Джон Вердън
Не заспивай (44)

44.

На връщане към стаята Гърни мина през Големия салон, за да се обади на Хардуик.

— Работата загрубява. Пак имах посещение от Фентън. Голям зор му е да ме разкара.

— Имаш ли представа какво толкова ги притеснява?

— Нямат търпение да накарат Хамънд да признае и мислят, че аз му преча.

— Тези тъпаци наистина ли вярват, че е хипнотизирал четирима мъже и така ги е накарал да се самоубият?

— Явно.

— Добре, какво искаш от мен?

— Стой наблизо, в случай че стане напечено.

— Нещо друго, което трябва да знам?

Гърни си помисли за душевното състояние на Мадлин, но не беше готов да говори за това с когото и да било.

— Засега не.

Затвори и се върна в апартамента. Носеше статията на Хамънд за полиграфията и описанието на Гол за кошмара му.

Мадлин спеше на светната лампа. В хола покритите с фолио чинии на Джейн Хамънд стояха все още неотворени на масичката. Той седна на дивана. Статията беше единайсет страници. Описанието на кошмара — само половин, затова започна с него.

„Както ме помоли, ето главните подробности за съня, който сънувам от последния ни сеанс. Започва с илюзията, че съм буден в собственото си легло. Усещам присъствие в стаята. Уплашен съм и искам да стана, но установявам, че съм парализиран. Искам да извикам за помощ, но нямам глас. Изведнъж от мрака се появява създание, покрито с настръхнала козина. Някак разбирам, че е вълк. Чувам да ръмжи. Очите му блестят яркочервени в мрака. Изведнъж усещам тежестта му върху себе си и топлия му дъх. Дъхът му вони на гнило. От устата му капе гнусна течност. После вълкът се превръща в кинжал. На дръжката има вълча глава с блестящи рубинени очи. Усещам как ме пробожда. Бликва кръв. Изведнъж виждам мъжа, който държи ножа. Подава ми ярко оцветени хапчета. Събуждам се с ужасно чувство. Толкова ужасно, че искам да съм мъртъв.“

Гърни обърна листа и видя бележка, написана с друга химикалка и по-недодялан почерк, вероятно от Фентън: „Кинжали като описания тук са намерени на всичките четири места на самоубийство.“

Гърни пак обърна листа и прочете описанието повторно. Толкова красноречиви подробности — образни косвени улики за лоша практика, или по-зле.

Възможно ли беше Хамънд да е внушил този кошмар на четирима души?

Възможно ли беше сънят буквално да ги е убил?

Идеята бе невероятна.

Толкова невероятна, че Гърни не можеше да я приеме.

Той остави описанието на съня и взе статията на Хамънд за детекторите на лъжата.

Отначало четеше внимателно, но след като не видя нищо съществено, започна да прехвърля отгоре-отгоре. Статията бе писана преди години, когато Хамънд е бил още докторант, и разглеждаше факторите за грешки при полиграфа — случайни или умишлени. Един от простите трикове бе да държиш скрито под дрехите кабарче, с което да си причиняваш болка в избрани моменти, за да смутиш калибровката на машината, когато отчита физиологичните реакции. Към по-сложните фактори спадаха различни душевни състояния, медитативни или дължащи се на заболяване, които заличаваха разликата между честни и лъжливи отговори.

— Колко е часът?

Гласът на Мадлин го стресна. Гърни погледна и я видя застанала до дивана, втренчена в него и с изражение, сякаш се е събудила от кошмар.

Той погледна телефона си.

— Малко след девет.

Тя се поколеба за момент.

— Дейвид?

— Да?

— Мислиш ли, че полудявам?

— Разбира се, че не — отговори той, въпреки че му се искаше да прозвучи по-уверено.

— Видях Колин във ваната. Сигурна съм. Но това противоречи на всякаква логика.

— Просто още не сме намерили обяснение. Но ще го намерим.

— Мислиш, че всичко подлежи на обяснение?

— Не мисля. Сигурен съм.

— Появата на призрак също ли може да се обясни логично?

— Сега мислиш, че си видяла призрак, така ли? Не истински труп?

— Не знам. Знам само, че беше Колин. Но в него имаше нещо призрачно. Нещо като сияние, сякаш виждах не само тялото, но и душата му. Ти вярваш ли, че продължаваме да съществуваме, след като тялото ни умре?

— Не мога да ти отговоря, Мади. Дори не съм сигурен какво означава този въпрос.

— Нищо такова не ти се е случвало, нали? — попита тя. Погледът й бе отчаян.

— Не.

Телефонът му иззвъня.

Той го остави да звъни още три пъти, преди да погледне дисплея.

Беше Ребека Холдънфийлд.

Колкото и да му се искаше да научи повече факти, които да придвижат напред разследването, Гърни просто не можеше да обърне гръб на Мадлин в този момент. Той остави обаждането да бъде пренасочено към гласовата поща.

Мадлин потрепери.

— Студено ми е. Пак ще си легна. — Понечи да тръгне, но спря и пак го погледна. — А, забравих да ти кажа. Джейн ни кани на закуска.

След срещата с Фентън посещението при Хамънд не беше добра идея. От друга страна, на Гърни му се струваше, че ще е добре за Мадлин да се махне от хотела, ако ще и само за час.

— Добре — отговори той.

Тя кимна и се прибра в спалнята.

Гърни остана на дивана. Опита се да успокои препускащите си мисли. После си спомни, че действието често има успокояващ ефект, и реши да запали камината.

Точно когато се наведе над нея, от вратата на балкона се чу изтропване.

Първата му мисъл бе, че някоя птица се е блъснала в стъклото. Втората — че птиците не летят посред нощ в снежна буря.

Отиде при вратата и погледна през стъклото. Имаше тънък слой скреж и нищо не се виждаше. Гърни внимателно отвори вратата.

Видя някакъв предмет на балкона.

Излезе, за да го погледне.

Беше пакет с неправилна форма, около педя дълъг и три пръста в диаметър, непохватно увит с вестник и тиксо.

Гърни излезе до парапета на балкона и огледа навън, докъдето можеше да види по крайбрежния път.

Не видя никого и единственият звук беше от вятъра.

Взе пакета. Доколкото можеше да прецени, тежеше по-малко от половин килограм.

Взе го вътре и го постави на масичката. Бутна настрани двете покрити с фолио чинии и махна тиксото, с което бе омотан пакетът. По-голямата част от вестника се скъса заедно с тиксото.

Вътре имаше две устройства.

Гърни веднага разпозна микрокамерата с оптично влакно.

Другото устройство не му беше познато. Представляваше матовочерен предмет с размер на купчинка десетцентови монети. Отстрани имаше цифри — вероятно сериен номер. От единия край имаше осем много малки дупчици, а във всяка от тях — лъскаво изпъкнало стъкълце.

Някакви лещи? Никога не беше виждал толкова малки лещи. Но какво друго можеше да бъдат?

Едно обаче беше сигурно — съдейки по размера на двете устройва, очевидно те бяха предметите, монтирани и след това премахнати от кухината под дъските на таванското помещение, която бе огледал — точно над лампата в банята.

Изведнъж забеляза нещо, което не беше забелязал, докато оглеждаше устройствата.

Две думи, написани с нескопосани печатни букви от вътрешната страна на един от вестниците.

ПАЗЕТЕ СЕ