Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (41)

40

Лас Трампас

Петък сутринта

Снегът се бе задържал на места по тесния път. Къщите бяха смесица от по-нови панелни блокчета и олющени кирпичени стари къщи. И новите, и старите сгради имаха ламаринени покриви. Фургони на най-различна възраст и в най-различно състояние се гушеха под несигурното прикритие на грохнали плевни и обори. Оградите бяха от плетени върбови клони, рамки от пружинени матраци и изхвърлени гуми. Пилета и улични кучета ровеха в студената кал, търсейки нещо за ядене.

Случайни изблици на процъфтяване си проличаваха в къщи, боядисани в ярки цветове или украсени с шарени фрески. Дан беше паркирал до една от тях. Старинните кирпичени тухли на дългата двуетажна сграда бяха скрити под една картина, която съчетаваше артистичните традиции на мексиканските стенописци с графитите на бандите от предградията. Резултатът бе мрачно крещящ и странно заплашителен, открито заявление, че непознатите не са добре дошли тук.

Дан пренебрегна предупреждението. Заведението, комбинация от бар и закусвалня, беше отворено, но веднага щом Дан каза, че е Дан Дюран и е дошъл да говори с Армандо Сандовал, всички, освен бармана готвач се изнесоха в различни посоки. Дан не се изненада. Той занесе бирата си до една току-що освободена маса и зачака. Стаята миришеше на мексикански цигари, бира, пресни царевични питки и печени чушки. Масите бяха като хората, които седяха около тях — тъмни, здрави и изтъркани от употреба.

Дан започна методично да изпразва джобовете си върху масата. Тъй като беше оставил всичко, освен ключовете си и малко пари в камиона, това не му отне много време. Той свали обувките си, сложи ги върху масата и отпи от бирата си. Имаше вкуса на Южна Америка — гъст и ароматен, земен.

Някъде отзад в сградата се затръшна врата. След минута двама по-млади мъже от Дан влязоха в бара. Първият беше слаб и целият в черно, с колан със солидна златна тока. На врата му висеше тежък златен кръст с диаманти. Носеше стоманен пистолет със сребърни и златни инкрустации. Куфарчето му беше от същата мека черна кожа като сакото и панталона му. Вторият мъж беше с дънки вместо с кожен панталон. Оръжието му бе изцяло стоманено и напълно автоматично. Цевта със заглушител сочеше право към сърцето на Дан.

Барманът се скри в кухнята и не се показа повече.

Без да каже дума, Дан се изправи, вдигна ръцете си настрани, разкрачи се и изчака да го претърсят.

Първият мъж погледна нещата на масата с одобрение.

— Сеньор Сандовал каза, че ще разберете.

Вторият мъж се дръпна встрани, откъдето да държи Дан на мушка, без да се пречка.

Дан наблюдаваше с интерес как първият мъж извади олекотен, много чувствителен детектор за метал от куфарчето. Супермодерен и много скъп.

Не се занимават с остарели модели. Но това не е изненадващо.

Сандовал използваше „мулета“ за хероина и горили, които умееха не само да стрелят, но и се защитаваше с най-добрите технологии, които можеха да се купят с пари.

Мъжът прибра металния детектор, извади някакво друго устройство и почти среса косата на Дан и дрехите му с него, дори го пъхна от вътрешната страна на бельото му.

Жалко, че нямах такъв модел в Колумбия — помисли си Дан с горчивина. — Обзалагам се, че щях да намеря бръмбара, преди те да го използват, за да ме открият. Така онези деца нямаше да бъдат убити.

Сега нямаше да мисли за това. Трябваше да запази спокойствие, да бъде делови и да държи всичко под контрол.

Детекторът за подслушвателни устройства също се върна в куфарчето.

Последната проверка бе съвсем старомодна — подробно, леко сексуално потупване, което слабият мъж хареса повече, отколкото Дан. Дан знаеше, че претърсването цели да го сплаши и унижи. Но не успя. Беше минавал през много по-лоши неща.

— Добре — каза мъжът, взе обувките на Дан и излезе от стаята.

Дан изпрати с поглед обувките си.

— Внимавай с тях. Тъкмо ги разтъпках.

— Сядай — изръмжа вторият мъж, чийто пистолет продължаваше да сочи към сърцето на Дан.

Дан прибра ключовете и парите си от масата и седна. Седя дълго.

Нито лицето, нито позата на Дан издаваха нетърпение. Той се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си и много убедително се престори на заспал.

Поредният елемент от играта.

Армандо явно си имаше и друга работа, освен да гледа как Дан спи. След петнайсет минути той сложи край на дрямката му, като влезе в стаята. Пистолетът в кобура на плешката му бе съвсем очевиден. Пистолетът в ботуша му — не толкова.

Дан забеляза и двата. Не реагира. Не бе дошъл да се стрелят и се съмняваше Армандо да цели противното. Наркотрафикантът се грижеше за образа си на мачо, за да не загуби уважението на своите хора.

Не му беше харесало да му кажат, че трябва да се срещне с Дан.

Дан знаеше това, както знаеше, че потупването по цялото тяло бе отмъщението на Армандо.

— Зает съм — каза Армандо. — Какво искаш?

Безцеремонността изненада Дан. Той предполагаше, че ще има много повече увъртане и позиране. Армандо сигурно очакваше или изпращаше пратка точно в момента.

Това не е мой проблем, напомни си Дан. Не и този път. Този път единственият ми проблем е как да опазя Каролина Мей жива.

— Аз съм в болнични — каза Дан. — С други думи съм в Ню Мексико единствено по лични причини. Лични, не професионални. Разбираш ли?

Армандо повдигна гъстите си черни вежди, изненадан от фамилиарността на Дан.

— Да. — Тонът му показа, че не вярва на това, поне не съвсем.

— Ти ли каза на Алма да сложи опиат в прощалния тост за Силвия? — попита Дан.

Армандо дори не се опита да скрие изненадата си. От всички въпроси, които очакваше да чуе от Дан, този очевидно изобщо не му бе хрумвал. Той погледна Дан и поклати глава.

— Не.

Дан му повярва.

— Знаеш ли кой го е направил?

Армандо сви рамене. Не знаеше и не го беше грижа.

— Сеньорита Уинифред е стара. Старите хора правят грешки. Дори вещиците.

Дан огледа внимателно мъжа срещу себе си. Никакво нервничене, пристъпване от крак на крак, облизване на устните, никакви несъзнателни жестове с ръцете, никакво извръщане на погледа. Или Армандо бе невероятно добър лъжец, или казваше това, което смяташе за истина.

— Добре — каза Дан. — Имаш ли някакъв професионален или личен интерес към госпожица Каролина Мей?

Армандо се намръщи.

— Не ми харесва, че ходи при Лусия. — Той леко повдигна рамене. — Но това е дреболия, като муха, която бръмчи и те дразни.

Дан се подсмихна леко.

— Твоите колумбийски братовчеди още ли се опитват да ме убият?

— В Колумбия — може би, но тук не. Тук аз съм шефът. Аз казвам, че убийствата на бели мъже с много връзки са лоши за бизнеса.

— Да. За нула време ще затънеш в лайна.

— Знам. Ню Мексико не е Колумбия.

Засега.

И Дан правеше всичко възможно да запази това положение.