Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (1)

1/1992 г.

Отвън голямата четириетажна жилищна сграда на Двайсет и второ авеню близо до Балбоа в квартал Ричмънд изглеждаше добре поддържана, но и при предишни посещения по повод на оплаквания бях виждал подобно нещо и само по себе си то не означаваше нищо. В сградата имаше вероятно четирийсет жилища, всяко от които представляваше затворена в себе си отделна вселена, обитавана от самотници, от двойки, от студенти, от възрастни хора, от щастливи и от нещастни, от женени и от неженени, от хомосексуални и от нормални двойки, със или без деца.

В тази студена и мрачна сутрин задължаващото обаждане бе дошло от основното училище в Кабрило, където двете деца учеха съответно в шести и в четвърти клас. И двете бяха отсъствали от училище цялата предишна седмица, а родителите им не се бяха обадили в канцеларията, за да ги извинят. Когато служителката, следяща присъствието на децата в училище, позвънила в дома на семейство Дейд за пръв път миналата сряда, тя оставила съобщение, на което никой не отговорил. В петък отново се обадила и разговаряла с Тами, шестокласничката, която казала само, че всички са болни от грип. Майка й също била болна и не можела да дойде на телефона. Според Тами тя и брат й вероятно щели да се оправят до понеделник и щяла да донесе бележка от майка си или от лекаря. От някого. Обаче в понеделник децата пак ги нямало и служителката от училището се обади в Службата за закрила на детето, за да проверим какво става всъщност. В оплакването си тя отбеляза, че и двете деца изглеждат недохранени и са зле облечени.

Сега беше вторник сутринта, малко преди десет часа. Аз, Уайът Хънт, и партньорката ми за това посещение, всъщност любимата ми партньорка от СЗД, Бетина Кек, стояхме пред сградата, понеже никой не отговори след първите няколко натискания на копчето на звънеца от фоайето на сградата.

— Защо не ми се вярва да няма никой у дома? — попита Бетина.

Навън беше доста мразовито, а и на мен ми бе писнало да чакам. Преглеждах табелките с имената на живеещите в сградата и натисках копчетата едно след друго.

— Мразя, когато ни принуждават да правим това. Ако някой се обади, ще говориш ли?

— Защо аз?

— Може би защото си по-изобретателна? Не, чакай, едва ли е така.

— И съм по-забавна — отбеляза тя.

Като по даден знак домофонът изпращя и се разнесе гласът на възрастна жена: „Кой е?“.

Бетина се наведе по-близо до микрофончето и каза:

— Доставка по куриер.

— Така ли? Прекрасно. — Бетина ми направи знак да мълча и след това чухме: — Обаче нищо не съм поръчвала.

— Вие в кой апартамент живеете?

— В осми.

Забодох пръст в табелката с името, за да го прочете Бетина. Тя загря на секундата:

— Вие ли сте госпожа Крафт?

— Да.

— Ами ще трябва да се подпишете за доставката си.

— Какво е?

— В момента е една кафява кутия, госпожо. Ако не я искате, просто ще трябва да я върна.

— Къде?

— Я да видим. Струва ми се, че е от бижутерски магазин. Може би сте спечелили някаква награда.

Пауза, а след това:

— Е, добре.

Вратата избръмча и ни пусна в сградата.

— Може би наистина си по-изобретателна — казах аз, придържайки вратата пред партньорката си.

— Никакво „може би“ — усмихна ми се тя. — Това е най-приятната част от работата ни.

Минахме през една врата точно до входа и се качихме по стълбите до третия етаж. Апартаментът на семейство Дейд беше двайсет и втори номер, намираше се надолу по коридора вляво. Двамата застанахме пред външната врата, заслушани за известно време в звука от работещия вътре телевизор. Бетина ми кимна и аз почуках. Вътре тутакси намалиха телевизора. Почуках отново. И отново.

— Който намали телевизора — казах аз силно и авторитетно, — моля да отвори вратата.

Най-сетне се разнесе момичешки глас, тъничък и плах:

— Кой е?

— Служба за закрила на детето — меко каза Бетина. — Отворете, ако обичате.

— Не ми е разрешено.

— Не ти е разрешено да не го правиш, миличка. Ти ли си Тами?

След известно колебание гласчето попита:

— Откъде знаете?

— От училището ти ни се обадиха да проверим как си. Тревожат се за теб и за братчето ти. От много дни отсъствате.

— Болни сме.

— Така казаха и те.

— Просто искаме да се уверим, че всичко е наред — вметнах аз.

— Може още да сме заразни.

— Ще рискуваме, Тами — каза Бетина. — Не можем да си тръгнем, преди да ви видим.

— Ако не ни пуснеш вътре — добавих аз, — ще се наложи да се върнем с полиция. Нали не искаш да става така?

— Няма нужда да викате полицията — каза Тами. — Не сме направили нищо нередно.

Бетина без всякакво усилие влезе в синхрон с мен:

— Никой не твърди подобно нещо, миличка. Просто искаме да се уверим, че всичко при вас е наред. Брат ти с теб ли е?

— Той е добре, само дето още е малко болен.

— Ами майка ти? Тя там ли? Или пък баща ти?

— Ние нямаме баща.

— Добре, тогава майка ти.

— Спи. И тя не се чувства добре. Болна е от грип.

— Тами — подех аз и се постарах растящата ми тревога да не проличи в тона ми, — трябва веднага да влезем. Моля те, отвори вратата.

След няколко секунди чухме как ключалката се завърта и Тами застана на прага. Забележително сдържана и прилично облечена, помислих си веднага, за момиче, което явно беше гладно до смърт.

Бетина коленичи и я чух да пита:

— Тами, миличка, какво си яла напоследък?

Аз отворих вратата, минах зад тях и с половин ухо чух отговора на момичето:

— Малко хляб.

В дневната пред телевизора под купчина одеяла седеше измършавяло момченце, което се взираше с кух и празен поглед в екрана на телевизора без звук.

— Здравей, приятел — благо поздравих аз. — Ти ли си Мики?

Момчето ме погледна и кимна.

— Как си?

— Добре — отговори детето с тъничко гласче, — само че съм малко гладен.

— В такъв случай веднага ще ти намерим нещо за ядене. Какво ще кажеш?

— Добре, щом искате.

— Да, наистина искаме. Къде е майка ти, Мики?

Хванала Тами за ръка, Бетина чу въпроса ми на влизане в стаята.

— В спалнята си е — отговори ми тя. — Може би ще е добре аз да остана с децата за малко, а ти да провериш как е тя.

— Веднага.

Госпожа Дейд наистина си беше в леглото и спеше. Само че това не беше сън, от който човек се събужда.

При направената по-късно аутопсия бе установено, че е починала от свръхдоза хероин, вероятно под формата на черна смола, може би на третия или на четвъртия ден от отсъствието на децата от училище. Докато чакахме ненужната линейка, Тами ни разказа, че преди две седмици майка им изгубила работата си в супермаркет „Сейфуей“ заради проблема си с наркотиците, но това си било болест, с която тя просто не можела да се пребори. Казвала на Тами и на Мики, че знае, че не трябва да взема наркотици, че наркотиците са нещо лошо и че тя се опитва да престане, но наистина й е много, много трудно. Най-важното обаче било те да не обелват дума пред никого, ама пред абсолютно никого, защото ако в полицията узнаели, щели да дойдат и да отведат мама или да ги разделят от нея.

От часовете си в училище Тами знаела, че това е вярно. Всички смятали, че не бива да живееш с човек, който взема наркотици.

И точно затова Тами не казала на никого.

Пък и на мама не й било за пръв път. Понякога се затваряла в спалнята си за няколко дни. Само дето този път продължило по-дълго от обикновено. Тами не искала да надниква вътре, защото понякога мама ужасно се сърдела, ако я проверявала. Не искала децата й да я виждат как взема наркотици. Срамувала се. Тами си помислила, че майка й сигурно ще излезе от спалнята след още ден-два или пък че все пак ще влезе да провери как е тя, когато храната им привърши, а след това с брат й ще могат да се върнат на училище, а майка им ще излезе да напазарува и да им приготви нещо за ядене. А междувременно Тами хранела себе си и момчето с онова, което било останало в кухнята. Разпределила го така, че да не свършва бързо. Освен майка си, трябвало да закриля и брат си.

Влязох и проверих. Бяха им останали три филийки плесенясал бял хляб, малко оризови бисквити и една чаена лъжичка фъстъчено масло.