Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (56)

Роби

Когато дойдох за пръв път в Америка през шейсетте години, една вечер в хотелската стая намерих съобщение. Пишеше да се обадя на Робърт Ланц. Обадих се и научих, че той е импресарио. Чул за мен от Руда Дофен, жената на актьора Клод Дофен, негов клиент.

Двамата с Ланц обядвахме заедно в Дъбовата зала на хотел „Плаза“ и аз страшно го харесах. Бе нисичък, безупречно облечен господин със съвсем лек германски акцент и предпочиташе да го наричат Роби. Беше толкова чаровен и духовит, че веднага се отпуснах. Баща му бил известен сценарист и продуцент в Берлин, където самият Роби започнал кариерата си като драматург, но сега се бе посветил изцяло на бизнеса в изкуството.

— Ако имаш нужда от нещо, непременно се обади! — каза ми Роби на сбогуване.

Тогава нямах нужда от нищо, но Роби ми направи огромно впечатление. Попитах хората от нюйоркския фестивал дали са чували за него. Те помислиха, че се шегувам. Роби бе импресарски агент на Тенеси Уилямз, Елизабет Тейлър, Ричард Бъртън, Майк Никълс и Ленърд Бърнстайн и още много други известни артисти, така че аз реших непременно да му се обадя, когато отново дойда в Ню Йорк.

При следващите ми идвания в града ние с Роби винаги изкарвахме по един паметен обяд заедно. А когато заживях там, най-сетне установих и професионални отношения с него.

Признавам, че отначало се притеснявах от него. Той представляваше хора, чиито имена бяха от най-известните в страната — Лиз, Ричард, Лени, — и въпреки това ме накара да се почувствам, като че аз съм най-важната личност в света. Бях подозрителен — той бе толкова любезен и приятен, че това просто не се връзваше с положението му. Мина известно време, преди да осъзная, че държането му не бе капан, а просто негово нормално отношение към хората. Например той никога не поиска от мен да подпиша формален договор с него. След всички тези години и филми, които сме изживели и направили заедно, ние все още работим на основание на едно ръкостискане.

От онзи първи обяд заедно в Дъбовата зала с нейната тъмнолакирана ламперия всичко в моя живот се промени, до най-дребната подробност — език, националност, семейно положение, продуценти, сценаристи и хиляди други неща. Едно нещо запазих — импресарския си агент. Роби се превърна в странен талисман на живота ми.

Само защото мой агент бе Роби Ланц, аз получавах сценарии дори когато от половин година не си бях плащал наема в хотел „Челси“. Не бяха проекти от първа величина, но представляваха един непрекъснат поток, който поддържаше самоуважението ми.

Докато чаках подходящия сценарий, реализирах една стара своя мечта: поставих на Бродуей пиесата на Жан-Клод Кариер „Малката черна книжка“, която имаше голям успех в Европа.

Пиесата бе остроумна и блестящо конструирана. Момиче с куфарче се появява в апартамента на застаряващ женкар. Тя търси друг мъж, но бързо се настанява в къщата като в свой дом. Всъщност има нужда от подслон. Тя води преговори със стария ерген, като предлага в замяна на квартирата да чисти апартамента. Изглежда му много позната, затова той се мъчи да си спомни дали не е някое предишно негово завоевание. Тя говори за някакъв аборт, който е правила, затова домакинът почва да се притеснява да не би да е дошла, за да му отмъсти. И до края момичето си остава все същата мистериозна личност, каквато е още при първото си появяване на сцената, и зрителите трябва да решат за себе си дали тя е срещала домакина в миналото или не.

Обичах да ходя в театъра и да разучавам текста на пиесата с актьори като Делфин Сейриг и Ричард Бенджамин, които участваха в представлението. Процесът на работа наистина ме завладя, но накрая трябваше да призная пред себе си, че от мен театрален режисьор не става.

Има само неколцина режисьори, най-забележителният от които е Ингмар Бергман, които работят еднакво добре и се чувстват еднакво удобно и в киното, и в театъра. Аз не съм от тях. Нямам оня вид абстрактно въображение, необходимо за режисурата на театралния спектакъл: непрекъснато имам чувството, че съм прикован само към един обектив от една камера, която трябва да използвам цели два часа. Винаги в гърлото ми напира викът, който се мъча да задуша: — „Стоп!“