Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (44)

43

Ранчото „Куинтрел“

Петък вечерта

Зимното слънце бе изчезнало от небето, оставяйки само слаб жълтеникавозелен оттенък над западния хоризонт. Светлината струеше през големите панели от стъклено злато по фасадата на къщата в ранчото. Вятърът приличаше на ледени нокти, които дращеха навсякъде и завихряха наскоро навалелия сняг.

— Бррр! — каза Карли веднага щом отвори вратата на камиона. — Това е причината да не си падам по ските.

— Внимавай по пътеката към вратата — предупреди я той. — Никъде не е осолено или опесъчено.

— Може би не желаят посетители.

— По-вероятно просто се скатават, защото губернатора го няма. Освен това ранчото е обявено за продан. Щом се е появила табелата, всички, които работят тук, вече се чувстват с единия крак напуснали.

Карли присви очи заради силния вятър и се загледа как последните капчици цвят изчезват от небето. После се обърна към сградите, видя испанското влияние в старите постройки и високотехнологичната мода в новите. Помежду им нямаше противопоставяне, просто принадлежаха на различни времена и култури.

— Толкова векове традиции и той се отказва от всичко това — промълви тя тъжно.

— Губернаторът ли?

— Да.

— Той никога не е бил наистина част от ранчото или от семейството, в интерес на истината — обясни Дан. — То бе запазено за очевидния наследник, Андрю Джаксън Куинтрел Четвърти. За Джош бе отредена една дълга поредица от военни училища с пансиони.

— Все пак…

Дан я прегърна през кръста и я придърпа към себе си, за да я прикрие доколкото може от вятъра.

— Не всички си падат по миналото, Каролина Мей.

Тя въздъхна и се облегна на рамото му за момент.

— Ти би ли изоставил това?

— На секундата. Нека губернаторът го продаде на някой, който обича земята, дивата природа, тишината и вятъра.

Тя го погледна. Сред сиянието на залеза лицето му бе потънало в сенки. Само очите му грееха.

— Струва ми се, че ти ги обичаш.

— Земята — да. Хората? — Дан сви рамене и тръгна по пътеката, като държеше Карли здраво, за да не се подхлъзне и падне. — Повечето хора могат да вървят по дяволите.

От тона му Карли разбра, че Дан говори сериозно.

— Нямаш ли хубави спомени от тук?

— Разбира се, че имам.

— Тогава защо мразиш това място толкова много?

— Не го мразя. Просто не харесвам хората, които са по-жестоки, отколкото се налага.

— Като Сенатора?

— Да — съгласи се Дан. — Освен това хората, които са тормозили майка ми за това, че е дъщеря на градската уличница.

— И теб, защото си син на майка си.

— Това спря, след като набих няколко от момчетата на Сандовал.

Тя примигна.

— И още си плащаш за това.

— Както казах, колкото е по-малко градчето, толкова е по-дълга паметта на хората. Жалко, че тук хората са толкова дребнави. Но са такива.

— Някои не са.

— Твърде малко. Не че са по-лоши от хората на другите места — добави той. — Просто не са по-добри, отколкото им се налага. А понякога, вярно — само понякога, това не е достатъчно, за да се свърши работата.

Той почука на входната врата.

След минута Мелиса отвори вратата. Очевидно ги очакваше, тъй като беше забелязала светлината от фаровете по пътя.

— Здравейте Дан, Карли. Уинифред каза, че ще се отбиете. Искали сте да говорите с някои хора, да направите снимки и да придобиете представа за атмосферата на ранчото нощем.

— Точно така — кимна Карли.

Това бе най-доброто извинение, което измислиха, за да обходят семейното гробище и да проверят дали блудната дъщеря на Сенатора е погребана там.

Мелиса сви рамене, сякаш цялата работа й звучи като голяма глупост, но всъщност не я интересува.

— И двамата изглеждате много по-добре, отколкото очаквах, след като говорих с шерифа.

Карли изсумтя неясно и огледа другата жена, опитвайки се да види Мелиса като внучка на Сенатора. Руса коса с изкусно направени кичури, които да прикрият белите косми. Очите й бяха с подходяща големина и форма като за Куинтрел, но с неподходящ цвят. Дълги крака като на губернатора, дълги пръсти. Също като Дан.

Добре, спри с това — каза си ядосано Карли. — Пръстите са дълги или къси, дебели или тънки. Само четири вида за всички хора по света, което означава, че има двайсет и пет процента вероятност хора без никаква друга връзка помежду си да имат дълги пръсти.

— Чухме, че и ти си била зле — каза Дан.

— Това ще ми е за урок друг път да не ям хапки — каза тя и потупа закръгления си ханш. — И без това не се нуждаех от тези калории.

— Значи според шерифа причината е в храната? — по пита Карли.

— Така каза.

Преди Карли да каже още нещо, ръката на Дан се пристегна около кръста й. Тя го погледна и видя, че той поклаща леко глава, за да й покаже, че не трябва да разстройва Мелиса.

Поне за момента.

Карли се усмихна и замълча. Тя се съгласи с Дан, че една дружелюбна Мелиса ще им бъде повече от полза, от колкото раздразнена.

— Влезте, влезте — подкани ги Мелиса. — Навън е студено. Понякога се чудя дали зимата ще свърши.

Един глас извика откъм вътрешността на къщата.

— Дойдоха Дан Дюран и Карли Мей — отвърна Мелиса. — Дошли са при Уинифред.

Карли и Дан се спогледаха. Те недвусмислено бяха за явили, че искат да говорят и с Мелиса.

— Това е съпругът ми Пийт — обясни Мелиса. — Губернаторът го натовари да работи извънредно по счетоводните документи на ранчото. На бдението на Силвия Джош каза, че вече има значителен интерес към ранчото.

Карли видя, че усмивката на Мелиса е само на устните й. Очевидно икономката се тревожеше за бъдещето, за себе си и за съпруга си. Имаше основание.

С единия крак е напуснала. Независимо дали им харесваше или не.

— Съжалявам да го чуя — каза Карли. — Тъжно е да се сложи край на такава дълга традиция. — Мелиса кимна леко. — Разбрах, че майка ти и баба ти са работили в ранчото.

— Да.

— Имаш ли време да поговориш за това с мен? — попита Карли. — Семейството ти е било неразделна част от семейната история на Куинтрелови. Твоята гледна точка ще бъде много ценна.

Мелиса се намръщи.

— Губернаторът каза съвсем ясно, че никой не трябва да говори с теб за семейство Куинтрел. Съжалявам.

— Аз също — отвърна Карли.

Дан погледна Мелиса и попита:

— Докога ще важи заповедта за мълчание? Докато се продаде ранчото?

Мелиса се напрегна.

— Губернатор Куинтрел не каза нищо по въпроса.

— А той е човекът, който ще ти подпише препоръката — каза Дан. — Ясно. — Той погледна Карли. — Хайде да видим как е Уинифред.

— Чакай. — Мелиса дръпна Карли за ръката.

Карли я погледна изненадано.

— Да?

— Уинифред… — Мелиса въздъхна. — Тя не е… добре.

— Знаем — увери я Карли. — Няма да стоим дълго. Пръстите на Мелиса се стегнаха още по-силно около ръката на Карли.

— Не, не ме разбрахте. Мисля… — Гласът й заглъхна. — Мисля — прошепна тя, — че Уинифред е започнала да губи разсъдъка си.

— Защо? — Гласът на Дан прозвуча по-грубо, отколкото му се искаше. — Какво те кара да мислиш така? — попита той по-меко.

Мелиса се намръщи.

— Смъртта на Силвия и пневмонията, хранителното натравяне, продажбата на ранчото… просто ми се струва, че Уинифред започва да губи връзка с реалността.

Карли погледна Дан. Той наблюдаваше Мелиса толкова втренчено, че и двете жени се почувстваха неловко.

— Какво се е случило? — попита Карли, потупвайки пръстите, които стискаха ръката й.

Мелиса бавно я пусна.

— Тя винаги е мразела Сенатора, но напоследък това й се е превърнало в идея фикс. Направо изгаря от дива ярост всеки път, когато чуе името му. Това е лудост. А сега започна да говори ненормално, казва, че ранчото е нейно, не е на губернатора, защото е последната жива от рода Кастийо, а ранчото можело да бъде наследено само от човек с кръвта на Кастийо.

Дан повдигна вежди.

— На какво се основава това убеждение?

— Точно там е работата — повиши глас Мелиса. — Няма никакво основание. Чиста лудост. Губернаторът е син на Силвия и Сенатора. Той е наследил кръвта на майка си, която е Кастийо, но Уинифред мрази Сенатора толкова силно, че не може да понесе синът му да наследи ранчото, така че настоява, че то е нейно. — Мелиса издиша шумно. — Страхувам се, че е започнала да се побърква.

Карли притеснено се замисли за случаите, когато бурните реакции на Уинифред я бяха карали да се усъмнява в здравия разум на старицата. Погледна към Дан, който се бе загледал някъде зад Мелиса. Изражението му показваше, че мисли напрегнато.

— Ще ви заведа при нея — каза Мелиса с широка, горчива усмивка. — Само не я уморявайте твърде много и не вярвайте на всичко, което казва. Може би ще се оправи след няколко дни. Дайте да ви взема палтата. Искате ли кафе или чай и бисквити?

— За мен не — отговори Карли веднага. Не възнамеряваше да яде или пие нищо в ранчото „Куинтрел“, освен ако не е приготвено от самата нея.

— За мен също не — добави Дан. Той пое палтото на Карли и свали якето си. — Обядвахме късно.

Защото знаеха, че няма да ядат нищо в ранчото. Карли и Дан последваха палтата си и Мелиса по дългия коридор към апартамента на Уинифред.

Мелиса почука леко на вратата.

— Уинифред? Можеш ли да приемеш посетители?

— Да.

Кратката дума бе изречена дрезгаво и почти настойчиво.

Мелиса отвори вратата, после влезе след Карли и Дан. Уинифред беше на лежанката, която харесваше повече от болничното легло на Силвия. Тежкият стоманен цилиндър на кислородната бутилка стоеше до стола. Тя намести прозрачната пластмасова тръбичка, за да не й пречи, когато говори.

— Не забравяй да пазиш силите си — предупреди я Мелиса.

Уинифред изсумтя ядосано.

С още една неубедителна усмивка Мелиса излезе, за да закачи палтата.

— Открихте ли още имена? — попита Уинифред.

— На възможни деца на Сенатора ли?

Старата жена кимна.

Вратата към коридора беше останала открехната след Мелиса. Дан го забеляза, но не каза нищо.

— Няма нови имена — отвърна Карли.

Уинифред поклати глава.

— Тогава защо сте дошли?

— Надявахме се да говорим с Мелиса за майка й и баба й.

— Това не ви е отнело много време.

— Губернаторът е забранил на всички да говорят с нас — обясни Дан. — А той ще пише препоръката на Мелиса и съпруга й… — Дан сви рамене. — Ами ти, госпожице Уинифред? И на теб ли ти е забранил да говориш?

Сухият й смях премина в кашлица.

— Не би посмял. Защо се интересувате от семейството на Мелиса?

Без да отмества поглед от Уинифред, Карли провери дали диктофонът й е включен.

— Сюзан Мълинс е работила в ранчото и през 1941-а е родила бебе, без да е омъжена — обясни Карли. — В акта на раждане на момчето, Рандал Мълинс, не е записано името на бащата.

— Копеле на Сенатора — каза Уинифред.

— Сигурна ли сте? — попита Карли.

— Не е имало фуста край него, която той да не е повдигнал. За него това беше въпрос на чест. Дори опита да се пусне и на мен след така наречения удар на Силвия. Казах му, че ще го отровя, ако отново ме докосне. Той ми повярва.

Дан поклати глава.

— Този мъж е бил патологичен случай.

— Той беше въплъщение на злото — каза Уинифред.

Карли опита да успокои дивашкия гняв в очите на Уинифред, като смени темата:

— Когато Сюзан се омъжила за Дъг Смит, им се родила дъщеря, Бети Смит.

— Майката на Мелиса — каза Уинифред след малко. — Красива жена, но и тя беше лесна като майка си. Винаги съм се чудела дали Мелиса не е дъщеря на Сенатора.

— Мелиса му е внучка, не дъщеря — възрази Карли. Очите на Уинифред се промениха, станаха непроницаеми като камък и черни като мислите й.

— Онзи похотлив кучи син не би се поколебал да легне и с двете.

— Какво ще кажеш по този въпрос, Мелиса? — попита Дан, като се обърна към полуотворената врата. — Сенатора е твой баща или дядо, или и двете?

Отначало последва тишина. После вратата се отвори по-широко и Мелиса влезе, все още с палтата в ръце.

— Може да ми е дядо — каза тя спокойно. — Баща ми е Мел Шафър.

— Може да ти е дядо? — попита Карли. — Не знаеш ли със сигурност?

Мелиса сви рамене.

— Баба ми не беше надежден източник на информация. Дрогираше се и пиеше твърде много. Много от нещата, които казваше, не бяха истина.

— Досущ като моята баба — обади се Дан.

— Лиза — кимна Мелиса. — Чувала съм за нея.

— Много хора са чували — каза Дан.

— Както и да е. — Мелиса се обърна към Уинифред. — Да предполагаш, че Сенатора ми е баща, е не само налудничаво, това е обвинение, което ще ти причини много неприятности. Сенатора щеше само да се изсмее, но синът му няма да го приеме толкова леко. — Уинифред присви очи, но не каза нито дума. Мелиса постави ръка върху рамото на старата жена. — Извинявай. Не трябваше да ти се сопвам така, но се тревожа за теб. Губернаторът може да направи живота ти… много труден.

— Няма да съм тук още дълго, че да се тревожа за това — каза Уинифред. — Нито пък ти.

Мелиса стисна устни.

Дан се обърна към Уинифред.

— Какво помниш за Рандал Мълинс?

— Загина във Виетнам.

— Имал ли е деца? — Въпреки че питаше Уинифред, той гледаше Мелиса. Начинът, по който трепнаха клепачите й, показа, че тя знае отговора.

— Не съм чула да има — отвърна Уинифред. — Не беше женен.

— Изключи диктофона, Карли — каза Дан.

Тя го погледна, после натисна бутона за пауза. Той погледна настойчиво Мелиса. Мълчанието се проточи.

— Добре — каза тя накрая. — Но ако кажете на губернатора, че съм говорила с вас за това, ще отрека.

— Не бихме казали на Джош Куинтрел дори колко е часът — увери я Дан.

Мелиса издиша продължително.

— Ранди Мълинс беше мой чичо, или поне наполовина. Както и да е. — Тя махна нетърпеливо с ръка. Думите й излизаха накъсано, бързо, сякаш се опитваше да премине възможно най-бързо през нещо неприятно. — Той мразел баща ми Мел и започнал да бяга от къщи още на единайсет. През повечето време ходел да живее при Ангъс Снийд в пасищата високо в планината или през зимата — в неговата къщурка в ранчото. Дъщерята на Ангъс, Лори, била седем години по-млада от Ранди. Ранди прекарвал повечето си време със стария Снийд. Лори всъщност била отгледана от леля си, след като майка й починала. А Ангъс Снийд отгледал Ранди.

Карли затаи дъх и се надяваше диктофонът й да е направил обичайното си събуждане пет секунди след включването на пауза. Имаше чувството, че Мелиса няма да повтори тази история никога вече.

— Както и да е, точно преди Ранди да замине за Виетнам, отишъл да се повесели в града за последно. Ангъс бил болен, така че Лори отишла с колата да прибере Ранди от ареста. Около девет месеца по-късно родила близнаци.

— Джим и Блейн Снийд — каза Дан. — Братовчедите ти. И вероятни внуци на Сенатора.

— Може би да, а може би не — сви рамене Мелиса. — Никога не се е отнасял с тях по-различно отколкото с останалите.

— Включително и с теб? — попита Дан.

— Аз съм жена. Разбира се, че се е отнасял различно с мен. Бях много, много внимателна никога да не оставам сама в къщата с него. Уинифред много ми помагаше. — Мелиса се усмихна на старицата. — Тя ми каза да се пазя и аз го правех.

Карли се намръщи. Колкото повече научаваше за Сенатора, толкова по-малко го харесваше.

— Дори и след проблемите със сърцето, когато беше минал седемдесетте? — попита Дан. — Това не го ли поукроти? Със сигурност е сложило край на политическата му кариера.

— Допреди няколко години беше много чевръст — каза Уинифред. — Но след като стана на осемдесет, вече не беше достатъчно силен, за да надвие съпротивляваща се жена и да я събори на пода.

— Уинифред… — Мелиса изглеждаше нещастна. — Нито едно изнасилване не е било доказано. Само шушукане, нищо повече. Покрай мъж като Сенатора винаги е имало клюки.

Карли погледна Дан, който сви рамене и каза:

— Още едно нещо, за което никога не са писали във вестника.

— Братята Снийд знаят ли кой е дядо им? — попита Дан.

— Никой не знае — отвърна Мелиса, като притисна палтата към тялото си.

— Мислят ли си, че знаят? — попита Карли.

— Защо? — не разбра Мелиса.

— Просто й е любопитно — обясни Дан спокойно, но погледът му си оставаше напрегнат.

— О, сигурна съм, че някой им е казал. — Мелиса продължаваше да стиска палтата. — Клюките са по-бързи от истината.

— Затова ли губернаторът е толкова докачлив? — попита Карли. — Чул е клюките и не иска истината да се разчуе.

— Коя истина? — попита Мелиса раздразнено. — В клюките има твърде малко от нея.

— Нали знаеш старата поговорка, че няма дим без огън — каза Карли.

Мелиса просто поклати глава.

— Сенатора е мъртъв. Нека всичко умре с него. Ще има ли някаква полза за братята Снийд да се изровят старите клюки и лъжи? Те са възрастни мъже и не им пука въобще кой може да е бил дядо им. — Тя изгледа ядосано Карли. — Пък и един ловец и един крадец нямат място в семейната история на Куинтрел.

— Кастийо — поправи я Уинифред. — Това е историята на Кастийо и копелетата на Сенатора нямат място в нея.

— Тогава защо искахте аз да… — започна Карли, но Уинифред я прекъсна.

— Точно това е… — Пристъп на кашлица разтърси Уинифред отново и отново.

— Най-добре си тръгвайте — каза Мелиса загрижено и бутна палтата в ръцете на Дан.

Той взе палтата, но остана на мястото си. Не искаше да тръгва. Имаше чувството, че Уинифред не иска другите да знаят колко е слаба.

— Не трябва ли да повикаш доктора? — обърна се той към Мелиса.

— Той идва днес — обясни Мелиса и намести тръбичката за кислорода. — Няма какво друго да направи, освен да я изпрати в болница, а тя отказва категорично. Освен ако губернаторът не подаде молба в съда, за да бъде обявена за неспособна да се грижи сама за себе си, никой не може да направи нищо повече. А и ако Уинифред иска да остане тук възможно най-дълго, кои сме ние да й пречим?

Уинифред продължаваше да кашля. Лицето й бе почервеняло от усилията.

Карли взе палтото си от Дан и тръгна към коридора. Звукът на сухата, мъчителна кашлица на Уинифред ги преследваше чак до външната врата. Вратата се отвори и затвори зад тях, оставяйки ги в студената ветровита нощ.

И двамата мълчаха.

И двамата се чудеха какво се опитваше да им каже Уинифред.