Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (25)

Един режисьор се смее

В началото на 50-те партийните естети се бореха и с един друг, все по-разрастващ се и наболял проблем. При комунизма и неговото разцъфтяващо съвършено общество откъде — питаха се те — нашите писатели ще черпят своите драматични конфликти?

При капитализма се водеше неспирна борба между доброто и злото и на писателите им беше лесно, но сега с безгрижното писане бе свършено.

Стотици литературни симпозиуми бяха стигнали до задънена улица при решаването на тази трънлива дилема. Най-сетне другарят Жданов, един от най-прогресивните партийни философи в областта на естетиката, излезе пред обществеността с дългоочакваното решение на проблема. Социалистическите реалисти, заяви той, ще пишат оттук нататък само за конфликта между доброто и още по-доброто.

Аз се заех да претворя в живота тази максима на Жданов, като написах комедия, наречена „Остави всичко на мен!“. Идеята за сюжета не бе моя, но в комедията се разказваше за един прекалено активен партиен другар, който поема на гърба си твърде много отговорности вследствие своето горещо желание да върши добри дела в името на партията. Той дава сърце и душа да свърши всичко, но просто физически не успява да се занимае с безбройните служби, длъжности и обществени изяви, за които се е писал доброволец, което в края на краищата го довежда до изпадане в комични ситуации, а понякога и до истински катастрофи. Накрая другарят се поучава от грешките си и понамалява горещото си желание за служене на партията до разочароващото ниво на човек с нормална енергия.

Сега не бих искал да препрочета този сценарий, но се радвам, че го написах, понеже той ми даде шанса да работя с Мартин Фрич.

Всичко започна от срещата ми с Яна Нови, дъщеря на най-известния изпълнител на главни мъжки роли в цялата история на чешкото кино. Начинът, по който Олдржих Нови замяташе опашките на фрака си, направо бе карал да изпопадат от възторг всички от поколението на майка ми и баба ми и аз бях много любопитен да видя какъв е той лично; тогава Яна ме запозна със семейството си. Господин Нови се оказа учтив, сдържан джентълмен, а веселата му, непринудена съпруга реши, че аз сигурно трябва да им стана зет. Ни най-малко не я притесняваше фактът, че ние с Яна сме само много добри приятели и нямаме такива намерения. Като част от процеса на подготовка за встъпването ми в длъжността зет тя ме заведе да се запозная с легендарния режисьор Мартин Фрич. По пътя спомена, че имала идея за превъзходен сценарий.

Мартин Фрич бе започнал дългата си кариера между двете войни. Той бе заснел няколко чудесни филма, които нямаха никакъв касов успех, а след това беше направил пари с известно количество комерсиален боклук, като и в двата вида режисура бе пожънал доста големи и вдъхващи страхопочитание успехи. През войната Фрич продължил да прави филми и да пие. След войната политическият режим отново се смени, но Фрич си остана в режисьорския стол. Когато снимаше, първата заповед към асистентите му гласеше да се отбият в магазина за спиртни напитки. Обикновено покупките там включваха четири бутилки червено вино, каса бира и две бутилки водка.

Фрич предлагаше питиета и черпеше всеки появил се на снимачната площадка, а каквото оставаше, си го изпиваше сам. Човек никога не можеше да познае дали Фрич е пиян или не, но някъде към три часа той обикновено правеше първата грешка за деня. Понякога забравяше да извика „Стоп!“ и актьорите, които вече си бяха казали всички реплики от текста, започваха да импровизират някакви глупости, докато той не осъзнаеше какво се е случило. Тогава се изправяше и плесваше с ръце.

— Лека нощ на всички! — съобщаваше той. Екипите, които работеха с него, много го обичаха, защото винаги знаеше какво иска и хората си тръгваха рано за вкъщи от терена или павилиона, а снимачният период вървеше винаги точно по график.

После дойде революцията и всичко се измени: и спиртните напитки, и магазинът за спиртни напитки, и асистентите, и най-изтъкнатите хора в професията. Но по някакъв начин Фрич се задържа в нея, въпреки че вече не можеше да продължава с пиенето. Лекарите му го бяха предупредили, че дори едно питие е съвсем достатъчно, за да го убие, а и здравето му наистина толкова бързо се влошаваше, че този път Фрич ги беше послушал.

Към 1954 г., когато се запознах с него, Фрич беше направил повече от шейсет филма при три напълно различни в политическо отношение правителства и тъй като той непрекъснато търсеше нещо ново, което да заснеме, при него успях да се появя и аз. Като млад човек, учил в академията, притежавах достатъчно познания в занаята, за да развия идеята на госпожа Нови и да я запиша на хартия.

Фрич поговори с мене няколко минути за филмите, които харесвам.

— Добре! — отсече той изведнъж. — Значи, искате да напишете този сценарий, така ли?

— О, да. Да! — въодушевено отвърнах аз.

— Ами добре тогава, можете ли да дойдете в понеделник сутринта?

— Разбира се.

— Ами ако можете да напишете дотогава началния епизод, това ще ни даде тема за разговор?

В понеделник сутринта с първия епизод на филма, написан в една тетрадка, взех трамвая и се понесох към покрайнините на Прага. Фрич притежаваше голяма вила между няколко високи борови дървета, в която живееше сам.

Съвместната ни работа беше странно безстрастна и ми изглеждаше някак мистериозна. Всяка сутрин аз прочитах на Фрич това, което бях написал предишния следобед и което не представляваше обикновено повече от една сцена. Той ме изслушваше, без да каже нито дума. Спирах да чета и затварях тетрадката. Фрич нито коментираше, нито предлагаше нещо. Седеше и сякаш мислеше за съвсем други неща.

— И така, какво ще правим по-нататък? — питаше накрая той.

Разказвах му какво възнамерявам да напиша следобед. Фрич ме изслушваше и отново нито критикуваше, нито предлагаше някакви други идеи. „Не го прави много дълго“ — беше всичко, което изобщо ми бе казал.

Аз си отивах, пишех следващата сцена, като се стараех тя да е толкова кратка, колкото бе по силите ми.

Работните ни утрини заедно скоро придобиха свои установени ред и ритъм. Фрич винаги ме посрещаше с един и същ дежурен въпрос: „Какво би искал да пийнеш, Милош?“ Ако кажех, че искам нещо безалкохолно, Фрич отиваше и ми донасяше, но ако помолех за бира, ме караше да си я взема сам. Големият хладилник в кухнята бе винаги почти празен. Никога не видях никаква храна в него, но на най-високия му рафт стоеше впечатляваща бутилка с френски коняк. Образът на тази бутилка бе много завладяващ и винаги когато отворех хладилника, се чудех каква е и защо я държи там. Ние не си говорехме за лични неща, но най-накрая все пак се престраших и го попитах:

— Защо пазите тази бутилка с коняк, господин Фрич?

Фрич знаеше, че всички знаят, че му е забранено да пие, затова сви рамене.

— Един ден, когато няма да давам и пет пари за каквото и да било на този свят — обясни той съвсем простичко, — ще си налея една голяма чаша от този великолепен коняк.

Надявах се само, че не моят сценарий ще го накара да отпуши бутилката. Впрочем сценарият бе готов след три седмици и когато го завърших, Фрич изглеждаше доволен. Госпожа Нови беше включена в надписите като мой съавтор, въпреки че доколкото знам, тя дори не си направи труда да прочете сценария. Това изобщо не ме засягаше, защото когато проектът бе одобрен за производство, ми платиха три хиляди крони, а това бе сума, по-голяма от всичко, което бях получавал дотогава.

Не й се радвах дълго обаче.

Два-три месеца по-рано бях отишъл на гости на Моравски очи в малкия град, където тя живееше, край планината Бескуди. При срещата ни в Прага тя ми бе дала адреса, но когато се изтърсих там без предупреждение, я нямаше вкъщи. Майка й ме посъветва да я потърся някъде край брега на близката река. Беше горещ летен ден. Зърнах я да лежи на едно одеяло съвсем сама и да се пече на слънце. Легнах до нея и прекарах целия следобед в опити да я очаровам.

Нямаше кой знае колко общи теми за разговор, но успях да я уговоря да се поразходим из гората. Мисля, че тя бе заинтригувана от същото чувство за пропусната връзка, за нещо, което би могло да стане, за подновената възможност да се върнеш назад и да поправиш миналото, защото в края на краищата ме остави да я прелъстя. Вече не бях девствен, но все едно че още си бях, всичко стана толкова бързо — за няколко секунди. Изпратих я до вкъщи, качих се на влака за Прага и не видях момичето отново чак до края на лятото. Следващия път, когато се срещнахме, Моравски очи съобщи:

— Бременна съм.

— О, Господи!

— Бебето е от тебе, защото не може да е от друг.

Опитах се да я накарам да седнем някъде и да обсъдим заедно всичко, но тя вече бе взела решение. Искаше да направи аборт. Имала приятелка, която познавала някакъв лекар и той щял да се погрижи за всичко. Единственият проблем се състоеше в това, че „всичко“ струваше много пари.

С най-голямо облекчение бях готов да й връча всички пари, които току-що бях спечелил от сценария на „Остави всичко на мен!“. Бях благодарен, че тя бе толкова независима и се бе погрижила сама да уреди проблема. В онези дни, ако човек беше неженен, всеки официален аборт трябваше да бъде одобрен от местния квартален комитет на Обществения съюз^[1], който неизменно се състоеше от едни и същи твърди като ботуш партийни другарки, които изобщо не търпяха неморалното поведение. Умираха си от желание да се погрижат младите хора да понесат всички последствия от своята поквара.

Моравски очи по-късно ме уведоми, че бременността й била прекратена, че всичко минало много добре и че не желае никога повече да ме вижда.

В това време Фрич вече беше започнал снимките по моя сценарий с Олдржих Нови в главната роля. Понякога се появявах на снимачната площадка, защото ми беше много интересно да видя как се прави филм. Винаги ме е удивлявало колко делово и гладко вървеше всичко. Операторският екип поставяше камерата, после се правеше осветлението, после извикваха актьорите. Фрич само наблюдаваше как актьорите заснемат два или три дубъла и после всички се преместваха, за да почнат да снимат следващия кадър. Рядко се разменяха дори една или две думи.

Професионалистите от студио „Барандов“ не хранеха никакви илюзии по отношение на филма, затова се стремяха да опростяват нещата. За тях това беше просто работа, но все пак нещо по-добро, отколкото да снимаш документално трудовия героизъм на нашите работници в някой стоманодобивен завод например.

Една вечер отидох да гледам още немонтиран материал. Очаквах да видя същия тих, хладно рационален професионализъм и бях изумен — изпитах една от най-големите изненади през кинаджийския си живот. Фрич се смееше толкова силно на всеки един от дублите, че скоро се разхълца. Не можех да го позная. Бях свикнал с един сдържан възрастен господин, който не казваше дори една дума напразно, а тогава едва ли не щеше да падне от стола си.

Просто не можех да повярвам, че това е същият човек.

Изчаках да видя какво му става на стареца. Около него всички останали седяха мирно и кротко и зяпаха екрана, само Фрич продължаваше да се тупа по бедрата и едва си поемаше дъх от смях. Изглеждаше толкова самотен сред безстрастно наблюдаващата го група на екипа, че поведението му граничеше с лудост — и тогава внезапно престанах да харесвам тези стари, печени кинаджии професионалисти, тези видели две и двеста стари муцуни около мене. Бях обикнал стария човек и ме трогна това, че той толкова страстно стои зад всичко, върху което работи, че е способен така да му се радва.

Сега, когато аз самият неведнъж съм преминавал през целия този смазващ, изнурителен процес на правенето на филми, още повече съм впечатлен от смеха на Фрич в прожекционната зала онази вечер. То също ми помогна да разбера как бе успял да направи повече от седемдесет филма в живота си, наистина удивителен брой, а в себе си той може би носеше още един-два замисъла, когато почина. Все още работеше много и добре, търсеше нов материал за филм, още режисираше, когато съветските войски окупираха страната на 21 август 1968 г. На следващата сутрин, докато танковете на Червената армия боботеха по пражките улици, Фрич бе намерен мъртъв във вилата си. На масата имало полупразна бутилка коняк и голяма чаша.