Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Beyond Reason, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 164 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Безразсъдна любов

Издателство „Коала“, София, 1995

Редактор: Диана Христова

ISBN: 954–530–019–1

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— Днес Градският съвет на Денвър гласува увеличение на данъците с шест процента за следващата финансова година. Съветниците обсъждаха…

— Браво! — измърмори на себе си Кетрин. — Само това ми липсваше — още едно каналче за изтичане на парите ми — приключи с разресването на косата си и върна четката в удобно подреденото чекмедже. После посегна за шишенцето лосион от тоалетката в банята. Отпусна дългия си, красиво оформен крак върху седалката на тоалетната, докато разнасяше по него обилна доза от лосиона. После отново се съсредоточи върху гласа, който се носеше от радиото в съседната стая.

— Днес Денвърската полиция осуети опита на въоръжен мъж да извърши грабеж в магазин за масови стоки. Тактическа бригада обгради сградата след получено обаждане, че…

Повишение на данъците и увеличаване броя на престъпленията… Няма що, чудесни новини преди заспиване, мислеше обезсърчена Кетрин, докато миеше зъбите си и правеше вечерния масаж на венците с четката.

Дали пък се очертаваше вечерта да се превърне в една от онези, в които си позволяваше да се валя, потънала в самосъжаление и горчивина? Не че такива самоанализи и размишления я връхлитаха често, но когато я залееше подобно меланхолично настроение, тя винаги му се поддаваше и се потапяше в него.

Щеше да е хубаво да има на кого да каже „лека нощ“, някого, с когото да дели стаята, въздуха в нея, да дишат заедно в тъмнината, да усеща неговото присъствие. Неговото? Защо този измислен, липсващ човек внезапно прие мъжки род? Тя въздъхна. Да живееш сам си имаше своите добри страни, но понякога се чувстваше самотна.

— Времето утре ще бъде…

Кетрин погледна ядосано към радиото — чудеше се дали този говорител в късния вечерен час понякога сам не се отегчава от собственото си говорене. Никога ли не си представя живите хора, за които говори? Би ли могъл да усети тяхната самота и да се помъчи да я облекчи поне за миг с лекото си, ненатрапчиво бърборене?

Имаше приятен глас, отчетлив, с добре обработени модулации, но някак… стерилен. А шегите, които пускаше от време на време, бяха репетирани, изкуствени, безлични и анонимни.

„Господи! Какво кисело и раздразнително настроение ме е обзело“, укори сама себе си, докато нахлузваше хавлията на излизане от банята. „Може би е по-добре да си взема съквартирантка, след като сега Мери е вече омъжена“, размишляваше унесено, докато правеше последна обиколка на къщата и гасеше осветлението.

Тя обичаше старата къща. Баща й почина, когато беше едва шестгодишна, но майка успя да запази къщата и да отгледа Кетрин и сестра й Мери доста прилично. Беше им осигурявала максималните възможни удобства, като се има предвид заплатата й на пощенска чиновничка. За една вдовица това не беше много лесно, но пък принудителните ограничения и въздържаност научиха момичетата да живеят пестеливо.

Кетрин провери ключалките на вратите и угаси лампите в дневната точно в мига, когато стигна до заключението, че не желае съквартирантка. В трите години след смъртта на майка им с Мери се разбираха чудесно — все пак бяха сестри, а и с Мери се живееше лесно, понеже беше жизнерадостен и ведър човек. Едва ли Кетрин щеше да има късмет с друго подобно момиче.

„Мери! Милата Мери! Животът й с нищо не стана по-добър след женитбата. Не, благодаря“, кисело помисли Кетрин. Тя щеше да остане сама и независима и да продължи да живее с всички тези къси, макар и мъчителни, пориви на самотата, които я връхлитаха понякога.

— Току-що получихме следния бюлетин…

Кетрин тъкмо беше протегнала ръка към радиото, за да включи будилника за сутринта, но я отдръпна рязко и се загледа в неговата кутия от дърво и хром, заслушана невярващо в това, което говорителят казваше.

— Тази вечер Питър Манинг, изтъкната фигура в общността на бизнесмените в Денвър, загина трагично, след като загуби управление над автомобила си и се блъсна в бетонна пътна подпора. Полицията съобщи, че колата на г-н Манинг излетяла от пътя с много висока скорост. Смъртта е установена на мястото на произшествието. Загинала е също и спътничката му, която е седяла на пътническото място в спортния автомобил. Личността й все още не е идентифицирана. Питър Манинг беше син на…

Кетрин подскочи от звъна на телефона до нея. Пое няколко пъти дълбоко дъх, преди да успее да протегне треперещата си ръка към слушалката. Отпусна се на мекото легло, докато я вдигаше към ухото си.

— Да? — гласът й прозвуча хрипкаво.

— Госпожица Адамс?

— Да.

— На телефона е Елзи. Работя в дома на господин Манинг. Запознахме се…

— Да, Елзи, спомням си. Как е сестра ми?

— Точно затова се обаждам, госпожице Адамс. Чухте ли за господин Питър?

Не беше необходимо да споменава пред прислужницата, че не е била официално уведомена, но все пак потвърди, че знае за катастрофата на Питър.

— Ох, тук всичко е объркано до бога! Старата госпожа Манинг е в истерия, пищи и вие. Господин Манинг е малко по-добре. Навсякъде щъкат репортери и фотографи, говорят и размахват камери, микрофони, светкавици…

— Как е Мери? — прекъсна я Кетрин настойчиво.

— Да, да, сега ще ви кажа. Когато полицаят им съобщи за катастрофата, всички бяха в дневната. Като спомена, че в колата с Питър имало жена и че тя също е мъртва, госпожа Манинг се обърна към госпожа Мери, която е толкова сладка и мила, и започна да й крещи. Крещеше такива ужасни неща, госпожице Адамс! Каза, че ако госпожа Мери е била по-добра съпруга, господин Питър нямало да тръгне късно вечерта да търси…

— Моля те, Елзи, Мери добре ли е?

— Не, госпожице Адамс. Не е добре. Затича се по стълбите, за да избяга от госпожа Манинг. Никой не й обръща внимание, дори в нейното състояние. Влязох за малко да погледна как е и видях, че кърви…

— О, Боже!

— Да, има и контракции, и си мислех, че трябва и вие да знаете, понеже тук никой май не го е грижа за нея. Всички си мислят за…

— Елзи, слушай ме внимателно. Извикай линейка и веднага закарай Мери в болница. Аз ще се обадя на акушерката й. Не казвай на никого какво правиш. Ако се наложи, измъкни Мери през кухнята. Само я вкарай в линейката, непременно! Разбра ли ме?

— Да, госпожице Адамс, ще го сторя. Винаги съм харесвала сестра ви…

— Сега това не е важно, Елзи. Повикай линейка — Кетрин не биваше да позволи словоохотливостта на Елзи да я изкара из нерви точно сега, само се надяваше превъзбудената жена все пак да закара Мери в болницата възможно най-скоро.

Спря да мисли за това и с бързи нервни пръсти зарови указателя за телефона на лекаря. Азбуката като че ли се беше разбъркала в главата й, прелистваше напосоки и проклинаше несръчността си. Най-после откри номера и припряно го набра. Обади се медицинската сестра в кабинета и Кетрин бързо и накратко изложи състоянието на сестра си. Сестрата обеща, че веднага ще съобщи на лекаря и ще го помоли да отиде направо в болницата.

Без да си дава сметка за действията си в този момент, Кетрин бързо изхлузи нощницата и халата и ги хвърли в шкафа. Навличайки джинсите, проклинаше семейство Манинг и особено Питър. Как си беше позволил? Не му ли беше достатъчно, че разстрои живота на Мери, та сега и да я унижава допълнително, като вземе, че умре при катастрофа с някаква си жена от тайфите, които постоянно поддържаше около себе си? Тя вярваше на разказите на Мери, че той я малтретира, но нима трябваше да се стигне чак дотам, та да се наложи Мери да роди в седмия месец!

— Господи, помогни й! — започна Кетрин да се моли, докато навличаше тениската през главата си и същевременно се мъчеше да си обуе сандалите.

Без да се реше или гримира, изтича навън, качи се в колата и се отправи към болницата. Налагаше си да кара по-бавно от разрешеното. В никакъв случай нямаше да е от помощ за Мери, ако се нарани или загине при катастрофа.

„Мери, Мери, как не можа да разбереш що за човек е този Питър Манинг?“ Толкова ли беше заслепена от усмивката му, която красеше вестникарските колони за местния обществен живот, та не можа да прозре целия фалш и външна показност? Питър Манинг, „златното“ момче, син на една от най-богатите, прочути и изтъкнати фамилии в Денвър, единствен наследник на банкови централи, холдинги за недвижими имоти, застрахователни компании и безброй други предприятия, се бе оженил за Мери Адамс само преди една година.

Кетрин беше, меко казано, озадачена, когато той внезапно започна да проявява настойчиво внимание към Мери след тяхното запознанство в картинната галерия. Мери работеше там, за да припечелва допълнително за уроците по рисуване.

Той се държеше меко и изискано, мазно учтиво. Беше унищожително красив, с лустро, внушаващ доверие. Успя да помете нежната, наивна, доверчива Мери, накара я да изгуби почва под краката си, а после я остави да се сгромоляса. Тежко и на дълбоко.

Но защо? Още от първия миг, в който изгря този странен, фантастичен роман, Кетрин се изяждаше от вътрешни съмнения и предположения, но така и не намери отговора. Мери беше хубава, но изобщо не можеше да се сравнява с ослепителните красавици и впечатляващите госпожици, които обикновено кръжаха около Питър Манинг. Защо тогава си правеше труда да се занимава с Мери?

Кетрин войнствено натисна клаксона заради един мотоциклетист, който не помръдваше, макар че светлината на светофара стана зелена. Гневът й, обаче, не беше насочен към него. Кипеше срещу мъжа, който бе превърнал една засмяна, весела, трептяща от щастие млада жена в преследвано, апатично същество.

Само пет месеца след брака влюбеността на Питър и нежната му обич, в която Кетрин винаги беше усещала нещо твърде пресилено, за да е истинска, започна видимо да се топи.

Кетрин беше шокирана, когато слушаше разказите на Мери — една от друга все по-ужасни истории. Физическото и емоционално насилие бяха станали нещо обикновено в ежедневието им. Питър беше вбесен от бременността на Мери, въпреки, че — тя се закле — една нощ той я изнасилил, без да й даде възможност да вземе нужните мерки против забременяване. Бракът им беше жив кошмар. Но пред света Питър показваше една картина на безоблачно семейно щастие и блаженство. Демонстрираше пълна всеотдайност към Мери пред родителите си и техните приятели от местния клуб. Лицемерието му би могло да се приема за смешно, ако не беше толкова трагично.

Кетрин зави пред входа за спешни случаи и с облекчение установи, че място за паркиране има. Заключи колата и се затича към силно осветения вход мигове преди до нея да долети воят на линейка.

Тя стоеше объркано в широкото фоайе, докато санитарите изкарваха количката през стъклените врати, които автоматично се отваряха пред тях. Като видя лицето на сестра си, дъхът на Кетрин секна. Запуши с длан уста, за да не извика. Очите на Мери бяха отворени, но невиждащи — така и не забеляза сестра си, когато я прекарваха покрай нея към една от залите за спешни случаи.

Само след тридесет минути тя роди момиченце.

Лекарят изглеждаше мрачен, докато вървеше към Кетрин по стихналия, меко осветен коридор. Обувките му с гумени подметки издаваха зловещо съскане.

— Състоянието й не е добро, госпожице Адамс. Не мисля, че ще издържи до сутринта.

Кетрин се опря на стената и се вторачи в него, стиснала здраво устни. От зелените й очи се стичаха сълзи, преливаха и се лееха по кайсиево бледите й бузи. Мокреха къдрите на медната й златиста коса, нехайно разпиляла се около лицето й, което издаваше пълна откъснатост от света.

— Моля да ме извините за откровеността, но мисля, че трябва да е знаете колко е сериозно състоянието й. Преди да пристигне тук е имала много силен кръвоизлив, затова нямахме възможност много да й помогнем, макар че направихме кръвопреливане — лекарят замълча и изгледа изпитателно Кетрин, преди да продължи. — Не е била щастлива тази бременност. Тя не се грижеше за себе си. Тревожех се за нея… Е, зная какво е станало тази вечер. Не съм убеден, че Мери иска да живее — каза той съчувствено.

Кетрин кимна мълчаливо. Докато лекарят се обръщаше, готов да си тръгне, тя сграбчи ръкава му и попита дрезгаво:

— А бебето?

Той й отвърна с бледа, сякаш едва прокрадваща се усмивка:

— Едно малко момиченце. Килограм и осемстотин грама. Чудесно оформено. То би трябвало да се оправи и вероятно ще успее!

 

 

Мери умря призори. В един от малкото моменти през дългата нощ, когато дойде в съзнание, повика Кетрин.

— Лист — прошепна.

— Лист? — повтори с глупаво недоумение Кетрин. Нима Мери не разбираше, че се сбогуват?

— Да, Кетрин, бързо — Мери едва изговаряше думите.

Кетрин отчаяно затърси лист из болничната стая, най-после откри салфетка в малката баня.

— Писалка — едва произнесе Мери.

Кетрин извади писалката от чантата си и загледа с недоумение как сестра й, останала без сили, успя с трепереща ръка да напише няколко реда върху салфетката. Накрая сложи подписа си отдолу.

Напълно изтощена, Мери падна назад върху възглавниците. От усилието лицето й пребледня и се покри с капчици пот. Устните й бяха сини. Огромни тъмни кръгове оградиха очите й, но те бяха по-блестящи, по-живи и озарени, отколкото през месеците на брака й. Кетрин отправи замъглен от мъка поглед към своята някогашна Мери, която не се нуждаеше вече от своята телесна обвивка. Прииска й се да вие, да плаче неистово за непоправимата загуба.

Мери беше руса, със сини очи. Кожата й винаги светеше чиста и свежо розова. Очите й грейваха в усмивка всеки път, когато ангелските й устни помръдваха, дори и при най-малкия намек за смях. Беше по-дребна и по-закръгляла от стройната си сестра и правеше неимоверни усилия за спестяване на всяка калория — доскоро, когато апетитът й съвсем изчезна. Обикновено веселият й глас сега се бе снишил до дрезгав шепот, който извади Кетрин от унеса.

— Кетрин, тя се казва Алисън. Не им я давай. Не трябва да бъде тяхна — белите като тебешир ръце сграбчиха дланите на Кетрин. — Вземи я оттук. Кажи й, че много съм я обичала.

Мери затвори очи и няколко пъти накъсано пое дъх. Когато очите й отново се отвориха, бяха замъглени и невиждащи. Изглеждаха умиротворени.

— Алисън е толкова хубаво име. Не мислиш ли, Кетрин?

 

 

Двойната погребална церемония се състоя подир два дни. Приличаше на фарс. Ненаситният апетит на обществеността към всичко скандално се подхранваше от нетърпеливите репортери, които скалъпваха най-сензационната история от много време насам. Загиналото момиче беше седемнадесетгодишна гимназистка, обожателка на Питър. При катастрофата се оказало, че не всичките й дрехи са върху нея… Преждевременното раждане на Алисън и последвалата след него смърт на Мери правеха историята за изневярата още по-пикантна.

Кетрин бе всецяло погълната от скръбта си по Мери. Питър беше загинал на място — вратът му беше счупен, но нямаше никаква промяна във вида му. Кетрин почти садистично си мислеше, че това не е справедливо, особено като си спомняше опустошеното, загубило своя образ лице на Мери, невинната й красота, помрачена от месеците на физическо насилие и скандали. Не беше честно!

Суетата и показността на сватбата пред обществото, Кетрин бе успяла да преглътне, макар и трудно, но погребението беше още по-голямо мъчение.

Елинор Манинг, която въпреки всичко отново успяваше да изглежда елегантна в добре ушитата си черна траурна рокля, с прекрасно подредена руса коса, беше неутешима. Опираше се за миг върху Питър Манинг-баща — висок, впечатляващ мъж със сива коса, който не можеше да спре сълзите си. В следващата минута започваше да кори горката мъртва Мери, че не достатъчно е обичала Питър — нейния прекрасен любим син. После се прехвърляше на Джейсън, по-малкият брат на Питър, хулеше го, че не присъства на погребението.

— Малко му беше да ни унижи, като не дойде на сватбата, а сега ни срами още повече, като не се върна за погребението на брат си. Африка! Господи, той е точно толкова примитивен, колкото всички онези диваци там. Най-напред — индианците. Сега пък, тези безбожни туземци в Африка — и тя избухна в поредния изблик от истеричен плач.

Кетрин знаеше много малко за брата на Питър, Джейсън. Питър рядко го споменаваше, като че съществуването му нямаше никакво значение. Мери, обаче, се беше развълнувала приятно, когато получи писмо от него.

Веднъж, когато Кетрин й беше на гости, тя й го показа със свенлива, плаха гордост. Не беше трудно нещо съвсем дребно да накара Мери да се чувства щастлива.

— Кетрин, имам писмо от брата на Питър. Той е в Африка, нали знаеш. Работи по петрола или нещо такова, все едно. Извинява се, че не е имал възможност да дойде на сватбата и ме поздравява за бебето — тя зачете от обикновения бял лист, разсечен от дебели и разкривени, трудноразбираеми букви. — Слушай:

— Очаквам с нетърпение да се върна у дома и да те поздравя, както се очаква от един девер на място. Ако си толкова хубава, колкото на снимките, които получих от майка ми, иска ми се аз да те бях срещнал пръв. Проклетият Питър! Взел е всичкия късмет!

— Разбира се, само се шегува — изчерви се Мери. — Все пак звучи мило, нали? Пише:

— Грижи се добре за племенницата или племенника ми. Ще бъде много хубаво, когато дойде и едно бебе, нали? Помисли си само. Ще бъда чичо Джейсън!

Кетрин бе закимала бурно и ентусиазирано, макар това да излизаше от представите за добро поведение. Тревожеше се, че Мери отслабва все повече, въпреки напредващата бременност. Точно в този ден много повече я интересуваше влошаващото се здраве на сестра й и очевидната липса на щастие, отколкото някакъв далечен брат. Тя просто добави впечатленията си за него към онези, които вече имаше за всички от семейство Манинг.

 

 

След погребението дните се заточиха в монотонното изтощително ежедневие с угнетяваща неизменност. Кетрин всеки ден отиваше на работа в електрическата компания и продължаваше да пише научноизследователските доклади и съобщенията за пресата. Бяха я назначили на тази работа преди пет години. Наистина ли толкова отдавна завърши колежа? И толкова дълго вече вършеше все същата отегчителна работа? Заплатата й беше добра, но гледаше на работата само като на натрупване на практически опит и подготовка за нещо по-добро, което скоро ще започне. Пишеше много по-добре, отколкото се изискваше за работата и копнееше за предизвикателства към творческото у нея. Може би поетата отговорност за бебето ще я накара да си потърси място с по-висока заплата?

Алисън! Кетрин беше очарована от нея. Всяка вечер отиваше в болницата и дълго гледаше племенницата си през стъклената стена на отделението за преждевременно родени бебета. Мечтаеше за деня, в който ще може да я прегърне и подържи в ръце. Алисън наддаваше на тегло с дни и педиатърът съобщи на нетърпеливата леля, че когато бебето задържи пет поредни дни тегло два килограма и половина, може да го предаде на нейните грижи.

Кетрин започна да търси най-добрите детски ясли — непременно трябваше да са най-добрите, за да се реши да повери момиченцето на техните грижи. Нито за миг не й минаваше през ум, че оставеното на нея бебе може да й бъде отнето.

Затова посещението на адвоката на семейство Манинг в службата я извади от равновесие. Той заля бюрото й с документи с официален вид, докато й говореше със своя премерено арогантен глас, че неговите клиенти „имат намерение да поемат пълна отговорност за детето“.

— Моите клиенти са готови да поемат детето и да го отгледат като свое собствено. Разбира се, ще ви бъде дадена компенсация за изгубеното време, разходите и неприятностите през последните няколко седмици, докато то беше в болницата.

— Искате да кажете, че те ще го откупят от мен, така ли?

— Моля ви, госпожице Адамс, струва ми се, че неправилно схващате целта на моето посещение, както и намерението на клиентите ми. Финансово те са в състояние да отгледат детето в разкош. А сигурен съм, че вие бихте желали точно това, което е най-добро за нея.

— Майката прецени, че ще бъде най-добре аз да отглеждам детето — тя постъпи разумно, като се въздържа да му каже за написаното от Мери в последните мигове преди смъртта й.

— Убеден съм, че желанията на бащата биха били съвсем различни — тя усети омраза към него, предизвикана от снизходителното му отношение. — Пък и този разговор е чисто формален. Сигурен съм, че никой съд не би възложил родителските права над детето на самотна млада жена със съмнителен морал, когато такова блестящо семейство, като семейство Манинг, изявяват силното желание да поемат отговорността за своята родна внучка, дъщеря на техния най-голям син.

Нанесеният й удар беше толкова неетичен, че Кетрин дори не удостои с коментар думите му, но усети заплахата. Много добре си го представяше как произнася същите думи в съдебната зала и изстина при мисълта какъв би могъл да бъде изходът от всичко това.

Наложи си да потуши паниката от първия миг и се опита да премисли затрудненото положение, в което се намираше. Първо изплува решението — Алисън в никакъв случай не бива да расте под опекунството на Елинор Манинг. Ни най-малко не подценяваше влиянието и властта на фамилията. Те сигурно имаха достатъчно приятели на високи постове. Тя и Алисън трябваше да избягат някъде далеч от тях! В съзнанието й вече се оформяше готовият план. Трябва да действа бързо, без да губи време.

Педиатърът се съгласи да изпише Алисън няколко дни по-рано от уговореното, но при изричното условие Кетрин да я довежда на контролен преглед всяка седмица. Кетрин тържествено обеща, ненавиждайки се, че лъже.

Повика посредник по недвижими имоти и уговори с него продажбата на къщата. Всичките пари от нея трябваше да бъдат внесени на влог на името на Алисън. Можеха да бъдат изтеглени след време, заедно с натрупалите се лихви. Мебелите също щяха да бъдат продадени, с изключение на това, което Кетрин взимаше със себе си. Посредникът можеше да задържи парите от тях като компенсация при евентуални усложнения.

Кетрин нае сейф за ценни книжа и след като направи копие от жалкия на вид документ, — невзрачната болнична салфетка — нежно го сгъна и го остави в сейфа.

Не отговаряше на позвъняванията по телефона и прикриваше действията си. Паркираше колата си далеч от къщата и караше без светлини след мръкване. Стараеше се да бъде невидима, защото се боеше да не й връчат призовка.

Опакова и подреди всичко, което се побра в малката кола. Настроението й се повиши, когато взе Алисън от болницата.

Положи я нежно в леглото за кола, което беше привързала с колана върху предната седалка. Наведе се и меко целуна кадифеното челце.

— Нищо не знам за това какво е да си майка — прошепна на спящото дете. — Но сигурно и ти не си напълно наясно с това какво е да си бебе.

Загледана в сладкото личице на детето, което силно й напомняше за Мери, Кетрин най-после изпита спокойствие — за първи път насам от мига, в който чу за смъртта на Питър.

Напускайки Денвър, тя не си позволи да отправя размекнати, горчиво сантиментални погледи назад към планините, нито пък допусна да я разконцентрират тъжни мисли за продадената къща, единственият дом в живота й. Мислеше за бъдещето — нейното и на Алисън. Отсега нататък те нямаха минало!

 

 

Кетрин изправи гръб и раздвижи рамене, за да разтегне схванатите си мускули. Седеше върху постлания с вестници под в дневната на приземния си апартамент. Вече половин час боядисваше чекмеджетата на един шкаф за стаята на Алисън. Предната вечер беше довършила последния пласт от гланцово синьо върху дървото и сега добавяше контрастни жълти линии. Жълтата боя беше покапала по вестника и тук-там по голите крака на Кетрин.

Тя въздъхна, потапяйки отново тънката четка в кутията. Всичко бе тръгнало добре с нея и Алисън. Да пропътува половината страна сама, взела със себе си новородено бебе, изглеждаше доста страшничко. Бе напуснала Денвър при доста напрегнати обстоятелства, но затова пък пътуването мина съвсем гладко. Алисън се оказа бебе ангел — спеше през цялото време, когато Кетрин не я хранеше или преобуваше.

Не си спомняше някога да е живяла във Ван Бюрен, Тексас, но семейството й беше живяло в малък град наблизо преди застрахователната компания, в която работеше баща й, да му предложи работа в Денвър.

Майка й беше разказвала спомени от източен Тексас — за буйната зеленина, за дълбоките гъсти гори. Картините с пейзажи, които тя рисуваше, нямаха нищо общо с обичайните гледки и картички от Тексас, които показваха обширни голи пейзажи с разпръснати от ветровете купчини изскубнати бурени. След като измина доста мили през полетата на западен Тексас, Кетрин с изненада откри, че Ван Бюрен е точно такъв, какъвто майка й го беше описвала — спокоен, кротък и старомоден град с колеж, приютен сред боровите гори като в уютно гнездо.

Сега през широките прозорци се виждаха шест американски ореха в двора, които разделяха апартамента с гаража й от къщата на Хепи Купър.

Новата й хазяйка сякаш беше подарък от бога. Кетрин пристигна във Ван Бюрен точно в края на учебната година в колежа, така че имаше късмет с апартамента — през последните две години в него бяха живели студентки от тукашния колеж. Имаше две големи спални, дневна, кухня и баня. Изглеждаше голям и просторен.

Кетрин остави за малко четката и с боси крака влезе в стаята, която беше определила за Алисън, макар че и двете сега спяха там. Наведе се над пребоядисаната люлка, която беше купила от един магазин за вещи втора употреба. Загледа се в детето — през двата месеца, откакто бяха във Ван Бюрен, Алисън бе наддала доста на тегло и започваше да се превръща в пухкаво весело бебче, въпреки преждевременното си раждане. Кетрин се усмихна и с бързо движение измъкна едно гумено зайче изпод топчестата ръчичка, преди да метне лекото одеялце върху нея.

Тя обичаше свободните си дни, които прекарваше сама с Алисън. По някакво чудо беше успяла да си намери работа в отдела за връзки с обществеността в колежа, но се безпокоеше как ще се грижи за Алисън през деня. За най-голяма нейна изненада, Хепи плахо предложи да се грижи за нея. Когато направи неочакваното предложени, Кетрин я изгледа смаяна, после се усмихна. Двете жени се разсмяха на глас, а миг по-късно, неочаквано за нея и за ужас на Хепи, се разплака.

Какво щеше да прави без Хепи — една отчаяна възрастна жена, която рядко имаше възможност да вижда внуците си. Двете й вече големи дъщери живееха със семействата си на двата края на щата, а синът й живееше и работеше в Луизиана. Все още не беше женен и Хепи се оплакваше от това най-малко по веднъж на ден. Преди да остане вдовица, беше живяла с мъжа си петдесет и три години, затова трудно можеше да си представи как някой по собствено желание е решил да живее сам.

Да, всичко дотук вървеше чудесно. И работата й в Денвър с нищо не беше по-интересна от тази тук. Няколко пъти шефът й се държа доста странно, освен това имаше лошия навик да гледа втренчено, потеше се и облизваше устните си прекалено често. Но като се оставят настрана подробностите, работата не беше лоша.

Несъзнателно потърка носа си и без да усети, размаза по него капка жълта боя. После затананика весело, докато ставаше да отвори вратата — някой чукаше. Не можеше да е Хепи — тя никога не губеше време и не си даваше труд да чука. Кой ли можеше да е…

Кетрин попридърпа надолу късите, пооръфани шорти, надявайки се, че който и да чака отвън, няма да се засегне от вида й.

— Да? — измърмори тя, докато отваряше вратата. Каквото и друго да беше поискала да каже, със сигурност нямаше да успее. Човекът, който стоеше там, беше най-странният мъж, когото беше виждала в живота си. Ако ръстът му не беше достатъчно забележителен, то гарваново черната коса и стряскащо сините очи бяха прекалено впечатляващи.

Той огледа Кетрин с точно толкова внимание, колкото и тя него, и чувствената му уста се разтегна в изненадана усмивка, когато най-после успя да възприеме със съзнанието си колко е рошава. Тъй като знаеше, че ще има работа вкъщи през целия ден, не беше се постарала да направи с медено оцветената си коса нищо повече, освен да я приглади и хване в небрежен кок на върха на главата, безразборно забоден с фибите под най-невероятни ъгли. Изрусели от слънцето кичури се спускаха по бузите й и тежко падаха по гърба.

Кожата й беше порозовяла от напрежението и влажната топлина на късната лятна сутрин. Над прекалено късите, избелели шорти носеше една точно толкова износената лека блуза, с отдавна отрязани ръкави. Беше я завързала на възел под гърдите. Ставаше за боядисване, но съвсем не беше най-удачното, облекло за посрещане на гости.

Първият й порив беше да затръшне вратата, за да си спести по-нататъшни притеснения, но мъжът се вгледа настойчиво право в големите й зелени очи и каза с непреодолима твърдост:

— Аз съм Джейсън Манинг.