Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secret Admirer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Патриша Макдоналд

Заглавие: Таен обожател

Преводач: Иванка Томова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Петър Берон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Вера Гьорева

Художник: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 954-402-055-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15459

История

  1. — Добавяне

Глава 11

Тя стоеше на върха на някакъв хълм и гледаше надолу към една цъфнала ливада с детелина и полска шипка. На безоблачното небе слънцето грееше ярко и тя се потеше от топлината, която то излъчваше. В полите на хълма имаше езеро, в което се оглеждаше синьото небе. Езерото я изкушаваше с прохладната си бистра вода. Тя отправи поглед към водната повърхност и видя, че някой плува. Плувецът вдигна глава и махна с ръка. Беше Джими. Сърцето й сякаш запя. Боса, като дете, тя се спусна по хълма. Отначало вървеше бавно, но после, обзета от желание да стигне до Джими, да се гмурне в примамливата вода при него, започна да тича. Беше почти на брега, разперила ръце да се хвърли в езерото, когато чу вик.

Викът не беше в съня й. Чу го до ухото си, силен и отчаян. Лаура се изправи в леглото като стрела, цялата обляна в пот. „Какво?“, извика тя, взирайки се като обезумяла в тъмните ъгли на стаята, опитвайки се да види нещо в тъмното.

В стаята нямаше никой. Беше сама. Сърцето й щеше да се пръсне от страх. Майкъл, каза си тя.

Скочи, грабна халата, който бе оставила в долния край на леглото, втурна се към вратата и я отвори. Къщата беше притихнала. Навлече припряно халата върху нощницата си и хукна през коридора към стаята на сина си.

Отвори вратата и погледна вътре. Той спеше по гръб, с отворена уста, вдигнал ръце над главата, напълно отдаден на съня. Тя се промъкна до леглото и коленичи до него, после го погали по косата и го целуна по пълничката буза. Майкъл се размърда, но не се събуди.

Не е бил Майкъл, каза си Лаура, и сърцето й, което лудо биеше, започна да се успокоява — топлината, която излъчваше детското телце, я убеди, че той е в безопасност. Какво беше това тогава? Сънувала съм, каза си тя. Просто някакъв странен сън. Може би някой е минавал по улицата и е извикал. И аз съм го чула в съня си. Когато времето се стопли, навън винаги става шумно, чуват се невъздържани подвиквания на млади хора, който се прибират късно вечер от барове и клубове. Сигурно това е било. Тя с нежелание се откъсна от сина си, отиде при прозореца и вдигна пердето от домашно памучно платно.

Улицата беше безлюдна. Луната и светлината на уличните лампи хвърляха върху чакълената настилка бледосиви неясни сенки. Зад извилото се като дъга улично осветление къщи, храсти и дървета тънеха в мастилен мрак. Навън нямаше никой. В момента, в който понечи да се дръпне от прозореца, Лаура долови с крайчеца на окото си движение в храстите отсреща. Сърцето й отново подскочи и тя сграбчи пердето, мачкайки плата между пръстите си. Взря се в тъмнината, но не можа да види нищо. Кой е там, попита тя безмълвно, но не долови никакво движение, никакъв признак на живот. Няма никой, отговори си тя сама, опитвайки се да се успокои. Сигурно е минала някоя котка или куче. Уплашила съм се от съня. Добре, продължи тя, каквото и да е било, вече го няма. Връщам се в леглото. Но остана като закована пред прозореца. Стоя дълго време, втренчила очи навън, а в главата й продължаваше да кънти онзи вик.

* * *

— Мислех, че искаш да разгледаш яхтата — каза тихо Лаура и като хвана Майкъл за ръката, забърза по кея. Закъсняха, защото Майкъл се размотаваше. Минаха край магазина на съпрузите Кларк и тя погледна към витрината, но изпита облекчение, че вътре няма никой. Беше намислила какво ще каже — поканата на Иън е компенсация за причинената вчера уплаха. И всъщност беше точно така. Но звучеше някак фалшиво и тя не искаше да го казва. Сега, когато денят бе настъпил, трябваше да си признае, че цялата тази история прилича на уговорена любовна среща и Майкъл явно беше доловил това, защото цялата сутрин се цупеше.

Иън стоеше на палубата и им махна, когато те наближиха. Лаура си мислеше, че може би на дневна светлина той ще изглежда различен, непривлекателен. Но още щом го видя, тази надежда рухна и нещо в нея трепна, сякаш неканено ято пеперуди запърха в гърдите й. Синята вода искреше под яхтата, а слънцето обгръщаше широките рамене на Иън като наметало. Той присви очи и ги засенчи със загорялата си ръка.

— Хайде, качвайте се и двамата — извика той.

Майкъл, който явно възнамеряваше да се инати, не можа да устои на изкушението, виждайки огромния едномачтов платноход. С помощта на Иън се изкачи на палубата и попита може ли да слезе долу.

— Слизай — отвърна Иън и подаде ръка на Лаура.

— Аз мога — отклони тя протегнатата ръка.

— Внимавай по стъпалата — каза той, докато тя се спускаше след Майкъл.

— Тук ли живееш? — попита закачливо тя.

— Това е моят дом, прекрасен дом — отговори той.

Главното помещение изглеждаше изненадващо просторно и удобно. Имаше кухненски бокс с две широки легла от двете страни и една маса между тях. Над леглата имаше лавица с книги и вградени шкафове. Всички дървени части бяха излъскани до блясък.

— Много е красиво — каза искрено Лаура. — Какво има в шкафчетата?

— Книги, дрехи, разни неща. Всичко трябва да е затворено, за да не изпада, когато морето е бурно — обясни той.

— Правилно — отвърна тя и се зае да изпробва всички места за сядане. — Това също е удобно.

— Не е лошо — каза Иън и седна на едно от леглата.

— Винаги съм си мислила, че тези каюти са толкова малки и тесни, че трябва да пълзиш в тях — призна тя.

— Това би било много неудобно, освен ако не си Квазимодо — каза той.

Лаура се засмя и попита:

— Къде спиш?

— В предната каюта — отговори той и посочи към носа на лодката. — Мисля, че Майкъл е сега там и опитва койката. Отзад има още едно миниатюрно помещение — посочи той тъмното пространство зад кухнята. — Банята. Има всичко освен вана…

Тя го последва, надничайки в малката баня.

Майкъл изникна от полумрака на спалното помещение.

— Мамо, страхотно е. Също като пиратски кораб.

— Точно така — промълви тя.

— Радвам се, че ви харесва — каза Иън. — Майкъл, искаш ли да ми помогнеш да я подкараме?

— Добре — кимна Майкъл почти невярващо.

Той тръгна след Иън обратно през голямата каюта. Лаура вървеше последна. Като мина покрай лавицата с книги, тя машинално плъзна поглед по заглавията. Видя няколко научни книги и два-три романа от Том Кланси. Но имаше доста книги за източни религии, които изглеждаха многократно прелиствани. До тях забеляза в рамка една-единствена снимка на красива жена с гарвановочерна коса и момченце с тъмнокестенява коса, подстригано на черта и широко усмихнато с един паднал зъб. Габриела и Филип, каза си тя. Сърцето й се сви от жалост, като видя засмените им, безгрижни лица.

Лаура се изкачи по стълбата и седна на палубата, докато Иън закопчаваше спасителния пояс на Майкъл. Обяснявайки на Майкъл какво точно ще направи, Иън извъртя триъгълното платно и го опъна. После вдигна котвената верига и запали мотора, с чиято помощ щяха да излязат от пристанището в открито море. Майкъл възкликваше всеки път, щом видеше познато място, и махаше с ръка на другите яхти. Слънцето напече лицето на Лаура и тя усети как я наляга сънливост от приглушеното бумтене на мотора и от неспокойната нощ, която бе прекарала, макар че нервите й все още бяха опънати.

Когато излязоха в морето, Иън извика Майкъл и каза:

— Това въже се нарича фал. Помогни ми да вдигнем грота. — Двамата задърпаха и огромното бяло платно се издигна. Майкъл възторжено извика и погледна майка си със светнали от радост очи, изпълнявайки новата си роля на помощник-капитан. Лаура му се усмихна и затвори очи. Вече се чувстваше по-добре и се радваше, че дойдоха. Денят беше прекрасен, а водата действаше успокояващо.

Иън изключи мотора.

— Сега ще хванем вятъра — каза той доволен и яхтата се плъзна безшумно по водата; единственият шум, който се чуваше, беше от плющенето на платната. Без да пуска румпела, Иън се усмихна на Лаура.

Тя пак се смути от усмивката му.

— Толкова спокойно изглежда тук — каза тя. — Как знаеш в коя посока духа вятърът?

Иън я докосна леко с пръсти по бузата и шията и тя едва не извика. Обърна се рязко към него.

— Усещаш го по бузата и по шията — каза невинно той. — Просто развиваш чувствителност за това.

— Не се увличай много. Не искам да се бавим — каза тя.

— Няма — отговори той. — Ще се върнем до един-два часа.

— Добре. Просто исках да знаеш.

— Знам — кимна той.

Денят беше чудесен за плаване. Небето и водата блестяха ослепително в яркосини цветове. Всичко останало изглеждаше много далеч. Лаура сякаш се потопи в тишината и спокойствието. Иън отговаряше на всички настоятелни въпроси на Майкъл и тя се отпусна, приемайки милувките на морския вятър и на слънцето.

— Много търпелив учител си — каза тя. — Сигурно си го наследил от баща си.

— Мисля, че не. — Усмивката изчезна от лицето на Иън.

— Просто предположих… — каза смутено Лаура. — Нали беше учител.

— Малкото търпение, което може би е имал, сигурно се е изчерпвало с учениците му — отговори с горчивина Иън. — У дома се представяше в друга светлина.

Тя разбра по лицето му, че се мъчи да говори сдържано по този въпрос и затова реши да смени темата.

— Сигурна съм обаче, че ти си бил много търпелив баща.

— Исках да бъда добър баща. Различен от собствения си. Но накрая не успях да спася сина си.

Думите му не я притесниха. Тя вече знаеше, че хората изпитват нужда да говорят за трагедиите си, че не искат да се отнасят към тях така, сякаш за живота им не може да се говори.

— Видях книгите ти по философия и източни религии — каза тя. — Опитваш ли се да откриеш някакъв смисъл в това, което ти се е случило?

Иън присви очи и вдигна поглед към слънчевото небе.

— Интересува ме въпросът за детерминизма и свободната воля. В каква степен контролираме съдбата си? Трябва ли просто да се научим да я приемаме?

— Аз някога мислех, че имам някакъв контрол над съдбата си — каза тя. — Но сега се чудя…

— Аз мисля, че трябва да се опитаме да управляваме съдбата си — продължи той. — Въпреки всичко. Аз съм учен, нали разбираш. Свикнал съм да контролирам променливите величини. Не ми харесва идеята да бъда подвластен на обстоятелствата.

— Например на вятъра — каза тя. — Използваш вятъра, за да насочиш яхтата.

— Така е — съгласи се той. — Безгрижен моряк съм аз…

— Не можеш да ме заблудиш — каза тя.

Иън премигна, сякаш го бяха хванали в лъжа и каза:

— На меч всичко ми е изписано.

Тя го погледна съчувствено. Животът му се беше изплъзнал и сега той се опитваше отново да си го върне. Тя разбираше това. Много добре го разбираше.

— Фактът, че сега съм на тази яхта, ме кара да си мисля, че съм се възползвала по най-добрия начин от един прекрасен ден — каза сговорчиво тя.

— И аз така смятам — кимна той, видимо по-радостен.

Има нещо вечно в това да се оставиш на вятъра да те тласка напред, помисли си Лаура, да използваш една невидима природна сила да те заведе там, където искаш да отидеш. А Иън се сработваше отлично с вятъра. Яхтата не губеше скорост, а разклатеха ли се платната, нужен му беше само миг, за да ги изправи. Това беше много стар начин на пътуване, много непрактичен за тази епоха и за тези времена. Но колко романтично е да предпочетеш платното пред мотора.

Продължиха така още половин час, през който се наслаждаваха на морския вятър и спокойно разговаряха. На няколко пъти Лаура го улови, че той замислено я гледа, и му се усмихна, но въпреки всичко това я караше да се чувства неловко. Опита се да насочи разговора към по-обща тема.

— Разбирам защо обичаш плаването — каза тя, когато погледите им отново се срещнаха. — Мъжът ми имаше рибарска лодка, но…

— Моторница… — каза пренебрежително Иън. — За нея не са нужни умения. Просто запалваш мотора и тръгваш.

Лаура се изправи на мястото си, изпитвайки раздразнение.

— Той просто искаше да лови риба. Не беше запознат с цялата тази морска философия. Уменията му бяха в други области — каза тя и кръстоса ръце на гърдите си.

— Какво има? — попита той.

— Стана ми хладно. Мисля, че трябва да се връщаме — каза тя.

— Вече? — погледна я изненадано Иън.

— Да. Веднага.

— Чакай, не се обиждай — каза той. — Всички моряци говорят по този начин за моторните лодки. По традиция. Това е същото като спортното съперничество. Изобщо не е насочено лично към мъжа ти.

Лаура бръкна в платнената си торба и извади очилата за слънце.

— Извинявай — продължи той. — Беше нетактично от моя страна. Не исках да те обидя. В никакъв случай.

— Не е това — поклати глава тя. — Просто се замислих за Джими… Изведнъж се почувствах уморена. Моля те, нека да се върнем.

— Сигурна ли си? — попита той.

Лаура не отговори.

Иън въздъхна и извика:

— Обратен завой, Майкъл, и право напред.

— Ама връщаме ли се вече? — възропта Майкъл и Лаура, без да иска, се усмихна.

Яхтата се движеше бързо към кея. Иън мълчеше. Сега, когато разходката беше почти свършила, Лаура се засрами, че се е засегнала от безобидните му думи. Наближиха кея и Иън започна внимателно да си проправя път. Лаура свали слънчевите очила и ги пусна в торбата. Събра дрехите, които бяха съблекли, и сложи и тях в торбата. Докато тя седеше на кърмата, Иън, който не спираше да обяснява на Майкъл какво прави, вкара яхтата на мястото й. После се върна при Лаура. Майкъл подскачаше весело по палубата и Лаура му извика да внимава.

— Толкова е хубаво, че е щастлив — каза тя.

Иън кимна и каза:

— Съжалявам, че развалих разходката.

— Не си я развалил — отвърна тя. — Съжалявам, че положи толкова усилия, а накрая трябваше съвсем набързо да се върнем. Аз… просто не бях във форма.

— Ти беше съвършена — каза той. — Ти си съвършена.

Лаура го погледна, изненадана от емоционалния му тон. Той я гледаше с неприкрит възторг. Може би все още я виждаше като момиченцето, притекло му се помощ, но какво от това. Хубаво е да си герой в нечии очи, хубаво е, че някой я смята за достойна личност. Тя изпита топло чувство към него заради старото им познанство.

— Иън — каза тя, — просто искам да знаеш, че съм много благодарна…

— Аз съм благодарен, че дойде с мене — каза той.

— Ето, виждаш ли. Това е отплата за доброто дело, което извърших преди толкова време. Получих възможност да прекарам един прекрасен, безгрижен ден, точно когато имах нужда от такова нещо.

— Можеш да прекараш още много такива дни — каза той.

— Но ти скоро трябва да заминеш. Чакат те още много пристанища — каза спокойно тя.

— Не, не трябва — отговори той. — От мен зависи. Мога да остана колкото искам.

Лаура усети как стомахът й се сви при тези думи и поклати глава.

— Иън, днес беше прекрасно. Но не искам да оставаш с погрешно впечатление… за мен. Няма никаква възможност…

Най-неочаквано Майкъл се развика:

— Лодката на татко, лодката на татко!

Лаура подскочи, сякаш, въпреки гласа на разума, щеше да види Джими и се огледа. Една моторница преминаваше бавно край тях. Караше я посивял мъж. Явно озадачен, той гледаше Майкъл, който му махаше с ръка. Зад него на кърмата седяха двама млади хора. Жената беше облечена от главата до краката в светлолилави одежди на спортен състезател и имаше крайно отегчен вид. Мъжът говореше по мобифона си. Лаура позна Ричард и Канди Уолш. Бяха излезли на разходка с лодката, която Ричард купи на баща си. Погледите им се срещнаха и Ричард присви очи срещу нея. Лаура вдигна ръка за поздрав. Канди се изправи и изумено я изгледа.

— Това е лодката на татко — извика Майкъл.

— Да, тя е — потвърди сдържано Лаура.

Бащата на Ричард отново насочи вниманието си към управлението на лодката, а Ричард се престори, че продължава да говори по телефона. Канди обаче се извъртя на мястото си, без да откъсва поглед от нея.

— Ваши приятели? — попита Иън.

— Нашият адвокат — кимна тя. — Беше близък приятел на мъжа ми. Сега е поел финансите му.

Иън кимна.

— Лошо ли е, че те видяха?

Лаура поклати уморено глава.

— Няма значение. Трябва вече да тръгваме. — Яхтата се олюля, когато тя стъпи на кея. Иън още не бе слязъл.

— Не бързай толкова — каза той. — Изчакай малко и може да отидем да вечеряме заедно.

— Не — каза Лаура. — Трябва да вървим. Майкъл, кажи благодаря на мистър Търнър.

— Лаура, какво има? — попита Иън.

— Нищо — отвърна Лаура. — Благодаря за разходката. Хайде, Майкъл.

— Благодаря — каза Майкъл.

— Няма защо. Пак ще излезем в морето.

Майкъл вече подскачаше по дъските на кея, когато Иън слезе от яхтата.

— Мисля да поостана малко тук — каза тихо Иън.

Лаура разбра и се разтревожи.

— Не го прави заради мен — каза рязко тя и се стресна от тона си.

— Тук ми харесва — каза той. — Това е най-хубавото място, което съм виждал.

Лаура почувства, че лицето й пламва. Втурна се след Майкъл, сякаш бягаше от прилив, който всеки момент щеше да я връхлети. Като стигна до края на вълнолома, видя Фани Кларк, застанала на вратата на магазина с ръце на кръста, свила неодобрително устни. Лаура се опита да се усмихне, но Фани обърна гръб и се скри в магазина.