Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (38)

38

Хънт така и не използва патериците, които му дадоха в спешното отделение, куршумът просто го бе одраскал по бедрото. Това му остави белег, с който щеше да се фука до края на живота си в някои компании, но всъщност раната, макар и доста болезнена и впечатляваща заради загубата на кръв, изобщо не застрашаваше живота му, макар че щеше известно време да куца. Незачитането му на предпочитаната от Джул надлежна процедура при изпълнението на плана му обаче му създаде достатъчно бюрократични главоболия през следващите няколко седмици, за да компенсира липсата на физическа болка, която не бе изпитал от раната.

Прокуратурата на Напа призна ролята на Хънт за разрешаването на случая Палмър и за спасяването на живота на Андреа Паризи. Въпреки това отначало от прокуратурата не бяха склонни да си затворят очите за незаконните методи, приложени срещу един от най-изтъкнатите граждани в околността — вандализъм, навлизане в частна собственост — които Хънт бе приложил, за да постигне тези резултати. От прокуратурата не останаха доволни и от доста немарливото отношение на Хънт към разрешителното му за носене на оръжие, особено предвид факта, че точно с този пистолет бе убит Шию.

В крайна сметка обаче показанията на Джул за събитията от онази нощ, както и нежеланието на Уорд Маниън да повдигне обвинения — той искаше просто кошмарът да свърши — убедиха прокурора, че не се налага да повдига каквито и да било обвинения срещу едно в крайна сметка задоволително приключване на една изключително необикновена, трудна и дори трагична ситуация. Макар че от прокуратурата ясно дадоха на Хънт да разбере, че следващия път, когато дойде във винарския район по работа, ще е най-добре да избягва методи като онези, които бе приложил срещу семейство Маниън. А ако разрешението му за носене на оръжие не е актуализирано, щяха незабавно да го арестуват.

Само че между рехабилитацията на крака му, посещенията при Паризи първо в болницата, а след това в дома й по време на възстановяването й и разрешаването на всички проблеми, свързани с престрелката в Напа, бизнесът му сериозно пострада през първите седмици на лятото. Известността, с която се бе сдобил във връзка с Палмър и с Паризи не успя да компенсира липсата на време за другите му случаи и затова той, Крейг, Тамара и Мики прекараха на практика цялото си време в началото на юли навън или в кантората в опит да наваксат пропуснатото.

Животът му донякъде бе успял да навлезе в нормалното си русло, когато Хънт най-сетне намери време да се срещне с Джул за пръв път от месец насам за обяд в „Плюф“, френски ресторант, където специалитетът беше миди. Беше денят на Бастилията, четвъртък, и Белдън Али бе украсена по цялата си дължина с френския трибагреник. Над главите им светеше яркото лятно слънце, а температурата беше почти двайсет и пет градуса. Джул седеше сам на една маса отвън под чадър с емблемата на „Кампари“ и пиеше нещо прозрачно с мехурчета и лед. Не даде никакви признаци, че е забелязал приближаването на Хънт, когато каза:

— Все още ли продължаваш да куцаш така жалостиво?

Хънт дръпна стола си и седна.

— Ако искаш, ще те прострелям в крака, за да куцаш и ти. Само че може да не улуча и вместо това да уцеля капачката на коляното ти.

— Никой няма да ти повярва, че е било по погрешка. Не и след оня изстрел в челото на Шию. Сигурно е бил толкова случаен, колкото и моя, който предизвика всичките ми неприятности. Все още търпя последиците.

— Не става въпрос за случайност и за късмет, Дев. Би трябвало да знаеш по-добре от всеки друг, че аз съм ужасно точен стрелец. През цялото време го държах на мушка. Какво пиеш?

— Газирана вода.

— Дивееш значи.

— На работа съм — сви рамене Джул. — Не пия по време на работа. Това е едно от допълнителните предимства на професията ми. Но ти си пийни.

— Мисля да го направя. Разполагам с няколко часа, за да се поотпусна. Може би дори ще си ида у дома и ще подремна, след като се наобядваме.

— Продължаваш ли да ходиш пеша?

— Предимно или се возя на таксито на Мики. Все още не мога да натискам проклетия съединител на купъра.

Сервитьорът се приближи и Хънт си поръча чаша божоле. Двамата мъже си поръчаха различно приготвени миди.

Хънт се загледа в отдалечаващия се келнер и след това отново се обърна към приятеля си:

— Е, каза, че има някакви новини.

— Да. — Джул отпи от содата си. — Реших, че сигурно ще искаш да узнаеш, че тази сутрин приключихме случая Палмър. Официално.

— Всъщност не се притеснявах за това. Все някога трябваше да стане.

— Може би, но е добре, че го приключихме. Искам да кажа, съвсем категорично, което не можеше да стане, докато не открихме още някои неизвестни дотогава неща.

— Какви например?

— Например пистолета, оръжието на убийството. Идиотът дори не го беше изхвърлил, след като е свършил работата.

— Къде го намерихте?

— В един склад, който наел близо до апартамента си, където държал и новия си кабриолет. — Келнерът се върна с виното на Хънт и Джул замълча, докато той отново се отдалечи. Наведе се над масата и снижи глас: — Заедно с парите.

— С парите ли?

— Цяла кутия. В същия склад. Деветдесет и седем хиляди и осемстотин долара.

— Значи му е платила сто хиляди. Чудех се каква ли е била сумата.

— Да, обаче не забравяй, че става дума за двама души. Освен това, сигурно може да бъде и по-евтино, ако едната жертва не е федерален съдия.

Хънт опита виното си и огледа окъпания в слънце салон с красиви фрески.

— Искаш ли да ми кажеш нещо?

— Какво например? Че преди изглеждаше по-добре?

— А ти беше по-умен. Кажи ми нещо друго.

— Добре. Какво?

— Според Андреа госпожа Маниън й е казала, че всичко се е провалило сутринта, когато съдията й се обадил, за да насрочи срещата в дома си. Затова те питам как така човек наема някого да убие двама души в такъв кратък срок? „Господин Шию, след като приберете прането си, имате ли нещо против да се отбиете в дома на съдия Палмър и да застреляте него и приятелката му?“ Не мога да си представя как се случва.

Джул вдигна пръст:

— Аха! Умно. Не съм ли ти разказал за това?

— Май не.

— Използвала го е и преди. Уорд ни каза. Явно миналата година са имали някакъв проблем у дома, някакъв скапаняк, който решил, че му дължат пари или поне, че трябва да му дадат доста пари, понеже и бездруго имат много. Нещо подобно или поне толкова глупаво. Както и да е, той на няколко пъти навлязъл в имота им тук, в града, а както самият ти видя, охраната може да бъде доста убедителна.

— Най-малкото.

— Най-малкото — съгласи се с кимване Джул. — Спипали го и го пратили да си върви, само че той отново се появил, те пак го спипали и така няколко пъти. Типът изглеждал в основни линии безобиден, само че се превърнал в огромна досада. Веднъж, когато Уорд отново бил заминал някъде по работа, онзи се появил тъкмо когато Каръл излизала от алеята, за да откара Тод на училище. А онзи се нахвърлил върху детето. Нима заслужавало всичко, което има? И така нататък. Явно обаче нещата станали твърде лични и твърде заплашителни, защото Каръл решила, че иска да се погрижат за него.

— Кажи ми, че Шию го е убил.

— Не мога, защото не го е убил. Само че го е пребил от бой и го е зарязал в един контейнер за смет в центъра на града. Най-обикновен побой между бездомници, схващаш ли? Никакви сведения за нищо, обаче когато се прибрал, Уорд забелязал, че онзи тип вече не се навърта около дома им, и попитал Каръл какво е станало. И тя му казала. Така че след като Уорд се отърси от шока миналия месец, той си спомни за случая и ни го разказа.

— Платила ли му е?

— Десет хиляди. Уорд лично му ги е изплатил като коледна премия. В крайна сметка работата била свършена. Онзи не се появил повече.

— Не го виня. При такава грубост и аз самият надали щях да се върна.

Келнерът пристигна с храната им и в продължение на няколко минути двамата мълчаливо се наслаждаваха на сочните миди — чесън, сметана, вино, магданоз. Трепач!

След неколкоминутно блаженство Хънт се откъсна от храната:

— Как е Тод?

— Държи се. Живее с Уорд и с бавачката си.

— А на колко години е Уорд?

— Не знам. На седемдесет? На седемдесет и една?

— Боже! Горкото дете.

— Горкото богато дете, Уайът. Не бих си изгубил съня заради него. Добре ще се погрижат за хлапето, не се тревожи.

Хънт остави вилицата си:

— Не искам да ти прозвуча твърде разчувствано, Дев, обаче той няма да бъде обичан, а това е основното, не смяташ ли?

Джул тъкмо вадеше месото от една от мидите си, като използваше празна черупка. Лапна хапката си и известно време дъвка мълчаливо.

— Да, само че на малцина им пука, като изключим присъстващите, разбира се — каза той. След минута сви рамене и каза: — Той ще го преодолее, Уайът. Повечето хора успяват.

— Освен тези, които не успяват.

Джул се замисли, преглътна и отпи от содата си.

— Точно така, освен тях — съгласи се той. Поколеба се няколко секунди, след което посочи към другия край на масата: — Ще ми подадеш ли още малко хляб? Сосът е великолепен, нали?

 

 

Надписът на фланелката на Уес Фаръл гласеше „Ето така изглежда един феминист“. Приятелката му Сам Дънкан беше облечена с фланелка с надпис „Сеансите за овладяване на гнева ме вбесяват“. И двамата не криеха фланелките под работното си облекло, а ги носеха съвсем открито и гордо. Просто денят беше такъв — поредният изключително топъл ден, събота в края на юли.

А и бяха на парти в склада на Хънт.

Празненството се дължеше на новината, че Девин Джул бе избран за полицай на годината на Сан Франциско. Миналата седмица в „Джино и Карло“ на Северния бряг се състоя официалната вечеря с шефовете му в полицията, със семейството му и с няколко приятели от правните среди, обаче това парти беше различно.

Хънт беше организирал барбекю на задната уличка, а в мивката се изстудяваше малко буренце с бира. Вратата на гаража отпред беше изцяло отворена. В склада вече цял час звучаха „Бийтълс“, „Ролинг Стоунс“, Том Пети, Тоби Кийт, Джими Бафет, Рей Чарлс. Джул и двамата му сина Ерик и Брендън играеха баскетбол на игрището вътре заедно с Мики, Джейсън и Крейг. Присъстваха хората, с които Хънт работеше всеки ден, както и останалите неофициални членове на Клуба на Хънт — Сам, Уес, Джейсън и Ейми — а също и съпругата на Джул, Кони, както и дъщеря им Алекса.

Хънт обръщаше наденичките и бургерите, когато Кони — красива и привлекателна с жълтата си лятна рокля — се доближи до него.

— А къде е прочутата Андреа Паризи? — попита тя. — Смятах, че най-сетне ще мога лично да се запозная с нея.

— Не знам. Честно казано, смятах, че вече ще е тук. Сигурно просто се е задържала на работа.

— В събота?

Хънт се усмихна и поклати глава:

— Надали си забелязала, Кон, обаче адвокатите не правят разлика между дните на седмицата. Те просто работят през цялото време. В събота, във вторник вечерта, в четири сутринта, когато и да е — те работят. — Той направи жест към вътрешността. — Дори Ейми, Уес, Джейсън. Дори в момента работят, гарантирам ти.

— Радвам се, че не съм си избрала тази професия.

— Аз също. Обаче Андреа го е направила.

Кони се поколеба:

— Но ти я харесваш? И тя те харесва?

— Е, в крайна сметка аз спасих живота й, затова е задължена поне да се държи мило с мен. Обаче ето и нея. Можеш лично да я попиташ.

На уличката се появи Андреа Паризи, съпровождана от Ричард Томбо. Облечена с бермуди, еспадрили и с оранжева фланелка без ръкави, тя изглеждаше непоносимо желана дори от разстояние. Когато се приближиха, Хънт си даде сметка, че дори отблизо вече не са останали никакви следи от осемдесетчасовото й премеждие без храна и течности. Косата й блестеше на слънцето, лицето й бе възвърнало цвета си.

Кони се обърна към Хънт и кимна одобрително:

— Добре тогава.

Запознаха се, след това Хънт влезе вътре и донесе бира в пластмасова чаша за Томбо и чаша бяло вино за Андреа. Побъбриха си, докато Хънт се грижеше за скарата. Първите порции бяха почти готови и Кони влезе вътре, за да оповести това пред останалите гости.

Хънт поразмести част от нещата на скарата и се усмихна на последните пристигнали.

— Бургери, наденички, картофена салата и подправки — всичко е вътре. Всичко си имаме. Вие двамата какво искате?

— Аз искам да отскоча до тоалетната — каза Томбо, сякаш по предварително даден знак. — Веднага се връщам.

Андреа остана насаме с Хънт, но на лицето й имаше неразгадаемо изражение.

— Все още има време да си избереш нещо алангле, ако решиш бързо — каза той, но после забеляза измъченото й изражение и престана да се мотае около грила. — Добре ли си?

— Добре съм — отговори тя и отпи от виното си. — Обаче можем ли да поговорим за минутка, когато приключиш със сервирането на храната?

— Разбира се.

 

 

— Малко е странно — каза тя.

Беше внесъл вътре платото с храната и отново се върна на уличката при нея — доста далеч от задната врата на жилището си и от приятелите си.

— Мога да се справя. Какво има?

— Ами — пое си дъх тя, — истината е, че ми направиха предложение, Уайът.

— Предложенията са нещо хубаво.

— Понякога е така. И това е един от тези случаи. — Тя заговори по-бързо, защото искаше да каже всичко възможно най-скоро: — Нали знаеш как стояха нещата, имам предвид с хората от телевизия „Трайъл“, преди да ме… преди да изчезна? Искам да кажа, че Спенсър нямаше да може да ми помогне. Че нямаше да се получи.

— Знам.

— Е, ами… Човек не може да планира такива неща, но когато изчезнах… това, нали разбираш, се превърна в нещо като водеща новина.

— Не в „нещо като“. То си беше водещата новина.

— Да — призна тя тъжно. — А след това, когато се оказа, че съм била отвлечена и след това спасена по този начин… искам да кажа, след като ти ме спаси по този начин… цялата тази история, нали разбираш… Тогава последваха всички интервюта и статии.

Хънт смътно си спомняше. „Тайм“, „Нюзуик“, Си Ен Ен. На практика навсякъде — самият той донякъде бе участвал в тази лудост. Реши да я улесни.

— И те вече те искат.

Тя не успя да прикрие гордостта в усмивката си, когато кимна.

— Да. Да, искат ме. Без да си мръдна пръста за това, явно името ми се е прочуло.

Хънт се насили да се усмихне смело. Докосна бузата й с пръст.

— И красивото ти лице също.

— Може би дори това, можеш ли да си представиш.

— О, напълно го вярвам. Каза ли вече на шефа си?

— На Гари ли? Това е другото нещо. Положението в кантората, в „Пиърсъл“ е малко… е, вече ти обясних някои неща. Явно Гари е смятал, че съм имала лична връзка със съдия Палмър…

— Всичко е наред, Андреа. Не е нужно да…

— Не. — Тя прикова очите му със своите, за да му покаже, че е напълно искрена, умолявайки го да й повярва, защото не лъже. — Просто искам да ти кажа, че никога не бих направила подобно нещо. Би било абсолютно неетично. Двамата със съдия Палмър работехме по сериозни дела за милиони долари и ако помежду ни бе имало нещо лично, това би компрометирало всеки случай, с който се захванем.

— Добре — отговори Хънт и усети как сърцето се стяга в гърдите му. За миг си помисли дали да не й каже, че това няма значение. Хората не са съвършени, всеки допуска грешки. Не беше негова работа да я съди. Най-много го болеше, че в момента тя се чувства задължена да го излъже, че може би е нормално и дори благородно да го излъже, за да запази непокътната представата му за себе си.

Сякаш някога бе искал представата.

Искаше човека.

А сега този човек безвъзвратно се бе превърнал в някой, който можеше да го погледне в очите и да го излъже. Защото макар никога да не успееше да докаже, че тя наистина е имала връзка със съдия Палмър, както се говореше, Хънт знаеше, че начинът, по който сега тя я отрича, с тези заучени фрази, е лъжа. И внезапно нещо, което би могло да се случи, се превърна в нещо невъзможно.

Тя продължаваше:

— Гари каза, че дори намек за това подозрение, какъвто и да е признак за подобно нещо, и Джим Пайн ще уволни цялата фирма. Цялата ни работа за тях ще стане подозрителна, ще се превърне в обект на обжалване или на съдебни дела, ще се обезсмисли. — Тя си пое въздух. — Както и да е, не съм сигурна, че отново бих могла да работя като адвокат в този град. Гари явно си дава сметка за това. Предложи ми доста добро обезщетение.

Хънт се насили отново да се усмихне:

— Значи всичко се е уредило?

— Да, освен… — замълча тя. — Ами двамата с теб така и нямахме възможност да…

Той нежно вдигна ръка и притисна два пръста към устните й.

— Не се тревожи за мен и за теб. Ти си звезда, Андреа. Върви и бъди звезда.

Тя кимна, въздъхна и му се усмихна:

— Знаех, че ще ме разбереш, Уайът.

— Напълно те разбирам. — Последен опит да се усмихне. — Кога тръгваш?

— Можеш ли да повярваш? Искат да започна още в понеделник. Летя утре.

 

 

Хънт седеше в ъгъла на уличката, стиснал с пръсти една пластмасова чаша с бира, когато Кони излезе от задната врата.

— Може ли да отнема минутка на господин Хънт? — попита тя.

— Можеш да ми отнемеш и цял час, обаче Девин сигурно ще се разстрои от това.

— Няма. Иска да прекарвам известно време и с други мъже. Казва, че сравнението винаги е в негова полза.

Хънт не можа да не се усмихне:

— Няма друг като него, нали?

— Всъщност в повечето случаи е прав.

Хънт я прегърна:

— Ако смяташ да флиртуваш с мен, давам ти половин час, за да се откажеш.

— Ще се постарая да се вместя във времето. — Тя погледна назад през рамо, за да се увери, че никой не може да ги чуе, и каза: — Просто исках съвсем сериозно да ти кажа колко съм ти благодарна… колко сме ти благодарни всички. И колко се гордеем с теб.

Той се обърна към нея:

— За какво?

— Е, може би е убегнало от вниманието ти заради шеметните събития, Уайът, но докато ти се кичеше със славата, задето си открил Андреа Паризи, най-важното за мен беше, че освен това си спасил и живота на съпруга ми. Той също го знае.

— Не съм…

— Не ми се прави на скромен, Уайът. Не ти прилича. Ти си спасил живота му. Ти спаси живота на всички ни. Никога няма да мога да ти се отблагодаря както трябва, децата ми също не биха могли да го направят, а и те все още не разбират напълно случилото се.

— Не се правя на скромен, Кон, но наистина просто бе стечение на обстоятелствата. Нещата можеха да се развият по друг начин и тогава той щеше да е спасил моя живот. Не стана ченге на годината просто така, за нищо.

— Знам, обаче нямаше и да стане полицай на годината, ако нещо не го бе превърнало отново в човека, който е.

— Смятам, че това донякъде се дължи и на теб.

Тя кимна.

— Съгласна съм, но ти запали огъня у него. Ти направи така, че да се получи. Смятам, че ти не просто спаси живота му, Уайът. Ти го върна към истинската му същност.

— Е, той е страхотен човек.

— Да, винаги е бил такъв, обаче понякога просто го забравя. А когато стане така, аз съм насреща, за да му го припомня. А ти… мисля, че не ти напомнят достатъчно често колко страхотен човек си самият ти. Затова реших да отделя минутка и да ти го кажа. — Тя го прегърна и каза: — Чуваш ли какво ти казвам?

Хънт въздъхна:

— Да, чувам те. Благодаря.

— За нищо. — Кони се притисна към него за момент, след това се изправи, отупа дрехата си и погледна зад гърба си. — Добре, а тя къде изчезна? Не успях да си разменя дори десетина думи с нея.

— Коя?

— Коя ли? Прочутата Андреа Паризи. Може би дори вече е твоята приятелка, не че любопитствам.

Хънт се опита да прозвучи лековато:

— Трябваше да си тръгне. Има нова работа в Ню Йорк и започва в понеделник.

— В Ню Йорк ли? Ами ти?

— Какво аз? Аз съм си добре.

— Не е вярно. Ти я харесваше. Много я харесваше.

Само че той поклати глава:

— Всъщност така и не я опознах, Кон. Знам само, че е красива, умна, забавна и мила.

— Приятелю, това казва доста, не мислиш ли?

— Обаче не казва най-важното, нали? — Когато се обърна към Кони, усмивката му този път бе искрена. — Така е най-добре, Кон. Наистина смятам, че така е най-добре.