Джейн Костело
Нежененият ми приятел (59)

Глава 59

Бе трудно да се опише атмосферата, която цареше в апартамента през следващите две седмици. Нещата едва ли щяха да бъдат по-странни дори и ако Мерилин Менсън бе поел задълженията на наш чистач.

Първоначално ми се струваше, че Хенри си беше у дома всеки път, когато се прибирах. Не беше никак лесно да свикна с това, като се имаше предвид, че преди присъствието му бе толкова рядко събитие. Той направи неколкократни опити да поговорим за случилото се, но аз го режех всеки път.

Това беше в противоречие с всичко, което бях научила през годините, които посветих на страниците с читателските проблеми, и бях сигурна, че Мариела Фростръп не би го одобрила. Но нищо не можех да променя. Бях се изложила до смърт. Бях крайно засрамена. Непрекъснато ми се искаше да живеех някъде другаде. Като например на Сатурн.

Все още не бях обсъдила случващото се с Доминик или Ерин. Определено не им бях казала за това, което стана в Нощта на задушения морски дявол по карибски. Разбира се, че ми бе минало през ум, но сякаш, ако бях обсъдила чувствата си към Хенри, това щеше да ги направи по-истински. Много благодаря, но по-добре да се преструвам, че не бяха или пък че бяха изчезнали.

Стратегията ми беше да се преструвам, че това никога не се бе случвало; да проявя твърдост. Донякъде подейства. Поне накрая Хенри спря да повдига въпроса, макар че все още продължаваше да се размотава из апартамента в отчаяни опити да премахне напрежението.

Трябваше да подчертая, че и аз очевидно исках да премахна напрежението, но беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Преди мислите ми, свързани с Хенри, бяха така безметежно чистосърдечни. Обичах го като приятел и нищо повече. Сега в главата ми бушуваха объркване и противоречиви емоции.

В най-чистата му форма тъгувах за стария ред; за нашето непорочно платонично приятелство, което бе съществувало така естествено, лишено от романтично обвързване. Липсваха ми непринудените закачки, разговорите, възможни само между двама души, които си знаеха и кътните зъби. Свивах се, когато долавях напрежението в гласовете ни, когато всеки път опитите ни да пресъздадем отново нашата простичка връзка завършваха с провал.

Накратко — знаех, че нищо, с изключение на времето, нямаше да накара нещата да тръгнат постарому. Много време. Надеждата, в която се бях вкопчила, бе, че ако двамата с Хенри се престорехме, че нищо не се е променило, то това предсказание щеше да се сбъдне с времето.

Но плановете ми бяха саботирани — аз го желаех. Желаех го до безумие.

Сигурно бях много повърхностна, след като единственото нещо, което можеше да ме тласне към някакво момичешко увлечение по съквартиранта ми, бе това, че бе напазарувал нови дрехи и бе сменил подстрижката си с що-годе нормална.

Но по-важното бе, че това бе Хенри, ставаше въпрос за Хенри. За Хенри, за бога! Не можех да желая Хенри.

И все пак, очевидно бе точно обратното.

Че защо иначе непрекъснато ще си припомням моменти от Нощта на задушения морски дявол по карибски, и то точно тези, в които той смъкваше презрамката на сутиена ми и… ох, знаете какво се бе случило.

Ставаше абсурдно. Не можехме да останем в една и съща стая заедно, без сърцето ми да запрепуска диво, а кръвта да нахлуе в главата ми. И макар че и двамата подскачахме като ужилени, когато ръката му неволно докоснеше моята, коленете ми омекваха.

В един момент бе станало толкова зле, че се молех да излиза по-често. Тогава той наистина започна да го прави и сега отново ми липсваше. Нямах никаква представа с коя се виждаше Хенри в момента, защото не питах. Смятах, че не бива да обсъждам любовния му живот. Предпочитах да се придържам към по-безопасни теми. Като например състоянието на икономиката. Или ремонта на съседната пицария. Или факта, че плочките на банята се нуждаеха от повторно фугиране. Нищо чудно, че искаше да се измъкне от къщата.

Вероятно се чудите защо бях толкова уверена. Ами… какво да ви кажа?

Това не се случваше за пръв път.