Патриша Макдоналд
Таен обожател (44)

Глава 42

— По-високо, Попи — извика Майкъл.

Сидни веднага тласна още по-силно люлката, която се издигна високо във въздуха. Съседната люлка беше заета от едно по-голямо момче и Майкъл държеше да го надмине.

— Сега се засили сам. Няма само аз да се напъвам — каза шеговито Сидни на внука си.

Майкъл се разсмя и смехът му подейства като балсам за свитото сърце на Сидни. Той е щастлив тук с нас, каза си Сидни. Това е важното. Това и Долорес.

Сидни погледна към пейката под черешовото дърво. Долорес седеше неподвижно, обърната към тях, макар че той не виждаше очите й зад черните очила, които носеше. Преваляваше, но тя не сваляше слънчевите си очила.

— Хайде пак, Попи — помоли го Майкъл.

— Уморих се вече — каза Сидни. — Ще отида да седна при баба ти. Засили се сега и ще го настигнеш. — Той намигна на по-голямото момче на съседната люлка.

Майкъл, който усети, че губи скорост, започна съсредоточено да се засилва.

Сидни отиде на пейката, седна до жена си и извади носната кърпа да избърше челото си.

— Пфу-у — въздъхна той. — Половин час от това упражнение и сърцето ми се разбива.

Долорес го погледна с помръкнала усмивка и го потупа по ръката, загледана във внука си на люлката.

— Да го заведем ли на вечеря в някой от крайбрежните ресторанти? — попита Сидни.

— Започва да вали — каза Долорес.

— Може и да не завали — отвърна Сидни.

— Сигурно няма — съгласи се тя.

— Може да седнем вътре. Ще си поръчаме миди на вълнолома. Има една закрита тераса, откъдето можем да гледаме вълните.

Долорес кимна.

— Не е лошо — каза тя с глух глас.

— Трябва да му осигуряваме занимания — каза Сидни. — Да се правим, че това е ваканция, за да не страда.

— Прав си — каза Долорес.

— Тук му е най-добре. При нас. При така създалите се обстоятелства той е наш.

— О, да, при така създалите се обстоятелства — каза Долорес.

И двамата замълчаха, загледани във внука си. Майкъл вече беше загубил интерес към люлката, след като дядо му не участваше в люлеенето. Другото момче, което носеше баскетболна топка, започна да я хвърля в коша. Майкъл се мотаеше край игрището и подритваше камъчета. Момчето улови погледа на Майкъл и му подхвърли топката. Майкъл се стресна, не успя да я хване, но хукна смело след нея и се върна под коша. После се прицели.

— Дриблирай първо — посъветва го по-голямото момче и се зае да му покаже как се прави това.

Сидни въздъхна и кимна.

— Така е най-добре — каза високо той.

Долорес не отговори. Сидни я погледна. Знаеше, че трябва да я попита какво има, но изражението на лицето й го изпълваше със страх. Нещо я тревожеше, измъчваше я. Цял ден беше така, от момента, в който се обади един репортер и спомена името на свидетеля — Доминик Ванезе. Но защо, разсъждаваше отчаяно той. Засега всичко е наред. Лаура е в затвора, където й е мястото, а Майкъл е при тях. Ужасно положение, но това все пак е някакво разрешение. Той мислеше, че Долорес най-накрая ще бъде доволна. Е, не точно доволна, но по-спокойна при това развитие на нещата. Мислеше, че ще си възвърне бодрия дух. Беше направил всичко, което един мъж можеше да направи. А тя седеше все така тревожна и притеснена.

Сидни си припомни времето преди Джими да умре, когато животът им беше като сбъдната мечта за щастие. След като се ожениха, той си мислеше, че лошото и трудното ще дойде, когато двамата остареят и се разболеят и започнат да се грижат един за друг. Но лошото и трудното, дойде рано, със смъртта на сина на Долорес. Понякога Сидни се чудеше дали щастието не ги е отминало завинаги.

Няма да питам нищо, каза си той. Ще се правим, че се радваме на днешния ден.

— Сидни, трябва да поговорим за това — каза тя.

— За кое, скъпа? — Сърцето му се сви от тона на нейния глас.

— Знаеш много добре — каза тя. — За свидетеля. Мисля си за това, откакто чух името му тази сутрин от репортера.

— Какво да говорим за свидетеля? — попита кротко Сидни и усети как стомахът му се свива.

— Ние го познаваме, нали? Ванезе?

— Познаваме го. — Сидни пое дълбоко дъх и кимна.

— Аз никога не съм го виждала, затова ми трябваше време, за да свържа името му, но после си спомних всичко. Той е един от клиентите ти. Във Флорида отседнахме в неговата вила.

— Така е — отвърна Сидни, загледан в Майкъл, който се целеше в коша, но не улучи.

— Защо не ми каза? Защо не ми каза преди да отидем в съда? Защо не каза на полицията?

— Не знаех — оправда се Сидни. — Тази сутрин за първи път чух. Когато и ти чу.

Макар че не я погледна в очите, Сидни усети как жена му цялата настръхна.

— Сидни, да не би да искаш да ми кажеш, че този човек, този твой стар приятел, е знаел през цялото време, че Лаура търси да наеме убиец и си е мълчал? Защо? Та той би могъл да предотврати убийството на сина ми. Що за човек е той?

— Виж, нищо не искам да ти кажа. Нищо не знам. Ванезе е казал на полицаите, че едва сега е свързал нещата.

— И ти никога не си говорил с него за това. Този човек ни пусна да живеем в къщата му, а ти никога не си обсъждал това с него?

Сидни навири брадичка.

— Не, никога. Не става дума за приятелство, а за бизнес. Затова ми предложи вилата си. Виждам този човек веднъж в годината. Снабдявам го с покривки за маси за ресторанта му и толкова.

— Има нещо подозрително, Сидни. Нещо подозрително има тук.

Сидни не отговори. Изведнъж стана и плесна с ръце.

— Хайде, Майкъл! Тръгваме. Долорес, тръгваме. Не знам нищо повече от това, което ти знаеш. Хайде да вървим.

Майкъл понечи да възрази, но в същия миг баба му извика „Можеш още малко да поиграеш“. Лицето на Майкъл светна при това неочаквано благоволение и той се върна при другото момче, за да си опита пак късмета с баскетболния кош.

— Седни — каза Долорес на мъжа си.

Сидни остана прав, загледан в тихото, притъмняло игрище. Сърцето му силно биеше.

— Аз не съм вчерашна и затова ще ми кажеш какво става. Защо този човек Ванезе е чакал толкова дълго, за да отиде в полицията? Искам да ми отговориш, Сидни. Настоявам да получа отговор.

— Не е знаел, че жената, която е отишла при него, е била Лаура — измърмори Сидни. — Така каза. Никога не съм обсъждал този въпрос с него.

Долорес изгледа гневно съпруга си.

— Не ти вярвам, Сидни. Защо ме лъжеш? Никога не си можел да лъжеш.

Сидни седна на пейката и тихо каза:

— Недей, Долорес. Не се рови в тази работа.

Долорес погледна изумено съпруга си. Кроткото му добродушно лице сега бе станало каменно.

— Какво още знаеш? — попита настоятелно тя. — Какво друго криеш?

Сидни прецени положението си. Познаваше жена си. Веднъж влезе ли й нещо в главата, отърване няма. Трябваше да предвиди, че тя ще задава въпроси. Беше много интелигентна, а освен това и любопитна. Той просто смяташе, че след като получи онова, което иска, тя няма да започне да рови в него. Беше сгрешил. И разбра, че няма да може да удържи положението, след като в главата й се е загнездила тази идея. Познаваше Долорес. Нямаше да го остави на мира. Той нямаше друг избор, освен да си признае. Рано или късно така щеше да стане. Затова се опита да си вдъхне увереност.

— Виж, скъпа — започна той. — Много мислих за това. Нямаше друг начин. И двамата знаем, че тя го е направила — накарала е някой да убие Джими. Но няма доказателства. Тя се канеше да се качи на яхтата и да изчезне заедно с нашия внук. Знаеш го и аз го знам. Нямаше друг начин да бъде спряна.

Брадичката на Долорес увисна. Почувства, че главата й олеква и че й се завива свят.

— Какво искаш да кажеш? Искаш да кажеш, че Ванезе лъже?

— Той е добър човек — заяви убедено Сидни. — Искаше да ни помогне.

Сидни се обърна и я погледна в очите.

— Ти от самото начало твърдеше, че тя го е направила. Аз не бях толкова сигурен. Дори когато се омъжи за онзи човек Търнър и ти побесня, аз пак бях склонен да я оправдая. Но когато се разбра за Пауел… какво друго можех да си мисля? А ти се съсипваше, като гледаше как тя се измъква. Накрая трябваше да те закарат по спешност в болницата. Разбрах, че ако не направя нещо, ти ще се погубиш…

— Платил си му, за да го каже?

— Никога не е ставало дума за пари — каза обидено Сидни. — Той предложи да го направи. Беше приятелски жест.

Долорес седеше мълчаливо до него. Той я погледна, но не можа да види очите зад черните очила.

— Полицията ще направи връзка, нали разбираш. След както аз направих връзка между теб и Ванезе, те също ще се усетят.

— Много хора познават Доминик Ванезе — сви рамене Сидни. — Всички го знаят. А онези, които не го познават, са чували за него.

— И двамата може да влезете в затвора за такова нещо — извика тя.

Сидни й даде знак да говори тихо.

— Той няма да каже нищо. Никой нищо няма да узнае.

Долорес загледа Майкъл, който играеше. Сидни чакаше тя да каже нещо. Известно време Долорес остана безмълвна, после се пресегна и хвана ръката му.

— Не се ли сърдиш? — усъмни се той.

— Направил си го заради мен — каза тя. — Аз не заслужавам такава любов.

Сидни усети, че буца засяда в гърлото му и каза с хриплив глас:

— Заслужаваш.

— Значи не е истина — каза Долорес, клатейки глава. — А аз помислих, че е истина.

— Може и да е. Помисли за Джими — каза възбудено Сидни. — Тя е уредила синът ти да бъде хладнокръвно убит. Помисли от какво лиши Майкъл. Собствената му майка…

Долорес загледа внука си, който увлечен в играта, бе забравил за миг какво е загубил.

— Ще помисля — каза тя.