Елизабет Лоуел
Никога не е късно да умреш (13)

12

Ранчото „Куинтрел“

Понеделник вечерта

Дан паркира камиона си зад къщата на Куинтрелови, слезе и затръшна вратата. Звукът отекна като изстрел в тъмнината. Кучетата излаяха, но не се втурнаха към него. Въздухът беше чист, свеж и пронизваше подобно на леден нож ноздрите му. Дан дишаше дълбоко, наслаждавайки се на момента. Снежинките се въртяха около главата му и нежно хапеха страните му.

Тук бе съвсем различно от задръстената с играчки уютна къща на Гас, изпълнена с топлина, любов и мирис на чесново пиле, което Дан беше сготвил за семейство Салвадор. За вечерята бе донесъл салата, приготвена от Даяна, която бе изпратила на семейството и множество билкови отвари, за да им помогне в битката с грипа.

Обикновено Даяна сама правеше доставките си или я отменяше Джон, но тази вечер Дан предложи помощта си — въпреки че половината пакети бяха предназначени за ранчото „Куинтрел“. Готовността му да шофира дълго по неравния път в студената нощ изненада всички, включително и него самия. Също като при посещението му на погребението на Сенатора, Дан не знаеше защо така инстинктивно се зае да разнася билките на майка си, само знаеше, че го е направил.

Може би пълнолунието го правеше така неспокоен, пречеше му да си стои в малката кирпичена къща в покрайнините на града, която беше наел, в топлата кухня на родителите си или в приятния хаос в къщата на Гас. След сградите започваха пасища, които блестяха отрупани със сняг и облени от лунната светлина; имаше тъмни огради и сенки на дървета, където ловците се криеха в засада, сова летеше безшумно и търсеше някоя мишка. Дан несъмнено се нуждаеше от живата нощ.

Но дори и сега, стоейки насред мрака, пак се чувстваше неспокоен.

Докато вървеше към вратата на кухнята, уханията от пакетите с изсушени билки, които носеше, погъделичкаха носа му, извикаха спомени как някога с майка му ходеха на походи в долината и планините през топлите месеци, как събираха растения и семена, корени и листа. Някои се използваха свежи, в чайове и тинктури. Някои се сушаха и стриваха с различни мазнини, за да се получат мехлеми, като този, който тежеше в левия джоб на якето му сега. Други се завиваха и прибираха за бъдеща употреба.

Никога не бе питал майка си за източника на безбройните рецепти за облекчаване на болката в ежедневието на хората, които бяха твърде бедни, за да могат да си позволят — или не искаха да използват — английските лекари и хапчета. Вероятно той не задаваше въпроси, защото още от шестгодишен знаеше, че майка му предпочита мълчанието пред излишното бърборене. А ако имаше въпроси, те трябваше да се отнасят за настоящето, не за миналото.

Някакъв непознат отвори вратата след почукването на Дан. От начина, по който застана и измери Дан с поглед, Дан отгатна, че мъжът е един от незабележимите бодигардове, които държаха откачените настрани от губернатора на Ню Мексико. Това бе само част от цената да си публична личност.

— Аз съм Дан Дюран — представи се той. — Госпожица Уинифред ме очаква.

— Аз съм нов тук — каза мъжът, — така че, ако нямаш ни що против, искам да видя някакъв документ със снимка.

Мекият южняшки акцент на бодигарда не заблуди Дан; той трябваше да покаже документ за самоличност или щеше да си остане навън, докато замръзне и се вкочани. И ако поискаше да спори, вътре, точно до вратата, имаше още един бодигард, който само това чакаше.

— Няма проблем — каза Дан спокойно. Той извади портфейла си и показа шофьорската книжка.

Бодигардът сравни лицето на Дан със снимката, кимна и отстъпи встрани.

— Влез на топло. Готвачката остави кафе, ако искаш.

Комбинацията на невъзмутимия бодигард с югозападно гостоприемство и южняшки акцент почти накара Дан да се усмихне.

— Благодаря, но искам да хвана госпожица Уинифред, преди да си е легнала. Чух, че нещо не се чувствала добре.

— Знаеш ли откъде трябва да минеш?

— Тя при сестра си ли е?

— Да.

— Тогава знам.

Дан прекоси кухнята с размери на средно голям ресторант. Ранчото често се използваше за събирания на дарители, поддръжници, репортери, политици и всеки друг, който трябваше да се ухажва за пари или гласове. От почти необитаемо то внезапно и без предупреждение се препълваше с хора. Хората в града винаги можеха да познаят по засиления трафик на хеликоптери, че нещо става в ранчото на Сенатора — а сега на губернатора.

Тази вечер кухнята изглеждаше така, сякаш не бе използвана за нещо повече от приготвяне на кафе и лека вечеря за семейството. Дан се запита дали Карли е била поканена, или е трябвало пак да се задоволи с някое шоколадче, изстъргано от дъното на чантата й.

Рано или късно тя ще проумее, че никой, освен Уинифред не желае присъствието й тук.

Той се надяваше това да стане по-рано, преди някой да се ядоса дотолкова, че да нарани красивата жена с искри в очите и смях в гласа.

Въпреки че от години не бе влизал в къщата, той не бе забравил завоите, коридорите и вратите до апартамента на госпожица Уинифред. По пътя не срещна никого. Мелиса и Пийт вероятно се бяха оттеглили в апартамента си. Прислужниците си бяха отишли у дома. През лятото наетите работници живееха в пристройката или в някой от фургоните, скрити сред дърветата покрай хълма. През зимата навсякъде беше празно.

Като по-млад, Дан прекарваше лятото, грижейки се за овцете или кравите в ранчото, и се учеше да ловува заедно с братята Снийд. Те бяха само десетина години по-големи от него, но го бяха научили на много неща. Също като майка си и дядо си, те бяха ловци, наети да държат хищните животни под контрол. Дори като възрастен, Джим успяваше да си изкарва прехраната със същата работа. Блейн бе свършил в затвора за въоръжен грабеж.

Много отдавна, много далече. Но, по дяволите, тези мъже можеха да стрелят.

Поне Дан си мислеше, че това е било отдавна и далече, докато не видя следите в клисурата вчера. Следи от мъж и от куче. Не можеше да е сигурен кой друг бе извървял няколко километра, за да наблюдава отдалече погребението на Сенатора, но знаеше, че само някой с уменията на опитен ловец би могъл да се промъкне на петдесет метра от Дан и да остане незабелязан. Тъй като Джим бе най-добрият в Северно Ню Мексико, можеше да се предположи, че той е бил човекът, оставил следите.

Чудя се защо не ми се е обадил.

Чудя се и защо изобщо е бил там.

Може би затова не се е показал. Не е искал да отговаря на въпроси.

Дан почука леко на широката двойна врата, направена така, че да може през нея да минава болнично легло. През топлите месеци Уинифред извеждаше сестра си навън. Дори това да правеше някакво впечатление на пациентката, само Силвия си знаеше.

— Кой е?

— Синът на лечителката.

Вратата се отвори бавно. Черните очи на Уинифред огледаха Дан от главата до петите.

— Чух, че си се върнал. Съвсем разнебитен.

— Малък инцидент, нищо повече.

Тя издаде някакъв звук, с който показа, че не му вярва, но се дръпна настрани.

— Влизай.

От горещината вътре гърбът на Дан плувна в пот. Той обходи е поглед стаята и не пропусна нищо, включително изненаданата Карли, която седеше на пода, заобиколена от снимки с всевъзможни размери и от всевъзможни години. Той й кимна хладно.

После неохотно си даде сметка, че беше шофирал четирийсет минути по заледения път, надявайки се да зърне опушено златистите очи на жената, която си пъхаше носа навсякъде.

— Изглеждаш добре, госпожице Уинифред — каза Дан. Това беше лъжа, тя изглеждаше уморена, бледа и необичайно изпита.

— Жалко, че не мога да кажа същото и за теб. — Въпреки резкостта си Уинифред се усмихна. — Все се надявах, че ще наминеш да навестиш старата жена. Време беше да си припомниш добрите маниери.

Той поклати глава.

— Изобщо не си се променила.

Тя се изсмя дрезгаво.

— Какво очакваше, чудо? Бог си има по-важни дела от това да ме променя. Прегърни ме и ще ти простя, че ме накара да те чакам толкова дълго.

Дан внимателно прегърна жената, която бе достатъчно стара да му бъде баба и достатъчно сурова да бъде сестра на сатаната. Уинифред беше само мускули, кости и воля. Откритието, че му е липсвала, го удиви. Също като братята Снийд и топлата кухня на майка му, Уинифред бе част от едно детство, което той чак сега започваше да цени — вместо просто да приема за даденост.

— Как е госпожа Куинтрел? — попита Дан.

— Зимите не й понасят никак — отвърна Уинифред и погледна към леглото.

Дан кимна, сякаш вярваше, че Силвия забелязва промяната на сезоните в гледката през прозореца. Но смяната на сезоните влияеше на Уинифред и следователно трябваше да влияе и на Силвия.

Понякога той не беше сигурен в какво вярваше Уинифред, потънала в тишината на своите собствени мисли, но знаеше, че в каквото и да вярваше старата жена, то й помагаше да понесе поредния ден грижи за една сестра, която не я беше грижа за нищо в живота.

— Е, какво ми е изпратила майка ти?

— Аз съм момче за доставки, не съм билкар — каза Дан. — Само знам, че пакетът с червената лента е за втрисане и кашлица. Мама каза, че навярно ще имаш нужда от него, ако си хванала грипа, който се носи из цялата долина.

— Да видим какво носиш — каза Уинифред и потисна кашлицата си. — Не мога да си позволя да боледувам. Силвия се нуждае от мен. Без мен тя ще умре.

Дан бе убеден в това. Със сигурност нищо друго не поддържаше Силвия жива.

Той започна да вади книжни пакети от джобовете на якето си. Последваха ги глинени гърненца, плюс едно по-голямо, докато не изпразни всичките си джобове. Свали якето си и го преметна през ръка. В стаята бе прекалено горещо за всеки здрав човек.

Това обясняваше защо Карли е в широки тениска и дънки, с боси крака и пот на челото. Ходилата й бяха тесни и с подчертана извивка. Ярколилавите нокти бяха бунтарската нотка във вида й. От вътрешната страна на десния й глезен имаше татуировка на келтски знак. Дан се зачуди какво точно е изобразено и дали на допир и вкус това място се отличава от останалите по кожата й.

Той съзнателно прогони тези мисли и погледна отново към Уинифред. Тя вдигаше пакетите един по един, душеше ги и кимаше одобрително.

— Майка ти няма равна на себе си — каза Уинифред. — Освен може би бабата на майка ми, но се носеха слухове за нещастното състояние на душата й.

Дан забеляза, че Карли тихо се е изправила и стои наблизо, така че да може да чува разговора на Уинифред и Дан.

Записва всяка дума, без съмнение.

— Не искам да ви прекъсвам — каза Дан. — Както вече казах, аз съм само разносвач.

Уинифред се засмя дрезгаво.

— Стой мирно и ме остави да те огледам. Мислех, че този път сме те изпуснали.

— Обикновен инцидент в планината. Вулканите са доста коварни.

Старицата изсумтя и го изгледа по начин, който показваше, че знае точно какво се е случило. По някакъв начин, неясно какъв, беше разбрала.

Сигурно от семейство Сандовал — реши Дан. Връзката с контрабандистите. Връзката с наркопласьорите. Връзката с лечителите.

По дяволите! Наистина предпочитах да не са били Сандовал.

Но той вече знаеше, че са били те.

Затова Дан прекарваше отпуската си в Северно Ню Мексико, където от триста години насам мъжете от рода Сандовал бяха дяволи, а жените им — търпеливи светици.

Уинифред кимна веднъж, после се обърна към Карли.

Посланието е предадено, помисли си Дан. Жалко, че не съм сигурен от коя страна на закона се намира самата Уинифред.

— Говорехме за спомените ми от детството — каза Уинифред на Карли.

— Да — кимна Карли нетърпеливо.

— И дядо ми, и баба ми бяха Кастийо. — Докато говореше, Уинифред сортираше билките, отварите и мехлемите, които Дан беше донесъл. — Нямаха достатъчно близка кръвна връзка, за да се притесняват от Църквата, нито достатъчно далечна, за да продължат с подялбата на земята на Оняте. Баба ми умряла при раждането на първото си дете — майка ми Мария. Мария била на четиринайсет, когато се омъжила за сина на един синеок английски бандит. Не че възприемахме баща ми като бандит. Хейл Симънс стоеше в дългата поредица мъже, губили война след война, било то Гражданската или по-старите войни в Шотландия. Онези мъже не почитали особено правителството и законите, опитващи се да им отнемат това, което те припечелвали.

Устните на Дан се извиха в хаплива усмивка. Нищо не се беше променило. Нищо нямаше да се промени. Законът облагодетелстваше тези, които са на власт. Беззаконието облагодетелстваше тези, които нямаха власт. Добрите и почитащи реда намираха мястото си между закона и беззаконието. Хората, които се опитваха да променят това, се събуждаха с куршуми в телата.

Ако изобщо се събуждаха.

— Семейство Кастийо не се е подчинявало на никакви закони, освен ако не се е налагало. Това е положението в Ню Мексико, където никое правителство не е успявало да подчини обикновените хора — каза Уинифред. — Сега всички мислят, че е различно. Но не е. — Тя подаде един плик на Карли. — Поиска снимки на Силвия. Ето някои нейни снимки от училище, от сватбата й, от рождени дни, Коледа и други празници. Последните снимки, на които аз съм снимана в градината, са от 1964-а. Върнах се в ранчото завинаги на следващата година, когато Силвия получи удара. Сенатора искаше да я настани в дом за тежко болни, но аз му казах да забрави за това. Той се нуждаеше от гласовете на Сандовал, за да бъде избран отново, а аз щях да се погрижа да ги загуби, ако Силвия не бе останала в ранчото.

Дан се радваше, че от ранна възраст се бе научил лицето му да не издава нищо. Винаги се беше чудил защо Сенатора не е напуснал безнадеждно болната си жена. Сега вече знаеше.

И се запита колко дълбоки са връзките на Уинифред с рода Сандовал.

— Щяхте ли да го направите? — попита Карли.

— Да. — Уинифред погледна Дан. — Семействата Кастийо и Сандовал са се преплитали с бракове в продължение на триста години. Две от сестрите на баща ми са омъжени в семейство Сандовал. Има един Сандовал в Мексико. Друг — в Колумбия. Те изобщо не са признавали законите на американците. Техните синове, дъщери и внуци се чувстват по същия начин. Помнят времената, когато марихуаната, макът и други подобни бяха законни лекарства на знахарите. Помнят кога те са господствали тук, а англичаните са им се подчинявали.

— Било е много отдавна — обади се Дан тихо.

— Не и за тези, които са загубили. За тях това е ново и неприятно. И винаги ще бъде така, докато неправдите от миналото не се поправят.

— Това никога няма да стане — каза Дан. — Неправдите, които се помнят, винаги ще бъдат по-големи от всичко, което настоящето може да предложи като компенсация.

— Не мисля така — рязко го прекъсна острият глас на Уинифред.

Карли местеше поглед от единия към другия, изненадана от подводните течения, които се носеха между тях. Никога не бе попадала в семейство, където историята се намира толкова близо до повърхността. Беше вълнуващо… и смущаващо. Карли имаше чувството, че върви през минно поле от минали емоции, които могат да избухнат всеки момент.

Уинифред издиша продължително и изтри челото си в ръкава. На ръката й проблесна дебела сребърна гривна. Старата жена огледа билките по масичката и се почувства много по-стара от годините си. Имаше чувството, че е столетница.

Той греши.

Аз ще получа своето отмъщение.

Тя взе малкото глинено гърненце, стоящо сред билките, и отиде при леглото на Силвия.

Мълчанието се разстла, докато накрая Карли бе сигурна, че всички чуват дишането й. Прочисти гърлото си и опита да намери неутрална тема. Погледът й попадна върху подправките и тя попита Дан:

— Това ли отглежда майка ти в оранжерията си? Билки и разни подправки?

— Билки, разсад за домати и пипер, зелен лук и чесън, дори някои редки бобови видове — обясни той. И някои други неща, за които най-добре да не се споменава. — На две хиляди и сто метра надморска височина сезонът за отглеждане на растения е доста къс. Така мама помага на градината да започне с летящ старт. — Карли отвори уста да зададе нов въпрос. — Имаш ли нужда от нещо друго? — попита Дан бързо Уинифред. — Мама с удоволствие ще ти прати всичко, което поискаш.

— Имам нужда само от късмет и време. — После тя се обърна към Карли. — Хайде, задай си въпроса, момиче. Нямам цяла нощ.

— Просто се чудех кой е научил госпожа Дюран да разбира от билки и отвари.

— Аз я учих. Но тя е наследила усета за растения на прапрабаба си.

— Госпожа Дюран роднина ли ви е? — попита Карли стреснато. — Тя не беше в списъка с роднини, който ми дадохте.

— Ако семейството ти е било тук повече от три поколения, всеки ти е роднина по един или друг начин — каза Дан, преди Уинифред да успее да отговори. — Като във всяко старо село, от всеки храст може да изскочи някой братовчед.

Уинифред стисна устни.

— Няма да повярвате колко преплетени са семействата.

Очите на Карли блеснаха.

— Можем да направим ДНК изследване на…

— Какво е това? — прекъсна я Уинифред.

— Помните ли семейство Дилън от Финикс? Споменахте ги първия път, когато ми се обадихте.

Уинифред кимна.

— Чувала съм за тях по телевизията. Когато ви се обадих и вие ми изпратихте статията за Дилънови, аз си поръчах екземпляр от тяхната родова история и после ви наех веднага. В статията имаше нещо за ДНК и как изследването помогнало да се свържат части на семейството, за които преди не се знаело.

— Точно така — кимна Карли нетърпеливо. — Те издирваха един загубен прадядо, така че проследиха у-ДНК, която се предава само по мъжка линия. Оказа се, че са били свързани по роднинска линия с Томас Джеферсън чрез…

— Сигурно съм предположила, че изследването се отнася само за мъже — прекъсна я Уинифред. — Аз се интересувам от жените в моето семейство. Мъжете получават предостатъчно само защото са се родили мъже.

— Така си е — каза Дан бързо, опитвайки да прекъсне Карли.

Не се получи.

— Ако се интересувате повече от роднините жени — каза Карли, без да обърне внимание на думите му, — се работи е митохондриалната ДНК, която се предава само по женска линия. Майките я предават на дъщерите си и така нататък. Ако жената няма дъщери, линията на тази ДНК се прекъсва.

Не налапвай стръвта, Уинифред — подкани я мислено Дан. — Хората си патят повече, когато знаят твърде много, отколкото когато знаят твърде малко.

— Чакайте. — Уинифред се намръщи и опита да се съсредоточи. Леката й треска я затрудняваше. — Да не би да ми казвате, че може да се разбере кой е роднина и кой не на дадена жена, като се използват ДНК тестове? За мъже също ли може да се прилага?

— Да.

— Как? — попита Уинифред, заинтригувана въпреки умората си.

— Мъжките полови клетки не могат да предадат този вид ДНК на женската яйцеклетка, така че единственият начин да получиш тази ДНК — независимо дали си мъж или жена — е по майчина линия.

— Изследването скъпо ли е? Болезнено ли е? — попита Уинифред.

— Изобщо не е болезнено — увери я Карли. — В страната има няколко лаборатории, специализирани в такива изследвания. Не е евтино, но ако държите на сигурността, която дават генетичните изследвания, тогава си струват цената.

Сега не само треската осветяваше тъмните очи на Уинифред.

— Какво е необходимо за изследването?

— Почти всичко може да свърши работа. Натривка от вътрешната страна на бузата, няколко капки кръв, косъм с корен. Ако желаете, мога да поръчам набор за теста.

— Направете го. Поръчайте повече.

— Повече? Четири? Шест? Колко?

— Десет. Десет би трябвало да стигнат. Да се доставят спешно. Аз ще платя.

Десет? — помисли си Карли. — Тя се кани да тества всички в къщата ли? Но на глас каза само:

— Ще пристигнат до сряда.

— Да ги изпратят на мое име.

— Разбира се.

Уинифред кимна рязко и насочи вниманието си към билките, които Дан беше донесъл.

— Предай благодарностите ми на майка си.

— Непременно. Тя питаше за двете най-малки деца на Лусия. Пропуснали са уроците по четене в събота.

— Алма се оплакваше, че Лусия не дошла на работа днес. Сигурно децата са болни. — Уинифред въздъхна. — Ще проверя какво става с тях още утре сутринта.

— Аз ще се отбия на път за вкъщи — предложи Дан. — Ти не трябва да излизаш на този вятър, докато не се оправиш.

Уинифред сякаш се канеше да възрази, но замълча.

— Не искам да оставям Силвия сама. Имам чувството, че… — Гласът й заглъхна. Тя разтри възлестите си ръце. — Видях един самотен гарван да лети над гробището. Това не е хубав знак. — После погледна Карли. — Иди с Дан у семейство Сандовал. Мъжете за нищо не стават, но жените живеят в долината от векове. Може би те ще успеят да отговорят на някои от въпросите ти за местната история.

— Май няма да се зарадват на гости точно сега — каза бързо Дан.

— Защо?

— Току-що арестуваха Армандо за боеве с петли.

Уинифред каза нещо на старинния испански, с който Карли се беше борила в архива. После старицата въздъхна и отиде до шкафа в другия край на стаята. Отвори едно чекмедже и се върна при Дан с няколко банкноти в ръка.

— Сложи ги някъде, където Лусия ще ги намери — каза Уинифред. — Онези непрокопсаници братята й никога не й оставят пари.