Джон Вердън
Не заспивай (45)

45.

Изразните средства на посланието очевидно сочеха към Барлоу Тар.

Ако обаче пакетът беше изпратен от Тар, дали той се бе изложил на риск? И какво точно беше злото, от което за пореден път го предупреждаваше да се пази.

Ако пък не беше Тар, кой би искал Гърни да си помисли, че е бил той?

Тези въпроси го държаха буден до малките часове на нощта. После, малко преди зазоряване, пак се събуди. След като осъзна, че зацикля в същите голи предположения, необосновани с достатъчно факти, реши да стане, да се изкъпе и да се облече.

Отиде при вратата на балкона, за да види какво е времето. В светлия участък около лампите на хотела във въздуха блестяха ледени кристалчета. Термометърът, монтиран на парапета на балкона, бе наполовина заскрежен, но все пак се виждаше, че показва някъде около минус двайсет. Гърни се дръпна назад, за да се увери, че вижда правилно.

Когато се обръщаше да се прибира, нещо привлече вниманието му. Нещо на пътя, идващ от хребета към хотела.

Нещо проблесна.

Гърни напрегна очи в мрака и видя втори отблясък на няколко педи разстояние от първия. Двете светли петна се движеха в тандем, като фарове на кола, но по-малки и по-слаби.

Габарити, досети се Гърни.

Той остана да ги наблюдава, заслушан.

Светлините се приближиха. След малко дойдоха достатъчно близо, за да види, че са габарити на пикап.

Камиончето зави по крайбрежния път, бавно излезе от светлото петно около хотела и продължи към… към какво?

Хангара за лодки?

Някое от бунгалата?

Резиденцията на Гол?

Когато камиончето се скри от погледа му във виелицата, Гърни забеляза, че за бързото му изчезване допринесе и липсата на видими задни светлини.

Той влезе и затвори вратата.

Прекара следващия половин час на лаптопа, като прегледа няколко сайта за доставка на електронни разузнавателни средства или за тяхното засичане с надеждата да намери нещо, приличащо на странното малко тръбовидно устройство, което толкова го озадачаваше.

Откри една процъфтяваща индустрия. Стотици компании, много от които бяха сложили думата „шпионски“ в името си, предлагаха високотехнологично оборудване на приемливи цени. Продуктите попадаха в две основни категории. Устройства, позволяващи да наблюдаваш и записваш всичко, което някой прави или казва, почти на всяко възможно място. И устройства, предназначени да блокират работата на първата категория. Главното рекламно послание беше: „Шпионирай всички. Не позволявай никой да те шпионира.“

Печеливша индустрия в един обхванат от параноя свят.

Не намери обаче нищо, което да прилича на малката черна играчка с осем микроскопични лещи — ако изобщо бяха това.

Отново огледа устройството. Не личеше да има начин да го отвори. Не усети топлина от батерии. Номерът от едната страна не му говореше нищо. Все пак това му даде идея да пробва нещо, колкото и малка да беше вероятността да получи резултат. Гърни въведе серийния номер в интернет търсачката.

Излезе един резултат, странен интернет адрес: www.alz2b3y4c5x.net.

Той отвори сайта и на екрана се появи празна страница с четири кутийки за въвеждане на данни, искащи настояща регистрация, предишна регистрация, настояща парола и предишна парола.

В известен смисъл това бе задънена улица. Но мерките за защита бяха красноречиви. Най-малкото, те повтаряха предупреждението на Робин Уиг. И предупреждението на Гилбърт Фентън. Да не говорим за думите, надраскани на вестника и изпратени с пакета.

Като се сети за Уиг, Гърни взе телефона си, направи снимки на устройството и ги изпрати на имейла й заедно със серийния номер и адреса на сайта.

Отговорът дойде след по-малко от две минути: „Снимките са неясни. Сайтът е заключен. Изпрати предмета.“ Макар интересът й да го зарадва, той не виждаше реалистичен начин да изпълни искането й скоро.

— Кога си станал? — сепна го гласът на Мадлин.

Гърни се обърна и я видя до вратата на банята по фланелка и долнище на пижама.

— Може би преди около час.

— Трябва да сме у Хамънд в осем.

Тя влезе в банята и остави вратата отворена. Отиде до душкабината в далечния ъгъл, като заобиколи доста отдалеч ваната.

Все пак се престраши да ползва помещението и това беше добър знак.

Докато Мадлин се къпеше, Гърни се замисли за предстоящата закуска при Ричард и Джейн и как въпреки неохотата, с която отиваше у тях, можеше да използва това посещение. Имаше въпроси, които искаше да зададе, реакции, които да наблюдава. Можеше да спомене теорията, че четирите смъртни случая може да са част от отмъщение за отдавна случила се трагедия. Трагедия, свързана с изчезването на един хомосексуален тийнейджър. Интересно беше какво ще каже Ричард.

* * *

На заснежения път вятърът само частично бе заличил следите от малкия камион, който беше минал преди малко. Любопитството на Гърни се засили, когато видя, че следите завиват по посока на бунгалото на Ричард и обикалят отзад. Пикапът трябваше още да е там. Изкушаваше се да провери на момента, но се отказа, когато видя премръзналия вид на Мадлин.

Джейн, както обикновено, ги посрещна на входната врата с тревожна усмивка. След като закачиха якетата си, тя ги покани в просторния хол.

— Поръчах на готвача на хотела да приготви няколко неща за закуска: бъркани яйца, наденички, бекон, препечени филийки, мюсли, плодове. Той лично ги достави. Днес кухненският помощник и камериерката си останаха вкъщи в Беарстън, а и самият той си тръгва малко по-късно, преди времето съвсем да се е влошило. Помолих го да сервира всичко долу, в игралния салон, по настояване на вашия приятел.

— Моля?

— Казах, че ще проявиш разбиране, защото си разбран човек — каза познат глас.

Джак Хардуик, широко ухилен, се надигна от креслото пред камината.

— Всъщност — добави, като погледна красноречиво лампата с орнамент от кръвен камък, в която Гърни му бе казал, че има подслушвател — реших, че ще бъде по-приятно долу. По-близо до пещта. По-топло е.

— Ричард влезе да си вземе душ — намеси се Джейн. — Сега ще ида да проверя дали е готов.

Щом тя излезе от стаята, Хардуик каза, като понижи глас:

— След като и двамата сме тук, може би ще удвоим напредъка си.

— Не се ли притесняваш, че Фентън може да разбере, че си тук?

— Достатъчно съм се притеснявал за Фентън. Колкото по-скоро разкрием истината, толкова по-скоро ще потопим кораба му. И ако се опита да плува, ще се изпикая в муцуната му.

— Да, ако нашата истина е различна от неговата.

— Няма как да не е…

Джейн извика от една врата от другата страна на каменната камина:

— Ричард идва. Хайде да слизаме, преди закуската да изстине.

Щом тя се скри от поглед, Мадлин погледна Хардуик и каза с тих, спокоен глас:

— Ричард Хамънд не е извършил никакво престъпление.

Той се вгледа в лицето й за момент.

— Изглеждаш бледа — отбеляза. — Добре ли си?

— Не, не съм добре. Изобщо не съм добре. Но това няма нищо общо с Ричард.

— Болна ли си?

— Може би.

Държанието й явно озадачи Хардуик.

— Какво те кара да твърдиш това за Хамънд? — поинтересува се той.

— Просто знам.

Той погледна Гърни, сякаш очакваше да му преведе.

* * *

Така нареченият игрален салон беше голямо квадратно помещение. Имаше обособен фитнес с уред за вдигане на тежести и две пътеки за бягане; домашно кино с плюшени седалки и голям екран пред тях; кът за сядане с диван и кресла и кът за хранене с бюфет, маса и шест стола.

Ричард и Джейн седнаха срещу Дейв и Мадлин, а Джак — в единия край на масата. Всеки си взе каквото му се ядеше от бюфета и няколко минути приказваха за времето и още по-свирепата снежна буря, която се задаваше. Много скоро стана ясно, че на никого не му е до общи приказки, и всички се умълчаха.

След известно време Джейн заговори с пресипнал глас, сякаш я болеше гърлото:

— Питах се… след като вече сте работили по случая… дали имате някаква добра новина за нас. — Погледна брат си.

— Имаме новини — каза Гърни. — Установихме, че четирите смъртни случая вероятно са свързани с изчезването на едно момче в провинцията на Ню Йорк преди тринайсет години.

Ричард го погледна любопитно; Джейн — озадачено.

Гърни разказа за събитията през трагичното лято в лагера „Брайтуотър“ — всички подробности, които бе научил от Мо Блумбърг и Кимбърли Фалън.

Когато той спомена, че Скот Фалън най-вероятно е мъртъв, Джейн постави ръка на сърцето си и възкликна:

— Ужасно!

— Искате да кажете, че Уензъл, Балзак и Пардоза са били в „Брайтуотър“ през онова лято? — попита Ричард. Изражението му бе трудно за разчитане.

Гърни кимна.

— А каква е връзката с Итън?

— Мислим, че и той е бил там.

— Шегувате ли се?

— Защо така мислите?

— От дванайсетата до двайсет и първата си година Итън е прекарвал летните ваканции в Швейцария. После, когато наследил „Вълчето езеро“ след смъртта на майка си, работил ден и нощ, без почивен ден, докато превърне имението в това, което е в момента.

— Какво е правил в Швейцария?

— Уроци по езда, френски и немски, стрелба, риболов и така нататък. Възможности да общува с други младежи с неговото добро потекло. Самата мисъл, че Итън Гол може да бъде изпратен в лагер за простосмъртни в Катскил, е нелепа. — Хамънд замълча и леката му усмивка помръкна. — Чакайте малко… да не би да мислите, че Итън може да е бил замесен с другите трима в нещо толкова ужасно, толкова противно?

— Беше вероятност, която трябваше да допусна.

Ричард погледна с укор Хардуик:

— И вие ли?

— От личен опит знам, че никога не можеш да бъдеш сигурен, че някой е такъв, за какъвто се представя — отговори Хардуик. Погледът му бе хладен и изпитателен.

Това накара Хамънд да смени тона:

— Съгласен съм, теоретично. Но самата идея, че може да е бил член на банда хулигани, издевателстващи над гейове, е толкова… толкова… — Замълча за момент, после пак започна: — Преди две години, около времето, когато Итън ме убеди да дойда във „Вълчето езеро“, той бе готов да се откаже от всичко, от цялото си имущество. Канеше се да прехвърли цялата собственост на фондация „Нов живот“ под формата на неотменим тръст — като запази само скромен годишен дивидент за себе си и Пейтън до края на живота им.

Хардуик вдигна вежди.

Гърни се усмихна насърчително:

— Звучи много щедро.

— Точно за това говоря. Това беше Итън. Богат човек, който не обичаше богатството, освен когато можеше го използваше, за да прави добро.

Хардуик се изкашля рязко:

— Казахте, че се е „канил“. Това означава, че не го е направил, нали?

— Убеди се, че ще е в състояние да направи повече добро, ако запази контрола върху състоянието на Гол.

— За какво „добро“ говорим? — намеси се Гърни.

— Ако всичко беше отишло в неотменим тръст за фондацията, Итън би изгубил влияние върху поведението на Пейтън.

— Ако нямаше нищо, не би могъл да го заплашва с лишаване от наследство, така ли?

— Точно така. И най-важният аргумент на Остин, който окончателно наклони везните, беше, че основните средства за фондацията не би трябвало да идват от щедростта на основателя й. Успешно завършилите програмата за превъзпитание също би трябвало да допринасят финансово. Остин много убедително защити идеята за съпричастност.

— Защо трябваше Остин да има думата?

— Когато ставаше дума за пари, Остин винаги имаше думата. Разбира се, Итън сам вземаше решенията. Но се съобразяваше с мнението на Остин.

Джейн нервно мачкаше салфетката си.

— Онези трима мъже, които са били заедно в лагера… — започна плахо — … и дойдоха при Ричард? Научихте ли нещо повече за тях?

— Разни неща. И тримата са мразили гейовете. Поне един от тримата е знаел, че сте хомосексуален — преди да се уговорите за сеанса. Възможно е и тримата да са имали тази информация, защото всички те са получили обаждане от един и същи номер, преди да дойдат тук.

Хамънд и Джейн се спогледаха озадачено. Тя изрече логичния въпрос:

— Защо такъв човек ще реши да дойде на терапия при Ричард?

— Има сведения, че финансовото състояние и на тримата рязко се е подобрило около времето, когато са дошли за терапията.

— Нима намеквате, че някой им е платил, за да се видят с мен? — смая се Хамънд.

Хардуик го изгледа изпитателно:

— Да предположим, че сте научили самоличността на тримата мръсници, които са пребили до смърт онова момче заради единственото прегрешение, че е гей. Да предположим, че не сте имали никакво съмнение във вината им. Но доказателството, по някаква техническа причина, не би могло да послужи в съда и затова сте били убеден, че ще се измъкнат от правосъдието. Какво бихте направили?

— Задавате го като уловка — тъжно отговори Хардуик. — Но всъщност е много мъчителен въпрос.

— И отговорът е…?

— Нищо. Не бих направил нищо. Бих искал да ги убия, но не бих могъл.

— Защо?

Синьо-зелените очи на Хамънд се напълниха със сълзи.

— Защото нямаше да имам смелостта да го направя — призна той.

Всички се умълчаха.

Хардуик кимна замислено, сякаш видя логика и вече имаше малко повече доверие на Хамънд, отколкото преди.

Гърни изпита същото усещане. Почувства, че Хамънд може би е невинен.

А ако не беше невинен, значи бе най-добрият лъжец на света.