Джон Лескроарт
Клубът на Хънт (23)

23

Твърде големите кокалени рамки на очилата на Бетси Собо не заблудиха Хънт. С грозноватите очила, с чорлавата руса коса, със съвсем лекия грим и без никакво червило, младата сътрудничка в семейния отдел на кантората на Пиърсъл очевидно се опитваше да мине в професионалния си живот като невзрачна и дори като книжен плъх. Днес тя дори бе облечена с дрехи, които напомняха униформата на католическо училище — карирана пола, бяла блуза, черен чорапогащник и строги черни обувки. Добър опит, но според Хънт Собо можеше да се облече със зебло и да посипе косата си с пепел, и пак щеше да привлича пълни с възхищение погледи.

Тя се изправи, за да го посрещне и да се ръкува с него, след това отново седна зад бюрото си. Хънт седна срещу нея на сгъваемия стол — само за такъв бе останало място и кабинета й, след като бе успяла някак да напъха библиотечката и картотеката си. Зад нея имаше прозорец, дълъг около метър и двайсет, с хубава гледка към центъра на града на изток. Хънт я помоли за позволение да запише разговора им и тя се съгласи.

— Снощи разговарях с един човек по този въпрос — каза тя. — С някаква жена. Адвокатка.

— Ейми Ву?

— Да, мисля, че така се представи. Май не й помогнах много. Казах й, че не знам за какво е искала да разговаря с мен Андреа.

— Но тя лично ви се обади, за да уреди срещата, така ли? Току-що разговарях със секретарката й и разбрах, че не е звъняла тя.

— Да, Андреа ми се обади лично.

— За да ви помоли да й отделите около половин час от времето си?

— Точно така. Само толкова. Аз се съгласих.

Хънт се приведе напред и каза:

— Според Карла Андреа ви се е обадила непосредствено след срещата си със съдия Палмър на обяд, нали? Затова си помислих, че може да е споменала пред вас нещо, за което все още не знаем.

— Не се сещам какво би могло да е това. Не би ли споменала за това, каквото и да е то, пред Гари — господин Пиърсъл — по време на срещата им?

— Възможно е — съгласи се Хънт, — но според мен не го е направила. Мисля, че е искала да разговаря с вас за нещо различно. Снощи говорих с господин Пиърсъл и явно основната тема, която са обсъждали двамата с Андреа, е била заповедта, която съдията е заплашвал, че ще подпише. Двамата с Андреа изобщо не са разговаряли за отпусканите от профсъюза помощи.

— Но аз изобщо не съм сигурна, че тя е искала да разговаря с мен за това. Просто така допуснах.

— Тя каза ли нещо конкретно, което да ви накара да допуснете подобно нещо?

— Не си спомням какво би могло да е. — Собо си пое дълбоко въздух, постави лактите си върху бюрото и облегна глава на пръстите на лявата си ръка. Затвори очи за момент, след това отново ги отвори. — Така. Каза, че Майк Юбанкс — той е партньорът, който оглавява нашия отдел — й казал да се обърне към мен. А ако я е насочил Майк, значи трябва да става дума за обезщетения.

— Много добре — каза Хънт.

— След това тя каза: „Човекът, когото срещнах на обяд…“. Но после замълча и обясни, че не разполага с много време, но били замесени големи играчи и тя не искала да се захваща, без да е напълно сигурна по отношение на правната страна на въпроса.

Хънт дълго остана неподвижен.

— И тази правна страна би трябвало да е свързана със семейното право, така ли? Спомена човек, когото е срещнала на обяд. Това ли бяха точните й думи?

— Така ми се струва. Почти съм сигурна. Да.

— Възможно ли е да го е видяла за пръв път, а не просто да са имали среща за обяд?

— Възможно е, да.

— Значи не става дума за съдията. — Това не беше въпрос. — Нека ви попитам, при цялата работа, която фирмата върши за профсъюза, друг път налагало ли ви се е да работите по проблеми, свързани с обезщетения?

— Аз лично ли? Не, в повечето случаи не. Аз обикновено работя върху борба за попечителство, върху ограничителни заповеди и други подобни. Има ужасно много разводи в семействата на тези нещастни надзиратели. Направо няма да повярвате.

— За какво е ставало дума тогава според вас? Какво е искала Андреа?

Собо се замисли за момент.

— Струва ми се, че щяхме да опитаме да вкараме бракоразводното обслужване в пакета услуги за членовете на профсъюза. Може би хонорарите на адвокатите или на брачните консултанти, за да не излизат парите от джобовете на тези момчета и на техните семейства. Мотивът щеше да бъде, че стресът на работното им място е основната причина за разпадането на браковете им. — Тя сви рамене. — Няколко пъти сме използвали успешно този аргумент — стресът на работното място е направо убийствен. Имам предвид почти буквално.

— Не се съмнявам — съгласи се Хънт. — А кои са били големите играчи, за които Андреа е споменала?

— Допускам, че някои застрахователни компании. Но е възможно да е ставало дума за някой от влиятелните политици, може би дори за губернатора, ако предстои въпросът да бъде поставен пред законодателната власт.

— Струва ли ви се смислено Андреа да е искала да се срещне с вас по този повод?

— Разбира се. Точно с това се занимаваме. Определено.

 

 

Съдия Оскар Томасино беше дежурният съдия, който издаваше заповедите за обиск днес, а с него щеше да бъде много по-лесно, отколкото с Марсел Лание. На Джул му бяха нужни само четирийсет и пет секунди, за да обясни на Негова Чест какво ще търсят двамата с Шию в дома на Паризи и защо обискът е наложителен, а съдията подписа заповедта още преди Шию да попълни клетвената декларация.

Двайсет минути по-късно двамата се намираха в къщата на Бей стрийт, пред колекцията от пистолети. Шкафът не беше заключен и Шию започна да вади оръжията едно по едно, да ги мирише и след това да ги поставя на масата отстрани. Всички пистолети бяха в изправност, с непокътнати ударници. Повечето като че ли бяха почистени относително неотдавна, въпреки че се съхраняваха в затворен шкаф и това би могло да ги защити от прах в продължение на месеци и дори на години. Оръжията обаче миришеха на масло. Бяха общо девет. Седем бяха револвери от типа на използваните в Дивия Запад. Обаче когато Джул разгледа дулата на двата малки пистолета с голям калибър, веднага разбра, че те не са чистени, откакто с тях бе стреляно за последен път. И двата бяха двайсет и втори калибър. Накара Шию да прибере в пликчета малките пистолети, за да ги отнесат в лабораторията и да ги сравнят с гилзите, намерени в кабинета на съдия Палмър.

Почти сигурен, че е открил търсеното доказателство, Джул си позволи известна показност:

— Нали се радваме, че дойдохме тук, а, Шию? Изкушавам се да отнеса тези дребосъчета в лабораторията веднага и още до обяд да цъфна в кабинета на Марсел с резултатите.

— Може да не съвпадат с гилзите.

— Е, ще видим. Но трябва да ти кажа, че се чувствам късметлия.

Джул отново затвори шкафа, върна се бавно обратно в кухнята, след това прекоси дневната и се запъти към коридора, който водеше към спалните и към една баня, в която Джул влезе и запали осветлението.

— Какво търсим тук?

Джул се приближи към коша с дрехите за пране и отговори:

— Спомняш ли си онези записи, които онзи ден не искаше да гледаш? Предаването на телевизия „Трайъл“ от понеделник? — Порови в коша и извади оттам една лилава блуза, която се разпознаваше от пръв поглед. — Да ти изглежда позната? Според мен тя не се е преоблякла, след като са заснели предаването. Най-напред се е върнала на работа, нали така? След това според мен е отишла с колата си право в дома на съдията и го е застреляла, все още облечена с тази блуза. Така че да я дадем за изследване за барутен прах и кръв. На бас, че костюмът, с който е била облечена, все още виси в дрешника й. А ако имаме късмет, там ще бъдат и обувките.

 

 

Джим Пайн работеше в Западен Сакраменто.

Харесваше му да е близо до сградите на административната власт, за да може да притиска лобистите и законодателите и да направлява действията на политическите комитети, които го обслужват. Контролирайки годишен приход в размер на повече от двайсет милиона долара, той бе най-големият дарител в политическия живот в Калифорния — много по-голям от втория и третия в списъка, съответно Калифорнийската асоциация на учителите и „Филип Морис“. На всички избори АСКЗ бе основната организация, даваща подкрепата си на двайсет до четирийсет законотворци в щата и на десетина кандидати за местни постове, да не говорим за губернатора, за заместник-губернатора, за министъра на вътрешните работи и за главния прокурор независимо от партийната им принадлежност. Пайн бе обединил политическите усилия на профсъюза на надзирателите в затворите с три от силните калифорнийски индиански племена и бе учредил Независим комитет на местните жители и на посланиците на мира, още една свръхсилна политическа организация, чийто офиси се намираха в Западен Сакраменто.

През годините под ръководството и насоките на Пайн АСКЗ и нейните поддръжници бяха лобирали за все по-строги закони и за повече и по-големи затвори, където да бъдат настанени затворниците, които нарушават тези закони. В хода на този процес Калифорният изправителен отдел, КИО, се разрасна от тринайсет на трийсет и един затвора и разполагаше с работен бюджет от почти пет милиарда долара. И макар двайсет и петте хиляди надзиратели в затворите в момента да получаваха годишна заплата в размер на петдесет и четири хиляди долара, съвсем не беше рядкост отделни надзиратели да печелят повече от сто хиляди долара и дори повече от часове извънреден труд и от обезщетения за болнични.

В момента обаче Пайн не се намираше в Западен Сакраменто, а в кабинета на главния партньор на адвокатите си, в „Пиърсъл“ в Сан Франциско. След убийството на съдия Палмър в понеделник той бе сметнал за нужно да бъде близо до разследването, в случай че някой от органите на властта има нужда да се свърже с него или да го разпита. Съзнаваше, че понякога бе имало открита враждебност между съдията и профсъюза, затова бе дошъл да изясни нещата. През последните няколко дни бе дал десетки интервюта на различни специално подбрани представители на медиите, които имаха едно и също послание: в професионалния си живот Джордж Палмър и Джим Пайн може и да са били противници от време на време, но личните им отношения бяха прекрасни. Двамата присъстваха на едни и същи благотворителни мероприятия за набиране на средства и подкрепяха много еднакви политически кандидати. А днес Пайн щеше да присъства на погребението на Палмър видимо опечален.

Най-вече за да се убеди, че копелето наистина е мъртво.

Гари Пиърсъл също беше облечен в черно. В крайна сметка бе откраднал само няколко часа неспокоен сън и сега седеше на кожения диван срещу клиента си и пиеше третата си чаша еспресо.

След няколко минути щяха да потеглят заедно към катедралата „Сейнт Мери“. Пайн беше на шейсет и три години и облечен в деловия си костюм, изглеждаше както винаги с десет години по-млад. Беше висок метър и осемдесет и тежеше около сто и десет килограма, имаше здрав вид въпреки двайсетината килограма наднормено тегло, късо подстригана коса и румени бузи, каквито имат момчетата от хора или пияниците.

Но въпреки привидно бодрата си и енергична личност, Пайн не беше щастлив. На влизане репортерите долу буквално го нападнаха — всички се струпаха на улицата и дори във фоайето заради новото развитие на нещата във връзка с Андреа Паризи. Отново бяха плъзнали слухове — че изчезването й е свързано с убийството на съдия Палмър и по някакъв загадъчен начин дори с профсъюза.

Откъде тръгваха тези слухове — ето това искаше да разбере Пайн. Как можеше да ги прекрати?

— Какво си мислят те, Гари? Че изпращам убийци на хората? Първо Джордж, а след това Андреа? Боже! Харесвах стария кучи син. А Андреа направо обожавах, наистина. — Той насочи погледа си насреща. — Изглеждаш ужасно, Гари. Добре ли си?

— Просто цялата тази история доста ме изтощи.

— Послушай съвета ми, не позволявай на онези долу да го забележат. Наплискай си лицето с вода. Покажеш ли някаква слабост, жив ще те изядат.

— Не се тревожи за мен.

— Но се тревожа. — Пайн не откъсна поглед от адвоката си. — Тревожа се и за Андреа. Имаш ли някаква представа какво може да й се е случило?

— Никаква.

— Сигурен ли си? Някакви предположения? Мнения?

Пиърсъл се постара да изглежда спокоен. Какво търсеше Пайн тук? Опитваше се да разбере какво знае той? Проверяваше лоялността му?

— Според мен тя се е самоубила, Джим. Искаше да води националните предавания на телевизия „Трайъл“, а когато не се получи…

— Значи не смяташ, че нещо ни застрашава?

— Нас ли?

— Мен, теб, профсъюза.

— Не — отговори Пиърсъл. — От къде на къде? Какво да ни застрашава?

Пайн се облегна видимо успокоен, макар че очите му се бяха превърнали на топлийки с почти котешка напрегнатост.

— Имам хора на улицата, които чуват разни неща, Гари.

В този момент Пиърсъл реши да накара да проверят външното фоайе за подслушвателни устройства, както правеше редовно в собствения си кабинет. Ако Пайн беше научил онова, което бе споделил с Хънт предишната вечер…

— Тази сутрин го бяха пуснали по интернет, на страницата на телевизия „Трайъл“. Откъде изкопават този боклук? Работата е там, че до довечера новината ще е плъзнала навсякъде. Разбираш ли за какво говоря?

Пиърсъл се прокашля и се опита да преглътне малко от кафето си.

— Опитах се да стоя настрани от всичко това, Джим. Просто тези безотговорни журналисти се надпреварват помежду си. Тръгне ли по Мрежата, няма как да узнаеш кой е авторът на съответната глупост.

— Да, обаче оттам новината плъзва по медиите. Опитвам се да кажа, че трябва да се отнасяме към тази история като достойна за презрението ни.

— Към коя история по-точно?

— Че Андреа е знаела нещо и се е наложило да й затворим устата. Това е гласът на истерията, а ние не искаме да го подхранваме. Не трябва да обсъждаме този въпрос на никакво ниво.

— Аз и не възнамерявам да го правя, Джим. Историята наистина е достойна за презрение.

— Тя някога казвала ли ти е нещо подобно?

— Не, дори не е намеквала. Тя беше напълно предана на фирмата, Джим.

— И ти ли си напълно предан на фирмата?

Пиърсъл остави чашата с кафето си и каза с възможно най-спокоен тон:

— Аз съм предан на фирмата вече петнайсет години, Джим. Обидно ми е, че изобщо ми задаваш подобен въпрос.

Пайн го изгледа продължително.

— Добре. Исках да съм сигурен, че мислим еднакво по въпроса.

 

 

Карла се обади на Пиърсъл веднага щом Хънт се появи без предизвестие пред бюрото й. Харесваше Уайът и шефът й бе наредил да му съдейства по всички възможни начини. Освен това тя знаеше, че той е на страната на Андреа, а това бе и страната на фирмата. Те я смятаха за жертва на отвличане и Пиърсъл бе дал на Хънт зелена улица да проучва каквото пожелае. Каквото пожелае.

На връщане след разговора си с Бетси Собо той се поколеба, чудейки се какво да предприеме оттук нататък, и след това каза на Карла, че би искал да надникне в кабинета на Паризи. Можело да има нещо сред документите й, сред бележките й, на касетите от телефонния й секретар, изобщо някъде, което да му подскаже какво й се е случило.

Само че Карла смяташе, че е малко прекалено да даде на Хънт достъп до най-личните подробности в кабинета на Андреа. Затова тя отново се обади на господин Пиърсъл, за да получи разрешението му конкретно за това, но й казаха, че в момента той е в кабинета си заедно с господин Пайн и категорично е забранил да го безпокоят. Затова тя проточи работата, като първо се престори, че не успява да намери ключа, след това отиде до тоалетната, докато накрая, понеже все още не можеше да получи достъп до Пиърсъл, който се бе затворил с Пайн, вече не й остана избор.

 

 

— Дев. Уайът е.

— Казвай. Къде си?

— Пак съм в кантората на Пиърсъл. В кабинета на Паризи.

— Майтапиш ли се? В момента съм на път за там, обаче с Шию попаднахме в задръстване. Защо става така според теб, че аз съм ченгето по случая, а ти вече си вътре?

— Може би се дължи на личното ми обаяние.

— Едва ли. Не пипай нищо.

— Твърде късно. Трябва да видиш това.

— Нали Паризи не беше заподозряна?

— Така е, не е.

— Странно, защото ние сме почти сигурни в обратното след онова, което току-що намерихме в дома й.

— Браво на вас, обаче на ваше място не бих го разгласявал, докато не видите онова, което е пред мен сега.

— На вече опорочено местопрестъпление.

— Какво означава това?

— Означава, че ти си вътре. С каквото и да разполагаш, не става за доказателство. Кой може да каже, че не си го подхвърлил?

— Аз мога. А дори и да го бях подхвърлил, пак щеше да искаш да го видиш.

 

 

Хънт бе в стаята — всъщност по-скоро в миниатюрната кабинка — от почти петнайсет минути, бе затворил вратата зад гърба си, а сега тук, пред бюрото на Карла, застана мъж, който се представи като Девин Джул, инспектор от отдел „Убийства“, беше придружаван от охраната на кантората и търсеше Уайът Хънт.

Карла Шапиро имаше чувството, че сърцето й всеки момент ще спре. Не биваше да става така. В крайна сметка сама бе взела решението да допусне Уайът в личното пространство на Андреа, а сега полицията бе тук, за да я разобличи. Опита се да си поеме въздух и накрая успя да наниже думите една след друга:

— Нашият детектив е в кабинета на госпожица Паризи.

Изражението на инспектора не й помогна особено да се успокои.

— Знам. Къде се намира кабинетът?

Карла вече се бе изправила, макар че не си спомняше кога го е направила. Пристъпи няколко крачки, стисна топката на вратата и отвори вратата. Инспекторът беше точно зад гърба й.

Седнал в стола на Андреа зад бюрото й, Хънт затвори долното чекмедже отляво и вдигна поглед.

— Къде е Шию?

— На път за лабораторията. Ще решим този проблем веднъж завинаги. Какво трябва да видя?

Хънт вече бе приготвил кафеникавата папка и му я подаде. Инспекторът я сложи върху бюрото и я отвори. Вътре имаше висока около сантиметър купчинка от вестникарски изрезки с различна големина, както и няколко разпечатки, явно от различни интернет страници. Карла се осмели да направи още една крачка в стаята, за да види заглавията. Най-горното гласеше: „Областен прокурор загива по време на лов“.

Инспекторът разгърна следващата страница, а Хънт каза:

— Обърни внимание, че папката няма надпис. Намираше се под обичайните папки в дъното на ето тази картотека. Първият е Портър Андертън, който е бил прокурор по делото срещу някакви надзиратели от затвора в Авенал. След това са всичките седем истории за вандалщините в офисите на предизборни кандидати из целия щат. Общо има шестнайсет истории. Четири смъртни случая — нещастният случай по време на лов на Андертън, две професионални убийства и едно самоубийство. Всяка от жертвите е свързана по някакъв начин с един или друг затвор. Един прокурор, двама, които са вдигали шум по един или друг повод, един лекар. — Хънт се пресегна и потупа изрезките. — Ако все още не вярваш в съвпаденията, значи тя е била надушила нещо.

— Събирала е материали.

Хънт кимна. Очите му бяха толкова студени, че от тях сякаш лъхаше мраз.

— Може би не е било във връзка юридически случай, Дев. Може да е било журналистическо разследване. Може би дори вече го е била приключила. И е казала не на когото трябва.