Джон Вердън
Не заспивай (41)

40.

С блестящи бели зъби и втренчени жълти очи, с настръхнала груба сива козина и крака, свити за скок, пред Гърни стоеше голям вълк. Беше на по-малко от три метра — разстояние, което можеше да преодолее с един скок.

Все още втренчен в звяра и стиснал пистолета, Гърни осъзна, че вълкът не е сам.

Имаше още четири, разположени в широк полукръг около първия, всичките — озъбени и със зловещи очи, неподвижни, сякаш чакаха сигнал да нападнат.

Гърни бавно смъкна пистолета и се приготви за стрелба.

Така, прицелил се в главата на свирепото чудовище главатар на глутницата, опрял пръст в спусъка, той изведнъж разбра защо вълците стоят неподвижно.

Всички те бяха мъртви.

Мъртви, изкормени и препарирани.

Телата им бяха нагласени в смайващо правдоподобни нападателни пози.

Странно, но смъртта изобщо не намаляваше свирепия им вид.

Авторът на тази дивашка композиция определено беше майстор в това чудато изкуство. Но каква беше целта на композицията? За кого беше подредена?

Не бяха ли вълците защитени в тази част на света? Преди колко време бяха отстреляни? Кой ги беше убил? И защо се намираха тук, в хотела?

Вглъбен в тези въпроси, повдигнати от присъствието на тези… натъпкани с памук трупове… Гърни за момент забрави за какво се беше качил на тавана, но бързо си спомни, когато видя втора врата в другия край на помещението. Това явно бе вратата, чието отваряне и затваряне бе чул, преди да дръпне връвчицата на лампата.

Без да прибира пистолета, но след като заключи предпазителя, той предпазливо заобиколи вълчата глутница, която продължаваше да го държи на нокти със суровия си реализъм, и се насочи към вратата.

Преди да я достигне, чу шум от приближаващи се тежки стъпки.

След секунди вратата се отвори и в стаята влезе Остин Стекъл, въоръжен със силен фенер.

Ослепителният лъч на фенера обиколи стаята, като проектира сенките на вълците върху стената, и най-накрая спря върху пистолета в ръката на Гърни.

— Боже! — Той насочи фенера към лицето на Гърни. — Какво, по дяволите, става тук?

Гърни премигна.

— Махнете тази светлина от очите ми!

Стекъл задържа фенера, докато Гърни не тръгна бавно него, после бързо го свали.

— Извинявайте. Какъв е проблемът?

— Срещнахте ли някого?

— Моля? — На лицето на Стекъл се изписа искрена изненада.

— Някой, който беше в стаята преди по-малко от минута, излезе през тази врата. Да сте видели или чули нещо?

— Не, докато се качвах.

— Тоест?

— Когато бях долу, чух някой да вика: „Има ли някой?“ няколко пъти. Силно. Реших, че става нещо. Тук е забранено за външни лица. Не е място със свободен достъп. Никой няма работа горе.

— Затова ми се стори странно, когато чух стъпки от тавана.

— Какви стъпки?

— Стъпки от тавана над банята ни. И над спалнята. Бавни, тихи, сякаш някой се старае да не вдига шум. Имате ли представа защо му е на някого да се промъква наоколо?

Стекъл поклати глава, като че ли самата идея беше налудничава.

— Който и да е бил, преди малко беше в тази стая. Чух вратата по-малко от минута преди да влезете. Сигурен ли сте, че не видяхте и не чухте никого?

— Никого не видях и нищо не чух. Абсолютно нищо.

— Тази част на тавана се намира точно над Президентския апартамент, нали?

Стекъл прокара ръка върху бръснатата си глава, която бе потна както винаги въпреки студа.

— Възможно е.

— Не сте ли сигурен?

— Не съм длъжен да знам кое над кое се намира.

— Ами вратата, през която влязохте, тя накъде води?

— Към задното стълбище, аварийния изход, долния етаж, главния вход, мазето. На много места… Ако някой е излязъл оттам, нормално е да не го видя.

Гърни прибра пистолета в задния джоб на дънките си и посочи приклекналите вълци, чиито сенки все още се мърдаха зловещо върху стената при всяко движение на фенера на Стекъл.

— Каква е историята на този частен зоопарк?

Стекъл издаде рязък гърлен звук — един от най-неприятните смехове, които Гърни беше чувал.

— Това е една шега, ето какво е. — Стекъл насочи фенера към вълците един по един по странно преднамерен начин. — Нали сте чували смахнатата семейна легенда на Гол?

— Имате предвид историята, че Долтън Гол бил убит от вълци, след като ги сънувал?

— След това синът на Долтън наследява имението. Елиман Гол. Голям ловец. Алпинист. Всякакви такива занимания. Вълците убили баща му и Елиман вижда в това възможност да докаже нещо. Убива цяла камара вълци.

Очите на Стекъл проблеснаха, подсказвайки, че и той не би имал нищо против да убие една камара вълци.

— Поръчва няколко да бъдат препарирани и ги слага в Големия салон, та всички да се възхищават на постижението му. Елиман Гол. Големият герой.

— Имам усещането, че тази история не завършва с щастлив край.

Стекъл пак издаде експлозивния, насечен звук, минаващ за смях:

— По едно време му идва гениалната идея да забоде семейния герб на Гол на върха на Дяволския зъб. Големият алпинист Елиман решава да го направи насред зима, в ужасен ден като този, подхлъзва се, пада двеста метра отвесна скала, като се удря в издатините. Така и не намерили главата му. Станал на парченца, докато стигне долу. — Ухили се лъчезарно. — Стават такива неща, нали?

— Изглежда, че този тип е копнеел за чуждото възхищение.

— Направо е умирал за него — съгласи се Стекъл и отново се изсмя ужасяващо.

— Как вълците се озоваха тук, на тавана?

— Това беше първото ми предложение към Итън, когато започнах работа тук — да махне проклетите гадове от Големия салон. Навън има достатъчно диви зверове, няма нужда да ги гледаме и вътре.

— Не изглежда да сте голям любител на природата.

— Аз съм човек на числата. Хубави, предсказуеми числа. Природата, по скромното ми мнение, е един шибан филм на ужасите.

— Планински хотел в Адирондакс изглежда странно работно място за човек като вас.

— Важно е да си отдаден на работата, а не къде я вършиш.

Гърни осъзна, че философията на Стекъл не се различава много от неговия поглед над нещата. Дългогодишната кариера на нюйоркско ченге го беше поставяла на ужасяващи места. Мисълта за това го накара да смени темата.

— Споменахте семейния герб. Как изглежда?

— Вижте сам.

Стекъл насочи студения бял лъч към другия край на дългото помещение. Високо на стената от груби чамови дъски имаше триъгълен участък, ограден с тъмни греди. Там бе закачена плоскост с форма на щит. На нея имаше релеф на мъжки юмрук, вдигнат в символ на сила, непокорство или може би и двете. Отдолу бяха изписани три думи на латински:

Virtus. Perseverentia. Dominatus.

След като изрови от паметта си спомените от уроците по латински в гимназията, Гърни се замисли за момент над качествата, избрани за девиз на фамилията Гол:

Мъжественост. Решителност. Надмощие.

Обърна се към Стекъл:

— Интересен девиз.

— Щом така мислите.

— Тези идеали май не ви впечатляват?

— Това са само думи.

— И думите нямат голямо значение?

— Думите не означават нищо.

Гневният, непримирим тон изглежда се коренеше в някакво дълбоко, мрачно кътче на душата на Стекъл — място, което не беше препоръчително да изследваш, докато сте сами в тъмно таванско помещение.

— Каквото и да казват хората, човек има само себе си. — Отново погледна семейния герб на Гол високо на отсрещната стена. — Всичко друго са глупости.

— Като Елиман Гол, търсещ възхищение?

Стекъл кимна:

— Да търси възхищение е най-глупавото нещо, което човек може да направи.

Стекъл заведе Гърни по задното стълбище до врата, водеща в широк коридор.

— Оттук се отива до рецепцията. За да стигнете до вашия апартамент, трябва да минете по главното стълбище.

Гърни отговори с хладния тон, който Мадлин наричаше „ченгеджийски“ глас:

— Може да огледам тавана още веднъж, преди да се прибера в стаята. Да се успокоя заради стъпките, които чух.

— Не го ли направихте вече?

— Проблем ли е, ако пак огледам?

Стекъл се подвоуми.

— Аз лично нямам нищо против. Но има юридическа отговорност.

— Отговорност за какво?

— Проблеми с правилника на сградата. Това е район, забранен за външни лица. Може да има разклатени дъски. Голи жици. Лошо осветление. Не трябва да се качвате там.

— Не ми берете грижа. Вече за втори път казвате, че не е за външни лица. Ако си изкълча глезена, ще е мой проблем, защото не съм спазил правилника ви, а не ваш.

Стекъл направи кисела физиономия, но не каза нищо повече. Когато стигнаха до рецепцията, той влезе в офиса си и затвори вратата.

Гърни излезе навън.

Студеният вятър навяваше сняг под навеса. Гърни изтича до колата, извади от жабката мощния си диоден фенер „Маглайт“ и един по-малък и пак се върна в хотела тичешком.

За негова изненада Мадлин седеше на дивана пред камината, в която гореше малък огън. От таблета й звучеше класическа китара. Тя носеше една от огромните бели хавлии на хотела и дебели вълнени чорапи. Косата й беше малко пооправена. На масичката между дивана и камината имаше две чинии, покрити с алуминиево фолио.

Тя го погледна разтревожено:

— Къде беше?

— Изненадвам се, че си станала. Как си?

— Забравихме за Джейн и Ричард. Трябваше да отидем на вечеря у тях. Джейн се отби да провери дали всичко е наред. Донесе храна и запали огъня.

— Грижовната Джейн идва на помощ.

Гърни веднага съжали за ироничната си забележка.

— Жената се постара да ни помогне. — Мадлин видя фенерчетата в ръката му. — За какво са ти тези?

— В мазилката в банята има малка пукнатина. Искам да се уверя, че няма друго подслушвателно устройство.

На лицето й се изписа скептицизъм, после — загриженост.

— Къде в банята?

— На тавана. Има пукнатина точно до плафона на лампата.

Очите й се разшириха тревожно.

— Провери цялата баня! Трябва да има обяснение.

Гърни осъзна, че тя има предвид тялото на Колин във ваната. Знаеше обаче, че в сегашното си състояние на духа не би приела никое разумно обяснение, позоваващо се на въображението й.

— Мади, защо не се махнем от това място?

Тя не каза нищо, само се втренчи в него.

Гърни настоя:

— Ако аз бях видял призрак, това щеше да е последното място, където бих искал да съм. Не е добре за теб. Защо не се приберем у дома?

— Не е вярно.

— Кое не е вярно?

— Не е вярно, че ще избягаш така, ако ти се случи подобно нещо.

Той пак пробва:

— Виж, възможно е да си представиш нещо, което всъщност…

— Видях тялото тук — прекъсна го тя. — Обяснението е тук. Гърни седна до нея на дивана. Втренчи се в двете покрити с алуминиево фолио чинии на масичката. Музиката на таблета достигна кресчендо. Той премести поглед върху огъня.

— Искаш ли да сложа още малко дърва?

— Не. Ще си лягам пак. Тази музика трябва ли още да свири?

— Ще я спра. После ще се кача на тавана над банята да проверя нещо.

Мадлин загърна плътно хавлията около тялото си и затвори очи.

* * *

На тавана вече не изглеждаше толкова страшно. Навярно бе резултат от съсредоточаването в една проста задача. Дори тук, в едно помещение с приклекналите вълци, целеустремеността му като че ли пропъждаше всички зловещи фантазии.

Преди да се качи на тавана, Гърни бе закрепил по-мощния фенер прав върху плоския ръб на ваната и насочен към пукнатината в мазилката до лампата.

Сега изключи по-слабото фенерче, с което си светеше. Няколко секунди мракът беше абсолютен. Долови воя на вятъра покрай стръмния покрив отвън, скърцането на стогодишните греди под напора.

Когато очите му привикнаха, забеляза онова, което се надяваше да види — тънка линия светлина между две дъски на три-четири метра от мястото, където бе застанал. Гърни пак включи фенерчето, заобиколи вълците и се насочи към мястото.

Подът беше от широки чамови дъски, някои от които се местеха под краката му, особено около източника на светлина. Като закрепи края на фенерчето между зъбите си, Гърни коленичи, пъхна ноктите си в цепнатината между дъските и бавно повдигна едната. Извади я и я остави настрани. Другата излезе също толкова лесно.

Отдолу се откри грубо скована конструкция, разделяща пода на таванското помещение от мазилката на тавана на долния етаж. Гърни видя металния пръстен, предназначен да закрива отвора в мазилката, където бе монтиран плафонът. Тънкият процеп отстрани беше само няколко милиметра широк. През него отдолу проникваше ивица светлина.

Гърни разгледа горната част на плафона и летвата, на която бе монтиран. Не видя подслушвателни устройства. Имаше обаче ясни следи от две устройства, които са били там, но после са били премахнати, вероятно набързо, може би по-рано същата вечер.

Едното почти със сигурност бе микрокамера с прилежащ към нея предавател. Близо до отвора се виждаха няколко къси, все още лепкави парчета тиксо. Точно над отвора бе залепена малка щипка. Гърни предположи, че на нея е бил закрепен краят на оптичния кабел с миниатюрната му леща. Парчетата тиксо сигурно са крепили останалата част на кабела, за да не се извърти в щипката. Отпечатъците от тънък кабел върху тиксото потвърдиха предположението му. Две по-големи парчета в другия край на кабела явно бяха придържали камерата и предавателя.

Това повдигна един въпрос. Защо скенерът за електронни устройства не беше засякъл предавателя, когато Гърни провери апартамента предишния ден? Дали камерата вече е била демонтирана? Или все още не са я били монтирали? Ако беше второто, защо я бяха махнали толкова бързо?

Следите от присъствието на второ устройство бяха ясни, но не толкова лесни за тълкуване. На гредата над отвора в мазилката имаше две по-малки щипки, но нямаше начин да разбере какво устройство е било закрепено на тях.

Гърни премери разстоянието между двете, за да прецени приблизително размера на устройството. Установи, че е било с диаметър горе-долу колкото червило, но неизвестно колко дълго.

Доволен, че е открил максималното, което можеше, той върна дъските на място. Изправи се и отново огледа огромното помещение. Сенките на вълците заскачаха в светлината на фенерчето.

Гърни се убеди, че в грамадната зловеща стая няма нищо друго, освен препарираните зверове и герба на фамилията Гол.

Насочи фенерчето към хералдическия символ на стената.

Virtus. Perseverentia. Dominatus.

Направи му впечатление съвпадението на тези сурови качества с присъствието на свирепите хищници на пода. Вниманието му бе привлечено най-вече от кулминацията на поредицата: Dominatus.

Думата можеше да се преведе по много начини. Най-разпространеният от тези преводи беше контрол.

Като се замисли за това във връзка със случая, започна да го вижда като мотив, появяващ се многократно в историята на семейството: от манията на Елиман Гол да избива вълци, през фиксидеята на Итън да поправи света, като превъзпитава престъпници, до неозаптеното своеволие на Пейтън.

То се простираше извън границите на фамилията Гол. Според Гилбърт Фентън в основата на престъплението стоеше пълният контрол на Ричард Хамънд над четирите жертви.

Медийната стратегия на самия Фентън, разбира се, бе насочена към установяване на контрол над общественото мнение, контрол върху действията на прокуратурата, контрол върху съдбата на Ричард Хамънд.

Тъмните сили високо над Фентън контролираха разследванията в четири различни юрисдикции.

Гърни се замисли за тайнствената четворка преди трийсет години, през онова злополучно лято в лагера „Брайтуотър“ — Лъва, Паяка, Вълка и Невестулката. Мо Блумбърг бе казал, че другите лагерници се бояли от тях. Какъв вид контрол бяха упражнявали върху другите деца? Какъв контрол бяха упражнили върху Скот Фалън?

Нишката на мисълта го върна към четирите убийства от последните седмици. Беше убеден, че „убийство“ е единствената дума, с която реалистично би могло да се опише случилото се с четиримата мъже, издъхнали от кръвозагуба заради прерязаните артерии на китките си. Каквито и неизвестни все още стъпки да бяха довели до смъртта им, тя очевидно е била крайната цел на целия процес. И това според неговите представи си беше чисто убийство.

А убийството беше най-висшата форма на контрол.