и ме прегърна. Когато ръцете му обгърнаха раменете ми, се борех със сълзите си и се опитах да се стегна. Когато най-сетне ме пусна, отметна кичур коса от лицето ми и ме погледна в очите.

— Хей — промълви нежно той, — нали не си разстроена?

Исках да поклатя глава, но вместо това кимнах.

— О, Луси — изпъшка той и отново ме прегърна. — Имаш Доминик, която да се грижи за теб, докато ме няма. Ще се оправиш.

— За колко заминаваш?

— Една година.

Две прости думички. И въпреки това ми нанесоха два силни удара в стомаха.

— Може и за по-дълго — продължи той. — Ще импровизираме.

— Една година? — повторих дрезгаво.

— Ти си тази, на която трябва да благодаря за случващото се — прошепна той и отново помилва косата ми.

Вдигнах поглед, а болката в гърдите ми стана нетърпима:

— На мен ли?

Той кимна:

— Никога нямаше да мога да направя това, ако не ми беше вдъхнала увереност. Честна дума, Луси Тайлър, ти си най-добрата приятелка на света.