Маркъс Зюсак
Крадецът на книги (26)

Библиотеката на кмета

Несъмнено към улица „Химел“ №33 се приближаваше нещо голямо, за което Лизел нищо не подозираше. Или да го кажем по-друг начин, в момента момичето си имаше други по-големи грижи:

Беше откраднала книга.

Някой я беше видял.

Крадецът на книги реагира. По очаквания начин.

 

 

Всяка нейна минута и всеки неин час минаваха под знака на тревогата, или дори на параноята. Такъв беше обичайният ефект от съзнанието за извършено престъпление, който е особено силно изразен при децата. И в такива случаи те обикновено си представят безбройните начини, по които ще бъдат заловени. Хора, които неочаквано изскачат пред теб иззад ъгъла; учители, които изведнъж разбират всеки грях, който някога си извършил; полицаи, които идват да те приберат, винаги когато трепне лист или се затръшне далечна врата.

За Лизел самата параноя се превърна в наказание, както и страхът от доставките на пране в дома на кмета. И както можете да предположите, когато моментът настъпи, Лизел удобно пропусна къщата на Гранде Щрасе. Тя се отби в къщата на болната от артрит Хелена Шмид, взе прането на влюбените в котките Вайнгартнерови, но подмина къщата на бургмайстера Хайнц Херман и съпругата му Илза.

* * * ОЩЕ ЕДИН БЪРЗ ПРЕВОД * * *

Бургмайстер = кмет

При първия случай Лизел каза, че просто е забравила за този адрес — доста наивно обяснение според мен, имайки предвид, че кацналата на хълма къща се виждаше от целия град и беше направо незабравима. Когато за втори път се върна с празни ръце, тя излъга, че не е имало никого вкъщи.

— Нямаше никого в къщата?

Мама беше скептична. А нейният скептицизъм я подсещаше за дървената лъжица. Тя я размаха по посока на Лизел и каза:

— Връщай се там веднага и ако пак си дойдеш без пране, по-добре не си идвай изобщо!

— Настина? — Това беше отговорът на Руди, когато Лизел сподели с него какво е казала мама. — Искаш ли да избягаме заедно.

— Ще умрем от глад.

— Аз и без това умирам от глад!

Те се засмяха.

— Не — рече тя. — Трябва да го направя.

Двамата обикаляха града, както обикновено правеха, когато Руди я придружаваше. Той винаги се опитваше да бъде джентълмен и й предлагаше да носи торбата, но Лизел всеки път отказваше. Заплахата от Watschen тегнеше само над нейната глава и следователно единствено на нея можеше да се разчита, че ще носи торбата както трябва. Всеки друг можеше да се отнесе невнимателно с нея, да я усуче или да я смачка и затова не си струваше да поема рискове. Освен това ако позволеше на Руди да я носи, в замяна той можеше да поиска да получи целувка, което беше изключено. Ето защо, за да облекчи товара си, момичето прехвърляше торбата от рамо на рамо на всеки стотина крачки.

Лизел вървеше отляво, а Руди отдясно. През по-голямата част от времето Руди говореше за последния футболен мач на улица „Химел“, за това как е помагал в магазина на баща си или за каквото му дойдеше на ум. Лизел се опитваше да го слуша, но не успяваше. Онова, което чуваше, беше страх, който звънтеше в ушите й и ставаше все по-оглушителен с всяка следваща крачка към Гранде Щрасе.

— Какво правиш? Не е ли тук?

Лизел кимна, че Руди е прав. Всъщност тя се беше опитала да подмине къщата на кмета, за да спечели малко време.

— Е, върви тогава — подкани я той. Небето над Молкинг се смрачаваше. От земята лъхаше студ. — Хайде, Saumensch. — Руди остана на портата.

След пътеката имаше осем стъпала, които водеха до масивната входна врата, която приличаше на чудовище. Лизел погледна намръщено месинговото чукало.

— Какво чакаш? — извика Руди.

Лизел се извърна с лице към улицата. Имаше ли начин, имаше ли изобщо някакъв начин да избегне това? Имаше ли друга история, или да го кажем направо — имаше ли друга лъжа, за която не се е сетила?

— Нямаме цял ден. — Отново далечният глас на Руди. — Какво чакаш, по дяволите?

— Ще си затвориш ли устата, Щайнер? — Това беше вик, произнесен като шепот.

— Какво?

— Казах да млъкнеш, глупав Saukerl такъв…

Сетне тя се обърна отново към вратата, вдигна месинговото чукало и потропа три пъти, бавно. От другата страна се чуха приближаващи се стъпки.

Първоначално тя не погледна жената, а впи поглед в торбата с пране в ръката й. Изучи подробно шнурчето за стягане, докато я вземаше. Получи и парите и след това — нищо. Съпругата на кмета, която никога не говореше, просто стоеше по хавлия, а меката й пухкава коса беше вързана на къса опашка. Почувства се лек полъх. Нещо като въображаемо издихание на труп. Но отново нямаше думи и когато Лизел намери смелост да вдигне глава към нея, лицето на жената не изразяваше упрек, а пълна отчужденост. За миг тя погледна момчето зад рамото на Лизел, сетне кимна, отстъпи назад и затвори вратата. Момичето дълго остана да се взира в огромната врата пред себе си.

— Хей, Saumensch! — Никакъв отговор. — Лизел!

Лизел се обърна.

Предпазливо.

Тръгна по стълбите обратно, дълбоко погълната в размисъл.

Може би жената все пак не беше я видяла как открадва онази книга. Беше почти мръкнало. Може би това беше един от онези случаи, когато ти се струва, че някой те наблюдава, а всъщност той си гледа нещо съвсем друго или просто си мечтае. Каквато и да беше истината, Лизел не се впусна в допълнителни анализи. Тя си беше свършила работата тук и това беше достатъчно.

Отърсило се от мислите си, момичето продължи надолу по стълбите, взимайки последните три наведнъж.

— Да вървим, Saukerl. — Тя дори си позволи да се засмее. Единайсетгодишната параноя беше могъща. Единайсетгодишното облекчение беше еуфорично.

* * * НЕЩО МАЛКО * * *

ЗА НАМАЛЯВАНЕ НА ЕУФОРИЯТА

Тя се беше измъкнала, без да й се случи нищо.

Съпругата на кмета без съмнение я беше видяла.

Тя просто изчакваше подходящия момент.

* * *

Изминаха няколко седмици.

Футбол на улица „Химел“.

Четене на „Свити рамене“ между два и три часа през нощта, посткошмарно, или следобед в мазето.

Още едно благоприятно посещение на къщата на кмета.

Всичко беше прекрасно.

Докато се случи нещо.

Следващият път когато Лизел посети къщата на хълма, без Руди, възможността се откри сама. Беше ден за събиране на пране.

Съпругата на кмета отвори вратата, но този път не държеше торбата, както обикновено. Вместо това тя отстъпи настрани и даде знак на момичето с тебеширената си ръка да влезе вътре.

— Идвам само за прането. — Кръвта на Лизел изстина. Стана на трохи. Тя едва не се строполи на парчета на стълбите.

И тогава жената произнесе първата си дума. Тя протегна ръка със студени пръсти и каза:

— Warte. Чакай.

Когато се убеди, че детето ще я послуша, тя се обърна и влезе бързо вътре.

— Слава богу — въздъхна момичето с облекчение. — Тя отива да го вземе. — Лизел имаше предвид прането.

Но жената не носеше нищо подобно.

Когато дойде и се спря в една почти невъзможно крехка неподвижност, тя държеше грамада от книги, притиснати към корема си, от нивото на пъпа до началото на гърдите й. Изглеждаше толкова уязвима в очертанието на чудовищната врата. Дълги ефирни мигли и само намек за изражение на лицето. Загатване.

Ела и виж, казваше то.

„Тя ще ме подложи на мъчения — реши Лизел. — Ще ме прилъже вътре, ще запали камината и ще ме хвърли в нея заедно с книгите. Или ще ме заключи в мазето и ще ме умори от глад.“

Но въпреки това — може би примамена от книгите — тя осъзна, че влиза в къщата. Скърцането на обувките й по дъските на пода я накара да се свие плахо, а в един момент, когато дървото изстена, Лизел почти се спря. Но съпругата на кмета само извърна глава назад и продължи към една врата с цвят на кестен. Сега на лицето й беше изписан въпрос.

Готова ли си?

Лизел проточи леко шия, сякаш можеше да надникне зад вратата пред тях. Очевидно това беше знакът тя да се отвори.

 

 

— Боже мой…

Момичето произнесе тези думи гласно и те потънаха в стая, пълна със студен въздух и книги. Книги навсякъде! На всяка стена имаше претрупани и въпреки това безупречни лавици с книги. Почти беше невъзможно да се види боята върху дървото. Имаше книги с гръбчета в черни, червени, сиви и всякакви други цветове, а буквите върху тях бяха с всевъзможни стилове и размери. Това бе едно от най-красивите неща, които Лизел Мемингер бе виждала.

Тя се усмихна в почуда.

Смаяна от самото съществуване на тази стая!

Дори когато се опита да изтрие усмивката си с ръка, момичето веднага разбра, че това упражнение е безсмислено. Тя почувства как очите на жената обхождат тялото й, и когато я погледна, те се бяха спрели на нея.

Настъпи тишина, която й се струваше почти невъзможна. Тя се обтегна като ластик, готов всеки миг да се скъса. Момичето наруши мълчанието.

— Мога ли?

Двете думи увиснаха над огромното пространство, застлано с дървено дюшеме.

Жената кимна.

Да, можеш.

* * *

Постепенно стаята се сви, докато крадецът на книги вече можеше да докосне лавиците, които бяха само на няколко малки стъпки разстояние. Тя прокара опакото на ръката си по първата лавица, слушайки шумоленето на ноктите си, които се плъзгаха по гръбначния мозък на всяка една от книгите. Звукът наподобяваше музикален инструмент или нотите на бягащи крака. Момичето включи и другата си ръка. Те се надпреварваха една друга. Лавица след лавица. И се смееше. Гласът й беше свободен, високо в гърлото, и когато най-накрая се спря в средата на стаята, тя остана там дълги минути, гледайки ту лавиците, ту пръстите си.

Колко книги бе докоснала?

Колко бе почувствала?

Лизел пристъпи напред и го направи отново, този път много по-бавно и без да обръща ръката си, позволявайки на дланта си да усети всяко едно от гръбчетата на книгите. Беше като магия, като нещо прелестно, като ярки лъчи, проблеснали от полилей. На няколко пъти беше почти готова да извади някое заглавие от мястото му, но все пак не се осмели. Бяха твърде съвършени.

В един момент отново зърна жената вляво от нея. Очарователно прегърбена, тя все още крепеше кулата от книги, притисната до тялото си. Върху парализираните й устни се появи усмивка.

— Искате ли да…?

Лизел не завърши въпроса си и вместо това направи онова, което се канеше да попита. Приближи се и пое внимателно книгите от ръцете на жената. Сетне ги сложи на празното място, където бяха седели допреди малко, близо до леко открехнатия прозорец. Студът отвън нахлуваше в стаята.

За момент се замисли дали да не го затвори, но сетне се отказа. Това не беше нейната къща и не можеше да се бърка в установения ред. Вместо това се върна при дамата зад нея, чиято усмивка сега приличаше на рана и чиито ръце висяха грациозно до тялото й. Като ръцете на момиче.

И сега какво?

В стаята се възцари усещане за неловкост и Лизел хвърли един последен мимолетен поглед към стените с книги. Думите се оформиха колебливо в устата й, но все пак тя ги изстреля наведнъж.

— Трябва да вървя.

Бяха необходими три опита преди действително да тръгне.

 

 

Лизел почака няколко минути в коридора, но жената така и не се появи, и когато се върна при вратата на библиотеката, тя я видя да седи на писалището, взирайки се с празен поглед в една от книгите. Момичето реши да не я безпокои, тръгна обратно по коридора и взе прането.

Този път Лизел избягна болезненото място в дюшемето, придържайки се към лявата стена на дългия коридор. Когато затвори вратата зад себе си, се чу месингово изщракване и държейки прането до себе си, тя погали плътта на дървото.

— Тръгвай — каза си Лизел.

В началото, докато бързаше към вкъщи, беше замаяна.

Сюрреалистичното преживяване със стаята, пълна с книги, и вцепенената съкрушена жена вървеше редом с нея. Тя го виждаше върху стените на сградите, като пиеса. Може би то беше подобно на откровението на татко, свързано с Mein Kampf. Накъдето и да погледнеше, Лизел виждаше съпругата на кмета с грамадата от книги в ръце. На всеки от ъглите чуваше шумоленето на собствените си длани, които смущаваха спокойствието на лавиците. Видя отворения прозорец, полилея с прекрасната светлина. Видя и себе си как си тръгва, без да каже дума на благодарност.

Скоро нейното упоение се превърна в безпокойство и самоотвращение. Започна да се упреква.

— Ти не каза нищо. — От време на време между забързаните си стъпки тя тръсваше отривисто глава. — Нито „довиждане“. Нито „благодаря“. Нито „това е най-красивото нещо, което съм виждала“. Нищо! — Тя несъмнено беше крадец на книги, но това не означаваше, че не трябва да има никакви обноски. Не означаваше, че не може да бъде учтива.

Продължи да върви още няколко минути, борейки се със своята нерешителност.

Когато стигна улица „Мюнхен“, на колебанието й беше сложен край.

В момента, в който зърна табелата STEINER — SCHNEIDERMEISTER^[1], тя се обърна и хукна обратно.

Този път вече нямаше двоумение.

Момичето почука на вратата, изпращайки месингово ехо през дървото.

Scheisse!^[2]

Пред нея стоеше не съпругата на кмета, а самият кмет. В бързината Лизел бе пропуснала да види колата, която беше паркирана отпред на улицата.

Облечен в черен костюм и с мустаци, мъжът заговори:

— Мога ли да ти помогна?

Лизел не можеше да каже нищо. Все още не. Тя стоеше приведена, останала без дъх, но за щастие жената дойде, когато се беше посъвзела поне отчасти. Илза Херман се спря зад съпруга си, малко встрани.

— Забравих — каза Лизел. Тя вдигна торбата и се извърна към съпругата на кмета. Макар и още задъхана, тя успя да изпрати посланието си в пролуката между кмета и касата на вратата, така че да стигне до жената. Думите дойдоха накъсано. — Забравих… аз просто… исках — каза Лизел, — … да ви благодаря.

На лицето на Илза Херман отново се изписа познатото болезнено изражение. Пристъпвайки до съпруга си, тя кимна едва-едва, почака и сетне затвори вратата.

На Лизел й трябваше още минута, за да може да си тръгне.

Тя се усмихна на стъпалата.