Сандра Браун
Съдбовна нощ (1)

Първа глава

Щеше да започне да крещи, ако не престанеха да говорят за това.

Но те нямаха намерение да спрат. Тази тема занимаваше всички и едва ли щяха да я изоставят заради нещо друго. Обсъждането продължаваше, докато вечеряха. Имаше задушено — ястието, което тя обикновено приготвяше в неделите, пък и днес поводът заслужаваше по-скоро празнуване, отколкото оплакване.

Сара беше надминала себе си в приготовлението на вечерята. Имаше даже топли хлебчета, току-що извадени от фурната, които можеха да се топят в гъстия и ароматен сос на говеждото, а домашният пудинг направо крещеше от калории.

Но Джени не усещаше никакъв вкус в устата си, въпреки прекрасната вечеря. С всяка хапка езикът й сякаш залепваше за небцето, а храната засядаше в гърлото й.

После, докато Сара наливаше кафето в светложълтия китайски сервиз, те продължиха да говорят за внезапното заминаване на Хал в Централна Америка. Пътуването щяло да продължи неопределено време, да го превърне в беглец и вероятно да застраши живота му.

Всички се вълнуваха, особено Хал, чието лице се беше зачервило. Кафявите му очи горяха от нетърпеливо очакване.

— Това е страховито начинание. Но ако не беше смелостта на онези нещастници в Монтерико, всичко, което правим и ще продължаваме да вършим, би било напразно. Те заслужават уважение.

Сара с любов погали по-малкия си син по бузата, докато сядаше на мястото си, след като беше наляла кафето по чашите.

— За да им помогнеш да избягат, ти измисли подземната железница. Това наистина е чудесно. Просто прекрасно. Но… — долната й устна затрепери — нали ще се пазиш? Нали няма да се излагаш на опасност?

— Мамо, хиляди пъти съм ти казвал, че политическите бегълци ще ни чакат на границата на Монтерико. Ние само ще ги вземем, ще ги съпроводим през Мексико и…

— Нелегално ще ги прехвърлите в Щатите — сухо добави Кейдж.

Сара раздразнено изгледа по-големия си син.

Навикнал на това презрение, Кейдж изобщо не се засегна от неодобрението в очите на майка си. Той протегна крака, стегнати в тесни джинси и ботуши, и се отпусна на стола по начин, който винаги бе дразнил Сара. Когато бе по-малък, тя непрестанно му беше натяквала да не прави така. Но приказките й не бяха свършили никаква работа.

Той изгледа брат си изпод вежди.

— Чудя се дали ще гориш по същия начин от фанатичното си увлечение, когато граничният патрул натика задника ти в затвора.

— Ако не можеш да използваш по-благопристойни изрази, бъди любезен да напуснеш масата — процеди преподобният Боб Хендрън.

— Извинявай, татко — Кейдж невъзмутимо отпи от кафето си.

— Ако Хал попадне в затвора — продължи пасторът, — това ще бъде заради една добра кауза, заради нещо, в което вярва.

— Но ти не каза същото в нощта, когато се наложи да измъкваш мен.

— Само че ти беше арестуван за пиянство.

Кейдж се подсмихна.

— Аз вярвам, че от време на време мога да се напия.

— Кейдж, моля те — намеси се с въздишка Сара. — Поне веднъж опитай да се държиш прилично.

Джени се загледа в ръцете си. Тези семейни скандали я отвращаваха. Кейдж наистина се държеше предизвикателно, но тя чувстваше, че в този миг той има правото да изтъкне риска, който Хал се готвеше да поеме с това приключение. Освен това дори тя разбираше, че подигравките на Кейдж бяха отговор на очевидното предпочитание на родителите към Хал, който неспокойно се въртеше на стола си. Въпреки че се радваше на одобрението на Сара и Боб, явното им предпочитание го караше да се чувства неудобно.

Кейдж се омилостиви и изтри принудената усмивка от красивото си лице, но продължи да спори:

— Само дето тази упорита любов, тази мисия на Хал прилича на добър начин да си намери куршума. Защо рискува главата си за някаква си бананова република, където първо стрелят, а после задават въпроси?

— Ти вероятно не би могъл да разбереш мотивите на Хал — каза Боб и махна с ръка към сина си да млъкне.

Кейдж се изправи на стола, подпря лакти на масата и се наведе напред.

— Мога да разбера желанието да освободиш хора, обречени на смърт, да. Но не мисля, че точно това е начинът — той прокара ръка през тъмнорусата си коса. — Подземна железница, съпровождане на политически бегълци през Мексико и нелегалното им прехвърляне в Щатите — подигравателно изрече той. — И как ще оцелеят, след като ги докараш тук, в Тексас? Къде ще живеят? Какво ще правят? Мислил ли си за работа, подслон, храна, лекарства, дрехи? Не бъди така наивен да смяташ, че всички ще ги посрещнат с отворени обятия само защото пристигат от страна, раздирана от конфликти. Ще ги приемат като мексикански черноработници, промъкнали се нелегално в Щатите. И така ще се отнасят към тях.

— Оставяме всичко на волята Божия — малко несигурно каза Хал. Непоколебимостта му винаги се огъваше пред прагматизма на Кейдж. Точно когато Хал вярваше, че убеждението му е непоклатимо, Кейдж съумяваше да го разклати из основи. Доказателствата на Кейдж отваряха пукнатини като при земетресение в увереността на Хал, която му се беше струвала сигурна и необорима. Хал често бе стигал до извода, че Господ използва Кейдж като изпитание. Дали пък проницателността на Кейдж не беше дар от дявола и изкушение? Родителите им несъмнено биха подкрепили това мнение.

— Надявам се Господ да има повече разум от теб.

— Стига! — остро се намеси Боб.

Кейдж се прегърби, подпря лакти на масата и поднесе чашата с кафе към устата си. Мъжът изглеждаше някак не на място в тази кухня на семейството на енорийския свещеник. Прозорците бяха покрити с тънки завеси, подът беше пастелно жълт, а остъкленият китайски шкаф криеше сервизи, които се пазеха като скъпоценности и се използваха само на празник.

Кейдж сякаш караше кухнята да се свие и нарушаваше този уют. Не че беше необикновено мускулест или висок. На ръст Кейдж и Хал бяха еднакви. Отдалеч и погледнати отзад, братята почти не се различаваха, само дето Кейдж бе малко по-силен от по-малкия си брат. Но тези мускули се дължаха повече на различните им занимания, отколкото на наследство.

Тук свършваше приликата между двамата. Главната разлика беше в отношението. Присъствието на Кейдж караше всяка стая да се смалява. Заобикаляше го нещо неопределимо като аура — неотделима част от него, както и загорялата от слънцето кожа.

В стая той изглеждаше прекалено едър, навлякъл твърде тесни дрехи. На повечето места сякаш беше притиснат, защото се нуждаеше от огромни открити пространства, земя и небе около себе си, сякаш носеше в дрехите и косата си вятъра.

Джени никога не се беше приближавала достатъчно до него, за да провери, но й се струваше, че кожата му ухае на слънце. Опустошенията на дългите часове на открито бяха оставили следи по лицето му, особено около светлокафявите му очи. Приличните на паяжина бръчици го правеха по-възрастен, отколкото бе всъщност. Но и той доста беше преживял за трийсет и двете си години.

Тази вечер, както винаги когато се появеше Кейдж, беше надвиснало спречкване. Белите и недоволството го следваха като сенки. Той приличаше на хищник, който дебне в джунглата и притеснява мирните й жители, а наоколо му хвърчеше пух и перушина и спокойствието се нарушаваше, дори когато нямаше намерение да стори зло.

— Сигурен ли си, че внимателно си уговорил всичките си срещи? — попита Сара. Тя беше натъжена, че Кейдж бе провалил съвършеното й прощално тържество за Хал, затова храбро се опитваше да пренебрегне непокорния си син и да оправи нещата.

Докато Хал за хиляден път съобщаваше плановете си за пътуването, Джени тихо започна да разтребва масата. Когато се наведе през рамото на Хал, за да вземе чинията му, той хвана ръката й, вдигна я към устните си, целуна дланта й, но без да спира разпалено да говори.

Прииска й се да се наведе и да целуне буйната му руса коса, да го притисне към гърдите си и да го помоли да не тръгва. Но не го направи, разбира се. Такова действие би било неуместно на масата и всички биха си помислили, че е полудяла.

Тя потисна чувствата си и продължи да пренася съдовете до мивката. Никой не й предложи помощ. Дори не я забелязваха. Чиниите си бяха нейно задължение още от мига, когато бе дошла да живее в къщата на свещеника.

Петнайсет минути по-късно, когато тя бършеше ръцете си и закачаше кърпата, те все още продължаваха да говорят. Тя се измъкна през задния вход и слезе по стъпалата на верандата. Прекоси двора, стигна до бялата ограда и се облегна на нея.

Нощта беше прекрасна, почти без вятър, нещо рядко за Западен Тексас. Във въздуха имаше следи от прах. Огромната кръгла луна приличаше на светеща картинка, залепена на черното небе. Звездите, които не бяха затъмнени от светлините на града, изглеждаха ярки и близки.

Тази нощ беше само за влюбени, които да се прегръщат и да си нашепват глупави романтични неща. Не беше подходяща за сбогуване. А ако това се налагаше, то думите за довиждане трябваше да бъдат изпълнени със страст, съжаление и любов.

Джени беше неспокойна, сякаш я тормозеше болка на неопределимо място по тялото.

Задната врата проскърца и се отвори, после тихо се захлопна. Джени се обърна и видя Кейдж да слиза по стълбите. Отново облегна назад глава, когато той приближи и застана до нея при оградата.

Мъжът безмълвно затърси в джоба си пакета с цигари, извади една и я пъхна в устата си. Запали я и огънчето освети лицето му. Той прибра запалката и пакета обратно и дълбоко смукна дима.

— Това убива — каза Джени, все още загледана към звездите.

Кейдж извърна глава и за миг безмълвно я изгледа, после се завъртя и облегна гръб на оградата.

— Започнах да пуша на единайсет, а още не съм умрял.

Тя го погледна, усмихна се и поклати глава.

— Не те е срам. Помисли какво правиш с дробовете си. Трябва да спреш.

— Така ли? — изрече той с онази мързелива полуусмивка, която винаги караше сърцата на жените да се свиват, независимо дали тези жени са млади, стари, омъжени или девици. Нямаше жена в Ла Бота, която да остане безразлична към усмивката на Кейдж Хендрън. Някои опитваха да си обяснят какво ли означава. Повечето разбираха. Аз съм мъж, ти си жена, всички други думи са излишни.

— Да, трябва да откажеш цигарите. Но няма да го направиш. От години чувам как Сара те моли да спреш.

— Само защото не обича гадните пепелници и остатъчната миризма на тютюна. Никога не ме е молила да спра от притеснение за здравето ми — в кехлибарените му очи проблесна горчивина. Друг човек, не тъй чувствителен като Джени, не би я забелязал.

— Аз се тревожа за твоето здраве — каза тя.

— Наистина ли?

— Да.

— И затова ли ме караш да спра да пуша?

Тя съзнаваше, че само я дразни, но се включи в играта. Повдигна брадичка и решително каза:

— Да.

Той захвърли цигарата и я настъпи с ботуша си.

— Готово. Спрях.

Тя се засмя. Едва ли осъзнаваше колко беше красива, когато отметна глава и се усмихна така. Меката й кестенява коса беше свободно разпусната и като коприна се разстилаше по раменете й. Нослето й приятно се набърчи. Дрезгавият й смях беше пълен със съблазън, макар Джени да не го съзнаваше.

За разлика от Кейдж. Тялото му отвърна на страстния звук и той беше безсилен да му попречи. Сведе очи към свежите й меки устни и блестящите зъби.

— За пръв път те виждам да се смееш тази вечер — каза той.

Джени изведнъж се натъжи.

— Нямам настроение за смях.

— Защото Хал заминава ли?

— Да.

— И защото пак трябва да отложите сватбата?

Тя наведе глава.

— Разбира се, макар да не е толкова важно.

— Защо да не е, по дяволите? — дрезгаво попита Кейдж. — Мислех, че сватбеният ден е най-важното нещо в живота на една жена. Поне за жена като теб.

— Така е, но в сравнение със сегашната мисия на Хал…

Кейдж промърмори скандално непристойна дума и това накара Джени веднага да млъкне.

— А другите пъти? — рязко попита той.

— Искаш да кажеш, когато пак сме отлагали?

— Да.

— Хал трябваше да вземе докторската си степен. Беше важно да приключи с дисертацията си, преди да се оженим и… и да заживеем като семейство.

Както винаги, Кейдж я принуждаваше да заеква като глупачка. Искаше да го помоли да не стои така близо до нея, но той всъщност не беше толкова близо. Само така изглеждаше. Винаги й действаше по този начин. Караше дъхът й да спира и да й се вие свят. Имаше нужда здраво да стисне ръцете си и да се стегне, за да не се разпадне. Той я объркваше. Никога не бе намирала обяснение за това, но беше точно така. Особено тази вечер, когато нервите й бяха вече достатъчно опънати и беше трудно да продължава да се владее, едва издържаше настойчивия поглед на Кейдж. Той виждаше твърде много.

— Кога всъщност станахте гаджета с Хал? — рязко попита той.

— Гаджета? — тонът й подсказваше, че гази дума е чужда за нейния речник.

— Да. Да излизате заедно. Да си държите ръцете. Да се прегръщате в колата. Да сте гаджета. Сигурно е станало, докато съм бил в техническия колеж, защото не си спомням.

— Всъщност никога не сме били истински гаджета. Само… само така изглеждаше, както би казал ти сигурно. Непрекъснато бяхме заедно. Приемаха ни като двойка.

— Джени Флетчър — започна Кейдж, като скръсти ръце и я изгледа недоверчиво, — искаш да ме убедиш, че никога не си имала гадже?

— Не защото не са ме искали — отбранително заяви тя.

Кейдж вдигна ръце, сякаш да се предпази.

— О, момиченце. Нямах предвид това. Бе могла да накараш всички млади мъже от града да тичат след теб.

— Това не ми е нужно. Звучи ми доста недостойно.

Тя се изчерви и Кейдж не можа да се удържи да не погали пламналата й буза. Джени извърна глава.

— Струва ми се, че един мъж би могъл да пожертва достойнството си заради теб, Джени — замислено рече той, после смени тона, — но ти не си искала да излизаш с други, защото си решила, че ще бъде нечестно по отношение на Хал.

— Точно така.

— Хм — Кейдж механично посегна към пакета с цигари, после си спомни и ги натика обратно в джоба. Не изпускаше от поглед Джени. — Хал кога ти направи предложение?

— Преди няколко години. Бяхме първа година в колежа, струва ми се.

— Струва ти се? Не си ли спомняш? Как можеш да забравиш такъв земетръсен миг?

— Не се заяждай, Кейдж.

— Земята не се ли разтресе?

— Това не е като на кино.

— Значи не си гледала подходящи филми — закачливо повдигна вежди той.

— Не знам какви гледаш ти — укорително го изгледа тя. — Сигурно онези, които Сами Мак Хигинз показва в късните часове в задната стаичка при басейна си.

Кейдж опита да не промени изражението си от надменния й тон, но се отказа и на лицето му отново се появи онази ослепителна усмивка.

— Канят се и дами. Искаш ли някой път да дойдеш с мен?

— Не!

— Защо не?

— Защо ли? По-добре да умра, отколкото да гледам такива филми. Отвратителни са.

Той се приведе напред и я заяде:

— Откъде знаеш, щом не си гледала?

Тя го блъсна по рамото и той се отмести, но вече бе вдъхнал свежото й ухание. Постепенно усмивката му се стопи и очите му мрачно потърсиха нейните.

— Джени, кога Хал те помоли да се омъжиш за него?

— Казах ти, това…

— Ти къде беше? Опиши ми обстановката. Какво се случи? Той падна ли на колене? Или това стана на задната седалка на колата? През деня? Или през нощта? В леглото ли? Кога?

— Престани! Казах ти, че не си спомням.

— Той изобщо направи ли го? — гласът му бе толкова тих, че тя се стегна.

— Какво искаш да кажеш?

— Той изрече ли на глас предложението си: „Джени, ще се омъжиш ли за мен“?

Очите й избегнаха погледа му.

— Винаги сме знаели, че ще се оженим.

— Кой е знаел? Ти? Хал? Или майка ми и баща ми?

— Всички — тя се извърна и се отправи към къщата. — Трябва да се прибирам и…

Топлата му и силна ръка хвана китката й.

— Кажи на Хал да не предприема това глупашко пътуване.

Тя се завъртя.

— Какво?

— Чу ме. Кажи му да си остане вкъщи, там, където му е мястото.

— Не мога.

— Единствено теб би могъл да послуша. Не искаш той да тръгва, нали? Нали? — повтори Кейдж, когато тя не отговори.

— Не! — изкрещя Джени и дръпна ръката си от неговата. — Но не мога да се изправя между Хал и мисията му, за която той вярва, че е призован от Бога.

— Той обича ли те?

— Да.

— И ти го обичаш?

— Да.

— Искаш да се омъжиш за него, да имате къща и дечица, и така нататък, нали?

— Това си е моя работа. Моя и на Хал.

— По дяволите, не опитвам да се намеся в личния ти живот, мъча се да отърва по-малкия си брат от смърт. Независимо дали това се харесва на някого, или не, аз все още съм член на семейството и ти си длъжна да ми отговориш.

Тя потисна чувствата си под напора на неговия гняв, но се засрами, че го е изключила от семейните дела така, както често правеха и родителите му. Всъщност страничният човек бе тя, а не Кейдж. Погледна го право в очите.

— Разбира се, че и аз искам това, Кейдж. Чакам вече години, за да се омъжа.

— Добре тогава — каза той, малко по-спокойно, — тропни с крак. Дай ултиматум. Кажи му, че няма да те намери, когато се върне. Дай му да разбере как се чувстваш.

Тя поклати глава.

— Той смята, че е на прав път.

— Тогава отклони го от правия път, Джени. Загрижен съм за него така, както и ти. По дяволите, ако разни президенти, дипломати, мисионери и Бог знае още какви не могат да оправят бъркотията в Централна Америка, как, дявол да го вземе, Хал си мисли, че ще успее? Забърква се в нещо, което му е съвсем непознато.

— Господ ще го пази.

— Повтаряш онова, което си чула от него. Аз също си имам своята библия, Джени. Набита ми е в главата. Някога изучавах историята на древните бойци на Палестина. Да, изнесли са невероятни битки, но Хал няма армия зад гърба си. Няма подкрепата на американското правителство. Господ ни е дал разум, за да разсъждаваме, но това, което върши Хал, е неразумно.

Джени беше напълно съгласна с него. Но Кейдж майсторски си играеше с думите и извърташе истините така, че да подкрепят собственото му мнение. Да се нагоди към неговия начин на мислене, означаваше да приеме казаното. Но тя трябваше да бъде на страната на Хал и делото, на което той се беше посветил.

— Лека нощ, Кейдж.

— Откога живееш с нас, Джени?

Тя спря.

— Откакто навърших четиринайсет. Почти дванайсет години вече.

Семейство Хендрън я бе приютило, когато родителите й загинаха. Един ден, докато тя бе на училище, в къщата им беше избухнало газовото отопление и всичко бе изгоряло до основи. После тя си спомни как в часа по математика беше чула сирените на пожарната и линейката. Тогава още не знаеше, че вече е твърде късно за родителите й и малката й сестричка, която този ден беше останала вкъщи заради възпаленото си гърло. В обедната си почивка баща им се беше върнал, за да я види. Когато падна нощта, Джени вече беше останала сама на този свят без нищичко, освен дрехите, които носеше същия ден.

Семейство Флетчър бяха в приятелски отношения със свещеника Боб Хендрън и неговата съпруга Сара. Тъй като Джени нямаше други роднини, бъдещето й беше решено без много обсъждания.

— Спомням си, че те намерих у дома, когато веднъж си дойдох от колежа за Деня на благодарността — каза Кейдж. — Майка ми беше превърнала шивалнята си в спалня, достойна за принцеса. Най-после беше получила дъщерята, за която цял живот мечтаеше. Заръчаха ми да се отнасям към теб като с член от семейството.

— Родителите ти винаги са били мили с мен — тихо изрече Джени.

— И затова ли никога не им противоречиш?

Тя се обиди и това ясно пролича.

— Не разбирам какво искаш да кажеш!

— О, прекрасно разбираш! Преди дванайсет години си взела собственото си решение. Да не би да се страхуваш, че ще те изритат, ако някога им се противопоставиш?

— Това е нелепо! — слисано възкликна тя.

— Не, не е. Само е тъжно. Те решаваха кои да бъдат приятелите ти, какви дрехи да носиш, какъв колеж да посещаваш, дори кога да се омъжиш. Сега изглежда са на път да решат и сватбата кога да стане. И бъдещите ти деца ли ще им разрешиш да планират вместо теб?

— Престани, Кейдж. Това не е вярно и не желая да те слушам повече. Пиян ли си?

— За съжаление, не съм. Но дяволски ми се иска да бях — той приближи и хвана ръката й. — Джени, събуди се. Те ще те задушат. Ти си жена, много хубава жена. Какво ще стане, ако някога им възразиш? Вече не си на четиринайсет. Не могат да те накажат. Дори да те изгонят, което няма да направят, какво от това? Винаги можеш да отидеш някъде другаде.

— И да стана независима жена ли?

— Май това е думата.

— Мислиш ли, че трябва да обикалям евтините кръчми като теб?

— Не. Но и не мисля, че за теб е здравословно да прекарваш деветдесет процента от времето си, затворена в обществото на групички, които изучават Библията.

— Харесва ми да работя за църквата.

— И да загърбваш всичко останало? — ядосан, той прокара пръсти през косата си. — Онова, което вършиш там, е достойно за уважение. Признавам. Но ми е неприятно да гледам как се сбръчкваш като старица, още преди да ти е дошло времето. Отказваш се от живота си.

— Не е вярно. Ще живея с Хал.

— Не и ако замине за Централна Америка и го убият! — той забеляза как пребледня лицето й и смекчи тона си. — Виж какво, съжалявам. Нямах намерение да се намесвам по този начин.

Тя прие извинението му.

— Всъщност той е истинският проблем.

— Точно така — Кейдж стисна ръцете й. — Поговори с него, Джени.

— Не мога да променя решението му.

— Той трябва да те послуша. Ти си тази, за която ще се ожени.

— Не бъди толкова уверен във възможностите ми.

— Няма да те държа отговорна за неговото решение, ако това имаш предвид. Само ми обещай, че ще опиташ да го убедиш да не тръгва.

Тя погледна към кухнята. През прозорците се виждаха Хал и родителите му, потънали в разговор около масата.

— Ще опитам.

— Добре — той отново стисна ръцете й, преди да я пусне.

— Сара каза, че ще останеш през нощта — по някаква причина не й се искаше Кейдж да разбере, че тя е приготвила стаята му, следобеда бе проветрила и застлала чисти ленени чаршафи на леглото. Нека мисли, че за всичко това се е погрижила майка му.

— Да, обещах да присъствам на голямото изпращане на Хал сутринта. Надявам се обаче то да не се осъществи.

— Е, както и да е, на Сара й харесва понякога да оставаш у дома.

Той печално се усмихна и я докосна по бузата.

— О, Джени, ти си голяма дипломатка. Заедно с поканата майка ми постави условието да изчистя всички футболни и баскетболни трофеи от спалнята си, докато съм тук. До гуша й дошло да бърше праха на тези боклуци.

Джени потисна обзелото я съчувствие към Кейдж. Само преди няколко седмици заедно със Сара грижливо бяха увивали в чист плат всички спортни трофеи на Хал и ги бяха прибирали в кутии на тавана. Дванайсет години бяха достатъчни за Джени да се убеди кой е предпочитаният син. Но Кейдж сам си беше виновен. Той бе избрал начина си на живот, който родителите му не одобряваха.

— Лека нощ, Кейдж — внезапно й се прииска да го прегърне. Той често приличаше на човек, който има нужда да бъде приласкан — нелепо усещане при репутацията му на галеник на жените в града. Но дали тези чувства бяха достатъчни за такъв дивак като Кейдж?

— Лека нощ.

Тя с нежелание го остави сам и влезе в къщата през задния вход. Хал я погледна и безмълвно й посочи да застане зад него. Той внимателно изслушваше баща си, който говореше за организирането на подкрепа за бегълците в рамките на щата, когато те пристигнат в Тексас.

Джени, застанала зад стола на Хал, обви с ръце раменете му и подпря брадичка на главата му.

— Уморена ли си? — попита я той, когато Боб млъкна. Двамата със Сара ги гледаха гордо и с насълзени очи.

— Малко.

— Лягай си тогава. Утре ще трябва да станеш рано, за да ме изпратиш.

Тя въздъхна и подпря чело на главата му, защото не искаше родителите му да видят отчаянието, изписано на лицето й.

— Няма да заспя.

— Вземи от моето приспивателно — предложи й Сара. — Не е силно и няма да ти навреди, просто ще те отпусне и ще се унесеш, както става и с мен.

— Хайде — дръпна назад стола си Хал, — ще се кача горе с теб.

— Лека нощ, Боб, Сара — вяло каза Джени.

— Синко, ти не ни каза името на мексиканската връзка — напомни Боб на сина си.

— Аз няма да лягам. Ей сега се връщам.

Хал и Джени се качиха по стълбите. Горе той спря пред спалнята на родителите си.

— Искаш ли от приспивателното?

— Да. Надявам се да заспя.

Той я остави и се върна след минута с две малки розови таблетки в ръка.

— На шишенцето пише да се вземат едно или две хапчета. Ти по-добре изпий две.

Влязоха в стаята на Джени и тя включи нощната лампа до леглото си. Кейдж беше прав. Стаята й наистина беше като за принцеса. За нещастие, тя самата нямаше избор при обзавеждането.

Дори преди няколко години, когато Сара бе споменала, че е време за промяна, омразното синьо на точки бе заменено с бяло. Стаята имаше твърде момичешки и напудрен вид за вкуса на Джени. Но тя за нищо на света не би наранила чувствата на Сара. Само се надяваше, че когато се оженят с Хал, ще има възможността да обзаведе спалнята си както й се иска. Никога не беше споменавано, че младото семейство би могло да излезе в собствен дом, защото се подразбираше, че когато Боб се пенсионира, работата му ще поеме Хал.

— Изпий си хапчетата и навличай пижамата. Ще изчакам да те завия.

Джени остави Хал по средата на стаята и се вмъкна в банята, за да глътне приспивателното, както й беше наредено. Но не „навлече пижамата“. Сложи си една нощница, която си беше купила с тайната надежда, че ще й се удаде възможност да я облече.

Погледна се в огледалото и реши да опита, както я беше помолил Кейдж. Не й се искаше Хал да заминава. Пътуването с тази задача беше опасно и глупаво. Освен това отново отлагаше плановете им за сватбата. Длъжна ли беше една жена да търпи това?

Джени имаше предчувствието, че бъдещето й ще се реши тази нощ. Трябваше да спре Хал, в противен случай животът й щеше да се промени безвъзвратно. Налагаше се да рискува, а залогът беше всичко или нищо. Сега щеше да опита с най-старото средство за постигане на победа, познато на жените от вечни времена.

Господ бе благословил нощта на Рут с Вооз. Щеше ли историята да се повтори?

Но Рут не е имала такава нощница, която да се плъзга по голото й тяло и да прилепва греховно и чувствено по кожата й. Презрамки, тънки като струни на цигулка, крепяха силно изрязано деколте, което откриваше заоблените гърди. Диплите се разсипваха при всяка стъпка.

Джени се пръсна с лек парфюм с ухание на цветя и прокара гребен в косите си. Миг след като се приготви, затвори очи и с всички сили опита да събере смелост да отвори вратата. Протегна се и изгаси осветлението, преди да излезе от банята.

— Джени, не забравяй да…

Каквото и да възнамеряваше да каже Хал, избяга от главата му в мига, когато я съзря. Тя приличаше на видение, едновременно неземно и чувствено, когато се плъзна към вратата с боси крака, тихо я затвори и превъртя ключа. Нощната лампа придаваше на кожата й златист отблясък и хвърляше сенки по краката й под прозрачната нощница.

— Ти какво… Откъде си взела това… тази нощница? — заекна Хал.

— Пазех я за специален случай — тихо отвърна Джени и приближи до него. Сложи длани на гърдите му. — Мисля, че сега случаят е точно такъв.

Мъжът се засмя нервно. Ръцете му обгърнаха кръста й, но без да я притиснат.

— Може би трябваше да я запазиш за първата брачна нощ.

— А кога ще бъде тя? — Джени притисна буза към гърдите му.

— Веднага щом се върна. Знаеш това. Обещал съм ти.

— И преди си обещавал.

— А ти винаги си проявявала разбиране — пламенно рече той. Устните му докоснаха косата й, а ръцете му се плъзнаха по гърба й. — Този път няма да наруша обещанието. Когато се върна…

— Но това може да стане след месеци.

— Вероятно — мрачно каза той и вдигна главата й така, че да вижда лицето й. — Съжалявам.

— Не мога да чакам толкова дълго, Хал.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се притисна към него.

— Обичай ме.

— Аз те обичам, Джени.

— Искам да кажа… — тя навлажни устни и се реши: — Прегърни ме. Легни с мен. Искам тази нощ да се любим.

— Джени — простена той, — защо правиш това?

— Защото съм отчаяна.

— Но не повече, отколкото отчайваш мен.

— Не искам да заминаваш.

— Трябва.

— Моля те, остани.

— Дал съм дума.

— Ожени се за мен — отново прошепна тя.

— Ще се оженим, когато всичко свърши.

— Искам доказателство за любовта ти.

— Имаш го.

— Тогава покажи ми. Тази вечер.

— Не мога. Това е грях.

— За мен не е.

— И за двама ни е.

— Ние се обичаме.

— Затова трябва да правим жертви един за друг.

— Не ме ли желаеш?

Хал я привлече към себе си и притисна устни към шията й.

— Напротив. Понякога мечтая какво ли ще бъде да споделям леглото с теб и… Да, желая те, Джени.

Той я целуна. Устните му се притиснаха в нейните, а ръката му се плъзна надолу по тялото й. Той отново изстена.

— Моля, те, направи го, Хал — каза тя и сграбчи ризата му. — Имам нужда от теб тази нощ. Имам нужда да ме прегръщаш и да ме галиш, да повярвам, че онова, което споделяме, е истинско. Че ще се върнеш.

— Ще се върна.

— Но не си сигурен. Искам да го направим, преди да тръгнеш — тя покри лицето и врата му с бързи пламенни целувки.

Той се дръпна, но нищо не можеше да я спре. Накрая я хвана за раменете и силно я отблъсна.

— Джени, мисли!

Тя се взря в него с широко отворени очи, сякаш я бе зашлевил през лицето. Едва успя да си поеме въздух и да преглътне.

— Нямаме право — продължи той. — Това ще наруши принципите, които защитаваме. Утре съм призван за тази мисия от Бога и не мога да ти позволя да ме отклониш. Освен това родителите ми са точно под стаята — той се наведе и припряно я целуна по бузата. — Хайде, бъди добро момиче и си лягай.

Той я поведе към леглото и отметна завивките. Тя послушно си легна, а Хал придърпа чаршафа нагоре и я зави, като внимаваше погледа му да не попадне върху гърдите й.

— Утре ще се видим рано — устните му нежно я докоснаха. — Наистина те обичам, Джени. Затова няма да постъпя така, както искаш — той изгаси лампата, излезе и затвори вратата зад гърба си, а стаята потъна в мрак.

Джени се сви на една страна и се разплака. Сълзите й, горчиви и солени, се стичаха по бузите й и мокреха възглавницата. Никога не се беше чувствала така изоставена, дори тогава, когато бе изгубила семейството си. Сега беше сама, по-отчайващо сама, отколкото когато и да било в живота си.

Дори спалнята й изглеждаше чужда и непозната. Може би заради приспивателното. Тя опита да различи в мрака очертанията на мебелите и прозорците, но всичко беше замъглено. Възприятията й бяха нарушени от приспивателното.

Имаше усещането, че се издига и унася, но сълзите продължаваха да текат. Какво унижение. Беше се изправила срещу собствените си разбирания. Предложи се на мъжа, когото обичаше. Хал също се кълнеше, че я обича. Но безцеремонно и откровено я отблъсна!

Той би могъл да я прегърне, да й даде някакво доказателство за страстта, която се кълнеше, че го изгаря, да й остави някакъв спомен за времето, когато нямаше да го има.

Но той напълно я отблъсна. Колко ниско стоеше тя сред важните неща в живота му.

В този миг вратата на спалнята се отвори.

Джени се извърна по посока на звука и със замъглени от сълзи очи опита да различи фигурата в процепа светлина. Очерта се сянката на мъж само миг преди той да пристъпи в стаята и да затвори вратата зад гърба си.

Джени седна в леглото и протегна ръце към него, а сърцето й подскочи от радост.

— Хал! — радостно извика тя.