Джейн Костело
Нежененият ми приятел (44)

Глава 44

Вечерта неусетно се изтърколи, сякаш някой беше натиснал копчето за бързо превъртане. Днес излязохме в единадесет и тридесет, но преди да се усетя, беше станало един сутринта и все още бяхме в разгара на забавлението. Бях се поободрила, защото малко по-рано вечерта, преди да поръчаме нещо за хапване, за да се подкрепим, тялото ми беше започнало да моли за милост. Сега бях възстановила енергията си и имах чувството, че можех да продължа до зазоряване.

— Доминик говори много за теб — каза ми Джъстин и отпи от бирата си. Доминик и останалите си бъбреха с един от клиентите и за първи път имах възможност да говоря с него насаме. Досега бяхме обсъдили конното надбягване, моята (вечно изтекла) членска карта за фитнеса и дали коктейлите бяха само за момичета (той смяташе така, освен ако не се намираш на Бахамските острови).

— Тя доста говори и за теб — отвърнах аз.

— Тя е мило момиче — обади се той.

Внимателно огледах изражението му. „Мило“ едва ли бе определението, което очаквах. За първи път отношението на Доминик към някой мъж бе почти сериозно и затова се надявах на нещо по-възторжено. „Смайващо възхитителна“ би свършило работа. „Жената на мечтите ми“ с малко повече усилия. Но „мила“? Не.

— Разбира се, и ти си мило момиче. — Той се захили глуповато.

Усмихнах се неловко.

— Здравей, Любовнико — каза Доминик, която се бе появила изневиделица незнайно откъде. Той се притисна към нея и я целуна бавно по устните. Когато се разделиха, тя се обърна към мен и се засмя:

— Господи, каква късметлийка съм, нали?

През последния един час Рейчъл благополучно бе успяла да уварди Хенри и когато се озовах при тях, беше във весело настроение.

— Хенри добър съквартирант ли е? — ухили се тя.

— О, той е кошмар — обадих се аз. — Не позволявай на сговорчивия му чар да те подмами, Рейчъл. Когато поиска, става доста опърничав.

— Благодаря ти, Луси — засмя се Хенри.

— Шегувам се — добавих аз. — Той наистина е страхотен. Невероятно страхотен. Единственият израз на антисоциално поведение, ако въобще може да се нарече така, е, че свири прекалено силно на пианото си.

Рейчъл отново се разтопи:

— Ти свириш на пиано? Обожавам пианото.

Започвах да си мисля, че ако бях казала на Рейчъл, че през свободното си време Хенри отпушваше канализациите, щеше да обожава и това. И все пак, не бих могла да се оплача: надявахме се да постигнем точно такъв ефект с „Проекта «Хенри»“. Просто никога не бях предполагала, че ще се окаже толкова успешен.

— Добър ли си? О, обзалагам се, че си — продължи тя.

— Не съм нещо изключително — отвърна скромно Хенри. — Сравнително компетентен, но нищо повече от това.

— Сравнително компетентен ли? — подсмихнах се аз. — В сравнение с кого? С прочутия пианист Либерачи ли?

— О, Хенри, тук имат пиано. — Рейчъл изпадна във възторг.

— Нима? — Той изведнъж се притесни.

— Хайде де, защо не ни посвириш? — Тя засия.

— О, нннеее бих могъл — запелтечи Хенри. — Искам да кажа, та тук вече свири музика.

Рейчъл изглеждаше разочарована:

— Дали нямам някакви шансове да те придумам?

— Абсолютно никакви — отвърна той.

Рейчъл се усмихна, но разочарованието й беше осезаемо, не беше очаквала подобен отговор. Тя промълви:

— Извинете ме, отивам да се поосвежа.

Когато изчезна към другия край на бара, Доминик изникна изневиделица:

— Правилно ли съм разбрала, че Рейчъл се опита да склони Хенри да посвири на пианото?

— Да — отвърна Хенри, — но се канех да й кажа, че ако направя нещо толкова смотаняшко, няма да се отрази никак…

— Няма нищо смотаняшко в това да можеш да свириш на музикален инструмент — прекъсна го Доминик. — Някои от знаменитостите, за които най-малко се предполага, че биха се превърнали в световни секссимволи, дължат привлекателността си на музиката. Виж Мик Джагър. Лиъм Галахар. Стивън Тайлър. Ако бяха зад гишето на местния кооперативен магазин, никой не би ги погледнал повторно. Но на сцената нещата стоят по корено различен начин.

— Нима? — Хенри започна да се оглежда за аварийните изходи.

— Да! — изкрещя Доминик. — Ако смяташ, че до момента си успял да впечатлиш Рейчъл, изчакай да видиш каква ще бъде реакцията й, когато те чуе да свириш на пиано. Хайде, нека да понатиснем газта на твоето ново „аз“. Недей да разочароваш двете ни с Луси.

Хенри ме погледна и раменете му увиснаха. И двамата знаехме, че нямаше да се отърве.

С Хенри се вторачихме в пианото, докато Доминик изчезна, за да помоли някого да спрат музиката.

— Какво ще изсвириш? — попитах аз, като се притеснявах заради него.

— За бога, не знам — изсъска той. — Едва ли Вивалди ще бъде приет добре тук.

— Какво ще кажеш за песента „Да преследваме колите“^[1]? Обожавам как я свириш. Особено онази игриво-закачлива част в средата. А и знаеш всичките думи.

— Искаш да пея? Луси, да не си полудяла?

— Е, имаш прекрасен глас — прочетох изражението му. — Но не, вероятно, прав си.

— Хайде, Хенри! — Доминик се появи отново и го завлече към стола пред пианото, а после се оттегли и се присъедини отново към Рейчъл и мен.

Рейчъл и Доминик пляскаха въодушевено, но останалите посетители на бара не обърнаха никакво внимание на случващото се. Той неохотно свали сакото си и го метна върху пианото, разхлаби вратовръзката и нави ръкавите си. За миг мярнах стария Хенри. Добрият стар Хенри, който изпадаше в паника, когато някоя жена го заговореше, дори и само за да го попита за някоя посока.

Той пое дълбоко дъх, за миг затвори очи и направи убедителен опит да се успокои. Когато ги отвори, ме погледна и се усмихна. Отвърнах на усмивката му, като се надявах, че изглеждам съпричастна, а не парализирана от страх заради него.

Той положи ръце върху клавишите на пианото.

И засвири…

Веднага разпознах началните тонове на песента на групата „Оейзис“, макар версията, позната на повечето хора, да започваше с гърмящи китари. Изпълнението на Хенри на песента „Тя е поразителна“ беше звучно, великолепно и пълно с чувство. Барът беше страшно шумен, но човек не можеше да не се заслуша. Бе невъзможно да определиш музиката му като фон. Трябва да спреш и да се потопиш в нея, докато го съзерцаваш.

Все повече хора започнаха да се заслушват. Хенри се отдаде на музиката и направи нещо, което ме удиви. Той се приведе към микрофона и запя.

— Тя е поразителна…

Бях чувала гласа на Хенри стотици пъти. Той пееше, когато свиреше на пианото у дома. Пееше под душа. Пееше, когато препичаше филийките сутрин. И въпреки това тази вечер гласът му бе завладяващ — възхитително дрезгав и възбуждащ, един поразителен акомпанимент на мъжествената мелодия на пианото. Едва успях да откъсна поглед от него.

— … Семейство, пълно с чудаци…

— Мисля, че съм влюбена — замря Рейчъл. Почти успях да видя как коленете й омекнаха.

Доминик ме сграбчи за ръката и се изкиска:

— Това е дяволски невероятно!

— Той винаги е бил доста добър…

— Луси — прекъсна ме тя. — Погледни хората наоколо. — Огледах залата. — Виж момичетата.

Гледката беше сюрреалистична. Хенри беше заобиколен от мъже и жени, добре де, главно от жени, които танцуваха и ръкопляскаха и се наслаждаваха на изпълнението му.

Преместих се напред, за да огледам по-добре. Човекът, когото видях, ми бе така познат и толкова чужд. Това бе Хенри, моят Хенри, но в същото време бе някой напълно различен.

Сега вече се бе отпуснал и се наслаждаваше на изпълнението си, като съзнаваше ефекта, който имаше върху тълпата. Очите ми поглъщаха очертанията на лицето му, докато пееше енергично и с удоволствие. Погледът ми се спусна към извивката на бицепса му, а пръстите докосваха клавишите, които сякаш се подчиняваха на властта му. После се втренчих в чувствената му шия, устата, загорялата от слънцето адамова ябълка…

О, господи, какво ставаше? Защо си мислех странни неща за Хенри? За Хенри!

Усетих как сърцето ми заби лудо, а кръвта нахлу в лицето ми. Единствено бях доволна, че Пол не беше тук, за да го види. Добър въпрос — къде бе Пол? И въобще пукаше ли ми?

Вдигнах глава и почувствах как стомахът ми се преобърна, когато погледът ми попадна върху устата на Хенри. Поради някаква необяснима и за мен самата причина се улових, че се чудех какво ли ще бъде усещането да го целуна. Не както преди, като приятели. Да докосна с език неговия, да вкуся влажната му уста, нежно да захапя меките му, плътни устни…

— Луси, добре ли си? — попита Доминик и ме сграбчи за лакътя.

— Не — отвърнах аз.

— Какво има?

Песента достигна кулминацията си и барът избухна във възторжени аплодисменти. Хенри потърси лицето ми сред тълпата. Когато погледите ни се срещнаха, усетих как слабините ми се изпълниха с топлина и в съзнанието ми внезапно нахлу една картина: представих си как разкопчавам ципа на панталоните на Хенри и лудешки го обгръщам с бедрата си, стенейки от наслада. Това беше един от онези отвратителни мръснишки сънища, в които се появяваше най-неподходящият човек, само дето бях съвсем будна.

Прималя ми.

Обърнах се към Доминик и дрезгаво промълвих:

— Няма нищо. Само дето…

— Какво?

— Дом, мисля, че желая Хенри.