Сандра Браун
Безследно изчезнал (16)

Шестнадесета глава

Кийли погледна навън и с ужас установи, че земната повърхност и хоризонтът вече бяха наклонени под опасен ъгъл. Перката на хеликоптера продължаваше да се върти, но моторът не издаваше никакъв звук. Малката машина се въртеше все по-бързо, дори докато се приближаваше към земята.

— Не! — извика тя. — Не! — хеликоптерът се наклони напред и тя усети как предпазният колан се врязва в тялото й, но той не можеше да я задържи. Миг по-късно се откачи и главата й се блъсна със страхотна сила в предното стъкло. Усети, че й прилошава.

— Помощ! — извика тя, но не знаеше дали някой я чу и дори дали беше казала думите на глас. — О, не, Господи! Не! — тя безуспешно се опитваше да отвори очи, но някаква ослепителна светлина й пречеше. Малко встрани от нея се оформи нечий образ.

Марк! Видя го да се усмихва гордо и уверено. Той беше ведрото, открито, темпераментно момче, което си спомняше. Очите му заблестяха щастливо и изненадано, когато я видя, а усмивката му беше весела както обикновено. Марк! — викаше съзнанието й, — ти си жив. Очевидно не изпитваше болка. Той не беше безименен скелет в джунгла на другия край на света. Духът му беше жив в тази сфера, в която тя бе захвърлена.

Или се лъжеше? Светлината започна да изчезва, образът на Марк постепенно се разми. Искаше да поговори с него, но той й махна весело и се обърна с гръб към нея. Започна да се отдалечава натам, откъдето беше дошъл. Зад него се спусна гигантска завеса, която ги раздели. Тъмнината бързо се сгъстяваше и Кийли губеше битката с нея. Тя жадуваше за топлото и светло място, където беше Марк.

Но тъмнината се носеше насреща й. Миг преди да я погълне, Кийли осъзна с учудваща яснота, че сърцето й беше намерило покой, какъвто не познаваше от години. В този проблясък от време между два свята тя беше споделила, дори преживяла смъртта на Марк. Сега можеше да го остави да почива в мир. Когато го видя жив, обгърнат от бляскаво и ослепително сияние, тя можеше да приеме смъртта му в този свят и да го пусне.

Кийли се отпусна и с въздишка се остави мракът да я погълне.

 

 

— Спокойно, легни спокойно. Не, госпожице Престън, легнете. Всичко е наред. Вие сте в болница.

Силни и в същото време внимателни ръце притискаха раменете й към леглото, пречеха й да се изправи.

— Оправи тази превръзка, Патси. Разхлабила се е — докато първите ръце я придържаха, други оправяха нещо на челото й. — Трябва да се събуди. Госпожице Престън, събудете се. Хайде. Отворете очи и ни кажете „здрасти“.

Кийли се опита да изпълни молбата, но клепачите й тежаха като олово и тя не можеше да ги повдигне. Гласовете, които излизаха от гъстата мъгла, бяха напрегнати и тя продължаваше да опитва, докато не видя процеп светлина.

— Е, здравейте. Мислихме, че няма да сте приятелски настроен гост. Грейси се обижда, ако пациентите не й говорят.

— Така си е. Особено ако пациентът ми е знаменитост. Как се чувствате?

От белите униформи на сестрите я заболяха очите. Под езика й беше пъхнат термометър. Току-що бяха премерили кръвното й налягане.

Къде… кога… как? Въпросите препускаха в ума й, като се бореха с болката, която вече се бе настанила там. Тогава си спомни въртящия се хеликоптер и отново се опита да се изплъзне от притискащите ръце.

— Джо! — От гърлото й излезе нещо като грачене. — Джо.

— Добре е — казаха й. — Приземи онзи хеликоптер на площадката както обикновено.

— Приземил? — думите сякаш се въртяха в ума й, докато намерят изход. — Но…

— Не се безпокой сега за това. Подробностите — по-късно. Ти си единствената жертва. Сега, мислиш ли, че ще можеш да отпиеш малко севън-ъп, без да го повърнеш върху тази страхотна нощница, която успяхме да ти облечем?

Тя поклати отрицателно глава, но те поднесоха чашата с наклонена сламка и Кийли отпи няколко пъти, преди отново да заспи.

Пътят към пълното съзнание беше дълъг и объркан. Не знаеше колко пъти се събуди. Сънят й бе тежък и все не можеше да отвори напълно очи. Знаеше, че в сгъвката на ръката й е закачена система, и всеки път, когато се опиташе да я помръдне, усещаше тръбичката.

Родителите й влизаха и излизаха от сънищата й, докато тя не осъзна, че те наистина са там. Майка й плачеше тихо. Баща й се чувстваше неловко и тромаво, но я целуна по челото, когато тя успя да му се усмихне в момент на прояснение.

Веднъж се събуди и видя надвесено мъжко лице. Стори й се смешно с къдрава руса коса, която го обрамчваше като венец.

— Здрасти — поздрави я мъжът бодро. — Просто гледам каква работа съм свършил.

Тя се вгледа в него объркано и той явно прочете въпроса в погледа й.

— Доктор Уолтърс. Наричай ме Дейвид. Твоята приятелка ми се обади, когато разбра, че трябва да ти се направят няколко шева на челото. Аз съм пластичен хирург. Ще остане съвсем малък белег, точно при косата, но съм толкова добър, че едва ли ще се вижда с невъоръжено око.

Тя се усмихна.

— Иначе добре ли си? Имаш ли нужда от нещо?

Тя поклати глава, затвори очи и отново се унесе.

Тогава като по чудо, паяжините се разкъсаха и тя се събуди с ясно съзнание. Главата я болеше ужасно, но това беше разбираемо. Омаломощаваща слабост караше крайниците й да треперят, но сестрите настояха да се изправи и да се разходи в стаята, преди да си легне замаяна. Тя успя да изпие цяла кутия ябълков сок и да го задържи в стомаха си, затова сестрите махнаха омразната игла от ръката й. На мястото остана син белег.

До края на деня, Кийли подремваше от време на време, но сънят й вече не беше тежък и безпаметен. Вечерта успя да прочете новините за нещастието във вестниците, които сестрите й бяха запазили. Стаята й беше пълна с цветя, които не беше успяла да оцени. Сестрите охкаха и ахкаха при всеки букет и стояха близо до Кийли, когато тя им четеше картичките. Едната не беше подписана и сестрите бяха много нещастни, тъй като букетът беше най-хубавият и най-големият — огнен сноп жълти рози. Тя откъсна една от тях и я сложи на възглавницата си.

На следващата сутрин успя да стане, да се изкъпе, облече една от своите нощници и се гримира. Малка чанта с нейни принадлежности се беше появила чудодейно в стаята през нощта. Когато попита, майка й отрече да има нещо общо.

И докторът, който я беше приел в болницата, и личният й лекар я прегледаха и се съгласиха, че може да посреща посетители. Директорът на „Кей Ди Ай Екс“ влезе и тя се трогна от загрижеността и облекчението му, че все още е жива. Донесе й картички от колегите от екипа, които бяха обичайно шеговити и непочтителни. Накараха я да се смее, докато не я заболя главата.

По-късно влезе Джо Колинс. Очите му бяха насълзени, когато се наведе и я прегърна силно.

— Джо, благодаря ти — промълви тя. След като се поуспокои, той й обясни какво се е случило.

— Някаква малка частица блокирала тръбата за горивото и моторът спря. За щастие стабилизирах машината и успях да я приземя с помощта на така нареченото автоматично завъртане. Перките продължават да се въртят известно време, разбираш ли. Бяхме почти над площадката, когато това се случи, така че… — той повдигна рамене скромно. — Опитвах се да задържа хеликоптера в равновесие и същевременно се безпокоях за теб. Виждах само, че лицето ти е цялото в кръв.

— Ти ми спаси живота, Джо.

Мъжът неочаквано се смути и смени темата. След като си тръгна, тя си поотпочина, а сестрите убедиха другите посетители да изчакат.

След вечеря Кийли седна в леглото и реши да погледа телевизия, когато чу тихо почукване на вратата.

— Влез — рече тя.

На прага се появиха Никол и Чарлс. Приятелката й изглеждаше кротка и тревожна. Когато Кийли протегна ръце към нея, тя прекоси стаята и се хвърли в обятията й.

— Кийли, съжалявам. Нарочно ли направи това, за да ме накажеш, заради ужасния начин, по който ти говорих? О, Господи, когато те чух да пищиш там горе, мислех, че ще умра.

— Чула си ме?

— Всички те чухме — обади се Чарлс. — Спомняш ли си, че ти беше по средата на разговора с водещия. Боя се, че той не реагира достатъчно бързо и не изключи микрофона ти. Слушателите чуха всичко.

Кийли покри устата си с ръка и затвори очи.

— Не знаех. Колко ли ужасно е било.

— Е, направи те героиня — обясни бодро Никол, като разбра, че са й простили.

— Ти ли си виновницата за пластичния хирург и за чантата с нещата ми?

— Чарлс и аз.

— Благодаря ви — жените си стиснаха ръцете и се взряха една в друга разбиращо.

— За онази вечер, Кийли…

— Забравено е. За много неща беше съвсем права.

— И за много неща не ми беше работата да говоря.

— Не, е вярно. Ти си ми приятелка.

— Да, наистина — и двете бяха опасно близо до сълзите.

Чарлс ги спаси от емоционалната сцена.

— Скъпа, не си казала новината на Кийли — каза той мило.

Кийли беше толкова шокирана от факта, че Чарлс нарича Никол „скъпа“, че за момент се взря в него, преди да се обърне към Никол.

— Каква новина?

Никол се обърна към него на ръба на леглото на Кийли.

— Направо умираш да се хвалиш, нали?

— Да — отвърна той, като се поклащаше напред-назад на пръсти и се усмихваше доволно.

— Аз пък не мисля, че е много смешно. Дори изобщо не е смешно.

— Ще благоволите ли да ми разкриете тайната си? — прекъсна ги Кийли.

— Бременна съм — промърмори Никол.

Кийли погледна сведената руса глава на Никол, стиснала здраво завивките на леглото. После погледът на Кийли се премести към Чарлс, който успяваше да изглежда едновременно и срамежлив, и доволен. Погледът й се върна отново на Никол. Тя нямаше да се учуди толкова дори приятелката й да беше казала, че отива в манастир.

— Ти си какво?

Никол скочи от леглото, като докосна с пръсти челото на Кийли.

— Чу ме. Бременна. Смазана. С дете. Наречи го както искаш и той — тя посочи обвинително Чарлс — е виновен.

Кийли започна да се смее тихо, после по-силно, докато не избухна в луд смях, от който от очите й потекоха сълзи. Главата й започна да пулсира, но смехът беше хубаво нещо и тя го ценеше много. Ъгълчетата на устата на Никол също се извиха и тя се усмихна, докато и двете не започнаха да се смеят.

— Не мога да повярвам — каза Кийли, като изтри сълзите от очите си. — Кога…

— Вечерта, когато отидохме с теб и… и Декс в кафене „Дю Монд“. Чарлс ме изпрати, спомняш ли си? Използвах всичко женствено в себе си и най-накрая го прилъгах в леглото. Но и той си отмъсти!

Чарлс намигна съучастнически на Кийли.

— Не си прекалено разстроена, нали, Никол? — попита тя.

Никол се наведе към нея и й прошепна силно:

— Кой би казал такова нещо, като ме погледне? Кийли, той е невероятен в леглото.

Това отново накара Кийли да се засмее и тя вече се бе уморила, когато смехът й стихна. Никол най-накрая бе срещнала половинката си и нито един от двамата не изглеждаше нещастен: Чарлс я държеше в прегръдките си.

— Е, нали няма да позволите това дете да бъде родено, без да сте минали под венчилото?

— О, Кийли — започна Никол и зарови лице в рамото на Чарлс.

— Аз ще й кажа, скъпа, тъй като аз бях този, който настоя — той целуна върха на носа й. — Вчера се оженихме, Кийли. Разбира се, искахме ти да си там, но чувствах, че не е редно да чакаме повече.

Кийли им се усмихна и очите й отново се напълниха със сълзи.

— Толкова се радвам за вас! Винаги съм мислила, че вие двамата си принадлежите.

— Аз също — обади се Чарлс. — Не се наложи дълго да я убеждавам.

— Добре се справи — измърка Никол и се завъртя в прегръдките му.

— Може ли поне да целуна младоженеца? — попита Кийли нетърпеливо, когато целувката им продължи прекалено дълго и нямаше изгледи да свършва. Чарлс се дръпна от прегръдките на Никол и се наведе над бузата на Кийли с обичайната си вежливост.

— Ще бъда отвън, скъпа. Не се притеснявайте — рече той и се оттегли тактично, за да остави двете жени насаме.

— Никол! — Кийли и хвана ръцете на Никол. — Обичаш го, нали? А бебето? Щастлива ли си?

— Толкова съм щастлива, че имам чувството, че ще се пръсна. Няма да има по-любеща или внимателна майка от мен. Няма да мине и ден, без детето ми да знае, че го обичаме. И Чарлс… Чарлс… — каза тя замечтано. — Боях се да го обичам, боях се да не бъда отхвърлена. Но чудо на чудесата, той ме обича, Кийли. Наистина ме обича. Заради самата мен, не заради… Е, ти знаеш. Въпреки всички други мъже и репутацията ми, той ме обича.

— Знам. Радвам се, че най-накрая те е убедил.

— Аз също — тя се усмихна с онази усмивка, която топеше сърцата на хиляди зрители пред телевизорите всяка вечер. Но класическата усмивка изчезна, когато погледна към бледата кожа на Кийли и видя измъченото самотно изражение в очите й. Стегнатото й тяло не можеше да крие напрежението отвътре. — Ами ти, Кийли? Как смяташ да разрешиш сърдечните си проблеми?

— Мисля, че те сами се разрешиха — тя погледна тъжно жълтите рози, после отново Никол, която я гледаше внимателно. — Осъзнах, че Марк е мъртъв, когато хеликоптерът се спускаше. Той принадлежи на миналото. Декс е настоящето, можеше да бъде и бъдещето, но… Обичам го, Никол. Обичам го повече от живота си. Но той никога няма да ми прости, че не му повярвах.

— Откъде знаеш? Пита ли го?

— Не, разбира се, че не.

— Ами попитай го. Той е отвън.

Поглед, пълен с недоверие и отчаяние, се плъзна по лицето на Никол, за да се увери дали това не е измама.

— Той… Декс е…

— Отвън. Той докара линейката, Кийли. Слушал те е по радиото. Не е напускал болницата, откакто си тук. Виждала съм беснеещи маниаци в по-добро състояние от неговото, които ръмжат на всеки, който… Кийли, моля те… Връщай се веднага в леглото!

— Не — тя дръпна завивките и свали крака на пода. — Отивам при него.

— Кийли, за Бога, нека…

— Не — дръпна се от Никол. Трябваше да отиде при него сама.

На половината път до вратата протегна ръце, за да спре въртенето на стаята. Трябваше да види Декс, да му каже…

Вратата се оказа твърде тежка за нея, затова позволи на Никол да я отвори. Босите й крака безшумно стъпваха по студения под. Декс седеше на един стол, краката му бяха разкрачени, ръцете висяха свити между тях. Главата му беше наведена. Същата поза бе заел и в нощта, когато й каза, че е в подкомисията. Унинието беше привело раменете му. Личеше и в разбърканата коса, брадясалите бузи, изпомачканите дрехи. Никога не й беше изглеждал по-красив. Говореше тихо с родителите й, които седяха на едно малко канапе пред стола му.

— Декс.

Главата му се вдигна при звука на гласа й и се завъртя, за да огледа почти празния коридор до мястото, където беше застанала, толкова крехка и смела.

Изправи се разтреперан. Препъна се в малката масичка за списания, когато тръгна към нея. После се затича, големите му крачки скъсяваха разстоянието между тях. Погледът му, винаги властен, сега искреше от блясъка на сълзите. Бурно я прегърна, сякаш никога повече нямаше да я пусне. Силата на прегръдката му я лиши от въздух, но тя беше неизмерно щастлива. Ръцете й обвиха кръста му.

— Кийли, Кийли — повтори той, заровил лице в косата й.

Бяха напълно слепи за интереса, с който ги наблюдаваха минаващите в коридора. За да ги предпази от любопитните погледи, Никол ги избута в стаята и затвори вратата зад тях. Декс и Кийли не забелязаха дори и това.

Той прокара трескаво пръсти през косата й. Тревожно разгледа лицето й. Докосна любещо кожата й.

— Мислех, че ще те загубя. Слушах те по радиото, обичам да чувам гласа ти. Обичам те, исках да те видя. После чух как моторът спря. Бил съм в толкова много хеликоптери и знам какво се случва в такива моменти. Виковете ми съвпаднаха с твоите, скъпа. Мислех, че ще загинеш. О, Господи, Кийли!

— Шшт — милваше тя косата му, докато той галеше с лицето си шията й. — Не съм мъртва. Не съм. Жива съм. Тук с теб.

Пръстите й погалиха миглите му и изтриха капчиците по тях.

— Когато научи, че медальонът на свети Кристофър доказва, че Марк е мъртъв, защо не дойде, Декс?

— Наистина ли искаше да дойда?

Тя опря лицето си на гърдите му и измърмори нежно:

— Да, разбира се. Плаках, но се боях. След онова, което ти казах, не мислех, че ще искаш да ме видиш отново. Ще ми простиш ли, че се усъмних в теб, Декс?

Негов ред бе да я успокои.

— Бях такъв глупак, Кийли. Не трябваше да ти казвам тогава за смъртта на Марк. Просто исках час по-скоро да научиш — той улови лицето й с длани и го повдигна нагоре, за да погледне в очите й. — Не ми се обади, след като се потвърди онова, което ти казах — лицето му изразяваше болка. — Защо, Кийли?

— Защото мислех, че няма да ми простиш, задето не ти повярвах. Защото имаш прекалено много тревоги с кариерата и кампанията си. Защото точно сега нямаш нужда от други проблеми. А видях и снимката ти с Маделин.

Той се усмихна.

— Това ли е всичко?

Тя също се опита да се усмихне, но устните й се разтрепериха неудържимо.

— Защото те обичам и не исках да направя нещо, което би те наранило.

— Кийли! — той отново се протегна към нея и я притисна към себе си. — Не дойдох при теб, защото не знаех какво мислиш или чувстваш. Сигурен бях, че скърбиш за Марк. Преди това прибързах и не исках да рискувам отново.

Тя приглади яката на смачканата му риза.

— Почувствах облекчение, че Марк не е преживял всичките тези години на пленничество и болка. Когато бях в хеликоптера и падах надолу…

— Да? — подкани я той, когато тя се поколеба.

— Сбогувах се с него Декс. Той винаги ще бъде един мил спомен, но е мъртъв от дълго време. Съдбата ми дава втори шанс. Не мога да си позволя да пропилея още един ден живот.

Тогава той я целуна, дълго, силно и нетърпеливо. Когато накрая се разделиха, каза дрезгаво:

— Трябва да се връщаш в леглото.

Заведе я обратно до високото легло и й помогна да легне. Когато се облегна на възглавниците и се успокои, че не бе си причинила допълнителни поражения при ставането, той хвана ръката й и я притисна между своите.

— Кийли, ще се омъжиш ли за мен?

— Искаш ли?

— Много.

— Аз наскоро овдовях.

— От дванадесет години ли? Щом смъртта на Марк бъде обявена официално, хората ще разберат желанието ти да се омъжиш отново.

— О, скъпи! — Кийли поглади грубата му буза с ръка. — Не мислех за това какво ще си помислят хората за мен, а за това, че може да попреча на кампанията ти.

Той обърна глава само колкото да целуне дланта й.

— Остави ме аз да се тревожа за това. Утре, с твоето съгласие, ще свикам пресконференция, за да обявя годежа ни. Ван Дорф ще бъде първият на когото ще се обадя.

— Ван Дорф! Декс, той ще…

— Той ще дойде със звънчета и вероятно ще ни напише поздравителна статия — Декс се засмя.

Тя присви очи подозрително.

— Какво не ми казваш?

— Легни си. Болна си, не си ли спомняш? Засега ще ти кажа, че аз и Ван Дорф стигнахме до съгласие — той я целуна, за да замълчи. — Стига за него. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя сви вежди разтревожено.

— Декс, избирателите няма да са доволни. Имената ни ще бъдат разнасяни по вестниците със седмици.

— Кийли — прошепна той, наведе се и я целуна по брадичката. — Мисля, че ти ще си допълнение. Публиката ще те хареса. Вече те харесаха. И ако не гласуват за мен, заради жената, за която съм се оженил, или поради някаква друга причина, ще служа на родината си като фермер и бизнесмен. Говоря съвсем сериозно. Предпочитам да живея с теб, отколкото да въртя офис. Държа най-вече на теб.

— Декс — името му се сля с въздишката й, преди тя да наклони главата му и да го целуне.

— Мислиш ли, че ще издържиш кампанията? Имам предвид с твоята работа в радиото и всичко останало? — тихият й смях го прекъсна.

— Винаги си дипломат и политик, нали? — той има дързостта да се усмихне безсрамно. Тя зарови пръсти в косата му и поклати своята. — Мисля, че да те обичам ще бъде работа на пълен работен ден.

Тъмните му очи блестяха от любов.

— Харесва ми това — каза той дрезгаво.

Тя целуна леко веждите му.

— Декс?

— Ъхъ?

— А Маделин?

— Какво за нея?

— Как какво? — повтори тя.

Той вдигна глава.

— Абсолютно нищо, Кийли. Никога не е имало, дори и преди да те срещна. А сега определено няма и да има. Тя го искаше. Пресата го искаше. Но мен никой не ме е питал. Възползвах се от публичността, която я обграждаше. Това не беше правилно, разбира се, но сега вече всичко свърши. Ако тя иска да допринесе за кампанията ми, тогава ще трябва да мине по редовните канали.

— Остани с мен тази нощ — тя веднага прие обяснението му, което беше израз на доверие и любов. Протегна се и угаси нощната лампа до леглото си. Когато той погледна предпазливо към вратата, тя се засмя. — Всеки, който се опита да влезе, ще трябва да мине край Никол, а това е невъзможно.

Дори и в тъмното видя усмивката му. Той събу обувките си и легна до нея, като притисна тялото й към своето. Устните му намериха нейните, поиграха си с тях, разтвориха ги. Едната му ръка лежеше на бузата й нежно и собственически. Другата се плъзна по гърдите й под нощницата в нежна милувка, потърка с палец зърното.

— Декс — прошепна тя, като обърна лице към него и притисна тялото си към неговото.

— О, Господи, Кийли — простена той и се дръпна. — Няма да стане. Трябва да тръгвам.

— Не — извика тя, като го хвана за ризата.

— Не можем да се любим. Ти трябва да си почиваш, да спиш…

— Обещавам, че ще си почивам, само моля те не ме оставяй.

Той я прегърна бързо.

— Никога, никога — обеща той. — Обичам те, Кийли. Никога няма да те изоставя. Никога.

Той притисна главата й към сърцето си и от неговото силно, непрекъснато биене, тя усети как всичките й тревоги изчезват. Това беше началото. Вчерашното главоболие беше изчезнало; днешният ден беше великолепен; а те все още можеха да погледнат напред към обещанията на утрешния ден.