Сандра Браун
Да обичаш отново (1)

Първа глава

— Позволих си да вляза.

Той не знаеше, че тя носи очила до момента, в който главата й се вдигна стреснато при звука на гласа му. Тя ги свали и ги остави върху разпиления пред нея на бюрото в стил „Кралица Ана“ ръкопис. Моливът също се изплъзна между пръстите й и падна върху листовете. Дясната й ръка се притисна към гърдите несъзнателно, сякаш да успокои ударите на сърцето й.

— Изплашихте ме, мистър Норт.

— Извинете. Всъщност съм съвсем безобиден. — За момент му хрумна, че в сравнение с просторната, семпло мебелирана стая изглежда като неприлична татуировка върху гръдта на небесен ангел. Неприветливото й изражение недвусмислено подсказваше, че мястото му не е тук. Усмихвайки се подигравателно, той пусна на пода брезентовата си раница и свали очилата си. — Почуках на вратата, но никой не отговори.

— Може би трябваше да пробвате със звънеца.

Е, добре, тя не беше в настроение. Една жена с тегло около четиридесет и пет килограма — предположението му бе повече от щедро, — при това раздразнена. Май беше доста чепата, а? Щяха ли тези първи няколко мига да диктуват тона помежду им през следващите седмици? Не, стига да бе в състояние да го избегне.

Леко отпусна едното си коляно и тялото му се наклони в предизвикваща премала, спираща дъха поза, която бе отнела първенството на плакатите на Фара Фосет като най-продавани за всички времена.

— Дали да не опитам да вляза отново? — Устата му се изви в предизвикателна усмивка, добре позната на всички точно както арогантната му поза. — Очевидно времето ми за първото посещение изтече.

Тя не отвърна на усмивката му.

— Защо да си правите труда? Нали вече сте вътре.

— Правилно.

Тя се изправи и заобиколи бюрото. Едва след като направи няколко крачки по настлания с теракота под той забеляза, че е боса. Жената улови погледа му, но не се извини, нито направи някое от смутените движения, характерни за дамите, уловени в неудобно положение. Върху дребното й лице се изписа изражение, което категорично казваше: „Ако не ви харесват босите ми стъпала, толкова по-зле за вас.“

Онова, което бе най-добре да не узнава, беше, че той ги харесва. При това много. До този момент бе харесал всичко, което виждаше — от лъскавата й тъмна коса до десетте предизвикателни пръста на краката й. Носеше бели дънки, прилепнали плътно по бедрата й. В пълен контраст, бялата й риза беше поне три номера по-голяма, но някак си я правеше да изглежда много по-сексапилна, отколкото ако беше облечена с тясна тениска. Широките ръкави бяха навити почти до лактите, а подгъвът стигаше до средата на бедрата й. Приличаше на мъжка риза, купена от магазин за конфекция. Запита се дали не е принадлежала на покойния й съпруг.

Във всеки случай тя беше възхитителна.

— Да не би да прекъснах работата ви? — попита той.

— Да.

— Върху книгата?

— Точно така.

— Извинете ме. Знам колко е трудно да се концентрираш, след като някой те е разсеял.

Тя нетърпеливо отметна косата от челото си.

— Домашната ми помощница отиде на пазар, така че аз ще ви покажа стаята. Къде е багажът ви?

— Това е всичко.

Той кимна към брезентовата торба. Единият й шев беше разпран и нескопосано пришит с тел. Протрита, изцапана и грозна, тя приличаше на единствената оцеляла вещ от багажа на пътник след злополука.

— Оставих си куфара от Луис Вютън у дома — подхвърли мъжът саркастично. — Само нея можех да кача на мотора си.

— Вие сте с мотор?

— Ъхъ.

Тя изгледа него и мръсната чанта с отвращение. Прииска му се да се разсмее, но не се осмели. Вместо това насочи цялото си внимание към прозореца, заемащ цялата стена, през който се разкриваше панорама към Тихия океан.

— Дошли сте с мотоциклет от Лос Анджелис дотук? И защо не летяхте?

— Зависи какво значение влагате в думата „летя“. В Калифорнийската авиокомпания биха го нарекли полет. — Ухили й се през рамо и пъхна ръце в джобовете на избелелите си протрити дънки. Те очевидно бяха преживели и по-добри времена, но преди доста години. — Страхотна гледка.

— Благодаря. Това беше една от причините, поради които с Чарли купихме къщата.

Извръщайки се на токовете на ботушите си, от вида на които и най-изпадналият каубой би умрял от срам, той отново се загледа в лицето й.

— Чарли? Нима не го наричате Демън?

— Не.

— И защо?

— Защото той ми беше съпруг, а не мой идол.

Изпод тъмните извити вежди кафявите му изразителни очи бяха фокусирани върху нея. Повечето хора смятаха, че острият поглед на Райлън Норт се дължи на трикове на камерата и професионално осветление, нещо като придобито от актьора умение да изразява обзелите го вълнения. Ала при него той беше съвсем неподправен, естествен — едната вежда повдигната няколко милиметра по-високо от другата къси черни мигли и неподвижни кафяви ириси.

Райлън не се взираше в нея преднамерено. Просто се опитваше да прецени дали в думите на мисис Рам няма скрит смисъл. Може би не. Може би да. Беше дошъл, за да разбере. Наблюдаваше я как нервно облизва устните си и реши, че нейната загадъчност ще бъде от полза за интуицията му, за да е сигурен че се цели право в целта.

— Ако си вземете чантата — обади се тя задъхано, — ще ви покажа стаята.

— Тази тук ми харесва. — Не беше готов да го отпратят като непослушно дете. Искаше да я погледа още малко.

— Аз работя тук, мистър Норт, а вие ме разсейвате.

— О, наистина ли?

И тогава научи нещо за нея. Тя не обичаше да я дразнят. Устните й се изкривиха в неодобрителна гримаса. Колко дълго би могъл да я предизвиква, преди тя да изгуби самоконтрол и да му се разкрие? Изкушаваше се да разбере, но сега не беше времето да я изпитва, още повече като се има предвид, че току-що бе пристигнал.

— Добре. Ще ви оставя да поработите, докато огледам наоколо. Става ли?

— Чудесно.

— Много добре.

Той вдигна крак, свали ботуша и чорапа си и ги захвърли на пода. След това направи същото и с другия. Улови подгъва на черната си тениска и я изхлузи през главата си, без да обръща внимание на изненаданото й възклицание.

Блузата се присъедини към малката купчина на земята.

— Върнете се към работата си. Ще се видим по-късно — подхвърли през рамо, плъзна остъклената врата и излезе навън. Заобиколи плувния басейн и се насочи покрай една скала към стълбите, водещи към плажа, чудейки се дали тя го наблюдава. Бе готов да заложи следващата си номинация за „Оскар“, че е така.

Изкушаваше се да се обърне, за да се убеди, но не го направи. Трябваше да поддържа репутацията си на „негодник, който не дава пет пари“, когато се касаеше за жени. И този „негодник“ не им обръщаше внимание, независимо колко привлекателни бяха. Едва не бе нарушил този неписан закон миналата седмица, когато Кирстен Рам влезе в кантората на адвоката си и той я видя за първи път.

Срещата бе уредена по искане на Райлън. Още в мига, в който мисис Рам се появи с изправени рамене и вирната брадичка, той разбра, че тя счита запознанството им за нагласено. Само в очите й се четеше някаква уязвимост. Те гледаха тревожно.

Нейният ленен делови костюм го накара да се засрами от вида си. Вечерта бе стоял до късно, за да прочете нов сценарий. На сутринта се бе успал и не бе имал време да се обръсне. Бе нахлузил първите дрехи, които му бяха попаднали подръка, и сега изпод сакото му се подаваше полуразкопчана измачкана риза.

Измъчваше го пулсиращо главоболие от недоспиването и не бе свалил черните си слънчеви очила, защото очите му бяха зачервени и кръвясали. Без тях изглеждаше като гуляйджия, привикнал да взема стимуланти на сутринта след поредния запой.

Тя не закъсня. Двамата с агента му бяха пристигнали рано, след като случайно бяха избегнали обичайното задръстване по магистралата. Докато я чакаха, агентът и адвокатът подхванаха досаден разговор. Заел една от характерните си пози, той задряма в коженото кресло, очаквайки заинтересованата страна да се появи.

Нещата обаче се стекоха така, че той се оказа в положението на заинтересована страна. Кирстен Рам донесе в неприветливата кантора дъх на цветя. Ароматът не беше от онези, които всеки би могъл да си купи в кристално шишенце от някой бутик. Този на мисис Рам напомняше на Райлън току-що набран букет от градината на баба му след лек дъжд.

Изобщо не забеляза изпукването на колената на страдащия от артрит агент, нито обърна внимание на поздрава на нейния адвокат. Единственият доловим за него звук беше нежното, деликатно шумолене на двете обути в коприна бедра, търкащи се едно в друго, докато тя прекосяваше застлания с килим под.

— Мисис Кирстен Рам, Райлън Норт — представи ги Мел, адвокатът й.

Публично достояние беше, че Райлън Норт има маниерите на дивак. Към всички се държеше с безпардонна грубост. Но докато го представяха на Кирстен Рам, той скочи на крака и улови ръката й, възползвайки се от възможността да я докосне.

Костите на китката й бяха точно толкова деликатни, колкото изглеждаха. Прииска му се да притисне двете й длани между своите и да й каже, че всичко ще бъде наред. Защо реши, че тя има нужда от това уверение, не можеше да каже.

— Мисис Рам.

— Мистър Норт.

Гласът й бе като всичко останало у нея — тих, неясен и секси. Както нещо съвсем осезателно, той докосна устните му, пораждайки желанието да я вкуси. Подейства му възбуждащо и пожела да я люби.

Тя се настани на стола, който й подаде Мел. Докато кръстосваше краката си, Райлън зърна бикините й, украсени с копринена дантела с цвят на какао. Зарадва се, че не бе свалил очилата си и можеше да гледа незабелязано онова забранено местенце, където закръглените колена се събираха едно над друго. Имаше красиви прасци и тънки глезени.

Горната част на костюма й беше с… шал-яка? Такава ли беше модата в момента? Както и да е, тя се събираше точно над гърдите й. Когато се навеждаше напред, материята се свличаше достатъчно, за да успее да забележи подходящия за бикините сутиен, извивката на гръдта и лекия загар на кожата, която обаче нямаше тена на жените, обожаващи калифорнийското слънце. Перленият й гердан се спускаше до деколтето и лежеше в малката вдлъбнатина между гърдите й.

Изглеждаше безпомощна като сладолед, топящ се на слънце, но не беше.

— За какво съм тук? — запита тя, повдигайки направо въпроса, след като си бяха разменили няколко любезности.

— Аз поисках да се срещнем — отговори Райлън. Тя сякаш не желаеше да го погледне, което му се стори странно. Беше привикнал жените да го следят с поглед, занемели от благоговение.

— Това ми е известно, мистър Норт. Но защо?

За няколко секунди го изгледа бегло. Накрая се обърна към адвоката си и попита настоятелно:

— Какво значи всичко това, Мел?

— Точно това, което каза мистър Норт. Той… ъъъ… иска да се пренесе в къщата при теб за известно време.

Неговият агент веднага скочи:

— Райлън смята, че ще бъде много полезно за него да живее в същите стаи, които е обитавал Демън Рам. Да бъде просмукан от начина на живот на мистър Рам, да го изпита на място.

Тя гледаше навсякъде, освен към Райлън. Той се изкушаваше да свали слънчевите си очила, подразнен от безразличието в погледа й.

— Да изпита какво? — запита тя след кратко мълчание.

— Да вляза в ролята на съпруга ви — отговори той.

— Искането ни може да ви се стори малко неприлично — започна да обяснява агентът му, — но не и ако познавате методите на работа на Райлън.

— Точно така — прекъсна го Райлън. — И никой не би могъл да разясни това на мисис Рам по-добре от мен. Оставете ни насаме за малко.

Не беше привикнал да моли учтиво. Агентът му веднага се подчини. Нейният адвокат изглеждаше шокиран, но след като Кирстен му кимна, все пак напусна стаята. Когато двамата мъже излязоха, тя свали кръстосания крак и се изпъна решително на стола си.

— Искам да остана в къщата ви за известно време — повтори Райлън.

В Холивуд той разполагаше с неограничена власт. Беше достатъчно само да спомене, че иска нещо, и десетки хора се втурваха да му го осигурят. Но Кирстен Рам не беше впечатлена от заповедническия му тон.

— Съжалявам, мистър Норт. Това е невъзможно.

— Защо?

— Опитвам се да спазя крайния срок за предаването на ръкописа. Книгата и филмовият сценарий ще излязат по едно и също време.

— Това ми е известно.

— Издателят вече на два пъти ми удължава срока. Не бих могла да искам трета отсрочка.

— Какво общо има това с моя престой в дома ви?

Ръцете му бяха небрежно отпуснати върху облегалките на кожения стол. Единият крак, обут в италианска обувка, бе подпрян на коляното на другия. Гръбнакът му бе извит в толкова характерна за него поза, че би могъл да я патентова. Райлън изобщо не се притесняваше, че планът му може да се провали. Точно обратно, колкото повече тя се противопоставяше на желанието му, толкова повече се засилваше решимостта му да получи онова, което искаше. Защо една вдовица ще отхвърля безобидната му идея? Дали не криеше нещо?

— Не бих могла да ви отстъпя къщата си точно в този момент — каза тя. — Ще ми бъде много неудобно да събера всичките си бележки и ръкописи и да…

— Не искам да я напускате.

— Сигурно не искате да кажете, че ще останем там заедно.

Бегла усмивка повдигна единия ъгъл на устата му.

— Да. Ще живеем заедно. Точно както вие и Рам. Той свали крака си, протегна се напред и кръстоса глезени. Сплете пръстите на ръцете си и несъзнателно ги сложи на корема си. Никой, освен него, не би могъл да предположи, че сърцето му бие учестено. От много време насам не бе попадал на нещо толкова необикновено и вълнуващо като Кирстен Рам. Господи, до гуша му беше дошло от хора, които се умилкваха около него.

— Не се шокирайте толкова, мисис Рам. Не е необходимо да споделяме леглото. — Преброи до три, преди да продължи: — Освен ако сексуалният ви живот не е от особена важност за ролята ми.

При тези думи Кирстен скочи на крака и му обърна гръб. Поигра си разсеяно с няколкото мраморни предмета, подредени върху излъсканата повърхност на абаносовото бюро на Мел. Взе една запалка и установи, че не работи. Отмести пепелника, вдигна ножчето за отваряне на писма и притисна тъпата му страна към дланта си. Накрая, облягайки се на ръба на бюрото, се обърна към него.

— Мисля, че вие и вашият агент търсите само сензация за обществеността, мистър Норт. Но това не ми харесва и не искам да имам нищо общо с него.

— Нима някога съм търсил сензацията?

Тя сведе поглед към пода.

— Не.

— Тогава?

— Може би това, че ги отбягвате, само по себе си е сензация.

Райлън винаги с удоволствие бе изучавал човешката натура. Дори като дете бе наблюдавал реакциите на хората и бе анализирал мотивите им. Възраженията на Кирстен против идеята му не бяха искрени. Сините й очи не потвърждаваха онова, което казваше. Тя говореше едно, но мислеше друго. Искането му бе прието не само с нежелание, но и със страх. Защо? От какво би могла да се страхува? От него?

— Не искате аз да изиграя ролята на съпруга ви във филма, нали?

— Не.

Всеки друг би се поколебал да му отговори така искрено. Той изпита уважение към куража и честността й.

— Защо?

— Моят съпруг беше общителен, приятелски настроен и великодушен. Обичаше почитателите, които се тълпяха около него, и можеше да прекара часове наред на едно място, давайки автографи, за да им достави удоволствие.

Докато говореше, тя разсеяно крачеше из стаята. Неочаквано се обърна към него:

— Докато вие, точно обратно — държите се настрана от публиката си. Обвивате се в тайнственост. Никога не съм чувала някой да ви описва като дружелюбен, общителен или великодушен. По-скоро говорят противоположното. Вие сте избухлив, темпераментен. И не се… не се усмихвате достатъчно, за да можете да изиграете съпруга ми.

— Може би той е имал повече поводи да се усмихва, отколкото аз. — Райлън още веднъж я унижи, отчасти защото искаше да я подразни, отчасти защото я харесваше, когато беше ядосана. — Може би вие сте били причината, поради която Демън Рам се е усмихвал толкова често. Точно това искам да разбера.

Очите й заблестяха от възмущение при този дързък намек. Не можеше да я обвинява. От собствен опит знаеше колко е неприятно да се отнасят с теб като с играчка, предназначена да забавлява онзи, който я навие.

С глас, студен като ледена висулка, тя попита:

— Не е ли малко късно да се притеснявате за убедителността на ролята си? Мислех, че филмът е почти завършен.

— Така е. Гледали ли сте кадри от него.

— Не.

— Бяхте поканена лично от режисьора.

— Не исках да гледам филма. И сега не желая.

Райлън беше изумен.

— Но защо?

— Бях омъжена за летец от висшия пилотски състав. Когато изпращах сутрин съпруга си на работа той не отиваше в някой приятен и удобен офис. Достатъчно трудно ми беше, докато пишех за събития, която бих предпочела да забравя. Не искам да видя части от книгата си… от неговия живот, пресъздадени във филм.

Имаше още много, много въпроси, които искаше да й зададе, но реши да ги остави за по-подходящо място и време.

— За ваша информация, продуцентът и режисьорът са повече от доволни от играта ми до момента. Те смятат, че съм успял да уловя усмивката на Рам, както и публичния му имидж.

— Поздравления. Тогава защо сега сте се притеснили за ролята?

— Неговия публичен имидж, мисис Рам. — Той се изправи и застана до нея край прозореца с изглед към залива Сан Диего. — Гледах и изчетох много интервюта, събрах цялата информация за покойния ви съпруг, до която успях да се добера. Да-а, чувствам се така, сякаш съм влязъл в неговата кожа.

Извърна се леко, за да може да я вижда.

— Но какъв е бил той извън славата? В личния си живот? Не мисля, че съм разбрал що за човек се крие зад легендарната му усмивка.

— Знаете, че беше изключително смел.

— Или глупав.

Когато тя му възрази, Райлън разбра, че е отишъл твърде далеч.

— Необходими са доста здрави нерви за полетите които правеше. Как се осмелявате да допуснете че…

— Вижте, мисля, че Рам наистина беше куражлия но сигурно му е липсвало сиво вещество, щом дори си е помислил да извърши някои от полетите, които правеше. Това не означава, че му отнемам нещо, отричайки смелостта му. Разбрахме ли се? — Тя не отговори, но го изгледа с неприкрита враждебност. Прокарвайки ръка през косата си объркано, задето тя не схваща мисълта му, той опита отново: — Искам да вляза в главата му!

— Неговият живот е като отворена книга. Буквално. Ще ви изпратя копие от ръкописа си, след като го завърша.

Райлън поклати глава:

— Не е достатъчно. Необходимо ми е да се докосвам до нещата, които той е пипал всеки ден. Да слушам музиката, която е харесвал. Да ям любимата му храна. Да обитавам стаите, в които е живял той. -Пъхна палец в гайката на дънките, които носеше без колан.

— Но това е лудост!

— Не мислехте така, когато изпълнителката на главната роля ви помоли за същото.

Изговаряше думите триумфално — като играч, свалил на масата печелившото асо. Беше изчакал колкото е нужно, преди да изиграе коза си, пазейки в тайна факта, че знае за услугата, която бе направила на актрисата, играеща нея във филма. Момичето бе прекарало няколко дни в къщата на Кирстен.

— Онова беше друго — възрази тя отбранително.

— Как така?

— Това е очевидно.

— Заради пола ли?

— Като начало.

Двамата се гледаха предизвикателно, когато на вратата тихо се почука.

— Влезте.

— Вървете си.

Бяха отговорили едновременно макар и по различен начин. След като го изгледа хладно, което му се стори по-скоро приятно, отколкото заплашително, Кирстен прекоси стаята и отвори вратата.

— Е какво решихте? — сърдечно запита агентът на Райлън.

— Бих желала да поговоря Мел насаме — сдържано отвърна тя.

Преди да напусне офиса, Райлън й се поклони подигравателно. С агента му изчакаха отвън при секретарката, която изглеждаше като кукла Барби. Такива като нея в Холивуд имаше хиляди. Тя се изви в плетената си рокля като гъсеница, опитваща се да се измъкне от пашкула, и му се усмихна изкусително. Той не й обърна внимание. После им предложи кафе и питиета, но само агентът му се възползва от поканата.

— Е, как върви? — попита той шепнешком.

Райлън сви рамене, чудейки се дали секретарката си дава сметка колко глупава изглежда с преструвките си. Тя или беше неразположена, или искаше да го впечатли с гръдната си обиколка. Агентът му продължи:

— Може би идеята ти да поговориш с нея лично вместо адвоката й, беше добра. Ти имаш подход към жените. — В гласа му се прокрадна завистлива нотка.

Райлън само изсумтя и затвори очи.

— Мисис Рам има имунитет към разбивачите на женски сърца. Живяла е с такъв, помниш ли?

— Едва ли е бил от твоя калибър.

— Благодаря ти, но привличането между половете е единствено въпрос на вкус.

— Какво ще правиш, ако ти откаже?

Райлън смъкна леко слънчевите си очила и погледна към агента над тях.

— Нервен ли си?

— Ужасно — призна другият мъж. — Дори не си помисляй да се оттеглиш от този филм. Все още не съм потушил скандала със Стен Кубрик. За бога, не ме въвличай в нов!

— Точно затова ти плащам. При това астрономически суми, както бих могъл да отбележа, ако бях по-груб.

— Груб, по дяволите! Грубостта е единственият ти начин на поведение.

Това беше неоспоримо. Райлън Норт беше известен с това, че напуска снимките, ако не му харесваше „тонът“ на филма или ако почувстваше, че трябва да прави компромиси с ролята си. Повече от всички останали актьори той държеше на пълнотата на образа. За него това означаваше да не отстъпва от позицията си заради филмовата компания, рейтинга на филма, продажбите му или за каквото и да било друго.

Ако не беше невероятният му талант, който едва бе започнал да се разкрива, ако всяка камера в Холивуд не беше влюбена в лицето му, ако пощенската му кутия не беше пълна колкото тези на Сталоун или Ийстууд, а често дори повече, никой не би помислил да се доближи до него. Говореха, че е човек, с когото трудно се работи. И все пак всички избираха първо него, ако се появеше някой „важен“ филм.

— Преди да започнеш да гризеш тези отвратителни израстъци, които минават за нокти — обърна се той към агента си, — нека да видим какво има да ни каже мисис Рам.

Райлън задряма. Другият наистина загриза ноктите си.

Най-сетне ги извикаха да се върнат в офиса.

 

 

Тя беше казала „да“ и сега той беше тук, носейки се по вълните на Тихия океан точно зад къщата й. След изтощителната снимачна работа в продължение на два месеца, и то без нито ден почивка, плуването му доставяше огромно удоволствие.

Усети леко убождане в очите, когато ги отвори, за да погледне безоблачното небе. Очите на Кирстен Рам бяха по-сини от него. Искряха като скъпоценни камъни. Ала в дълбините им се криеше нещо тъмно и хвърляше сянка върху този блясък. Той щеше да открие какво е то.

Беше дошъл, за да изучи характера на Чарлс Демън Рам, но след като се бе срещнал с вдовицата му, вече бе сигурен, че тя е най-достоверният източник на информация, ключето към душата на покойния.

Райлън се интересуваше еднакво както от мисис Рам, така и от починалия й съпруг, още повече че бе започнал да счита Демън Рам за една от най-сложните личности, които някога бе пресъздавал на екрана. Защо някой ще има такова непоколебимо желание да умре, след като по всичко личеше, че животът му е бил чудесен? Твърдо бе решил да открие причината още преди да напусне тази къща.

Обърна се по корем и загребвайки широко с ръце, заплува към брега. Водата се плискаше приятно по стройното му голо тяло. Ситни пръски се вплитаха в гъстите тъмни косми и се задържаха там, сякаш нямаха желание да се освободят от тях.

Райлън с неохота обу протритите си дънки, които бе оставил на брега. Ако „невеселата вдовица“ се бе отнесла към брезентовата му раница с такова отвращение, сякаш беше някаква гнусна твар, изхвърлена от океана, можеше да си представи как щеше да го погледне, ако се появеше в дома й мокър и гол. Подобно представление сигурно щеше да я увери, че всички пикантни, сензационни истории, които бе чела за него, са истина.

Тъй като пазеше личния си живот от публичност, той беше обект на всякакви спекулации — като се започне от наркотиците и религиозните култове и се стигне до садомазохизма. Наскоро беше фотографиран как напуска клиника за лечение на алкохолици, където бе посетил свой приятел. Но статията, съпровождаща снимката, гласеше, че Райлън Норт е прекарал в скъпия санаториум последните шест седмици, за да изтрезнее, след като е бил изхвърлен, буйстващ и мъртвопиян, от някакъв нощен бар.

Според един от последните слухове, той умираше от СПИН. Много популярно беше твърдението, че е гей и широко обсъжданите му връзки с изпълнителката на главната роля в последния му филм и олимпийската шампионка по фигурно пързаляне са измислени, за да прикрият тайния му живот на хомосексуалист. „Прекалено е красив, за да не е обратен“, говореха хората.

Тези слухове не намаляваха популярността му нито сред жените, нито сред мъжете. Всъщност ефектът беше точно обратен. Измислиците на таблоидите само разпалваха апетита на публиката да научи повече неща за него. Пощенската кутия на агента му в Бевърли Хилс беше претъпкана от покани. Райлън рядко ходеше на партита. Ако случайно го забележеха на някой прием, той веднага се превръщаше в светското събитие на годината.

Той самият гледаше на всичко това с презрение и не обръщаше внимание на слуховете, освен ако те не засягаха и някой друг. Дори акулите в Холивуд уважаваха интелекта му, таланта и категоричния му отказ да се продава за слава или за пари. Избираше сценариите много внимателно, дълго обсъждаше с режисьора всички подробности, преди да реши да сложи подписа си под договора. Дори и тогава се колебаеше дали да не го прекрати, ако преценеше, че режисьорът вече е нарушил сроковете.

Беше му безразлично какво мислят зрителите за Райлън Норт, след като напуснеха киносалона. Докато се намираха в затъмнената зала, искаше те да го възприемат в ролята, която играеше, а не като самия него. Какво значение за публиката имаше, дявол да го вземе, дали беше гей, бисексуален или нормален, дали носеше бельо и какво закусваше? За платените пет долара за билет им дължеше единствено два часа развлечение. Задълженията му към тих свършваха на изхода на киното.

На красивата си външност гледаше само като на предпоставка да получава най-добрите роли. Това бе заслуга на привлекателното му лице и силното, добра сложено тяло. Не се страхуваше от възрастта — проклятие за всички филмови звезди. Зрелостта щеше да му позволи да изиграе ролите, които бяха недостижими за него в момента.

Като имаше предвид всичко това, той се зачуди защо за него е от такова значение какво мисли Кирстен Рам. В този случай външният му вид беше по-скоро пречка, отколкото предимство. Красивото му лице можеше да се окаже бариера между тях и…

Между тях и кое? — запита се той, докато изкачваше стълбите към къщата. Тя със сигурност не му бе дала знаци, които би могъл да тълкува като покана Изглежда, единственото нещо, което я интересуваше беше как да се отърве от него колкото може по-скоро.

Освен това, трябваше много да внимава с кого се забърква в каквито и да било връзки — не толкова заради себе си, колкото заради другия. Кирстен Рам бе страдала достатъчно през изминалите няколко години. Щеше да бъде истински негодник, ако я въвлечеше от един широко дискутиран скандал в друг.

Ала всичките му добри намерения се изпариха в момента, в който изкачи хълма и я видя през прозореца. Тя седеше зад бюрото, свила крака под стола си. Главата й бе наклонена на една страна. Гризеше края на червения си молив и шепнешком произнасяше думите, които с усилие събираше в изречения.

Очевидно съвсем бе забравила госта си. Почувства се обиден. Изпита перверзното желание да отклони вниманието й от работата и да го насочи към себе си. С това намерение, загорял от слънцето, с характерната си арогантна усмивка и мокри дънки, той приближи до остъклената врата и почука.

Тя подскочи и извърна глава. Отново бе сложила очилата си и изглеждаше невероятно красива с тях. Бяха с тънки рамки, доста по-светли от тъмната й, късо подстригана коса. Малко бяха жените, които можеха да носят подобна прическа — само с няколко кичура на челото, покрай ушите и врата. Но тя подхождаше на младежкото лице на Кирстен.

Той отвори вратата.

— Да ви се намира хавлия?

С раздразнение, струящо от всяка пора на кожата й, тя стана, излезе от стаята и се върна с една плажна кърпа.

— Благодаря — каза Райлън, когато му я подхвърли през вратата. Изтри солената вода от лицето си, но не подсуши тялото си. — Водата е страхотна.

— Не е ли прекалено студена?

Наистина ли гледаше зърната на гърдите му? Те се бяха втвърдили и почти му причиняваха болка.

— Ъъъ… не. Приятна е.

— О!

— Ще ви разсейвам ли, ако поседя край басейна за малко?

— Настанявайте се.

Тя все още се отнасяше към него с пренебрежение което би го подлудило, ако не беше наясно че поведението и има за цел да прикрие нещо. Може би увлечението си по него, което не би признала дори пред себе си?

Той сложи кърпата на врата си и в този момент забеляза как погледът й се плъзна по тялото му. Между гърдите и колана на дънките му тъмните косми бяха къдрави и влажни. Неволното й любопитство го накара да усети, че се възбужда.

— Защо не дойдете навън с мен? — запита той дрезгаво.

Поканата я стресна. Тя го погледна в очите и каза бързо:

— Не. Имам работа.

— Е, жалко.

Очевидно раздразнена, Кирстен рязко затвори плъзгащата се врата. Само няколко врати се бяха оказвали затворени за Райлън Норт. А още по-малко се бяха затръшвали пред самото му лице. Но сега това беше факт, който едва не го подлуди.

Обръщайки се, той разкопча копчето и ципа на старите си дънки. Още преди да стигне до шезлонга и без да откъсва поглед от бюрото й, ги смъкна и ги захвърли настрани. После разстла кърпата върху стола и легна по корем.

С усилие на волята не се намръщи, когато притисна втвърдената си мъжественост към гладката стъклопластова повърхност. С невинността на бебе сложено да поспи, облегна глава на ръцете си и затвори очи, но не преди да забележи учуденото изражение на Кирстен зад стъклото.