Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (12)

Моята двугърба камила

Няколко дена след като Хитлер се самоуби в берлинския си бункер и скоро след като Червената армия премина през Часлав, една сутрин аз погледнах навън през прозореца в завода и видях истинско чудо — не по-малко удивително от факта, че войната най-после бе свършила. Заводът за газ се намираше на самия край на града, така че от прозореца си виждах само яркозелени ниви, които се простираха чак до хоризонта.

В тези ниви, спокойно, съзерцавайки полето с новопоникнала пшеница, стоеше двугърба камила!

Животинските популации в нашия край бяха направо унищожени от войната — не бях виждал прасе от месеци, кучетата бяха истински разкош, а тук, пред очите ми, стоеше истинско екзотично животно от пустините на Азия и хрупаше светлозелената пшеница под моя прозорец! Метнах някакви дрехи на гърба си и изхвърчах навън. Страхувах се да не би да съм видял мираж, но не — камилата, чудо от пустинна Бактрия, си беше съвсем истинска. Предпазливо приближих към нея отстрани. Тя явно беше свикнала с хора и продължи да се угощава с вкусната пшеница, а аз отърчах да извикам своя най-добър приятел Карел Бохничек и още две приятелчета. Те бяха извънредно развълнувани от моето откритие. Как е могло това екзотично животно да се добере дотук? Беше абсолютно неразбираемо. Имаше си причина, разбира се, както и разбрахме по-късно.

— Хайде да я заведем в зоологическата! — предложи някой.

Беше прекрасна идея, която имаше само един недостатък — най-близката зоологическа градина се намираше в Прага, на около осемдесет километра оттук, а в страната цареше пълен хаос. Влаковете не се движеха. Патрули на Червената армия щъкаха навсякъде и конфискуваха дори ръчните часовници. Изостанали войници от Вермахта все още се опитваха да се промъкнат през линията на фронта и да се доберат до Германия. Пътищата бяха пълни с хора, които войната беше разпръснала — затворници, концлагеристи, работници, отведени за принудителен труд — всички те сега се бяха запътили към домовете си пеша, с каруци, с коли, с тендери^[1], с дрезини, с военни камиони.

Единствено пеша можехме да отведем камилата до Прага, затова по телефона набързо сформирахме екип по отвеждането й. Ние, чаславските момчета, трябваше да я отведем до Кутна Хора и там да я предадем на местната група бой-скаути, които пък щяха да я откарат до Колин и така нататък, и така нататък, докато не стигнеше до клетката си в пражкия зоопарк.

Карел, две други момчета и аз завързахме едно въже около шията на камилата и я задърпахме навън от нивите с пшеница, което се оказа сложна работа. Открихме, че за да изведем животното на главното шосе, трябва да употребим всичките си сили, но ако камилата, не дай Боже, забележеше храст със свежа зеленина, нямаше никакъв начин да я спрем. Трябваше да чакаме, докато тя си похапне листак поне от два-три клона и чак тогава отново да я задърпаме напред. Животното беше толкова твърдоглаво, колкото и силно.

Бяхме придърпали камилата на половината път до Кутна Хора, когато на хоризонта се показа дълъг конвой от руски камиони и танкове. Когато се опитахме да се отместим, за да освободим шосето, камилата решително отказа да мръдне, въпреки че ние и четиримата увиснахме на въжето й с цялата си тежест.

Първият приближил ни руснак, беше офицер; караше „газка“ — руски джип. Той спря и ни погледа известно време, докато ние полагахме френетични усилия да отместим камилата. Тя обаче не се даваше, а военните камиони вече спираха зад джипа и надуваха нетърпеливо клаксоните. Офицерът излезе от газката. Мислех, че ще ни помогне да преместим животното от пътя, но той измисли нещо по-добро. Извади служебния си револвер и го насочи в главата на камилата. Не мислех, че е възможно да дърпаме по-силно, но работата с пистолетите е много любопитно нещо — придава ти неподозирана енергия. Почти изпаднали в истерия, ние започнахме да ритаме камилата, да й извиваме опашката, да я теглим напред с диви викове, но нищо не помагаше. Камилата просто отмяташе глава назад и продължаваше да преживя по средата на шосето. Тогава Карел и аз коленичихме пред офицера и почнахме да го молим да не стреля. Дълго нито камилата, нито офицерът обръщаха някакво внимание на нашите усилия, когато изведнъж камилата се оригна и огромно количество сдъвкана зеленина излетя от устата й. Струята гъста и миризлива течност попадна точно върху главата ми.

Вонях на камилско повърнато цяла седмица след това, но нямаше никакво значение; руският офицер се поусмихна, после прибра пистолета си, а облекчената камила изведнъж също се оживи и ни остави да я извлечем от шосето.

Офицерът скочи обратно в колата, а камионите и танковете продължиха по шосето и изреваха с моторите си покрай нас. Зад тях крачеше батальон уморени пехотинци, следвани от два коня, които теглеха военнополева кухня. Тогава не знаех, че конете и камилите не могат да се понасят, но видях как в момента, когато забелязаха нашата камила, конете изпаднаха в паника. Те така се подплашиха, че прескочиха канавката и полетяха по полето от другата страна на пътя. Все още виждам картината на подскачащата, дрънчаща полева кухня и разлетелите се на всички страни домакински съдове. Първи се откъсна тенекиеният й комин, после изхвърчаха капаците на тенджерите, а след това самите тенджери, тенджерки, всички тигани, казани, чайници и консервени кутии се замятаха с невероятна сила из буренясалото поле…

Предадохме камилата на бой-скаутите от Кутна Хора, но така и не разбрах дали в края на краищата е стигнала до Прага.

През май 1944 г. чудото от появата на екзотичното животно под моя прозорец — дошло отникъде, символ на мира, моята двугърба гълъбица — напълно изличи всякакво понятие, ако такова е могло да се формира у мен дотогава, за какъвто и да било смисъл на историята.

Чак по-късно разбрах, че моят символ на мира не е дошъл съвсем отникъде. Към края на войната един малък германски цирк отишъл в Русия, за да забавлява изпадналите в униние войски. Когато на Източния фронт започнал непрестанният и пълен разгром на германската армия, циркът бързо побягнал към Германия, като давал представления по селата срещу провизии. Хората плащали с комат хляб, някое и друго яйце или наръч сено, за да видят неколцината акробати, дресурата на две-три мършави кончета, беззъбата мечка, маймуните и двугърбия кораб на пустинята Гоби.

Краят на войната заварил цирка заседнал край един малък чешки град недалеч от Часлав. Чехите там били чакали шест години, за да си отмъстят на германците — на някакви германци, на кои да са германци; но не посмели да се изправят срещу танковете на Вермахта или срещу върволиците от военни камиони, които още преминавали на запад. Събрали достатъчно кураж само за да нападнат една изтощена циркова трупа.

Убили всички артисти от цирка и застреляли мечката им. Мъж, жена, дете или звяр — за тях всички били германци. Убили също и конете, изяли месото им, но в суматохата на нападението двугърбата камила успяла да избяга и бягала, докато младата пролетна пшеница не я спряла под моя прозорец.