Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (35)

34

Ранчото „Куинтрел“

Четвъртък вечерта

Заради лошото време в Ню Хемпшър самолетът на губернатора бе закъснял с кацането в Санта Фе. Траурната служба в памет на Силвия Куинтрел щеше да започне, когато хеликоптерът на губернатора пристигнеше.

Карли нямаше нищо против. Въпреки протестите на Дан тя взе току-що почистения си джип и се отправи към ранчото, нетърпелива да обсъди куп въпроси с Уинифред, включително възможните незаконородени деца на Сенатора. Дан я последва със собствения си камион. Допълнителният час, осигурен от забавянето на траурната служба, предостави на Карли повече време за разговора с Уинифред — и възможност да се подготви за безкрайната поредица от поетични цитати на пастора, кръжащ в коридора до апартамента на Уинифред като продавач на коли, който си търси клиент. Д-р Сандс се мотаеше заедно с него. Той не искаше Уинифред да се преуморява с разговори.

Но Уинифред му беше казала да се разкара.

Дан мълчаливо подаде на Карли следващата снимка, която трябваше да покажат на Уинифред. Когато двамата пристигнаха за службата, кутията с формулярите и прозрачните джобове за снимки, която авиокомпанията беше загубила, очакваше Карли в ранчото. Докато тя говореше с Уинифред, Дан поставяше снимките в прозрачните джобове за съхранение.

Уинифред се закашля. Звукът беше дрезгав и сух, повърхностен, също като дишането й. Дан беше чувал такива нездрави шумове на места, където войните или некадърното държавно управление пречеха антибиотиците да достигат до болниците и малките селища. Той не беше лекар, но определено не харесваше звука на дишането й. Знаеше, че пневмонията е най-опасна, когато гърдите са стегнати, а не когато дробовете са отпуснати.

— Сигурна ли си, че трябва да говориш, госпожице Уинифред? — попита я той внимателно.

Тя не му обърна внимание и надникна през очилата си към снимката, която Карли й показваше. Обикновено на Уинифред не й трябваха очила — или поне не би си признала, че й трябват, — но тази вечер бе прекалено уморена, за да се напряга допълнително.

— Андрю. В училище.

Карли надписа един етикет и го залепи отзад на прозрачния плик, в който бе поставена снимката. Дан подаде на Уинифред следващата снимка.

— Виктория. След Пърл Харбър. На седем години.

Карли записа данните и залепи етикета.

— Виктория. В деня на офанзивата срещу Германия. Разболява се от полиомиелит. Умира преди… преди да навърши десет.

— Трябва да си починете — каза Карли бързо.

— Имам нужда да… умра — отвърна Уинифред.

Карли мрачно сортира подбраните от нея снимки, за да научи от Уинифред кои са хората, които я интересуваха. Беше се надявала да намери снимки на Джош и Лиза, след като са навършили десет години, но засега беше с празни ръце. Всички училищни и студийни снимки се оказваха на Андрю и Виктория. Груповите семейни снимки бяха спрели след смъртта на Виктория. Най-близките подобия, на групови снимки, които Карли бе открила от периода след 1944-а, бяха от ежегодните политически барбекюта. Много често нито Силвия, нито децата бяха присъствали на тях — или поне нямаше снимки.

Куинтрелови не бяха представата на Карли за сплотено семейство. Нищо чудно.

Щом снимките свършиха, последва списък с имена.

— Това са възможни незаконородени деца на Сенатора — каза Карли тихо. — Тоест тези деца са родени от жени в рамките на десет месеца от предполагаемата им връзка със Сенатора. На актовете за раждане на никое от тях не е посочен Сенатора като баща. Често е записан друг мъж, но вие ми казахте да не обръщам внимание на това, нали?

Уинифред кимна рязко и пое списъка. Единайсет имена за период от шейсет години, но повечето бяха струпани в годините преди Сенатора да стане сенатор.

Хесус Мендоса. Мария Елена Сандовал. Мануел Веласкес. Рандал Мълинс. Шарън Милър. Кристофър Смит. Раул Сандовал. Мариан Блек. Сегуро Санчес. Дейвид Маккол. Сюзан Фийлдс.

Може би всички, а може би и никое от тях не бе дете на Сенатора. Четирима вече не бяха сред живите. Две вече бяха станали баби или прабаби. Никой от тях не бе претендирал за бащинството на Сенатора.

Името, което Уинифред очакваше, на което се надяваше, от което се страхуваше, не беше в списъка.

Тя върна листа на Карли.

— Продължи да проучваш. Родените деца са повече от включените в списъка.

Карли опита да възрази, но размисли.

— Защо Силвия не се е развела със Сенатора? — попита тя, докато прибираше списъка.

— Защото беше католичка. А и за да се запази земята. За Андрю.

— После Андрю е загинал и тя е получила удар.

— Не — успя да каже Уинифред. — Опита се да… убие Сенатора. Би се е него. Оцеля. Но мозъкът й — не.

Карли и Дан замръзнаха на местата си. Нямаше нищо, нито дори намек за това в семейните документи и в епикризите на лекаря след така наречения удар на Силвия.

— Мили боже! — промълви Карли. — Вие как сте…

— Как съм научила? — прекъсна я Уинифред.

— Да.

— Той ми каза — за да я оставя да умре. И защо.

— Но не сте го направили — каза Карли.

Линията на устните на Уинифред бе твърде свирепа, за да се нарече усмивка.

— Той я доведе до това положение. Това е земята на Кастийо. Винаги е била.

— Разбира се — кимна Карли предпазливо, опитвайки да успокои все по-развълнуваната старица. — Сенатора е мъртъв и земята ще бъде наследена от сина на Силвия, който е колкото Кастийо, толкова и Куинтрел.

Лицето на Уинифред потъмня и тя се закашля силно, напрягайки се да си поеме дъх.

Д-р Сандс нахлу в апартамента.

— Край на приказките, госпожице Уинифред. Говоря сериозно. — Той се наведе и намести кислородната маска, която тя беше свалила преди час. — Ако трябва, ще ви откарам в болница против волята ви. Губернаторът е на същото мнение. Ако трябва, ще извикаме съдия, който да ви обяви за неспособна да се грижите за себе си.

Уинифред прониза доктора с изгарящ поглед и продължи да се бори да овладее дишането си.

Карли реши да събере документите и снимките, но откри, че Дан вече го е направил. Двамата бързо излязоха от стаята, оставяйки Уинифред и доктора да се оправят със сблъсъка помежду си.

— Трябваше първо да я попитам за старите испански документи — съжали Карли.

— И други хора могат да четат на староиспански. Уинифред е единствената останала жива, която помни семейство Куинтрел от втората половина на двайсети век.

— Ами губернаторът? Той също е жив.

— Той навярно знае по-малко за семейството си от теб. Джош Куинтрел не си идваше вкъщи дори за Коледа.

— Значи Силвия се е опитала да убие Сенатора — каза Карли. — Чудя се какво я е провокирало.

— Може би е открила, че той има незаконородени деца, макар много добре да е знаел как да предотврати това. Ще проверим рождените дати около този период. Всички раждания, не само на вероятните му копелета.

Бръмчене на хеликоптер извести, че макар да бе пропуснал повечето празници на семейството, губернаторът щеше да присъства на траурната служба за Силвия.

Карли се запита защо.

— Защо какво? — попита Дан.

— Извинявай, не знаех, че съм го казала на глас. — Дан изчака. — Защо си прави труда да дойде тук в крайна сметка? — обясни Карли. — Родителите му са го изпратили в училище с целогодишен пансион, когато е бил на седем, и изобщо не са го погледнали до смъртта на брат му.

— Джош е син на Сенатора до мозъка на костите — изтъкна Дан.

— Какво значи това?

— Политиката е в кръвта му. Последното нещо, което един политик би направил, е да пропусне погребението на майка си.

— Брей, имаш много жизнерадостен поглед върху човешката природа — каза Карли.

— Какво общо има жизнерадостта с това?

— Нищо.

— Позна — усмихна се Дан мрачно.

Той остави кашоните с материали и снимки, после й направи знак да мине пред него в следващата стая, мястото, където Силвия бе прекарала толкова много от живота си. Уинифред бе пожелала възпоменателната служба да се проведе тук. Никой не бе възразил.

Може би никой не го беше грижа. Със сигурност гостите не бяха хапнали много от приготвената храна, въпреки апетитно подредените хапки, стъклените чаши за кафе, кристалните чаши с вино. Възхитителна геометрична фигура беше оформена от съвсем малки купички без дръжки, като турски чашки за кафе, наредени върху старинен сребърен поднос. Очевидно чашките бяха предназначени за по-късен момент от церемонията, защото върху тях бяха опънати две червени панделки във формата на кръст. Тежкият сатен на панделките контрастираше с негланцираните, неукрасени глинени чашки и поставената наблизо малка негледжосана глинена кана. Глината изглеждаше съвсем на място до редицата от светци, които гледаха от околните стени.

Карли отмести поглед от примитивните, почти първобитни дървени фигури на светци. Имаше нещо в ръчно издяланите светци, което я караше да се чувства неловко по същия начин, по който й въздействаше изкуството на маите.

В камината в ъгъла гореше огън, сякаш да се противопостави на мрачното потисничество на светците.

Мелиса, Пийт, Алма и Лусия вече седяха на четири от сгъваемите столове в дъното на стаята. Други три стола бяха подредени край тихо горящата камина. Карли предположи, че те са за семейството, така че се отправи към Мелиса и вечно намусената Алма. Лусия кимна и се усмихна на Карли. Чувствайки се много неловко, Карли отвърна на усмивката й и седна на един празен стол. Дан се настани до нея. Дори и той да се чувстваше не на място, това изобщо не личеше от изражението му.

След няколко минути д-р Сандс докара Уинифред на инвалидна количка и я настани до столовете отпред. Натисна спирачките на количката, провери кислородната маска и бързо се върна в дъното на стаята. Без да каже и дума на някого, той седна до Дан.

Губернатор Куинтрел влезе в стаята, ръкува се и си размени любезности с всички, освен с Карли и Дан. Това, което губернаторът каза на Пийт, видимо го изненада.

— Сигурен ли сте? — попита Пийт.

— Абсолютно. Реших, че си прав. Сега не е добър момент да се намалят даренията. Искам да се концентрираш единствено върху счетоводните документи на ранчото, за да са готови за продажбата.

— Вече има ли някой заинтересован? — попита Пийт.

— Неколцина. Не се случва често толкова голямо ранчо да излиза на пазара. Всички, от строителни предприемачи до екологични организации са се наредили и ми размахват пари. Кажи на Мелиса да започне да опакова по-дребните неща от къщата и да ги изпраща в Санта Фе.

После губернаторът седна на най-близкия до Уинифред стол, пренебрегвайки другите празни столове. Погледна към свещеника и му кимна рязко.

Свещеникът отиде при камината и се обърна към стаята.

— Събрали сме се тук днес, за да поменем доблестния дух на…

След като слуша трийсет секунди, Карли реши, че пасторът не е имал достатъчно време да плячкоса мъртвите поети заради Силвия или навярно само смъртта на Сенатора според него изискваше такъв високопарен език. Днес свещеникът се придържаше стриктно към шаблонните и банални изрази.

С лека въздишка Карли се съсредоточи върху това да запамети атмосферата в стаята, за да може да я възпроизведе в историята, която щеше да напише. Някой беше донесъл пресни борови клони й ги беше поставил върху покритата с лен маса. Клонките бяха подредени около поднос с единайсет чашки. Светците присъстваха на масата и надничаха от всевъзможни ъгълчета на стаята. Ярките цветове и мрачните им черти подчертаваха грубата мощ на статуите.

Но колкото повече стоеше там Карли, толкова по-малко харесваше вида на примитивните фигури на светци. Спомни си нещо, което Дан й беше казал за каещите се, които се бичували, за да възпроизведат мъките на Христос. Запита се дали семейство Кастийо почита онези малки параклиси край пътищата, които тя беше забелязала, докато караше през селската част на Ню Мексико, дали тези хора се опиваха от мрачната сила на светците, приличащи на призраци.

Дан долови как Карли леко потрепери и проследи погледа й. Светците, които гледаха от рафта над камината, от стените и масата, според някои бяха просто колекция, а според други — примитивно изкуство. Който и да беше събрал или създал тези фигури, бе привлечен от ужаса и болката на мъченичеството, което предшестваше светостта. По-малко гротескни от водоливниците, по-сурови от обикновените изображения на разпятието, светците витаеха като духове в стаята и описваха болката, предателството и смъртта много по-красноречиво от вялите думи на свещеника.

Дан съзнателно сплете пръстите си с тези на Карли и ги стисна леко, показвайки й мълчаливо, че е до нея. Тя го погледна бързо и също стисна пръстите му. Не знаеше защо светците я притесняват, само знаеше, че я карат да се чувства зле.

Най-после пасторът затвори Библията си и отиде при губернатора, а после и при Уинифред и им каза нещо твърде тихо, за да бъде чут от останалите.

— Само още няколко минути — прошепна Дан до косата на Карли.

Тя кимна.

Малко непохватно Уинифред освободи спирачката на количката си и се обърна с лице към стаята. Кимна веднъж.

Алма се изправи, бързо отиде да махне панделките и взе подноса с малките кафени чашки.

Карли видя, че чашките са пълни до горе с нещо прекалено гъсто, за да бъде кафе, но също толкова тъмно на цвят. Сега имаше девет чашки, не единайсет. Бяха разположени във формата на диамант. Тя предположи, че липсващите чашки са били за двамата отсъстващи Куинтрелови, но не беше сигурна. Във всеки случай тази част от церемонията определено бе по-скоро езическа, отколкото християнска.

— Ние, Кастийо, имаме традиция да осигурим отиването на душата при Бог. — Уинифред замълча за момент, за да вдиша от кислородната си маска, после продължи: — Тази традиция е започнала преди хиляда години като чаша за изпроводяк на умрелия. — Ново вдишване. — Но сега чашата не е голяма. Сегашните вкусове намират старата напитка за горчива. — Пак вдишване. Гласът й укрепна и почти прозвуча заповеднически: — Но все още я пием. Докато я пием, се молим за умрелия. Всяка изпита капка, всяка молитва помага на моята обична сестра. Всяка неизпита капка кара дяволът да се усмихва.

Алма предложи единия връх на диаманта на Уинифред. Тя взе чашката, пресуши я, обърна я с дъното нагоре, за да покаже, че е празна, и я върна на мястото й на подноса. После събра длани за молитва. Алма отиде при губернатора и му показа с жест следващата редица от диаманта. Той погледна боязливо малките чашки, после повтори действията на Уинифред и взе една от тях. Вкусът явно бе ужасен, защото той видимо се напрегна, за да не изплюе напитката. Направи гримаса, преглътна, обърна чашката е дъното нагоре и я постави на мястото й на подноса.

Алма продължи нататък сред малката групичка, следвайки указанията на Уинифред. Поднасяше чашките и чакаше да й ги върнат изпразнени и обърнати наопаки, за да се възпроизведе диамантът. Карли се стегна, защото наближаваше нейният ред.

— Не опитвай вкуса му — каза Дан тихо в ухото й. — Просто го метни към гърлото си и преглътни.

— Правил ли си това и преди?

— Не, но съм седял на някои странни събирания.

Алма се озова пред тях. Бяха останали три недокоснати чашки, образуващи триъгълник. По стар навик Дан посегна към дъното на триъгълника и сам си избра чашка, вместо да вземе тази, която Алма му подаваше. Тя опита да възрази, че от диаманта трябва да се взема по реда, започнат от губернатора.

Беше твърде късно. Дан вече бе глътнал съдържанието на чашката. Обърна я, за да покаже, че е празна, върна я на мястото й и затвори очи.

Алма погледна Уинифред, която я бе инструктирала как да изпълни ритуала. Очите на старата лечителка бяха затворени. Мелиса, която бе повторила указанията на Уинифред, още се бореше с горчивия вкус в устата си и не бе забелязала, че нещо не е наред. С въздишка на облекчение, че нарушението на ритуала не е било забелязано, Алма приближи подноса към Карли.

Оставаха две чашки.

Представи си, че са сурови скариди, каза си Карли. Ако можеш да преглътнеш пълна уста със сополи, можеш да се справиш и с това.

Карли взе предпоследната чашка и успя да глътне течността, без да се задави.

Алма взе последната чашка, пресуши я, потрепери силно и отново седна на мястото си.

В стаята цареше такава тишина, че според Карли всички чуваха как езикът й стърже по зъбите, докато тя се опитваше да се отърве от горчивия вкус. Слава богу, че по-големите чаши са излезли от мода. Не би могла да преглътне за втори път.

Звукът на хеликоптер, който се готви за излитане, оповести края на събирането, поне що се отнасяше до губернатора. Той се ръкува с хората наоколо — този път дори с Карли и Дан — и замина.

Двамата отидоха при Уинифред, видяха, че тя още се моли за сестра си, и изчакаха.

Чакаха дълго. Когато старата жена най-после вдигна глава, д-р Сандс и свещеникът вече си бяха тръгнали. Само хората от персонала бяха останали в стаята.

Сълзите в очите на Уинифред накараха Карли да осъзнае колко безплодни са думите. Но те все пак трябваше да бъдат изречени, все пак трябваше да бъдат чути, макар всички да знаеха, че думите не могат да опишат празнотата, която смъртта оставя след себе си.

— Много съжалявам — каза Карли нежно.

Уинифред кимна.

— Утре.

Карли разбра, че Уинифред не желае да говори сега, но не беше и очаквала нещо друго.

Дан не каза нищо, докато не излязоха от апартамента. Наведе се, вдигна кашоните със снимки, които бе оставил пред вратата, и се обърна към Карли.

— Не искам да оставаш сама.

Карли не отговори поради простата причина, че и тя не бе особено въодушевена от идеята.

— Никой не знаеше, че колата ми е оправена, докато не се появих тук, така че… — Тя сви рамене.

— Така че никой не е имал достатъчно време да се развихри с плъхове и боя, така ли?

Тя кимна.

— Глупости.

— Хей, нали провери стаята ми и не намери нищо.

— Това беше преди почти два часа.

— Всички бяха тук за службата. Както и да е, вече казах на Мелиса, че тази вечер ще се върна в града. Не ми се струва редно да оставам тук, когато хората в къщата таят такава скръб.

Дан знаеше, че Карли е права. Знаеше също, че не иска да я оставя сама, дори и докато тя кара малкия си джип надолу по планинския път. В тази част на съзнанието му, която предвиждаше нещата, се оформяше нещо, което още не можеше да изкаже с думи, но което със сигурност не му харесваше.

Той изруга тихо и я последва към входната врата.

— Знаеш ли какво ми трябва точно сега? — попита Карли.

— Четка за зъби?

— Няма чак толкова големи. — Тя се намръщи и преглътна нещо кисело, което се опитваше да изскочи от гърлото й. Каквато и да бе тази отвара, стомахът й не бе очарован от нея.

— В камиона имам вода — каза той. — Веднага щом се отдалечим, можеш да си направиш гаргара и да изплюеш каквото успееш.

— Четеш мислите ми. Това винаги ми е харесвало у теб.

— Ще ти го напомня.

Той закрачи редом е нея в ледената нощ към джипа й. Хеликоптерът на губернатора излетя, завъртя се около невидима ос и набра скорост над долината.

Карли огледа ранчото. Къщите можеха да бъдат построени и после изоставени. Животните се раждаха, порастваха и ги продаваха. Долината бе разоравана и засявана или оставяна пуста, а планините наблюдаваха всичко, без да се променят. Земята оцеляваше. Хората — не. При всичкото им могъщество, което Сенатора и жена му бяха притежавали приживе, след смъртта им не оставаше нищо, освен ранчото.

За пръв път Карли започна да разбира маниакалната загриженост на Уинифред за земята на Кастийо.

— Какво? — попита Дан.

— Мислех си… — Той изчака. — Нищо не е останало от семейството на Уинифред и техните амбиции, освен земята — каза Карли, докато се приближаваха към джипа й. — Ранчото е най-възможната проява на безсмъртие за семейство Кастийо, а губернатор Куинтрел го е обявил за продан.

Дан кимна, поиска да каже нещо, после се отказа. Нямаше нужда Карли да научава това, което той вече знаеше. Заради безсмъртието хората убиваха.

— Ела вкъщи с мен — каза рязко той. — Остави джипа си тук. Аз ще те докарам утре сутринта. Не искам да бъдеш сама.

Тя опита да възрази, после видя сенките и настойчивостта в очите му. Мълчаливо се обърна и тръгна към камиона му.